Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (5)

Глава IV

Бях в новия си кабинет на другата сутрин преди девет часа. Това беше рекорд за мене, но ми предстоеше много труден ден.

През нощта бях мислил сериозно. Имах предвид няколко идеи и се надявах те да ми донесат пари. Разбрах силата на името Вестъл Шели. Ако играех картите си внимателно, можех да вземам пари на нейно име с комисиона за мен. Разбрах също, че бях глупак, дето не притиснах Бърджис за повече пари. Можех да изстискам от Хау до три хиляди. Реших, че в бъдеще няма да бъда толкова скромен в исканията си. Аз имах нещо за продаване, а те, ако искаха да купуват, трябваше да си платят.

След като бях скицирал едно писмо до Хау за подпис от Вестъл, аз извиках Джек Кер, един млад адвокат, мой познат.

Казах му, че искам да се заеме с продажбата на номер 334, „Уестърн Авеню“ и му обещах, че през деня ще получа необходимите документи. Следващия час преминах в проучване на книгата за инвестициите на Вестъл. Както си мислех, всеки цент беше в държавни облигации, акции с позлатени ръбове и други, сигурни колкото кривогледа девица на ергенски гуляй. Премислих още някои неща, след това избутах назад стола си и си взех шапката.

Отидох на улица „Уест Сити“ и паркирах пред една голяма сграда с канцеларии. Взех асансьора до петия етаж и тръгнах по коридора, докато стигнах офиса на Райън Блейкстоун.

Познавах Блейкстоун от няколко години. Той беше млад и жизнен мъж. Поел от баща си бизнеса с акции и облигации, понастоящем той беше доста преуспяващ брокер.

Той се изненада като ме видя.

— Какво те води насам? — Каза той. — Влез вътре.

След като се настанихме аз казах:

— Как би ти се харесал един дял от сметката на Шели, Райън? Поех сметката вчера. Може би ще бъда в състояние да отклоня някой бизнес към теб?

— Нищо по-добро не бих желал.

— Проверявах регистрите на акциите на мис Шели. Ледбийтър не е прехвърлял с месеци нито даже десет цента. Аз бих могъл да я убедя да направи един опит с теб, но първо трябва да поставя сценария.

— Какво разбираш под това?

— Знаеш ли някаква стока, която тръгва към повишаване?

— Има няколко неща, които може да се повишат, но разбира се не бих могъл да гарантирам за тях.

— Предположи, че имаш четвърт милион да вкараш в пазара. Това не би ли предизвикало едно повишение?

Той изглеждаше като стреснат.

— Вложи тези пари в подходящи акции и това сигурно би се случило.

— Искам акции които вече се движат. Влагаме четвърт милион и накарваме баламите да си представят, че те ще достигнат тавана. Имаш ли нещо такова?

— Има цимент „Конуси“. Той мръдна с пет цента нагоре през последните няколко дни. Но, Чад, има риск.

— Добре де, има риск. Сметката ще го поеме. Не можем да загубим повече от десет хилядарки, нали?

Той ме зяпна.

— Проклет да бъда, ако ти говориш като банкер. Представи си, че загубим десет хилядарки?

— Какви са рисковете?

— Бих казал петдесет към едно; но почакай една минутка, Чад, имаш ли банковото пълномощно за една такава сделка?

— Не се нуждая от банково пълномощие. Имам пълномощието на мис Шели. Аз й казах, че ще се опитам да намеря някой преуспяващ брокер и я попитах, дали би ли била готова да загуби десет хилядарки, ако играта не излезе сполучлива. Тя каза, че е готова.

Той ме гледа дълго.

— Ако искаш да вложа тези пари, Чад, искам становище в писмен вид.

— Можеш да го имаш написано. Дай ми лист.

— Подписа ти, Чад.

— Да — оставих писалката, — но трябва първо да уредим нещо.

— Какво?

— Не се прави на дете. Какво, мислиш, ме кара да ти предложа най-голямата сметка в щата? Имаш шанса да боравиш с повече пари, отколкото някога си сънувал. Имаш шанса да се измъкваш от всички установени фирми като брокера на Вестъл Шели. Такса че нека да ти поставя неизбежния въпрос: „Колко ще има за мен?“

Той ме зяпна.

— Какво е това? Ти не можеш да говориш така, докато работим за банката.

— Не мога ли? О’кей, тогава по-добре да ида и да говоря с „Лоуен & Франке“. Не ми се вярва да отхвърлят толкова голямо предложение, само за това, че случайно работя в някаква банка.

— Почакай една минутка — каза той бързо. — Банката…

— По дяволите банката! Това е между теб и мен. Ако не го желаеш по тоя начин, кажи го и аз ще отида другаде.

— Добре, но се надявам, че знаеш какво вършиш.

— Знам, да. Сега слушай, получаваш сметката, ако, ми дадеш половината от комисионата.

Това го потресе истински.

— За едно отваряне на устата! Половината…!

— Половината от комисионата върху всички сделки за мис Шели. Приемаш или отказваш. Казвай?

Той ме гледа две секунди, после се усмихна.

— Ти си мръсно копеле… Съгласен съм. Сериозно ли е това за цимента на Конуел.

— Разбира се, че е сериозно.

Подписах писмото и го подхвърлих през бюрото.

— Купи за четвърт милион и се измъкни щом се покачи с два или три цента. Можеш да свършиш дори днес.

— А какво да правя ако започне гонитба нагоре на цените? Да остана ли в играта?

— Глупости! Излез от нея веднага, ако можеш. Искам да дам на мис Шели една бърза печалба. Тя е алчна кучка и, ако види, че мога да й доставя печалба веднага, не мога да си представя големината на бизнеса, който ще ми повери.

Аз го оставих, след като поговорихме още малко и отидох до Западната Калифорнийска банка. Като използвах сто долара от парите на Моу Бърджис, аз си открих сметка.

След като свърших това се върнах в банката.

В този момент бях на върха на щастието. Имах кола, лична канцелария, стенографка, пари в банката и изгледи за бързо забогатяване. Бях горе, на върха на небесния свод, в зенита, между планетите.

* * *

Точно си мислех за един хубав скъп обяд в ресторанта на Флориан, когато телефонът иззвъня. Вдигнах нетърпеливо слушалката.

— Мистър Уинтърс? — каза женски глас. — Тук е мис Долън.

— Мис Долън? А, да, дясната ръка на мис Шели. Как сте, мис Долън?

— Мис Шели иска да дойдете тук незабавно.

Мис Шели нямаше да има късмет в случая. Бях гладен, а освен всичко друго бях решил да не подскачам при всяко нейно щракване с пръсти.

— Ще намина след два часа, мис Долън. Ще нося някои документи за подписа на мис Шели.

— Тя каза незабавно — наблегна секретарката.

— Предайте й моите извинения, моля. Прикован съм тук за два часа.

Настъпи пауза и тя каза меко:

— Мисля, че не разбирате добре. Става дума за мистър Хау.

Един невидим юмрук ме удари като ковашки чук.

— Хау? Искате да кажете Бърни Хау?

— Той току-що излезе от тук. Мис Шели каза да ви извикам веднага. Не съм я виждала никога толкова бясна.

Кучият му син ме бе предал! Изведнъж изпаднах в такава паника, че ми се скова челюстта и не можах да проговоря.

Чак когато стигнах половината път до вратата се посъвзех. Трябваше да се досетя, че мошеникът нямаше да си прави труд да ходи при Стърнууд. Трябваше просто да отиде при Вестъл, която от своя страна, трябваше да ми причини много печал.

— Там ли сте, мистър Уинтърс? — ми каза спокойният глас в ухото.

— Да — успях да се съвзема, но гласът ми звучеше като жабешко квакане.

— Слушайте, мистър Уинтърс — продължаваше спокойният глас. — Моля ви, вземете под внимание това, което ви казвам. Има само един начин да се разправите с нея, когато е разгневена както сега. Не се оправдавайте. В никакъв случай не се извинявайте. Трябва вие да викате по-силно. Трябва да върнете топката по-добре, отколкото ви е подала тя. Разбирате ли?! Няма какво да губите. Всеки, който има нахалството да вика по-силно, отколкото е в настроение тя в момента, ще я победи. Познавам я добре. Тя е само вик и бяс, но й липсва смелост. Слушате ли какво ви говоря?

Слушах добре. Слушах, сякаш животът ми зависеше от това.

— Не се ли шегувате?

— Разбира се, че не се шегувам. Господи, та това е единствената ви надежда. Не казвам, че това ще ви спаси, но друг изход нямате. Каквото и да правите, не търсете спасение в извиненията. Мога ли да й кажа, че идвате веднага?

— Кажете й, че ще бъда там след четвърт час. Мис Долън, не зная защо ми давате този съвет, но аз го оценявам по достойнство…

Осъзнах, че тя беше затворила телефона. Оставих слушалката на вилката, избърсах потното си лице и ръце и бутнах стола си назад.

Не се залъгвах. Дори ако можех да намеря смелост да викам така, че да вдигна покрива във въздуха, все пак Вестъл имаше последната дума.

Колата, офисът, пъргавата мис Пудчайлд, хилядата долара на Хау, половината комисиона на Блейкстоун и хубавата ми работа бяха на път да се изпарят.

Напуснах офиса, добрах се по коридора до задния изход, където бях паркирал „Кадилака“ и отидох бързо до най-близкия бар. Спрях, влязох вътре и хвърлих три двойни уискита в гърлото си с бързината, с която барманът пълнеше чашите. Уискито ми възвърна увереността.

Успях да стигна до Клифсайд за малко повече от седем минути. Начинът, по който щурмувах този скалист връх, по всяко друго време щеше да ме ужаси. Докато стигна желязната порта, аз се сетих за Хау и започнах да го ругая гласно. Може би алкохолът си казваше думата.

Харгис отвори вратата и пое шапката ми. Лицето му приличаше на маска, но все пак аз бях сигурен, че знае за какво са ме повикали. Предполагах, че на излизане той ще ми подаде шапката обратно. Ако тогава се усмихнеше или покажеше тържеството си по някакъв начин, щях да натъпча зъбните му мостове дълбоко в гърлото.

— Мис Шели ще ви приеме, сър — Каза той и ме поведе по широкия коридор към голяма приемна, отворена навън към терасата. — Ще намерите мис Шели на терасата, сър.

Поех си дълбоко въздух и излязох навън. Тя се беше облегнала на перилата, облечена в бутилково зелена приемна пижама. Откъм гърба изглеждаше като дете, но в стегнатото, бяло, разкривено от гняв лице, което се обърна към мен нямаше нищо детинско.

— О-о, умният мистър Уинтърс! — извика тя, като се поклащаше на перилата с груб глас и святкащи очи. — Хайде, мистър Уинтърс, какво ще кажете за себе си?

Мръднах по-нататък по терасата с ръце в джобовете, с блъскащо се в ребрата сърце и с учтиво питаща физиономия.

— Какво трябва да кажа?

— Не се преструвайте, че не знаете нищо. Само се опитайте да ме излъжете!

— За какво е всичко това? Да допусна ли, че съм ви разсърдил, или нещо подобно?

Тя видимо трепереше от гняв и костеливите й ръце се отваряха и затваряха, като че ли се съпротивляваха срещу изкушението да ми издерат очите.

— Познавате ли Бърни Хау? — попита тя със сподавен глас.

— Да, защо? Той е умен криминалист и адвокат. Щях да ви говоря за него, мис Шели. Смятах, че точно той би могъл да бъде човекът, който да събира наемите на фондацията за вас.

— Това са глупости! — изкрещя тя срещу лицето ми. — Вие предложихте ли му или не тази работа срещу хиляда долара за вас?!

— Защо, естествено, че му предложих. Това е обичайната практика, когато се работи с шмекер като Хау. Той очаква да плаща комисиона за сделките, които му се предлагат. Но сигурно не това е нарушило самообладанието ви, мис Шели?

Тя се плъзна от парапета и се приближи към мен. Главата й не достигаше до рамото ми, но това неблагоприятно за нея обстоятелство едва ли й правеше впечатление.

— И вие възнамерявате да задържите тези пари за себе си?! — попита тя.

Това беше един шанс за излизане от ямата. Можех да й кажа, че имам намерение да й предам парите. Тя сигурно щеше да се окаже достатъчно алчна да ги вземе и вероятно да се успокои. Може би тези три уискита ме бяха направили безразсъден, но аз реших, че ще съм последния глупак, ако й ги предложа.

— Какво очаквахте да направя с тях? — попитах с усмивка. — Да ги дам на някое бабешко благотворително дружество?

— И така, вие поискахте подкуп, а в замяна на него щяхте да дадете на Хау моето пълномощие да събира наемите на фондацията, така ли е?

— Подкуп е погрешна дума, мис Шели. Взех комисиона, която ми се полага.

— Полага ви се, значи… Ах ти, евтин мошенико! — изкрещя тя ненадейно. — Как смееш да си стоиш и да ми се хилиш като маймуна! Как смееш да използваш моето име, за да пълниш мръсните си джобове!

Сега беше моментът. Направих една внезапна крачка напред и заврях лице в нейното.

— Мошеник ли ме наричате?

— Да, наричам те! Не си нищо повече от мръсен измамник! Гаден, долен мошеник! — гласът й се повиши една октава, трябва да е кънтял из цялата къща. — Още в момента, когато погледа ми се спря на теб, на блестящите ти дрешки и лигави обноски, разбрах, че си мошеник!

— Крещите като луда! Излагате себе си! Трябва ли да викате като някоя от уличниците на Бърджис?

Тя отстъпи малко, а тънкото й, пълно с омраза лице посиня.

— Как ме нарече? — отрони тя с внезапно стихнал глас.

— Казах да спрете да крещите като уличница — казах аз, като също понижих гласа си.

— Добре, ще направя така, че да си платиш за това. Ще ги накарам да те изхвърлят от банката! Ще те прогонят като куче от този град! Ще се погрижа да не получиш никаква друга служба, докато си жив!

— Не драматизирайте толкова — казах презрително. — Защо си мислите, че можете да ме уплашите? Сега вие нямате работа с безгръбначна оплаквачка като Ледбийтър. Въобразявате ли си, че ме е грижа за вашите гръмки фрази и беснеене? — направих още една крачка напред, а лицето ми стана грубо, доколкото можах да го направя. — Въобразявате ли си, а?

Стори ми се, че видях изненада под гнева й.

— Ще се погрижа за това! — изкрещя тя. — Махни се от пътя ми! Аз ще говоря с шефа ти и ще видим какво ще каже той.

Тя профуча като хала през мен към приемната. Това беше то. Ако я оставех да говори със Стърнууд, бях свършен. Какво имах да губя? Сега и аз самият кипях от гняв. Тръгнах след нея и я достигнах точно когато вдигаше слушалката. Ръката ми се спусна върху нейната.

— Само един момент!

Тя се изви, лявата й ръка замахна нагоре и ме удари по носа. Малките й кокалести ставички ожулиха кожата ми. Не мога точно да си спомня какво се случи в следващите няколко секунди. Изведнъж се видях да я разтърсвам за раменете, друсайки главата й и гледайки надолу към нея, сякаш всеки момент смятам да я убия. Тя се опитваше да пищи, но в тялото й не бе останал въздух. Устата й бе отворена, а очите й, изхвръкнали от орбитите, изразяваха смъртна уплаха. Тръшнах я на един стол толкова силно, че тя почти рикошира обратно от него. Държейки ръцете си на раменете й, с лице близо до нейното, оставих думите ми да се изливат като бавен, но мощен поток.

— Слушайте ме! Седмици наред вие удряхте като с чук върху Ледбийтър, за да приеме проклетото ви палто от норки като иск за признаване на законни разходи, да ви повиши наемите и да продаде къщата. Въпреки, че го направихте една нервна развалина, вие не успяхте да се докопате до целта си. Аз уредих палтото ви, наемите и къщата. Всичко оправих само за един ден. Чувате ли? За един ден след като вие се бяхте борила с Ледбийтър седмици наред! Добре, и какво стана? Вие очиствате тридесет хиляди долара чрез палтото! Вие печелите пет хиляди долара годишно от увеличенията на наемите! Вие се освобождавате от пет наематели, от които не ви стискаше да се отървете! Вие продавате къща с печалба! И всичко това благодарение на мен! — аз я разтърсих отново. — Чувате ли? — наведох се напред и й викнах — Благодарение на мен! Аз го направих! Представяте ли си за какво го направих? За да имам вашето благоволение? Защото искам да ви завлека в леглото си? По дяволите! Аз съм в тая афера по същата причина като вас. От това аз искам да изкарам пари. Същото го искате и вие. И какво правя? Мамя ви? Взимам ваши пари? Така ли? — разтърсих я отново. — Правя пари за вас и си взимам моя пай от баламите, които плащат на вас. Тогава защо крещите? Откраднал ли съм нещо от вас? Изгубила ли сте някой цент заради мен? — пуснах я и отстъпих назад. Треперех и по лицето ми се стичаше пот. — Хайде, вървете и извикайте Стърнууд. Кажете му! Плачете му на рамото! Добре, аз ще си загубя службата, а вие какво ще спечелите? Помислихте ли как ще извършите тази данъчна измама без мен? Правете каквото искате и се оправяйте сама. Ще видите колко бързо ще се приземите в затвора. Вие да се откажете от тридесет хиляди долара!? Да го видя, не го вярвам! О’кей, правете каквото знаете и се откажете от тях! Не си въобразявайте, че ме е грижа!

Обърнах гърба си към нея и излязох на терасата. Чувствах се, като че ли бях участвал в битка и сега не давах пет пари за изхода й. Седях в един плетен стол и гледах навън. Може би след пет минути разбрах, че тя стоеше до мене. Имаше нещо твърде патетично около нейната мъничка, тънка, костелива грозота.

— Ти ми причини болка — каза тя жалостиво. — Ти ме натърти.

— А виж ти какво ми направи — казах аз, като докоснах носа си с носната си кърпа. Кожата ми се беше смъкнала и сега там слабо се процеждаше кръв. — Имате късмет, че не ви извих врата.

Тя седна до мен.

— Мисля, че ми се иска нещо за пиене. Много ли си зает с твоите себични чувства, за да ми вземеш нещо?

Влязох в приемната и натиснах звънеца. Бях се борил с нея и я бях победил. Аз го знаех, а и тя го знаеше. Това означаваше, че аз бях преминал през вратата и нищо не би могло да ме спре. Това беше най-големият триумф в моя скучен живот!

Харгис влезе. По изражението му разбрах, че очакваше да му наредят да ме изхвърли навън. Когато ме видя с палец, забит в звънеца, се спря рязко.

— Донеси бутилка от вашето най-добро шампанско! — казах аз.

Той погледна навън към терасата, където Вестъл беше отворила жакета на пижамата си, за да изследва контузиите си. Тананикаше си някаква мелодийка.

— Да, сър — каза той с безизразно лице.

— И гледай този път да е от най-доброто ви шампанско — продължих аз. — Ще счупя проклетата бутилка в главата ти, ако не е.

Очите му се спряха на лицето ми. В тях имаше много омраза.

След като той излезе, аз отидох до телефона и набрах номера на Блейкстоун.

— Някакви новини за „Конуси“, Райън?

— Разбира се. Тъкмо излязох. Има печалба от тридесет и пет хиляди долара за мис Шели, а за теб — деветстотин долара комисиона. О’кей?

Хвърлих поглед към терасата. Вестъл все още преглеждаше натъртванията си. Тя се беше полуизвила на стола си и от където аз стоях, можех да виждам белия й изтощен гръден кош и плоския й неоформен бюст. Преместих погледа си. Там нямаше красота, само нещо изтощено и грозно.

— Отлично — казах аз, — напиши чека за мис Шели на мое име.

— Но, гледай, Чад…

— Чу ли какво ти казах? — попитах троснато. — Ти работиш за мене, не за нея. Аз ще й дам моя чек. Разбираш ли ме?

— Добре, о’кей, Чад, но не е обичайно.

Пуснах слушалката на вилката. Никой не можеше да ме удари по носа и да не си плати за това. Мис Шели щеше да получи само двадесет хиляди. Другите петнадесет щях да консервирам в моята банка за компенсация.

Сега виждате ли каква е мисълта ми? Аз вече бях преминал вратата и се намирах в един нов и чудесен свят.

* * *

Докато вървях към терасата, Вестъл набързо си затвори жакета на пижамата. След това тя направи нещо, което никога не бих очаквал от нея, нещо, което ме шокира. А повярвайте ми, аз не се шокирам лесно.

Тя ми отправи един плах малък поглед и една плаха малка усмивка.

— Не трябваше по този начин да се промъквате насам — каза тя. — Вярвам, че не надничахте.

Да надничам! Ако такова предположение не беше отвратително за мен, то щеше да е страхотно смешно. Въобразяваше ли си, наистина, това загадъчно, плоскогърдо, грозно и дребно съзнание, че аз бих желал да надничам заради нея? Дали имах вид на толкова закъсал за жени? Не можеше ли тя да види, че аз трябваше само да щракна с пръсти и цяла тълпа жени щяха да се втурнат към мен?

Успях някак си да измъкна една изкуствена усмивка.

— Вие ме обърквате, мис Шели. Имах нещо на ум. Току-що изкарах за вас двадесет хиляди долара.

Тя веднага забрави да бъде стеснителна и опули очи.

— Извърших една спекулация от ваше име — продължих аз като седнах до нея. — Тази сутрин дадох на моя брокер инструкции да закупи цимент „Конуси“ за четвърт милион долара. Покачил се е с четири точки и той е излязъл с печалба от двадесет хиляди долара.

Тя се втренчи в мен.

— Ти… ти си използвал четвърт милион от моите пари без да искаш разрешението ми? — ахна тя.

— Аз не съм използвал вашите пари — Казах нетърпеливо. — Използвах вашето име, което случайно струва повече от пари. С други думи, аз използвах вашия кредит.

— Никога не съм чувала такова нещо! Предположи, че акциите бяха паднали. Не си въобразяваш, че бих поела отговорност, нали? Ухилих й се.

— Акциите не можеха да паднат. Ако вложите четвърт милион долара в един концерн, стойността на акциите му трябва да се качи. Не е ли очевидно това?

— Но ти не се консултира с мен. — Тя ме изгледа остро. — Колко каза, че съм спечелила?

— Двадесет хиляди, но ако се колебаете дали да ги вземете, кажете ми. Аз мога да ги използвам.

Тя се втренчи в мен за дълго. В очите й се появи един израз на смайване и на възхищение.

— Изглежда, мистър Уинтърс, че вие сте наистина един много умен млад мъж.

— Въпреки, че съм един евтин мошеник и проклет изнудвач?

Тя се засмя.

— Тогава бях сърдита.

— Добре, продължавайте и се извинете — казах аз, като се взирах право в нея. — Освен ако, разбира се, не мислите все още така.

Тя ми направи една гримаса.

— Сега не мисля така. Извинявам се — тя повдигна раменете си с печал. — По-добре и вие да бяхте се извинил. Причинихте ми болка.

— Не ми изглежда така. Като че ли е време някой да ви оправи по мъжки. Получавала сте всичко според вашето желание. Трябва да сте доволна, че не ви набих здравата.

Едно леко покашляне се чу зад мен и аз се обърнах. Харгис стоеше до мен, държейки бутилка шампанско в кофичка с лед и две чаши на табличка. Той ги постави на масата, отвори бутилката и наля виното. Когато се готвеше да си тръгне, аз казах:

— Почакайте един момент да опитам това вино — отпих, кимнах и погледнах нагоре към него. — Това е много по-добро, Харгис. Можеше да е малко по-добре изстудено, но и така ще свърши работа. Добре, върви си.

Топ си отиде суров и мълчалив. Вестъл се изкикоти.

— Не мога да си представя какво си мисли той. — Тя пое стъклената чаша, която й подавах. — Не трябваше да му говорите така.

— Време е някой да го постави на мястото му. Хайде да го забравим. Той не е важен — казах аз, — да говорим делово, мис Шели. Какво уредихте с Хау?

— Не съм уреждала нищо. Бях толкова сърдита, че не желаех да слушам какво искаше да ми каже. Разбрахме се да се видим по-късно.

— Добре, тогава аз ще се оправя с него. Хау е полезен човек. Той може да събира наемите ви без смущения, но има нужда да го контролирам.

Тя ме погледна твърдо.

— Знаете ли, мистър Уинтърс, аз съм доволна, че вие сте на моята страна. Нали сте на моята страна?

— Аз съм ви дал достатъчно доказателства за това, нали? На ваша страна съм, но също и на моя. А пък случайно вашата страна и моята страна са на една страна. Сега след като прочистихме въздуха, искам да ви поговоря за вашите инвестиции. Банката не се е опитала да завърти вашите свободни пари в течение месеци. Предлагам ви да ми дадете пълномощие да извърша промени. Също искам да ме упълномощите да изтегля четвърт милион в брой, за да мога да ги разигравам. — Тя започна да говори, но аз продължих бързо: — Само по себе си се разбира, че ако изгубя повече от двадесет хиляди в който и да е месец, ползването на парите от мен се оттегля. Ще ви представям двуседмична справка, за да знаете точно какво върша с парите ви, ако не ви давам месечния минимум от пет хиляди долара необлагаеми, парите се връщат обратно в акции.

— Но аз не желая да губя двадесет хиляди — каза тя, — не мога да се съглася с това.

— Аз току-що ви спечелих двадесет хиляди срещу нищо — казах нетърпеливо. — В действителност аз ви снабдих с пределната сума, върху която играя. Тогава за какво се безпокоите? Но, ако вие не искате необлагаеми пари, кажете така и аз слагам край.

Тя се колебаеше.

— Тогава искам седмична справка.

— О’кей. Не ме е грижа. Ще имате седмична справка.

— Вие наистина ли мислите, че можете да ми изработвате по пет хиляди месечно без данъци?

— Съвсем сигурен съм.

— Много добре. Можете да имате парите. — Тя ме изучаваше със съмнение. — Предполагам, че ще изкарате нещо и за себе си?

Аз се разсмях.

— Разбира се, че ще изкарам. Аз имам твърдо споразумение с моя брокер. На вас няма да струва нито цент, но на него — много. — Аз бутнах стола си назад и станах. — Така, имам много неща да върша, мис Шели. Трябва да вървя.

Тя седеше и гледаше нагоре към мен. Смаяното й, възхитено изражение беше още в очите й.

— Може би ще желаете да вечеряте с мен, тук, днес?

Поклатих главата си.

— Съжалявам, но имам среща тази вечер.

Тя се нацупи внезапно.

— О, някоя жена, разбира се.

— Отивам на мачовете. Няма жена тази вечер.

— Мачове? Какви мачове?

— На „Парксайд стадион“.

— Винаги съм искала да видя боксов мач. Не бихте ме взел със себе си, нали?

Тъкмо се готвех да й откажа, когато изведнъж се сетих, че изключителната, важната, супербогатата мис Шели, притежаваща седемдесет милиона долара, всъщност хвърляше въдицата си за покана. Нямах желание да я взема. Имах на линия за тази вечер една блондинка, но тук съзрях един важен и удобен случай, твърде важен за да го изпусна. Щеше да придаде на кредита ми сила и да направи голямо впечатление на спортните момчета, като ме видят с Вестъл Шели, увиснала на ръката ми.

— Наистина ли искате да дойдете? — попитах аз, така сякаш ми беше безразлично.

— О, да моля! — тя скочи на крака, тънкото й стегнато малко лице внезапно се оживи. — Ще ме вземете ли?

— Добре, щом искате да дойдете. Какво ще кажете, ако дойда да ви взема в седем? Можем да вечеряме на стадиона.

— Ще бъда готова в седем.

— Чудесно! Добре, довиждане, мис Шели. — Стигнах до стъпалата, водещи към градината и се спрях. — Аз все още карам оная ваша кола. Може ли да я задържа по-дълго?

— Защо, разбира се — тя ме гледаше по начин, който ме изненада. Очите й бяха весели, лицето й порозовяло и изведнъж ми се стори като дете, отиващо на първото си парти. — Задръжте я колкото искате, мистър Уинтърс.

— Благодаря!

Докато карах бавно надолу по скалистия път, назад към Литъл Идън, си направих сметка. За два дни бях изкарал чисто двадесет и четири хиляди долара! Изглеждаше невероятно, но беше факт. Моето сработване с Райън Блейкстоун щеше да ми носи най-малко по хиляда на месец. За какво имах да се безпокоя? Най-после имах успех. Ако боравех правилно, а аз имах такова намерение, парите, които можех да спечеля, нямаше да имат край.

Прескочих до ресторанта на Флориан, чувствайки, че зад гърба си имам твърде добре свършена работа за една сутрин.