Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (12)

Глава XI

Мислейки си сега за обстановката, намирам я определено странна, макар че тогава, разбира се, не мислих така.

Вестъл беше лудо влюбена в мен и ужасена, че е на път да ме загуби. Аз бях лудо влюбен в Ив и сега аз бях ужасен, че ще я загубя.

Да, беше странно. Аз правех Вестъл да страда, а Ив правеше така, че аз да страдам. Но аз имах повече сили от Вестъл. Когато преодолях първият шок от разкриването, че Ив ме мами, ме обхвана злобен гняв. Нямах никакви намерения да се моля на Ив да не ме отхвърля. Бях решен да открия кой беше този мъж, колко дълго е продължавала тази афера, или дали беше нещо, което още не е станало афера. Бях решен да я спра и да си взема Ив със сила, ако е нужно.

Тя щеше да се срещне с този Лари в хотел „Атлантик“, в седем часа, в четвъртък. Нейната история, че трябва да бъде с майка си, беше очевидна лъжа. Щом можеше да си урежда среща с Лари, значи можеше и с мен.

Реших да бъда в хотела, когато се срещнат. Какво ще правя след това, оставаше да се види. Първо исках да видя този човек, който чакаше Ив да брои часовете до срещата им.

В четвъртък сутринта казах на Вестъл, че може да закъснея малко на връщане от офиса, но че ще се върна в добро време за приема. В шест и двадесет и се обадих от офиса.

— Вестъл, съжалявам, но сигурно ще дойда за приема доста по-късно.

— О, Чад! Защо?

— Един приятел от дните на военната служба току-що е дошъл в града. Не съм го виждал от години. Имаме да си кажем много неща. Ти можеш да се оправиш добре и без мен.

— Но, Чад, доведи и него. Ти… ти не можеш да ме оставиш…

— Разбира се, че можеш да се оправиш. Този приятел съвсем не подхожда. Той беше старши сержант и е груб, недодялан. Няма да ти хареса между твоите приятели. Ще се видим около единадесет. Ако мога да се отърва от него преди това, ще се върна по-рано. Засега довиждане.

И аз бързо затворих телефона, когато тя започна да протестира.

Бях взел „Ролса“ до офиса, тъй като моят „Кадилак“ беше на ремонт при Джо.

Хотел „Атлантик“ беше извън Идън Енд, на около дванадесет мили от Липъл Идън, а аз трябваше да имам транспорт.

Идън Енд беше игрище за туристи. То беше една бъркотия от автомобилни къмпинги, плавни бараки и този единствен хотел.

Хотелът беше едно типично гнездо за любов, всякакви видове двойки оставаха там и никакви неудобни въпроси не се задаваха. Щом си плащате в аванс, можете да получите стая, със или без багаж, със или без брачни връзки, за един час или за една година. Управлението не беше дребнаво. Аз самият бях ходил там от време на време с Глория и знаех обстановката твърде добре.

Оставих колата на един паркинг, на около сто метра от хотела и отидох пеш покрай плажа до входа.

Голямата градина беше пълна с посетители, седящи на маси, под сянката на шарени чадъри.

Заех една маса в сянката на едно дърво, накрая на тълпата и се огледах за Ив. Отне ми доста време, докато я открия.

Едва можах да я разпозная. Тя изглеждаше красива и привлекателна на Сан Марко, когато я видях за пръв път без очилата й и лишена от безвкусното й облекло, но сега изглеждаше далеч по-красива и привлекателна. Носеше светлосиня вълнена блуза и бяла пола. Начинът по който тази блуза показваше формите й, изсуши устата ми.

Наблюдавах с усилваща се ярост мъжа, който седеше с нея. Той имаше почти моето телосложение: едър, силен, с широки рамене. Беше рус и по-млад от мен. Изглеждаше по-добре. Носеше износено спортно яке и широки, твърди, кафяви панталони. Нямаше вид на човек, който може да икономисва някакви пари, и това откритие ми вдъхна внезапна надежда.

Наблюдавах ги може би един час.

Ив говореше оживено, но нейният компаньон изглеждаше потиснат. Той стоеше отпуснато на стола си и от време на време задушаваше с ръка прозявката си.

По едно време ми се стори, че е отегчен и изведнъж си помислих, че сигурно аз съм изглеждал така, когато се оплетох с Вестъл.

Колкото повече го наблюдавах, толкова повече се убеждавах, че той е отегчен от Ив. От време на време поглеждаше ръчния си часовник, когато тя не го гледаше. Забелязах също така, че Ив поддържаше насила разговора и аз почувствах изведнъж злорадство, наблюдавайки ги.

Около осем и петнадесет те станаха. Видях, че Ив бутна една пет доларова банкнота под чашата си, за да плати сметката.

Лари, ако това беше неговото име, се престори, че не я вижда. Не направи никакъв опит да повика сервитьора и да уреди сметката.

Тръгнаха към хотела, а аз след тях. Когато се качваха по стъпалата към ресторанта, Ив прекара ръката си под неговата, но след няколко крачки той отпусна ръката си и се отдалечи от нея.

Аз не влязох в ресторанта, а ги наблюдавах през прозорците.

Преди още вечерята да свърши, Ив беше се отказала от неравната битка и те довършиха вечерята си в мълчание.

Можех да видя, че на него му ставаше все по-скучно, докато на нейното бледо, красиво лице се изписа едно нещастно изражение, каквото виждах толкова често на лицето на Вестъл.

Когато си го мисля сега, беше наистина смешно: Вестъл беше нещастна заради мен, аз бях нещастен заради Ив, а Ив заради Лари. Да, беше точно смешно.

Когато свършиха яденето, видях, че Ив мушна няколко банкноти в ръката на Лари. Наблюдавах го как урежда сметката с парите, които тя му беше дала.

Видях, че тръгват към балкона и се скрих от погледа им.

— Ще слезем ли на плажа? — попита Ив, като се спряха на най-горното от стъпалата, които водеха към градината. Той поклати главата си.

— Съжалявам, но сега трябва да се връщам. Има един приятел с когото трябва да се срещна…

И така, аз не бях единственият, който трябваше да се срещне с някакъв подходящ приятел.

Видях как лицето на Ив стана изведнъж сурово.

— Лъжеш, Лари! Знаеш твърде добре…

— Добре, добре — прекъсна я той с негодуващ глас. — Значи лъжа. Може би не трябва да се срещна с приятел, но имам да върша работа. За Бога, спри да играеш на болно от любов дете и си върви в къщи. Ще се видим следващият четвъртък, ако мога да се измъкна.

— Но, Лари, аз не съм длъжна да се върна рано — каза тя внезапно и умолително. — Аз ти казах. Не си отивай сега. Хайде да отидем долу на плажа.

— За какъв дявол? Не съм в настроение за плажна авантюра тази нощ. Хайде да го отложим, за Бога, казвам ти, че имам работа да върша.

Той тръгна надолу по стъпалата, като я остави на балкона. Лицето й беше помръкнало от нещастие. Тя тръгна първо след него, след това се спря и с отчаяно свиване на раменете се приближи до плетения стол, на който бях седял, и се отпусна в него.

Двамата наблюдавахме Лари през градината към паркинга на хотела. Той влезе в един раздрънкан, прашен „Форд“ и тръгна към Литъл Идън.

Ив седеше неподвижна и го наблюдаваше, докато изчезна от погледа й. Аз излязох иззад палмите и седнах на един стол до нея. Тя беше толкова погълната да гледа подир Лари, че дори не ме забеляза. Запалих цигара и зачаках.

След малко тя усети, че някой стои близо до нея и рязко погледна нагоре. Очите ни се срещнаха.

— Здравен, Ив — казах й и се усмихнах.

Тя се дръпна. Страх, изненада и яд блеснаха в очите й.

— Какво правиш тук?

— Шпионирам те. Майка ти е твърде добра сложена. Направо прилича на мъжага.

Пръстите й побеляха от стискане, но тя замълча.

— Знае ли мисис Уинтърс къде си? — каза яростно. — Защо напусна приема?

— Трябваше да се срещна с един човек, Ив.

Тя отново се дръпна назад.

— Когато на един мъж му стане отегчителна една жена, винаги има среща с някого — продължих, като я гледах втренчено. Ръцете й се превърнаха в юмруци, но тя не каза нищо.

— Кой е той, Ив?

Тя ме погледна, поколеба се, после внезапно сви рамене и каза:

— Съпругът ми. Доволен ли си?

Почувствах един лек спазъм в червата си. Не бях очаквал да чуя това и то ме порази.

— И си го държала в тайна? Обичаш ли го, Ив?

— Обичах го.

— Значи затова ти не искаш да загубиш луксозната си служба. Обзалагам се, че той ти струва скъпо.

Тя потрепери.

— Да не говорим за него.

— Аз искам. Той изглеждаше твърде отегчен. Други жени, а Ив?

— Стотици други жени — отговори тя горчиво. — Не знаеш, какво значи да си обичал някого и да виждаш, как тази любов се пръска на парчета. Сега вече Лари не означава нищо за мен. Той е само един лош навик. Ако изведнъж пак се влюби в мен, бих могла да го напусна. — Тя направи пауза, след това продължи със стегнат, задушен глас. — Засега сме оставили любовта, сложили сме я на рафта за някоя друга жена. Знаем, че всяка минута, която той прекарва с мен, го отегчава до смърт, което ме кара да го виждам всеки четвъртък. Продължавам да се надявам, че ще се промени. Беше време, когато той ме молеше за любовта ми. Може би някой ден пак ще се моли за нея. Тогава аз ще му кажа да си върви в къщи, и ще се избавя от него завинаги.

— В това няма смисъл.

— Няма ли? За мен пък има. Няма мъж, който да ме е имал и после да ме остави. Лари е първият. Това нарани гордостта ми. Един ден искам да бъда с положение и да го изоставя, а той да тича след мен, като ме моли да се върна.

Няколко минути стояхме в мълчание. След това аз се изправих.

— Хайде, отиваме долу на плажа.

Тя се вдърви.

— Не, не искам!

Ръката ми обхвана кръста й.

— Ти искаше да отидеш там, долу. Аз те чух да му казваш. Отиваме там.

Тя се опита да се издърпа, но я хванах по-здраво.

— Въобще не ме интересува дали ще направим сцена тук горе — продължих, като я гледах. — Идваш ли или да те влача до там?

— Пусни ме!

— Решил съм го, Ив!

Тя ме погледна с пребледняло лице и сърдити очи. Гледахме се в очите и тя видя, че бях решил.

— Не искам, Чад, не сега.

— Преди пет минути искаше. Хайде.

Тя стана и тръгнахме надолу по стъпалата на терасата, през градината, долу на плажа.

* * *

Пътят извън Идън Енд беше прав, от двете страни ограничен с пясъчни дюни. Включих дългите светлини и натиснах газта до дупка. Стрелката за скоростта подскочи нагоре и се задържа на около седемдесет и пет мили. Голямата кола се носеше напред по пътя, без усилия и без шум.

Когато се появиха светлините на Идън Енд, се случи онова, което промени живота ми, отне ми бъдещето и то е отговорно, за да седя сега тук, в тази задушна плажна колиба, записвайки едно признание за убийство.

Без предупреждение се спука предната, по-отдалечена от мен гума. Чух гръмването и почувствах, как колата се наклони силно надясно.

Движех се с над седемдесет мили в час. Колата се вдигна от пътя, докато аз се борех лудо с волана. Настъпих спирачката и това спаси колата от преобръщане. Тя заора в пясъка и се наклони ужасно. Колелата на далечната страна се повдигнаха, въртейки се във въздуха, след това се тръшнаха на земята и колата спря.

За момент седях и се възстановявах от шока. След това излязох от колата, псувайки и я огледах за повреди.

Вън от спуканата гума, нищо не изглеждаше изкривено или счупено или дори одраскано. За мое щастие пясъкът на това място не беше много мек и не ми беше много трудно да избутам колата пак на пътя.

Съблякох горната си дреха и се хванах за работа да сменя колелото.

Докато работех, си мислех какъв късмет съм имал. Ако спукването беше станало, докато се изкачвам по скалистия път, с неговите остри завои и триста метрова височина, досега щях да съм мъртъв върху камъните долу. Не бих могъл да намеря по-подходящо място за пръсване на гума. Пясъкът беше поел удара и колата нямаше никаква повреда.

Затегнах болтовете, когато идеята се появи в главата ми.

Мислейки за нея сега, сигурен съм, че семето на убийството е било в мисълта ми, откакто чух за завещанието на Вестъл.

Пукването на гумата породи семето.

Изведнъж прозрях цялостното решение на проблемите ми: пари, Ив, свободата и бъдещето ми. Стана, като че ли някаква картина се прожектира в мисълта ми. Всичко бе като на екран. Ако тя умре…

Тази мисъл ми бе позната вече. Добре, аз можех да я убия, нали?

* * *

Изкачих се по стълбите на терасата, когато часовникът удари половинка след полунощ. Светлините в приемната бяха още запалени. Още преди да достигна прозорците й към терасата, Вестъл излезе.

— Така, ти се върна?

Гласът й беше дрезгав и твърд. На слабата лунна светлина тя изглеждаше бледа.

— Ако това не съм аз, трябва да е моят призрак — казах й като повдигнах главата си към нея.

Тази нощ нямах настроение да се занимавам с нея.

След като бях сменил колелото, бях сложил спуканата гума в багажника и го бях заключил. В останалата част на пътуването ми до Клифсайд мисълта ми работеше усилено. До времето когато гарирах колата и се качих по стълбите, планът ми за убийството беше почти готов.

Чувствах се обективен към него. Това, което ме озадачаваше, беше, защо не бях помислил по рано за убиване на Вестъл.

Като я видях в рамката на вратата на терасата, чувайки дрезгавият й глас, всяко спотаено чувство което може да съм имал да се отърва от нея, изчезна.

— Бил си с някоя жена! — каза тя яростно. — Не смей да ме лъжеш! Коя е тя?

— Старши сержант Джим Летър — отговорих, усмихвайки се насреща й. — Той може да пее сопрано, но поне има косми на гърдите си.

Ръката й профуча нагоре и ме удари по лицето. Една твърда, пареща плесница, която направи очите ми да се налеят с вода.

Никоя жена не може да направи това и да се отърве безнаказано.

Почувствах как през мене преминава един поток от ярост. Улових я и пръстите ми се впиха в кокалестите й рамене.

Обзе ме един внезапен импулс да преместя хватката си на гърлото й, но, за мой късмет, не го направих.

Две ръце като стоманени скоби се затвориха около китките ми и прекъснаха хватката ми. Бутнаха ме напред, така силно както при среща с напредващ булдозер.

— Спокойно, мистър Уинтърс — каза тихо полицейският лейтенант Легит.

Инстинктивно се нагласих да му ударя един юмрук, но той внезапно изрева:

— Аз не бих направил това! — и този рев смъкна ръцете ми надолу.

Оправих си дрехата и затърсих цигара. Треперех от гняв, но някак си се овладях. Това беше опасно. Нямаше и да докосна малката кучка, ако знаех, че Легит е наоколо.

Вестъл беше изчезнала. На терасата останахме двамата с Легит. Той ми предложи огънче и в светлината на пламъка ние се погледнахме.

— Жените могат да бъдат ад — каза той меко. — Понякога ми се иска да удуша собствената си жена, но това не е най-доброто нещо, което може да се направи.

— Мисля, че това е вярно — казах аз и сам се изплаших като чух, как силно трепереше гласът ми.

— Сега може да си отивам и дома. Мисис Уинтърс беше неспокойна за вас, затова се въртях наоколо. — Той се обърна и влезе в приемната. Последвах го.

— Може ли да позвъните за шапката ми, мистър Уинтърс? — продължи той, а аз почувствах, че очите му минаха през мене, като че ли ме претърсваха.

Отидох до звънеца и го натиснах.

— Неприятното с моята жена е — казах му, като се опитах насила да се усмихна, — че тя е малко мнителна. Имах среща с един стар приятел от армията, и по една или друга причина тя си мисли, че съм излязъл с някоя жена.

Той кимна.

— Да. На жените им идват странни мисли.

Започнах да се успокоявам.

Този човек изглежда беше по-голям балама, отколкото си представях.

— Е, добре, ще се оправим — казах аз. — Ще й мине. Не доведох този приятел на приема, понеже е малко недодялан.

Харгис влезе с шапката на Легит. Подаде му я и, след като ме погледна бързо и студено, излезе.

— Хайде, лека нощ, мистър Уинтърс — каза Легит като ми подаде ръката си.

Ръкувахме се.

— Ако имах червило на яката си като вас, бих го изчистил веднага — продължи той. — Може и мисис Уинтърс да има остри очи като моите. Той излезе, като ме остави вцепенен, с лудо биещо сърце.