Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (2)

Глава I

Някъде през май миналата година си седях на бюрото в „Пасифик Банкинг Корпорейшън“ и си гледах работата, правейки се, че гледам работата и на банката. По това време бях чиновник, помощник по стоковите операции. Още сега искам да подчертая, че не съм роден за банков чиновник. Да седиш цял ден зад едно бюро и да се грижиш за хорските пари — това беше моята концепция за истински ад.

Та, точно тази майска утрин на бюрото ми бяха пристигнали пет писма със сутрешната поща. Четири от тях бяха от търговци, на които дължах пари и които заплашваха да пишат на банката относно дълговете ми. Петото беше от едно момиче. Пишеше ми, че била бременна и ме питаше какво смятам да направя по въпроса.

Момичето не ме интересуваше — винаги съм се оправял с жените, но четиримата търговци бяха истински проблем. Трябваше да намеря пари от някъде или да бъда изхвърлен от банката.

Страшно бях закъсал за пари и изглеждаше, че трябва да потърся „Шайлокс“ — заемната къща, от която после нямаше отърване. Тъкмо посягах към указателя за телефона на Лоуенстейн, когато звънна вътрешната връзка.

— Уинтърс — постарах се гласът ми да звучи бодър и трудоспособен. Стараех се да не рекламирам безделието си банката.

— Мистър Уинтърс, бихте ли дошъл в кабинета на мистър Стърнууд, моля?

Поканата означаваше неприятности. Стърнууд викаше при себе си членове от персонала само когато искаше да им поднесе ритник в задника. Е, признавам си, обля ме студена пот и получих аритмия. Дали някой от онези кучи синове не беше отишъл при Стърнууд? Или онази малка курва Пола? Или бях объркал нещо в работата си?

Докато вървях покрай дългата редица от бюра към кабинета на Стърнууд усещах любопитните погледи на мижитурките. Знаеха къде отивам. Бяха тихи и порядъчни хорица. Повечето бяха женени, с безкраен наниз от дечурлига. Останалите просто изчакваха да се появи мис Подходяща.

С изключение вероятно на Том Ледбийтър, всички те не ме одобряваха. Не им харесваше или кройката на дрехите ми, или начина, по които се закачах с хубавите машинописки, или пък обема работа, която извършвах. Неодобрението им стърчеше високо като бодли на таралеж и те никога не се държаха приятелски с мен. На мен обаче не ми пукаше. Имах достатъчно приятели и отгоре на това не бяха така тъпи, ограничени и стиснати хапльовци, като колегите ми.

Почуках на вратата на Стърнууд, натиснах дръжката и влязох.

Старият Стърнууд и баща ми бяха дългогодишни добри приятели. Идеята да стана банкер беше на Стърнууд и баща ми я беше прегърнал.

Не бях влизал в кабинета му, откакто се бях върнал на работа, след пет годишна служба в армията. Тогава беше доста приятелски настроен към мен. Посрещна ме като герой с приказки от рода на: „Занапред ще имаш всякакви шансове за голям успех!“

Този път изглежда не изгаряше от желание да ме прегърне.

— Влез Чад. — Той остави някакъв топ документи на бюрото си. — Седни.

Седнах, като внимавах да не се прегърбвам. Побутна към мен златна табакера. Запалихме във внушително мълчание, после той каза:

— На колко години си, Чад?

— Тридесет и две, сър.

— С нас си от четири години?

— Да, сър.

— И три години от преди войната?

— Точно така, сър.

— Ледбийтър е с нас от пет години. Как така е вече заместник-директор, а ти все още си чиновник?

— Може би той има по-голям късмет, сър — казах, сигурен, че иска да чуе точно това.

Той поклати глава.

— Причината е, че Ледбийтър се интересува от работата си и работи много, докато ти правиш колкото е възможно по-малко.

— Не е честно, сър… — започнах аз, но погледът му ме спря. Когато поискаше, ставаше костелив и труден, а сега явно искаше.

— Не искам извинения, Чад. Четох месечните ти отчети и наблюдавах отблизо работата ти през последните няколко седмици. Ти не работиш качествено и не се интересуваш от отдела си.

Устата ми пресъхна. Той ми сочеше вратата и аз не си правех илюзии, че ще мога да си намеря работа в друга банка.

— Ако друг член от персонала направеше това, щях да съм се отървал от него преди месеци. Какво става, Чад? Не искаш ли да бъдеш с нас?

Не очаквах загрижения му тон, но отговорих достатъчно бързо.

— Да, сър, разбира се, че искам. Съжалявам, че съм се отпуснал. Ако този път си затворите очите, ще внимавам да не се повтори.

Стърнууд се изправи и закрачи из стаята.

— Баща ти и аз бяхме добри приятели. Заради него ще ти дам още една възможност. Ще имаш коренно различна работа.

Отдъхнах си.

— Благодаря ви, сър.

— Не бързай да ми благодариш — Стърнууд заобиколи бюрото и си седна на мястото. — Работата е много специална, Чад, и ако не си в крак с нея тя ще те задуши. Не е за мързеливци. Ако не се справиш си вън от играта. Не се шегувам. Това е последният ти шанс. За да те стимулирам, от днес ти повишавам заплатата със сто и петдесет долара. Но не си прави илюзии: ще трябва да работиш за всеки цент.

Седях изтръпнал на стола. Имаше само една работа, отговаряща на това описание, и тя беше последната, която бих си пожелал. Ако банката имаше болка във врата, то това беше тя, кошмарът на Ледбийтър, работата, от която оплешивя за шест месеца.

Стърнууд внезапно се усмихна.

— Виждам, че се досещаш, Чад, от днес следобед ти единствен отговаряш за сметката „Шели“.

Може би знаете всичко за Джош Шели, как направи милионите си от комбиниран фермерски трактор и как ги удвои като преустрои заводите си да произвеждат танкове.

Това, което може би не знаете, е, че когато умря през 1946 година остави цялото си имущество, плюс седемдесет милиона долара, на единствената си дъщеря Вестъл.

Управлението на имотите беше поверено на „Пасифик“ с условие в завещанието, че ако някога Вестъл бъде недоволна от дейността на банката има право да прехвърли сметката си в друга банка.

Имаше много банки и фирми, които биха дали едното си око да притежават сметката „Шели“. „Пасифик“ скоро разбра, че печалбата за банката от сметката на мис Шели трябваше да бъде спечелена по най-трудния начин. Нямаше две мнения по въпроса. Вестъл Шели беше чистокръвна кучка. Дълги години бе живяла под попечителството на стария Джош и не би трябвало да ви напомням що за характер е имал той. До смъртта му животът й е бил доста неприятен. Държал я е без пари, малтретирал я, не й позволявал да има приятели, никога не устроил празненство в нейна чест. Първите двадесет години от живота й минали като на монахиня.

Ако имаше добър и благ характер и беше поне малко свястна всеки би я съжалил. Но тя се бе метнала на баща си. Беше подла, жестока и алчна. Когато старецът хвърли топа и снесе седемдесет милиона в скута й, тя излезе от строгия тъмничен режим като разярен лъв, жаден за кръв. През следващия шестгодишен период не по-малко от петнадесет отлични служители на „Пасифик“ се бяха опитали да се грижат за сметката „Шели“. Някои от тях отчаяно бяха вдигнали ръце, а останалите Вестъл изхвърли от банката за некомпетентност.

Ледбийтър се задържа малко повече от другите: цели осем месеца. Ако го бяхте видели в деня, в който пое сметката и в деня, в който я предаде на мен щяхте да разберете, колко невероятно непосилна задача беше това. Всички в банката знаеха за тази сметка. Шегуваха се по този повод, но нещастникът, който отговаряше за нея не се присъединяваше към веселбата.

Отидох и съобщих новината на Ледбийтър.

Той се изправи и, повярвайте ми, затрепери целият.

— Шегуваш се!?

— Не се шегувам. Поемам сметката от този момент.

— Тогава по-добре да идем в офиса на Шели и да те вкарам в течение на нещата.

Офисът на Шели беше претъпкан от пода до тавана с папки. Всяко листче хартия, имащо нещо общо с имуществото на Шели, беше в тази стая. Петнадесет нещастника бяха робували тук, за да може всичко да бъде така систематизирано, че ако на Вестъл Шели й хрумнеше да вдигне телефона и да попита за някой наем, дивидент или каквото и да е, отговарящият за сметката да може да даде пълна информация с минимално закъснение.

Ледбийтър извади папка „А“ и по всичко личеше, че има намерение да си проправи път до „Z“. Спрях го.

— Ей, почакай малко — казах, сядайки на бюрото. — Не ме интересуват всички тези боклуци, така че престани.

Зяпна ме, сякаш току-що съм си признал, че съм убил майка си.

— Но ти трябва да знаеш всичко! — извика той с писклив глас. — Тези папки са основата на цялата сметка. Ти не знаеш какво говориш!

Стори ми се странно, че ми обърна гръб докато говореше.

— Трябва да знаеш кое къде се намира и как да го търсиш — продължи той. Нещо в гласа му ме стресна. — Изглежда, не схващаш огромната отговорност, която поемаш. Мис Шели очаква много висока степен на компетентност. Сметката е една от най-големите в страната. В никакъв случай не трябва да я изгубим.

Запалих цигара.

— Между нас казано, не ми пука дали ще я загубим или не — отвърнах аз. — Ако вие двамата със Стърнууд очаквате от мен безсънни нощи, няма да я бъде.

Той не каза нищо. Стоеше неподвижен, с гръб към мен, с наведена глава, а ръцете му стискаха здраво чекмеджето, маркирано с „А“. Видях, че трепери.

— Какво има, Том? — отсякох остро. — Не ти ли е добре?

Тогава той направи нещо, което никога няма да забравя, нещо, което обви със студ тялото ми. Закри с ръце лицето си и започна да хълца като истерична жена.

— Какво ти става, Том? Ето, седни и се успокой!

Заведох го стола и той се строполи върху него. Седеше като купчина кокали и хълцаше неудържимо. Беше толкова сломен, че се обезпокоих и изпитах съжаление. Това не беше обикновено безгръбначие. Това беше един човек в края на психическата си издръжливост.

— Спокойно — потупах го по рамото. — Отпусни се, говедо такова. Не се дръж така ужасно.

Той извади кърпичката си и изтри челото и носа си. Тъжно беше да наблюдаваш усилията му да се владее.

— С-съжалявам… Не зная какво ми стана. Предполагам, че нервите ми вече не издържат — отново попи потта от челото си. — Извинявай, Уинтърс. Не исках да правя сцени.

— Забрави това! — седнах на бюрото. — Изглеждаш разбит. Преуморил си се, нали?

— Ти въобще не знаеш какво представлява онази! — избухна той изведнъж. — Толкова се мъчих да й угодя! Робувах й! Исках да запазя работата си. Стърнууд ми обеща повишение в края на годината. Големият ми син тръгва на училище и увеличението щеше да покрие допълнителните разходи. Но мис Шели дочу за повишението ми. Тя винаги дочува това, което не трябва. Започна да се заяжда с мен. Ти просто не знаеш какво беше през последния месец. И сега изведнъж всичко свърши… без дори дума от Стърнууд.

— Но защо не е искала да получиш повишение? — попитах, чудейки се дали не е превъртял от преумора. Той се изсмя кухо.

— Почакай! Сега си доста сигурен, но само почакай. Тя не иска никой да е щастлив. Тя не иска никой да има успех. Ако си мислиш, че ще можеш да я манипулираш, след време ще видиш, че тя поема целия контрол. Никога не те оставя на мира. Дори нощем се обажда, за да напомни или да попита нещо. Само тази седмица ме измъкна три пъти от леглото между два и три часа през нощта. Два пъти ме вика при себе си и аз трябваше да оставя цял куп работа, да изтърча, за да я чакам с часове и накрая секретарката й да ми каже, че мис Шели с прекалено заета, за да ме приеме. Трябваше да стоя до късно, нощ след нощ, защото постоянно ме затрупваше с безсмислена работа. След няколко месеца ще се чувстваш като мен.

— Така ли мислиш?! — Вдигнах брадичка към него. — Е, грешиш! Нека да ти кажа нещо: зная как да се оправям с жените. Тази кучка няма да ме обязди. Само гледай и ще видиш.