Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (3)

Глава II

Бях си отбелязал в дневника да се обадя на Вестъл Шели в единадесет часа на петнадесети май.

През седмицата не се потрудих кой знае колко за срещата. Научих се да се ориентирам в папките, но не се стараех да запомням детайли.

Ледбийтър не беше в състояние да ми помогне много, освен по някои належащи въпроси, но те се оказаха много важни.

Напоследък Вестъл направила три искания и понеже Ледбийтър не се съгласил, тя натиснала Стърнууд да се отърве от него.

Първо, искала някакво палто от норка, струващо двадесет и пет хиляди долара, да бъде прието от данъчните власти като законен разход и да не бъде облагано. Ледбийтър правилно посочил, че данъчните ще обявят банката за луда, ако постави такова искане.

Второ, искала да вдигне наемите на всички апартаменти, принадлежащи на фондацията „Шели“, с петнадесет процента. Ледбийтър й напомнил, че миналата година ги е повишила и е невъзможно ново повишение. С него била съгласна и фирмата „Харисън и Форд“, управляваща недвижимите имоти. Според тях наемите не отговаряли вече на условията в апартаментите и щяло да бъде невъзможно да изцедят допълнителни пари от наемателите.

Трето, искала банката да продаде голям жилищен блок на „Уестърн Авеню“ 334, който баща й купил през 1914 година. На пръв поглед разумно искане, имайки предвид повишението на цените на жилищните блокове. Ами петимата наематели, живеещи там, откакто е бил купен от стария Шели? Банката смяташе, че те трябва да се имат предвид. Вестъл вече имаше предложение от Моу Бърджис, и то доста добро; той искаше да превърне блока в луксозен публичен дом.

Въпреки всички объркващи въпроси, които тя можеше да ми изстреля, считах, че първо трябва да се оправя с тези три точки, ако искам да се задържа и минута на новия си пост.

Сутринта на петнадесети взех такси от банката до скромния си едностаен апартамент и се преоблякох. Ледбийтър винаги посещаваше резиденцията Клифсайд в традиционния тъмен костюм. Аз реших да предоставя на Вестъл пълна смяна на пейзажа.

Облякох си бяла спортна риза, жълто спортно яке и сини габардинови панталони. Сложих кафяв шал на жълти точки и мокасини от телешка кожа.

Приличах повече на преуспял филмов актьор, отколкото на неуспял чиновник и точно така исках да изглеждам.

Частният път до резиденцията беше изсечен направо в скалата. Извиваше се около три мили, все по-нависоко и по-нависоко, докато накрая свършваше до изящна порта от ковано желязо, висока около пет метра, на триста метра над морското равнище.

Таксито преодоля последния завой и първият поглед към къщата ме изправи на нокти.

Очаквах нещо голямо, но това не беше къща, а дворец, кацнал на огромна тераса; необятна и прекрасна грамада от бял мрамор.

Стоте бели стъпала до входната врата доста ме измориха.

Преди да се огледам за звънец или нещо такова, една от вратите се отвори и Харгис, икономът на Вестъл, застана като в рамка.

Беше голям и дебел, със студено, аристократично лице като на владика. Бледосивите му очи ме изгледаха с хладно неодобрение. Погледът му конкурираше сибирски вятър.

— Аз съм мистър Уинтърс — съобщих. — Мис Шели, моля.

Той се отмести и влязох в нещо с размерите на Пенсилванската централна гара.

— Моля седнете, сър — той излезе с високо вдигната глава и гръб изправен като релса.

Разходих се, оглеждайки рицарските брони, бойните секири, копията и мечовете, които блестяха по облицованите с дъб стени.

Имаше и няколко картини в масло на добре охранени кавалери, които можеше и да са, а можеше и да не са дело на Франс Хале.

Атмосферата на къщата имаше странен ефект върху мен. Започнах да съжалявам за спортния си екип. Изведнъж изпитах страх от срещата с Вестъл Шели.

Представих си Том Ледбийтър в спретнатия си тъмен костюм, стиснал куфарче в изпотените си ръце, чакащ началото на една битка, която знаеше, че не може да спечели.

Харгис се върна след няколко минути.

— Ако ме последвате…

Последвах го по коридор, достатъчно широк за десеттонен камион. Спряхме пред двойна дъбова врата.

Харгис почука лекичко, натисна дръжката и бутна вратата.

— Мистър Уинтърс от „Пасифик Банкинг Корпорейшън“ — прозвуча сякаш обявяваше третокласен номер в четвъртокласно нощно заведение.

Поех си въздух и влязох.

Стаята беше малка, слънчева и пълна с цветя. Френски прозорци водеха към широка тераса и откриваха прекрасен изглед към градината и далечния океан.

Зад голямо бюро до прозореца седеше момиче с прибрана назад тъмна коса. Сините й очи ме гледаха иззад строги очила без рамки. Не си направих труда да гледам зад прическата и очилата и там ми беше грешката. Познавайки Ив Долън сега ми се струва странно, че тогава не забелязах в нея онова нещо, което след няколко месеца щеше да превърне живота ми в ад. Не ме интересуват очилати жени, така че не се потрудих да я огледам отблизо. Очилата и прическата й я поставяха в категорията „кисели девственици“, а мен те никога не са ме интересували.

— Мистър Уинтърс? — попита тя и забелязах как зяпаше облеклото ми.

— Същия.

— Ой! Аз съм мис Долън, секретарката на мис Шели. Ще седнете ли? Мис Шели може да се забави.

Сетих се Ледбийтър, за това как е чакал часове за да бъде отпратен. На мен тия нямаше да ми минат.

— Когато мис Шели ме повика, ще ме намерите в градината — казах аз и излязох на терасата.

Чух я да казва нещо след мен, но продължих. Слязох по стълбите, седнах на парапета и запалих цигара. Бях доста нервен, но си повтарях, че няма да бъда отпратен без да видя тази жена. Реших да изчакам петнадесет минути и да действам. Наблюдавах как цяла рота китайци грижовно поддържат поляните, алеите и цветните лехи. Изпуших три цигари докато стрелките на часовника ми бавно се влачеха в кръг. Най-после петнадесетте минути изтекоха. Нахълтах обратно в убежището на мис Долън.

— Още ли не е готова да ме приеме? — сложих ръце на бюрото и се наклоних напред, така че да може да улови миризмата на одеколона ми.

— Боя се, че не. Тя може доста да се забави, мистър Уинтърс.

— Бих искал лист хартия и плик.

Това я изненада. След моментно колебание тя ми посочи един шкаф.

— Благодаря — Казах аз. — Ако разрешите… — наведох се, измъкнах пишещата машина под носа й, обърнах я, сложих я пред себе си на бюрото, издърпах си стол и седнах.

Тя понечи да каже нещо, но се отказа. Продължи да пише в бележника си, но личеше, че е изненадана.

Натраках следната бележка:

„Уважаема мис Шели,

Вече петнадесет минути чакам да ме приемете. Сега мис Долън ми съобщава, че може още да се забавите.

Аз съм човек със съвест и, ако разрешите, мой дълг е да ви информирам, че с всяка минута, която прекарвам във вашата прекрасна градина аз губя вашето време и пари — особено парите ви. Има една поговорка, която гласи, че борсата не чака инвеститора да се наспи.

Освен това има един въпрос относно някакво палто от норка, който изисква спешно да бъде разгледан от нас двамата“.

Подписах се, сложих бележката в плика, пресякох стаята и забих пръст в звънеца. След около минута се появи един младеж.

— Занесете веднага това на мис Шели — казах авторитетно аз.

— Да, сър. — Последва дълга и тягостна пауза, през която стоях с ръце в джобовете и зяпах през прозореца. Запалих цигара за да успокоя нервите си. Владеех се, но вътрешно бях притеснен. Минутите течаха. Поглеждах към часовника си и се чудех дали номерът ми ще е успешен. В един момент се почука и вратата се отвори. Някой дискретно се изкашля зад мен. Обърнах се. Младежът стоеше почтително и ме гледаше в очите.

— Мис Шели ще ви приеме веднага, сър. Насам, ако обичате.

Последвах го до вратата и се обърнах да погледна мис Долън.

Тя стоеше неподвижно и ме зяпаше объркано, може би с леко възхищение. Удостоих я с дълго и бавно намигване, след което последвах младия човек.

Бях на седмото небе.

* * *

Нямах никаква представа как ще изглежда Вестъл Шели. Когато я видях облегната в огромното, издигнато на пиедестал легло с разкошна табла, получих нещо като малък шок.

Беше мъничка. Първото нещо, което се набиваше в очи бе косата й с цвят на морков, подстригана небрежно и неравно заобикаляща главата й като пламъци.

Беше болезнено слаба. Големите й, блестящи очи бяха хлътнали дълбоко в орбитите, заобиколени от тъмни кръгове. Малкият й, костелив нос приличаше на човка. Устата й бе голяма и скрита зад дебел слой кървавочервено червило.

Аз я гледах и тя ме гледаше.

— Вие сте Чад Уинтърс? — попита тя.

Имаше изненадващо дълбок и богат тембър в рязък контраст с размерите си.

— Да, мис Шели. Приех длъжността от Ледбийтър. Несъмнено мистър Стърнууд… — млъкнах, защото явно не ме слушаше. Беше отворила уста да говори.

— Вие ли написахте това? — тя размаха бележката ми.

— Да.

Гледаше ме преценяващо и аз почувствах неудобство.

— Вие сте много привлекателен, мистър Уинтърс. В моя чест ли се облякохте така?

— Разбира се. Изглежда бързо се отегчавате от конвенционалния банков чиновник. Досега сте използвала петнадесет и останах само аз. Помислих си, че една смяна на пейзажа ще ви хареса.

— Умно сте постъпил — тя отново размаха бележката ми. — А и това е умно. Аз имах намерение да ви оставя да ме почакате известно време.

— Помислих си го и затова написах бележката.

Тя наведе глава настрани, проучи ме още малко и посочи края на леглото.

— Не бихте ли седнал?

Изкачих четирите стъпала към площадката и седнах в единия край на леглото.

— Каква е тази история с коженото ми палто? — попита тя, а очите й напрегнато проучваха лицето ми.

Дори и да не бях се потрудил върху папките на Шели през изминалата седмица, аз бях отделил значително внимание на трите точки, които бяха вкарали Ледбийтър в беля. Имах решения и за трите, но не бях сигурен доколко безопасно ще е да ги представя.

— Преди да вляза в подробности, бих искал да получа вашето уверение, че ако не одобрите моите предложения, вие ще забравите, че съм ги направил.

Видях в очите й краткотраен изблик на изненада и интерес.

— Слушам ви.

— Досега, мис Шели, вие сте била недоволна от начина, по който банката е управлявала вашите дела. Доколкото разбрах, банката е поела грижата да ви дава съвети, които не сте искала да приемете. С други думи, образно казано вие и банката сте били на срещуположните брегове на реката. Аз смятам да пресека тази река и да работя на ваша страна.

Тя ме изучаваше.

— Вие започвате да ме заинтригувате, мистър Уинтърс. Сега кажете за палтото.

— Вие искате то да бъде включено в списъка на разходите. От гледна точка на банката и на данъчните органи, това е едно неоправдано и смехотворно предложение.

Тя продължаваше да ме гледа втренчено, с безизразно лице.

— Случва се понякога — продължих — и аз да подкрепям някои удари върху правителството, особено ако мога да се измъкна невредим. Но не такова е становището на банката.

— Становищата на банката нямат значение.

— Все пак, поне за момента, ние трябва да се съобразяваме с банката, понеже само чрез нея аз мога да превърна средствата в законен разход. Цифрите на банката се приемат от данъчните власти без питане. Разбира се, в подкрепа на цифрите си банката трябва да има фактури, но от опит знам, че такива фактури се изискват от дъжд на вятър.

— Продължавайте, мистър Уинтърс, слушам ви внимателно.

— Единственият начин да вмъкнем това кожено палто в служебните ви разходи е като го преобразим в нещо друго — аз спрях за секунда, две, след това продължих, — и това се нарича извършване на измама.

Настъпи внезапна, дълга тишина.

Много неща зависеха от нейната реакция. Лицето й не ми говореше нищо. Очите й продължаваха да ровят в моето съзнание.

— Бихте ли повторил това, мистър Уинтърс? — Каза тя меко. Поколебах се един миг. Нима сам си натиквах главата? Щеше ли да посегне към телефона и да се обади на Стърнууд?

— Би било измама спрямо бюджетния приход, мис Шели. Биха могли да ви глобят сериозно или дори да ви пратят в затвора.

— А би ли могло да се открие?

С облекчение поех дълбоко въздух. Тя ми беше казала всичко което исках да зная. Останалото беше лесно. Ако бе пренебрегнала внушението за измама, аз щях да угасна. Тя обаче мислеше само дали ще я разкрият или не.

— Начинът, по който бих го третирал, довежда до риск едно на петстотин. Това, мисля, е един разумен риск.

— Как ще го решите?

— Доста отдавна, през 1936 година баща ви извършил обширни ремонти на много от своите стопанства. Тези поправки се явявали законни разходи, той предявил иск и му уважили сумите. Данъчните власти не пожелали да видят разписките. Те приели думата на банката, че работата била извършена. Аз имам тези разписки. Изличих им датите и ги заместих с тазгодишни дати. Сега имам комплект от разписки от последно време за обширни ремонти на три ферми, които данъчните власти не са виждали никога, на сума тридесет хиляди долара. Тази сума ще надхвърли покритието на цената на вашето кожено палто, нали, мис Шели?

— Предположете, че данъчните власти поискат да проверят тази работа.

— Това е рискът от едно на петстотин. Ако те сторят това, тогава ще загазим. Но те няма да го направят. Имат да вършат куп други неща. Банковата корпорация „Пасифик“ има висока стойност за тях. Думата на банката няма да бъде поставена под въпрос. Обещавам ви това.

Тя кимна и се усмихна. Имаше много дребни и бели зъби.

— Смятам, че бихме могли да изпием една бутилка шампанско за това, мистър Уинтърс. Струва ми се, че вие сте много умен млад мъж — тя натисна звънеца до леглото си. — Мисля, че вие и аз ще имаме едно дълготрайно и приятно служебно общуване.

Толкова лесно се оказа. Виждах отворени вратите на света, към който се стремях. Всичко, което трябваше да направя беше да вървя напред и да се осланям на себе си.

* * *

Харгис донесе шампанското в сребърна кофичка и я сложи на масата. Отвори бутилката с лек удар на пръстите си, който само дълги години практика биха могли да усъвършенстват. Наля от пенещото се вино в две чаши, предложи едната на Вестъл, а другата на мен.

След това напусна бързо.

— За дълга и изгодна връзка, мистър Уинтърс — каза Вестъл и вдигна чашата си. Отпихме.

Бих казал, че това беше най-лошото шампанско, което някога съм вкусвал: толкова лошо, че едва не изкривих лице. Вдигнах поглед и видях, че тя ме наблюдава.

— Страхувам се, че Харгис се показа лош — каза тя, като остави чашата си — Това е помията, от която давам на слугите за тържества.

Внезапно кипнах от гняв.

— Може би е мислил, че е достатъчно добро за мен — изрекох, преди да успея да се сдържа.

— Би могло, мистър Уинтърс — каза тя, усмихвайки се. — Тези стари домашни довереници могат да бъдат трудни понякога. Но няма значение. Той ще се научи да ви оценява, когато ви опознае по-добре. Сега, след като разрешихме проблема с палтото, какво предлагате да правим с рентите на фондацията?

Не си въобразявайте, че аз хлътнах със затворени очи. Тя беше само любезна и снизходителна с нейното „вие сте един много хубав и умен млад мъж“ и с отвратителното й шампанско. Причината бе само тази, че аз вършех това, което Ледбийтър беше отказал. Вестъл щеше да продължава да бъде благосклонна, докато аз й бъда полезен. Не й бе достатъчно отписването на палтото от норки от сметката на разходите й, беше алчна за повече. След като беше получила палтото, тя искаше сега допълнителните ренти, а след като получи и тях, щеше да постави въпроса за продажбата на имота на „Уестърн Авеню“ 334.

— Наемите на фондацията? — казах аз, като че ли изненадан. — Мога да уредя тока лесно, ако го желаете.

— Как?

— Като сменя вашата мениджърска фирма. Зная една фирма, която ще получи повишени наеми за вас без шум и безпокойства.

— А тогава какво чакаме?

— Едно писмо от вас до „Харисън и Форд“, уведомяващо ги, че престават да ви представляват от първо число на месеца.

— Те са събирали наемите за моето семейство повече от четиридесет години.

— Когато един слуга престане да бъде полезен, мъдро е да се освободим от него.

Тя ме погледна и внезапно в очите й се появи един израз на обида.

— Внимавайте тези думи да не се обърнат срещу вас.

— Няма такива изгледи — сопнах й се. — Не смятам, че съм ваш слуга. Вашият иконом мисли, че може да ми пробута слугинско шампанско, но това може да има отражения. Аз мога да ви бъда полезен, мис Шели, но не гледайте на мен като на ваш слуга.

— Не се засягайте — каза тя сепнато. — Не обръщайте внимание на Харгис. В края на краищата той е достатъчно стар, за да може да ви бъде баща. Вие и аз, сигурна съм, ще се разбираме отлично.

Не казах нищо. Най-малкото, дадох й да разбере, че не може да си играе с мен. Ако не й харесва може да се върне при Ледбийтър.

Последва дълга пауза, след която казах:

— На излизане ще издиктувам едно писмо за „Харисън и Форд“, ще трябва само да го подпишете.

Облегната назад тя бърчеше гърбавия си нос срещу мен. Не зная дали искаше да изглежда обаятелна, но за мен тя успя да се покаже само като една гримирана малка кукла с разум.

— Това беше една много хубава сутрин, мистър Уинтърс. Не си спомням въобще досега да съм имала такъв успех с банков чиновник.

— Тогава за да завършим, предполагам, че желаете да продадете номер 334 на „Уестърн Авеню“ на Моу Бърджис.

Тя ме погледна твърдо.

— Вие, изглежда желаете да се погрижите днес за всичко. Имате ли решение и за това?

— Не е нужно решение. Бърджис иска да превърне същата в бардак и само от вас зависи дали искате един от имотите на баща ви да стане бардак.

Можах да видя по внезапното й намръщване, че не трябваше да се изразявам така грубо.

— Е добре, съществува и проблемът с наемателите — каза тя. — Мистър Ледбийтър ми каза, че не бива да ги изгонвам. Той изглеждаше много разстроен, като си помисли, че оставали без дом.

— За това не бива да се безпокоите. Аз ще го уредя.

Тя повдигна веждите си.

— Как бихте го уредил?

— Това е моя работа, мис Шели. Аз ще го уредя по мой начин и повярвайте ми то ще бъде уредено.

— Добре. Тогава аз ще продам имота.

— Ще се видя с Бърджис тази сутрин.

— Всичко това е много задоволително, мистър Уинтърс. Не съм предполагала, че ще се окажете такава фурия.

— Станаха много промени и за мен беше очевидно, че нещо не е наред. Банката забравя, че клиентът винаги има право.

Тя погледна часовника до леглото.

— Толкова ли е часът? Аз имам среща след един час, а още дори и не съм облечена.

Това беше едно доста грубо бягство. Вестъл получи всичко, което искаше и сега искаше да се освободи от мен. Изправих се.

— Срещата с вас ми беше приятна, мистър Уинтърс — каза тя и протегна костеливата си ръка.

Почувствах я студена и крехка в моята.

— Мисля, че сте много умен и съм много доволна от промяната. Ще кажа на мистър Стърнууд.

Усмихнах й се.

— Добре! Сега, мис Шели, има две дребни неща, които бихте могла да направите за мен.

— Да?! — гласът й изстина изведнъж. — Какво бих могла да направя за вас, мистър Уинтърс?

— Искам бързо да уредя тези неща за вас, но нямам транспорт. Ще бъде добре, ако можете да ми заемете една кола за ден-два.

— Но това е работа на банката да ви снабди с кола.

— Банката не бива да знае за промените, докато те не са направени — казах аз, — но ако нямате резервна кола…

— Резервна кола? — отвърна тя бързо. — Имам шест резервни коли.

— Тогава вероятно можете да ми заемете една?

Тя прехапа гневно устните си. Виждах, че не обича да се разделя и с една от колите си. Не би искала да се раздели с каквото и да е.

— Добре, мисля, че мога. Само за ден-два. Идете в гаража и Джо ще ви даде една.

— Може би ще бъдете така добра да му телефонирате. Не бих желал лоша кола, както шампанското.

Първо изглеждаше разярена, след това внезапно се разсмя.

— Вие сте страшно нахален, но ми се струва, че започвате да ми харесвате. Без съмнение знаете какво искате и къде отивате.

— Мисля, че зная. Другото нещо, което искам е дреболия. Предполагам, че в бъдеще ще имам да върша за вас куп поверителни неща. Един пример е данъчният проблем. В момента работя в общия офис на банката, където всеки може да надникне през рамото ми и да види какво върша. Във ваш интерес би било ако имах мой собствен кабинет.

Тя загуби своя покровителствен вид. Започваше да гледа на мен, като на човек, а не като на животно-изпълнител, след това внезапно се изкиска.

— Знае ли този стар глупак Стърнууд, що за чиновник си има? Бас държа, че не знае. Аз мисля, че вие ще стигнете далеч, мистър Уинтърс. Във всички случаи разчитайте на мен. Кажете, че настоявам да имате свой личен кабинет.

Ето как сложих ръце на кола и на кабинет. Виждате ли какво мислех, като казах, че вратите към света, към който се стремях, бяха широко отворени.

И това беше само началото.