Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (16)

Глава XV

Вятърът ревеше от долината и се блъскаше срещу вратите на колата, а дъждът прииждаше на непостоянни вълни, като ту замираше, ту се усилваше, когато вятърът гонеше облаците пред себе си.

Седях безмълвно, загледан в празната седалка, а сърцето ми щеше да се пръсне. Къде беше Вестъл? Вероятно е дошла в съзнание докато сменях колелото.

Излязох от колата и загледах отчаяно нагоре и надолу по пътя.

Дъждовната пелена ми падаше пред очите, а и беше твърде тъмно, за да видя повече от пет метра напред и назад. Псувайки, бързо се вмъкнах в колата и щракнах дългите светлини.

Мощните снопове светлина хванаха Вестъл на фона на черната, мокра стена на стръмната скала.

Тя се отдалечаваше бавно от колата, насочвайки се към долината с нестабилна походка, с ръце протегнати напред като сляпа жена, която опипва непозната стая.

Беше на около сто метра от колата и за един момент останах вцепенен, наблюдавайки я през плющяното от дъжда стъкло. Зъбите ми тракаха. Чувствах се достатъчно зле за да се откажа от всичко. Трябваше да хукна подире й, а времето изтичаше безвъзвратно.

Започнах да бягам надолу по стръмното. Светлините от колата пращаха дълги, черни сенки пред мен.

Вестъл видя препускащата ми сянка и се спря, обърната с лице срещу мен.

Приближих се до нея. Дишането ми свиреше през стиснатите зъби. Чувствах, че ще полудея.

— Чад! О, Чад! Толкова се радвам, че дойде — изохка тя и се заклатушка към мен. — Случи ми се злополука. Много ме боли главата.

Тя се вмъкна между ръцете ми, преди да съм в състояние да я изблъскам назад. Облегна се на мен като обви ръце около врата ми.

— Не зная какво се случи. Бях ударена по главата.

Хванах я и със сила откъснах ръцете й от шията си.

— Причиняваш ми болка, Чад! — изкрещя тя. — Чад, какво ти става? Какво се е случило?

С ужас си припомних една картина от моето детство. Кучето на баща ми побесня през един горещ летен ден и ме ухапа по ръката. Баща ми го застреля. Той обичаше кучето и не искаше да го убие. Просто лошо се прицели. Улучи го в корема и му пречупи гръбнака. Наблюдавах от прозореца на спалнята си. Видях когато кучето падна и задните му крака се парализираха. Тялото му се заподмята в прахта. Беше ужасна гледка. Баща ми се опита да го простреля в главата. Стреля три пъти, преди да го улучи и все пак не го уби веднага. Минаха пет, шест кошмарни минути, преди то да спре да се гърчи и да потръпва. Споменът за смъртта му преследваше сънищата ми години наред.

Сега ми се струваше, че трябва насила да изиграя отново онази далечна сцена. Само че този път не баща ми, а аз бях главно действащо лице и то в опит да убия човек.

Мозъкът ми се стараеше с всички сили да насили ръцете ми да се вдигнат и да я хванат за гърлото. Знаех, че не трябва да я намерят удушена. Трябваше да я открият потрошена като стъкло от едно тристаметрово падане в пропастта.

— Чад! Какво има? Защо не ми говориш?

— Добре, добре — казах но думите ми не ставаха на звук. Само устните ми се движеха, като гледах надолу към нея и трескаво се чудех как да я убия.

Бях леко обърнат и стоях в най-силната светлина на фаровете, а тя ме гледаше. Сигурно беше прозряла в израза на лицето ми, че бях на път да я убия, защото изведнъж издаде един див писък, завъртя се и започна да бяга отчаяно към колата.

Няколко мига не бях в състояние да се помръдна. Стоях и я наблюдавах. Усещах ударите на сърцето си в устата, дишането ми представляваше дълбоки, спазматични тласъци.

Тръгнах след нея. Не можех да бягам. Сякаш някой беше обезкостил краката ми. Движех се след нея с бавни, хаотични крачки.

Тя погледна назад през рамо и ме видя да се приближавам. Чух пискливия й плач от ужас. Опита се да ускори ход. Спъна се в един камък, глезенът й се усука и тя падна на длани и колена.

Остана коленичила по средата на пътя, в ослепителното светлинно петно от фаровете, с обърнато към мен лице, оцапано с кръв, посиняло и грозно от ужас.

Когато я наближих съвсем, съзрях случайно един голям камък в тревата. Тръгнах към него, без да забавям ход. Минах покрай камъка и го грабнах в движение.

Тя все още коленичеше и ме наблюдаваше. Устата й висеше отворена. Черната й шапка беше смачкана и прогизнала от дъжда, а чорапите — разкъсани.

Приближих се бавно до нея.

— Чад! Умолявам те! Не ме докосвай! — извива през плач тя. — Ще ти дам всичко, което имам! Моля те, не ме удряй!

Хванах дясната й китка. Целият се тресях. Усещах големия ръбат камък като непосилна тежест в ръбата си.

— Чад!!!

Чувам още този вик как звъни в ушите ми, докато седя в тази гореща барака на плажа.

Това беше най-ужасяващия звук, който бях чувал някога. Когато повдигнах камъка нагоре, тя затвори очи. Не направи никакъв опит да се запази със свободната си ръка. Само стоеше на колене, неподвижна, прилична на малко парализирано зайче, очакващо смъртта.

Стоварих камъка върху темето й.

Почувствах сътресението от удара нагоре по ръката чак до рамото си. Отстъпих назад и пак се разтресох.

Тя лежеше на пътя така, както кучето бе лежало в краката на баща ми, потреперващо и гърчещо се в агония. Разбрах, че тя умира.

Нямах сили да вдигна тази потреперваща парцалена кукла. Нямах сили даже да се доближа до нея и да я държа до себе си. Хванах я за китката и я затътрих като чувал след себе си към колата.

Отворих вратата и я сгънах на две вътре. Като докосвах тялото й, усещах спазмите на мускулите й, потреперващи под пръстите ми.

Блъснах вратата на колата и стоях няколко секунди отвън, борейки се с чувството на гадене. Бях го свършил, край. Сега обаче моят живот беше в опасност.

Сетих се за камъка. Изтичах назад, вдигнах го и го запратих далеч в тъмнината на долината. Върнах се до колата наведох се вътре и запалих двигателя. Бутах, хванат за отворената врата, докато тръгна сама надолу по склона, като завъртях волана така, че да се насочи към бялата мантинела, която предпазваше пътуващите от тристаметровата пропаст. Колата се задвижваше все по-бързо. Стоях под дъжда и наблюдавах.

Мощните фарове осветиха мантинелата. Гумите се качиха на тревния ръб, лъскавият радиатор удари оградата. Чу се силен звук на удар на метал с метал. Колата се надвеси за миг над пропастта и като в забавен кадър премина ръба на скалата.

Стоях и слушах ударите от падащите откъртени скали. Чувах трясъците на блъскащата се в тях кола, която продължаваше да пада надолу. Затичах се до зеещата дупка в оградата и погледнах надолу.

Колата беше паднала около седемдесет метра под мен и сега лежеше върху грамадна обла канара. Докато гледах към нея, внезапно трепна едно езиче на пламък изпод капака на двигателя. Само след миг колата представляваше разпалена, бушуваща пещ.

* * *

Когато прехвърлях крака си през прозореца, чух собствения си глас да казва:

— Имайки предвид нашият телефонен разговор и вашето писмо с днешна дата, потвърждавам плановете, които съставихме и очаквам да чуя вашето мнение за бъдещите планове и за развитието на дискутираната собственост в Идън Енд…

Това беше най-насърчителния звук, който бях чувал някога.

Ив стоеше до бюрото и ме гледаше. Очите й бяха неестествено уголемени. Лентата на магнетофона се движеше спокойно и равномерно и гласът, който щеше да установи моето алиби, продължаваше да говори.

Прекрачих в стаята. Комбинезонът, който носех, беше напоен с вода и кал. По обувките ми се стичаше кал. Ръцете ми бяха мръсни до лактите. Ив взе кърпа и голяма чиста гъба, която стоеше на бюрото и ми ги хвърли.

— Бързо! Бързо! Чака те повече от половин час. Остават още само две минути от лентата.

Избърсах нервно лицето и ръцете си. Дръпнах ципа и отворих комбинезона.

— Как изглеждам?

Тя кимна с глава успокоително.

— Сложи си сакото.

Взех от нея сакото си и го навлякох. Избърсах си обувките с гъбата и се сресах. Чувствах краката си толкова халтави, че едва стоях на тях. Тя ми подаде чаша, пълна до половина с доброкачествено уиски.

— Изпий го бързо!

Беше помислила за всичко. Питието опари гърлото ми, но прекрати треперенето на мускулите.

— Избърши лицето си.

Използвах кърпата, поех цигарата, която тя пъхна между пръстите ми и се наведе напред, за да ми я запали.

— Всичко наред ли е, Чад?

— Да. Добре ли е всичко при теб?

— Да. Започнах да се тревожа. Ти ужасно закъсня, но тук всичко стана така, както го беше предсказал.

Почувствах прилив на триумфиращо облекчение да минава през мен.

— Добре, готов съм.

Тя направи вързопче от кърпата, гъбата, комбинезона и шапката ми и ги бутна в дълбокото чекмедже на бюрото.

— Ще изключа това нещо.

Тя натисна стопа на магнетофона. Внезапната тишина, връхлетяла в стаята беше по-страшна и от трясъка на гръмотевица.

Поех си дълбоко въздух, прекосих стаята и отворих вратата. Блейкстоун седеше в едно кресло и прелистваше списание.

— Извинявай, Райън, не смятах да те задържа толкова дълго.

Той се усмихна печално.

— Няма нищо. Толкова ли много работиш у дома си?

— Точно сега ми се струпа много работа. Влез вътре.

Когато Блейкстоун влезе в кабинета, Ив се измъкна покрай нас и мина през гостната в хола.

— Едно питие, Райън?

— Добре, ще пийна още едно. Мис Долън се погрижи за мен вече.

Той седна на един стол до бюрото ми.

— Видях жена ти в „Ролса“, когато се качвах нагоре. Кара дяволски бързо. Уплаши ме.

— Познава пътя дори гърбом.

— Но тя не караше назад — каза Блейкстоун сериозно. — Караше си напред… дяволски бързо! — като видя, че не ми харесва това, което говори, той повдигна леко рамене и продължи. — Хубаво местенце си имате тук.

— Не е лошо, нали? — подадох му чаша уиски и седнах зад бюрото. — Добре, че дойде, Райън.

— Надявам се, че имаш нещо хубаво за мен? Каква е сделката?

— Фирмата за уреди на Байленд. Това говори ли ти нещо?

— Разбира се. Направиха куп пари за някого. Самият аз имам малка част от техните акции.

— Те ще стигнат тавана, Райън. Мислех, че ти и аз…

Телефонът звънна остро и пронизително и ме накара да подскоча.

Мисълта ми се насочи към Вестъл.

— Извини ме. Ще се обадя — казах и вдигнах слушалката.

— Мисис Хенеси е на линията — прошепна гласът на Ив. — Пита за Вестъл, казах й, че е на път към нея, но тя настоява да говори с теб.

Бях забравил за мисис Хенеси и за пореден път в момента ме обля гореща вълна.

— Добре, свържи ме — опитах се да удържа гласа си спокоен. Чу се изщракване, след това дрезгавият глас на мисис Хенеси забръмча в ухото ми.

— Мистър Уинтърс?

— Да, аз съм. Какво мога да направя за вас?

— Очаквам Вестъл. Мис Долън ми каза, че е тръгнала преди половин час. Не е дошла още тук.

— Ще пристигне до няколко минути — отговорих, като с шестото си чувство усещах, че Блейкстоун слуша и наблюдава напрегнато. — Нощта е лоша. Вероятно кара бавно.

— Шофьорът й не е ли с нея?

— Не, Кара сама.

— Никога не се е бавила повече от двайсет минути докато дойде. Вече закъснява чувствително.

— Успокоите се. Ще дойде. Струва ми се, че закъсня малко още с тръгването си. Сега съм много зает, мисис Хенеси. Ще трябва да ме извините.

Изглежда, че това беше най-глупавата линия на поведение от моя страна. Исках да успокоя страховете й. Явно най-лошият начин да направя това беше като говоря с небрежен тон. Разбрах грешката си, когато тя ми се сопна:

— Може да е претърпяла злополука. Тя желаеше да бъде тук преди идването на мистър Стовенски. В действителност той е принуден да я чака. Този път по скалите е много опасен. Тревожа се много. Смятам, че трябва да се обадя в полицията.

Сърцето ми се преобърна. Помислих си за напоения комбинезон в чекмеджето, за колата на Ив, мокра, кална, с нагорещен от бързането по стръмния път двигател. Помислих си за възможността да има белези от кръв по пътя, за които досега се надявах, че ще имат достатъчно време да бъдат измити от дъжда. Ако тази дърта кучка докара полицията тук горе, преди да съм готов за нея ще се забърка страшна каша.

— Тревожите се за нищо — отвърнах остро. — Ако не дойде у вас до двадесет минути, обадете ми се пак.

— А в това време тя може да лежи някъде наранена — раздразнението в гласа й го правеше достатъчно писклив, за да го чуе и Блейкстоун. — Никога не бях виждала такова дебелоочие.

— О’кей, о’кей, ще отида да видя дали има неприятности — отвърнах аз, като се опитвах да не показвам гнева си. — Обадете се тук, ако пристигне преди да съм се върнал. Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоите.

Тя започна отново да обяснява колко е опасен този път и колко много се безпокояла, но аз безцеремонно я прекъснах:

— Обадете ми се пак — отсякох и тръшнах слушалката.

Блейкстоун ме гледаше изпитателно. Усетих гъделичкаща вадичка пот по лицето ми. Опитах се да овладея изражението си, но разбрах че не ми се удава.

— Тази проклета, дърта кокошка, мисис Хенеси е започнала да се тревожи за Вестъл. Вестъл имала среща с нея, но все още не била отишла. Мисис Хенеси смята, че е претърпяла злополука. Това е безсмислица, разбира се. Няма да се изненадам, ако Вестъл е променила плановете си и е отишла на някое кино.

Изражението на Блейкстоун ме уплаши. Изглеждаше сериозно разтревожен.

— Това е много опасен път, Чад, а, както ти казах, тя караше бързо.

— За Бога, не започвай и ти. Вестъл познава този път и със затворени очи. Знае много добре колко да рискува — пресегнах се към един лист, на които бях правил някакви пресмятания. — Хайде да се захващаме за работа. Погледни тези числа.

Той пое листа неохотно.

— Наистина ли не мислиш, че трябва да излезем и да видим дали не се е случило нещо лошо, Чад?

— Хващам се на бас, че е отишла на някое кино, къде ще ходим? Навън вали ужасно.

Той се загледа в мен и присви устни.

— Добре, Чад. Тя е твоя жена.

— Престани да се занимаваш с дребни работи! — прекъснах го. — Дай да вършим нещо полезно!

Веднага щом се концентрира върху числата, той забрави да се тревожи за Вестъл. През следващите двадесет минути ние разисквахме различните гледни точки за предстоящата сделка и както обикновено намирах съветите му за правилни.

Тъкмо щях да му налея още една чаша, когато телефонът иззвъня.

По израза на лицето му разбрах, че мисълта му е отскочила обратно към Вестъл. Той ме изгледа остро.

Вдигнах слушалката.

— Говори лейтенант Легит. Имате ли новини за мисис Уинтърс?

Облизах пресъхналата си уста. Разбрах, че лицето ми променя цвета си. Обърнах се настрани и се присегнах за цигара, за да не може Блейкстоун да следи изражението ми.

— Не съм чул нищо. Очаквах…

— Намирам се у мисис Хенеси — прекъсна ме Легит. — Жена ви още не се е появила. Закъсняла е четиридесет минути. Веднага тръгвам към вас.

— Няма нужда да правите това. Ще изкарам моята кола…

Но той вече беше прекъснал.

Трябваше да положа страхотни усилия за да запазя гласа си спокоен.

— Съжалявам, Райън — казах, като ставах прав, — но ще трябва да прекъснем работата. Вестъл още не е пристигнала и полицаите идват насам.

Лицето му се стегна.

— Полиция?

— Лейтенант Легит. Изглежда, че и той е бил на срещата. — Запалих цигара. Ръката ми трепереше силно. — Той е близък на Вестъл. Ще взема колата си и ще тръгна надолу по пътя да видя дали не се е случило нещо. Абсолютно съм убеден, че това е фалшива тревога, но, все едно, по-добре да видя.

— Колата ми е навън. Ще дойда с теб.

Прекосихме приемната, и когато отворихме врата на хола, се появи Ив.

— Мисис Хенеси мисли, че мисис Уинтърс може да е претърпяла злополука. Лейтенант Легит е на път за тук. Отивам надолу по пътя да видя дали се е случило нещо.

Лицето на Ив беше безизразно.

— Надявам се да няма нищо лошо. Мисис Уинтърс е стабилен шофьор.

— Все пак отивам.

— Има ли нещо за мен?

— Може ли да подредиш в моя кабинет. Има някои книжа за съответните папки.

Очите ни се срещнаха. Тя знаеше какво имам предвид. Ония вещи в чекмеджето на бюрото трябваше да изчезнат.

Блейкстоун беше минал през хола и отворил предната врата. Гледаше ме нетърпеливо.

— Колата, — пошепнах на Ив — мокра е. Направи нещо за нея. Обърнах се и се присъединих към него до вратата.

— Вали ужасно — каза той, като се пъхаше в дъждобрана си. — Хайде, няма да ни отнеме и пет минути. Последвах го в тъмнината.