Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (15)

Глава XIV

Преди вечеря изпих три двойни уискита. Имах нужда от тях. Усещах студ и нервите ми бяха така опънати, че се страхувах Вестъл да не забележи.

Вечерята ми се стори безкрайна. Трябваше да ям насила. Когато най-сетне се преместихме в салона за кафе, Вестъл отиде до прозореца и дръпна завесите настрани. Впери поглед в тъмната, дъждовна нощ.

— Времето е много противно — каза тя с досада. — Не сме имали такъв дъжд от седмици. Случва се точно тогава, когато ще излизам.

— Отвътре винаги изглежда по-лошо, отколкото е в действителност — отговорих й, седейки пред малкия огън от пънове, които Харгис беше запалил, за да изгони студа от голямата стая. — Вероятно ще спре след малко.

— Господи, вали като из ведро. Не мисля да излизам ако продължи така.

Макар, че очаквах да го каже, сърцето ми прескочи един удар. Харгис наливаше кафе. Стана ми ясно колко важни бяха бъдещите му показания във връзка с това дали съм подтиквал Вестъл да излезе.

— Не те упреквам — казах небрежно. — Тази вечер има хубава телевизионна програма. Защо не се обадиш на мисис Хенеси да й кажеш, че няма да ходиш?

Вестъл се приближи към огъня. Взе чашата с кафе, която й предложи Харгис, и седна до мен.

— Много е уморително. Толкова исках да се срещна със Стовенски. Не обичам да карам по дъжд. — Тя погледна към Харгис. — Виж дали Джо не се чувства по-добре.

Когато той излезе, тя продължи:

— Каква е ползата да имаш шофьор, ако той се разболява, когато ми трябва?

Засмях се насила.

— За пръв път му е, нали? Всеки може да се разболее някой път. Сега ще ми кажеш, че не можеш да караш в дъжда. За какво се безпокоиш?

Тя ме погледна остро.

— Има ли нещо, Чад? През цялата вечер се държиш странно.

Усетих, че нервите ми потрепнаха.

— Да? О, глупости. Какво имаш предвид?

— Много съм чувствителна към настроенията. Ти си напрегнат тази вечер. Защо, Чад?

Започнах да казвам, че има грешка, когато Харгис се върна.

— Съжалявам, госпожо, но Джо си легна. Явно още е неразположен.

— Тогава по-добре би било да не отиваш — казах, като пресякох нетърпеливото й възклицание. — Този приятел, цигуларят, ще има много почитатели да висят около него. Не вярвам, че ще му липсваш.

Това изглежда беше най-правилното, което можех да кажа, тъй като Вестъл веднага изтърва нервите си.

— Той ме очаква — остро каза тя. — Твърде сигурна съм, че нямаше да приеме поканата на Шарлот, ако аз нямаше да отида. Трябва да отида.

— Добре, твоя воля — казах й когато Харгис напусна стаята. — В колата няма да се измокриш и, ако ще отиваш, по-добре се приготвяй. Часът е близо девет.

Тя отиде пак до прозореца.

— Чад, скъпи, няма ли да бъдеш така сладък, че да дойдеш с мен?

— Съжалявам, но Райън Блейкстоун ще бъде тук след половин час.

— Добре, по-добре ще бъде да се приготвям. — Тя дойде при мене и хвана реверите на якето ми, като ми се усмихваше. — Сигурен ли си, че не се тревожиш за нещо, скъпи?

— Суетиш се твърде много — й казах, хванах я и залепих устата си върху нейната.

Останахме така за две или три ужасни секунди. Дръпнах се от нея, а тя хвана ръцете ми.

— Ще бъдем заедно по-късно — казах й, като се обърнах така, че да не може да види ужаса върху лицето ми. — Върви сега, аз ще имам Блейкстоун на главата си до единадесет часа.

Настъпи дълга, неловка пауза, след това тя каза:

— Тогава тази нощ, Чад.

След като излезе от стаята, отидох до шишето с уиски и си налях една голяма доза. Ръцете ми трепереха, докато изпразвах чашата.

Около минута преди девет тя влезе. Имаше на гърба си бял дъждобран, малка черна шапка и опъваше на ръцете си дълги черни ръкавици.

— Ела с мен до гаража, Чад.

— Ако ме извиниш, Вестъл, няма да дойда. Имам някои писма, които трябва да издиктувам, преди да дойде Блейкстоун.

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Страхувам се, че понякога съм ти досадна — погледна ме тя, а очите й бяха нещастни. — Тогава довиждане.

— Приятно прекарване.

Щом го казах, осъзнах ужаса на тези думи и се обърнах бързо, така че да не може да види внезапната промяна на изражението ми.

— Мисля, че ще ми бъде забавно. Ще се върна около дванайсет и половина.

Чух я като прекосява стаята и влиза в хола.

— Вали ли още, Харгис? — чух я да пита.

— Не изглежда много зле, мисис. Ще можете ли сама?

— О, да. Няма да закъснея много.

Когато предната врата се затвори зад нея, Ив влезе в кабинета. Погледнахме се.

Тя беше бледа, но в очите й имаше едно изражение, което не бях виждал никога до сега. Вече не изглеждаше уплашена.

— Донесох ти една шапка — ми прошепна тя. — Косата ти не трябва да се намокри.

— Добро момиче!

Снех си сакото и го захвърлих на стола.

— Остава на тебе сега.

— Всичко е наред.

Извадих комбинезона от чекмеджето на бюрото и го облякох. Ив ми подаде ръкавиците и шапката.

— Побързай!

— Погрижи се за тук, Ив.

— Всичко ще оправя.

Като я гледах, чувствах, че ще се оправи. Тя се беше преобразила и нервите й изглеждаха успокоени.

Отново бръкнах в чекмеджето и извадих пясъчната торба.

Ив се отдръпна. Не я погледнах. Държах торбата долу, до себе си.

— Трябва да бързаш. — Сега в гласа й имаше леко треперене. Пясъчната торба беше оживила обстановката.

— Ще се върна до половин час. Дръж си нервите, Ив. Всичко ще се оправи.

Отидох до прозореца, отворих го и си преметнах единия крак.

Погледнах назад към нея.

Тя стоеше до бюрото и ме наблюдаваше.

— Късмет!

Тя кимна. Видях устните й да се движат, но думи не излязоха. Спуснах се на каменната пътека. Миг след това прозорецът над мен се затвори.

Сега не валеше толкова силно, но имаше остър вятър. С бързи крачки тръгнах към гаражите.

Вестъл имаше да върви повече от мен. Тя следваше покрития път и можеше да отиде от къщата до гаражите, без да се намокри.

Аз трябваше да прекося поляната.

Беше тъмно, почти като в рог. Не се страхувах, че някой може да ме види от къщата.

Като си наведох главата, бегом преминах през поляната, усещайки дъжда срещу лицето ми.

Гаражът беше в тъмнина. Гаражните врати се контролираха от фотоелектрическа клетка. Щом някои се появеше на няколко метра от тях и прекъснеше лъча, светлините се запалваха и вратите се отваряха.

Заех позиция близо до вратите, в едно сенчесто място. Навесът от къщата беше слабо осветен и след като чаках около минута, зърнах белия дъждобран на Вестъл в далечината.

Сърцето ми биеше лудо, а устата ми беше суха като пясък. Стиснах торбата и зачаках.

Тя дойде близо по покритата пътека. Сега беше на петнадесет метра от мен. Тананикаше си тихо, но когато мина близо до мен видях, че изражението й беше неспокойно и умислено.

Пресече лъча, светлините на гаража се запалиха и вратите се плъзнаха и отвориха. Придвижих се напред, като си задържах дишането. Обувките ми от пореста гума не издаваха никакъв шум по асфалта.

Тя тъкмо отваряше вратата на колата, когато стигнах до нея. Инстинктът й вероятно я предупреди. Спря тананикането и главата й започна бавно да се завърта. Внезапен ужас я обхвана. Видях я как се вдърви, когато замахнах с торбата пясък. Ударих я с всички сили отгоре по главата. Елегантната черна шапка не беше пригодена за защита на черепа под нея. Падна на колене и ръцете й, конвулсивно свити, се плъзнаха надолу по блестящото лаково покритие на вратата на колата.

Изпуснах въздуха от дробовете си със свистене между стиснатите си зъби. Разкрачих се удобно и стоварих пясъчната торба отново върху главата й с цялата сила на която бях способен.

Главата й подскочи настрани и клюмна надолу. Пуснах торбата и хванах трупа, преди да се просне на асфалта. Беше като парцалена кукла в ръцете ми. Отворих вратата на колата като придържах трупа до себе си. След това я повдигнах и я бутнах на седалката под волана. Сложих я облегната на вратата.

Вдигнах бързо пясъчната торба, наместих се под волана и тогава се сетих, че нямам ключа да запаля.

Потях се и ръцете ми трепереха.

Ключът трябваше да е в чантата й. Потърсих я но не можах да я намеря. Опитах се да си спомня дали носеше чанта, когато дойде да се сбогува. Бях в много голяма паника и не можех да мисля трезво.

Времето течеше. Часовникът на таблото показваха девет и седем минути. Ругаейки излязох от колата и огледах пода на гаража. Намерих чантата под колата. Грабнах я и се върнах. Претършувах и бързо намерих ключа.

Погледнах я докато стартирах двигателя.

Тя лежеше отпуснато облегната на вратата с изметната назад глава, със затворени очи и полуотворена уста. Дишаше слабо и тежко. Изпод смачканата черна шапка течеше струйка кръв като линия от червен молив.

Подкарах колата към шосето, след което увеличавайки скоростта се понесох по дългия, шибан от дъжда път.

Отне ми около три минути за да стигна върха на скалата.

Вън от прикритието на дърветата, вятърът беше много по-силен отколкото бях очаквал. Дъждът плющеше срещу предното и страничните стъкла. Трудно виждах пътя. Оставих чистачките да се движат, изгасих светлините и спрях на първия завой на върха.

Мислех, че съм пресметнал времето точно. На около миля надолу по виещия се път видях приближаващите се светлини на кола.

Блейкстоун се изкачваше!

Хванах Вестъл и я дръпнах върху скута си. Тя се килна върху волана, но аз я изправих, стиснах безжизнените й ръце в моите и ги сложих на волана. Главата й се отпусна назад и бузата й се опря в моята. Смъкнах се по-надолу в седалката, включих на скорост и потеглих, като пуснах дългите светлини, докато вземах завоя.

Колата на Блейкстоун се приближаваше бързо и аз увеличих скоростта. Не беше лесно да шофирам, тъй като Вестъл отнемаше почти цялата ми видимост и трябваше да се държа възможно най-близо до външната страна на пътя.

Помислих си, че би било твърде смешно, ако сметката ми излезеше погрешна и паднех от скалата преди да успея да скоча от колата.

Блейкстоун беше видял светлините ми, защото превключи на къси. Когато се присягах към ключа за моите светлини, Вестъл внезапно се раздвижи.

Толкова се стреснах, че едва не изскочих от шосето. Тя издаде един дълъг и вледеняващ кръвта ми стон. Усетих как гумите преминаха на тревата. Видях белосаната мантинела, която предпазваше от падане в тристаметровата пропаст. Минах на косъм от нея.

Върнах колата обратно на платното. Грабнах врата на Вестъл и тръшнах лицето й в ръба на таблото. Воланът я подпря в гръдния кош и отне от силата на удара ми, но челото й влезе в контакт с ръба на таблото с такава сила, че тялото й се размекна отново върху моето.

Едва успях да я пооправя, когато колата на Блейкстоун отмина. Беше намалил скоростта, но когато го доближих съвсем натиснах силно газта и профучах край него с повече от осемдесет километра в час.

Той натисна клаксона за поздрав, но ръцете ми бяха достатъчно натоварени, за да му отговоря. Трябваше да натисна с всички сили спирачките, когато стигнах завоя. При тази скорост, при която се движех едва ли щях да успея да го взема.

Зад завоя спрях, бутнах още веднъж Вестъл към другата врата, излязох от колата и се затичах към пътя нагоре, докато се върнах до завоя.

Стоях на дъжда и вятъра и гледах задните светлини на Блейкстоун, вече замъглени, да изчезват към къщата.

Щеше да му отнеме съвсем малко време да влезе в къщата. Не можех да го задържа повече от двадесет минути. Значи имах около двадесет и пет минути да сменя колелото, да изпратя колата в пропастта, да намеря колата на Ив, да се върна в къщата, да вляза през прозореца, да съблека комбинезона си и да се явя пред Блейкстоун така, сякаш съм прекарал вечерта пред бюрото си.

Внезапно се изплаших от предстоящото. Бях луд, че се хванах на такъв глупав план. Най-вероятно нямаше да мога да свърша всичко това за толкова кратко време. Ако закъснеех, дали нервите на Ив нямаше да рухнат? Блейкстоун сигурно ще започне да подозира, щом научи за смъртта на Вестъл.

Потях се. Дъждът се лееше върху мен, почти давейки ме. Завърнах се до колата.

Отворих багажника и измъкнах резервната гума. Пръстите ми опипаха покрай ръба на джантата, като търсеха назъбената дупка на външната гума. Мина ми през ум, че Джо може да открил спукването и да е сменил гумата. Псувах се, че не съм помислил по-рано за тази възможност.

Пръстите ми опипаха дупката и аз си поех въздух с облекчение.

Извадих ключа за колелата и една отверка от кутията с инструменти и се заех да сменя колелото. Беше адска работа.

Не смеех да извадя светлинка и трябваше да работя, повече или по-малко, чрез опипване. Ако нямаше дъжд и вятър, щеше да е просто, но колелото стана хлъзгаво, окалях си ръцете, всяка капка сякаш се съпротивляваше на усилията ми да я развия и моята нарастваща паника ме направи непохватен.

Най-накрая извадих колелото, изтъркалях до задницата на колата и го бутнах в багажника.

Спрях се за си погледна часовника. Беше ми отнело седем минути да извадя колелото, по-бързо отколкото си бях представял, и това ме насърчи да действам по следващата задача.

Поставянето на другото колело беше по-трудно. Не можех да намеря дупките на колелото, които съответстваха на болтовете. Псувах, ругаех и се борех, като губех скъпоценно време. Когато най-накрая колелото се намести разбрах, че при усилията съм преобърнал капака, в които бях поставил гайките. Намерих пет от тях, а шестата беше изчезнала. Не смеех да губя повече време за търсенето й. Стегнах петте гайки, натиснах капака върху джантата и пак погледнах часовника си.

Бяха ми останали още десет минути да се отърва от колата и да се върна в къщата.

Отворих вратата на колата и влязох. Ръцете ми потърсиха копчето на стартера. Вместо да го натисна, тялото ми се вцепени.

Съседната седалка беше празна!

Вестъл беше изчезнала!