Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването (13)

Глава XII

Големият стар стенен часовник в хола удряше три часа, когато отворих предпазливо вратата на спалнята и пристъпих в слабо осветеният коридор.

Спрях се за няколко секунди и се ослушах. До мен не стигна никакъв шум, освен постоянното цъкане на ръчния ми часовник и по-дълбокото, по-бавно тиктакане на часовника в хола. Затворих вратата и я заключих, като взех ключа. Минах по коридора и се спрях пред вратата на Вестъл. Долепих ухо до нея, но не чух нищо.

Отидох до края на коридора, след това преди да забия по отклонението, водещо към стаята на Ив, погледнах зад рамо, за да се уверя, че никой не ме наблюдава. Спрях се пред вратата на Ив, натиснах дръжката и бутнах леко. Вратата се отвори навътре. Влязох в осветената от луната стая, затворих зад себе си и превъртях ключа.

— Кой е там? — попита Ив остро.

Можах да видя само силуета й, когато тя седна в леглото.

— Говори по-тихо! — смъмрих я. — Не пали лампата.

— Какво искаш? Какво правиш тук?

По тона й можех да се досетя колко е разтревожена.

— Тя ме обвини, че съм излязъл с жена и имахме разправия.

— Не знае ли с кого?

— Не.

— Тогава какво правиш тук? Остави ме сама.

— Не викай толкова! Искам да говоря с теб.

— Не желая да те слушам. Моля те, върви си! Виж какво се случи последния път, когато дойде в моята стая. Моля те, изчезвай веднага.

— Няма значение какво се случи последния път. Важно е сега, какво ще кажеш да спечелиш петдесет хиляди долара, Ив?

— За какви глупости говориш? Отивай си, Чад!

— Слушай какво ще ти кажа. Предлагам ти шанса да вземеш петдесет хиляди долара. Предлагам ти също и себе си като съпруг. Плюс правото да делиш петдесет милиона долара с мен. Какво ще кажеш за това?

Настъпи дълга пауза. Тя се взираше в мен, опитвайки се да долови изражението ми в тъмнината.

— Пиян ли си? Какво говориш?

— Спомняш ли си онази вечер, когато ти говореше за Провидението и аз те попитах, какво имаш предвид. Че Вестъл може да се разболее, да й се случи нещастие и да умре? Ти каза, че се случва на някои. Помниш ли?

Пръстите й се впиха в чаршафа с който беше покрита.

— Чад! Какво говориш? На Вестъл ще се случи нещастие!? Откъде знаеш? О, моля те да не говориш безсмислици и да изчезваш. Тя може да влезе всеки момент!

Наведох се напред и прошепнах:

— Нямам намерение да чакам Провидението, Ив. Аз ще я убия!

Чух само как тя си пое внезапно въздух. Почаках, както бях чакал за реакцията на Вестъл, когато й предложих данъчната измама. Мислих си, че мога да разчитам на Ив, но не бях убеден. Ако тя се откажеше от предложението ми, бях свършен. Устата ми пресъхна, докато чаках да чуя какво ще каже.

Тя остана неподвижна, както ми се стори, безкрайно дълго време. Ръцете й стискаха чаршафа, очите й, проблясващи на лунната светлина, гледаха неотлъчно в моите. Струваше ми се даже, че чувам тежкото тупане на сърцето й.

— Да я убиеш? — прошепна тя. — Как ще го извършиш, Чад?

Слава Богу! Мисля, че това се надявах да каже. Сега вече знаех, че мога да действам, тъй като без нея планът ми беше неизпълним. Потърсих в джоба си пакета с цигари, предложих й една, но тя поклати глава. Аз запалих и за един кратък миг двамата се гледахме на пламъка на запалката.

Тя беше бяла като пресен сняг, а очите й бяха тъмни дупки в лицето.

— Как ще го направиш?

— За момента няма значение как ще го направя. Но ако го направя, ще се омъжиш ли за мен, Ив?

— Да се омъжа за теб? Как мога? Аз съм омъжена за Лари!

— Можем да се оправим с него. Той ще ти даде развод. С шестдесет милиона долара можеш да се оправиш с всекиго. Слушай! Няма да го извърша, ако не ми дадеш дума, че ще се оженим след като получиш развод. Докато чакаме развода, ще отидем в Европа и ще живеем като съпрузи. От момента, в който тя умре, няма да те изпусна от погледа си. Не зная какво чувстваш към мен, но зная какви са моите чувства към теб. Ти си единствената жена, която някога съм обичал. Ти си в кръвта ми. Няма да те питам дали ме обичаш, но зная, че двамата можем да бъдем щастливи. Ще се омъжиш ли за мен след нейната смърт?

— Щом искаш, да!

Малко прибързано и твърде лекомислено. Макар че бях луд по нея, не й вярвах. Бях сигурен, че тя още обича Лари. Нямаше да рискувам врата си за да ме измамят.

— Слушай ме внимателно, Ив. Няма да споделя с теб само парите, а и смъртта на Вестъл. Ще бъде предумишлено убийство. Ти ще трябва да играеш толкова важна роля в него, колкото и аз. Ако промениш мнението си за женитбата, след като убием Вестъл, аз ще се предам на полицията. Това ти го обещавам. Предам ли се аз, вътре си и ти. Така че не вземай толкова лекомислено решение. Ако желаеш да ти дам време за обмисляне, ще дойда пак утре вечер. Да направим ли така?

Тя ме хвана за китката.

— Не. Сега ще ти дам отговора си. Щом ме желаеш, ще се оженя за теб, Чад. Ще бъда доволна да го направя. Искам само да бъде безопасно.

Обхванах я с ръка. Усещах тялото й под тънката материя на нощницата. Това пак ме хвърли в море от чувства, но не беше време за любов. Любовта щеше да дойде по-късно: имам предвид свободните нощи за любов. С малко търпение и много самообладание, Ив щеше да бъде моя за остатъка от дните ми.

— Убийството не е никога безопасно, но аз имам план, който може да се приближи до безопасното, ако разчитам на теб. Когато се прибрах тази вечер, тя ме обвини, че съм бил с жена. Аз се пошегувах с нея и тя ме удари през лицето. След този удар аз изпаднах в ярост и я стиснах здраво. Исках да й извия врата. Имах късмет, че не го направих. Оня полицейски лейтенант бил в приемната. След няколко секунди той излезе от там и ни разтърва. Направи някакъв намек за удушване на собствената си жена, но май това беше само за замазване на очите. Когато си тръгваше, пак намекна нещо от рода на това, че съм имал червило на яката. Смятам, че всъщност имаме следната ситуация: той знае, че Вестъл и аз сме се хванали за гушите. Когато чуе, че Вестъл е имала нещастен случай, веднага ще стигне до заключението, че съм я убил. Аз не я обичам, карали сме се сериозно и получавам всичките й пари. Чрез нейната смърт забогатявам неимоверно. Е, добре, нека да си помисли, че съм го сторил. Сега обаче, след като съм му показал, че съм имал възможност, но не съм го направил може да помисли, че наистина е нещастен случай. Ако той мисли така, ние не сме в опасност.

Ив сключи ръцете си върху моите.

— Не разбирам — каза тя с треперещ глас. — Как точно смяташ да го извършиш?

— Знаеш ли какво се случва когато ти се спука предна гума? Ако е на дясното колело, колата се отнася надясно, лявото колело отива на ляво. Това ми се случи, когато идвах от Идън Енд. Спрях се между пясъчните дюни. Това ще се случи на Вестъл, когато слиза надолу по скалния път, но там няма пясъчни дюни за да спрат падането й.

Ръцете на Ив се стегнаха върху моите. Не каза нищо.

— Когато отивах в Идън Енд, аз взех нейната кола. В багажника е спуканата гума. Една от тези нощи тя ще излиза. Ето какво ще направя: трябва да се погрижим за Джо. Онова което ти й даде и я разболя, ще му дадем от него. Тя няма нищо против да си шофира сама, само трябва да сме сигурни, че Джо не е на пътя ни. Когато тя слезе в гаража да вземе колата, аз ще я причакам. Ще я ударя по главата, след това ще я закарам до най-горната част на пътя по скалата. Ще извадя колелото на външната страна и ще сложа колелото със спуканата гума. Ще я поставя на мястото на шофьора и ще я насоча към отсечената скала. Това е лесно, но тънкостите са трудни. Щом Легит чуе какво се е случило, ще си помисли за мен. Аз трябва да имам желязно алиби. Едно алиби, което не може да се разбие и тук вече идваш ти. Всичко съм обмислил и, ако правиш това, което ти кажа, не можем да сбъркаме.

— Какво ще правя аз?

— Обстановката е следната: аз ще трябва да бъда едновременно на две места — на пътя до скалата и в кабинета си с теб. Ще трябва да имаме свидетели, които да се закълнат, че са ме видели и чули в кабинета ми. В действителност ще бъда на пътя и ще подготвям колата да влезе в пропастта. Тези свидетели трябва да бъдат такива, на които Легит ще повярва. Единият от тях трябва да е Харгис. Легит ще разбере достатъчно бързо, че Харгис ме мрази и ако каже, че съм бил в кабинета си по време на събитието, Легит ще му повярва. Другият свидетел ще бъде Райън Блейкстоун. Той е уважаван човек. Легит ще загрее, че Райън не е от типа хора, които си пъхат главата в неприятности като лъжесвидетелстват.

— Но как ще бъдеш на две места едновременно? — попита Ив. — Признавам, че звучи добре, но не мисля, че е изпълнимо.

— Този план ще иска търпение, старание и подготовка, но може да бъде осъществен. Ще ти кажа какво вероятно ще се случи. Вестъл напуска къщата, да кажем, в девет часа. В девет и десет ти ще позвъниш на Харгис. Когато той дойде в приемната, ти ще излезеш от моя кабинет и ще оставиш вратата широко отворена. Той ще ме чуе, че диктувам писмо на магнетофона. Ще види гърба на моето кресло и част от ръката ми и лакътя, отпуснати върху облегалката на креслото. Това е всичко, което той трябва да види, за да се убеди, че съм в стаята. Останалото ще си го представи, че го е видял: въображението запълва много празнини. Ще му кажем, че искам кафе. Ще му напомниш, че Блейкстоун пристига след няколко минути. Когато той наистина дойде, ще трябва да го въведе в приемната, а не в кабинета ми, тъй като ще бъда зает за половин час. Ще влезеш пак в кабинета, като въобще не затваряш вратата. Когато Харгис донесе кафето, ще го оставиш да влезе, но ще стоиш между него и стола ми. Ще му направиш знак да остави кафето върху страничната масичка до вратата и да пази тишина. Запомни, че през цялото време моят глас ще диктува. Когато Харгис изчезне, ще затвориш вратата и ще чакаш Блейкстоун да пристигне. Той ще дойде след около четвърт час. Когато Харгис го покани в приемната, ще излезеш изведнъж и ще оставиш вратата отворена отново, така че и двамата да могат да виждат добре стола и мен в него. Ще кажеш на Блейкстоун, че тъкмо свършвам да диктувам и няма да го задържа повече от десет минути. След това се връщаш в кабинета и затваряш вратата. Това е всичко. Мислиш ли, че си в състояние да го направиш?

— А как наистина ще протекат нещата?

— Ще приготвя един магнетофонен запис. На записа ще има издиктувани известен брой писма, а ти ще пуснеш лентата, така че свидетелите да чуят гласа ми като плейбек. Ръката ми върху облегалката ще я сътворим лесно. Едно сако и една телена рамка ще имат грижата за това. Ще обърнеш креслото с гръб към вратата. Гласът, ръката и евентуално една тлееща цигара ще бъдат достатъчни да убедят всекиго, че съм в стаята. Докато ти се грижиш за това, аз ще бъда на пътя върху скалата и ще сменям колелото на колата. Щом свърша, ще се върна веднага в къщата, ще вляза през прозореца на кабинета, ще облека сакото с което са ме видели и ще дойда до вратата на кабинета. Ще се извиня на Блейкстоун за това, че съм го оставил да чака. Ако ти не изгубиш самообладание и следваш това, което ти казах, алибито ни е несъкрушимо. Хайде, намери недостатъци в него.

Тя се облегна на рамото ми. Усетих, че потреперва леко.

— Да предположим, че Блейкстоун закъснее и записът свърши? — попита тя.

Кимнах с глава.

— Доволен съм, че си внимавала. Това е добър въпрос. На лентата имаш запис за един час. Щом Харгис донесе кафето и излезе, изключи магнетофона и чакай докато дойде Блейкстоун, за да го пуснеш пак. Ще имаш предостатъчно запис. Има едно деликатно място в този план, но то е съществено за успеха му. Тази ситуация ще иска доста предварителна подготовка и ти трябва да я изчислиш точно по време. Когато излезеш да кажеш на Блейкстоун, че няма да се забавя много, аз ще се включа и ще кажа: „Съжалявам, Райън, малко остана“, или нещо подобно. След това ще продължа да диктувам. Това ще го убеди по-добре от всичко, че съм в стаята. Но съгласуването на времето ще бъде много деликатно. Аз ще запиша тази реч, ще запиша и пасажчето, а ти ще трябва да го пуснеш в точно определеното време.

— Звучи твърде трудно за изпълнение, Чад.

— Но трябва да бъде направено.

— Не може да кажем, докато не го опитаме. Има едно нещо, за което не си помислил. От къщата се чува, когато колата напуска гаража. Ако тя излезе в девет часа и Блейкстоун не пристигне до девет и тридесет, да предположим, че Харгис ще има достатъчно време да се зачуди дали е тръгнала. Да предположим, че той отиде да види дали тя няма неприятности със запалването на двигателя?

— Сега използваш добре главата си — казах аз. — Точно това е въпросът, който исках да повдигнеш. Наистина, можем да се подхлъзнем на нещо като това — изгасих си цигарата и запалих друга. — Щом я ударя, ще я сложа в колата и ще я закарам до горния край на пътя, до скалата. Ще се скрия отстрани на пътя в дърветата и ще чакам Блейкстоун да мине. Щом той премине, ще тръгна към първия опасен завой…

— Не, чакай, Чад, така не върви! Той може да забележи, че мантинелата не е разрушена. А ти се опитваш да го накараш да вярва, че тя вече е имала произшествие.

— Да — потърках главата си отзад и се намръщих. — По дяволите! Това е нещо, което съм пропуснал! Ще трябва да съкратим времето, Ив! Ще трябва да докараме Блейкстоун тук по-рано. Сега слушай: ето по какъв начин ще го свършим. Щом видя да се задават светлините му, ще взема Вестъл в мен на шофьорското място и ще поставя ръцете й на волана. Ще карам надолу срещу него, като се прикривам зад нея. Ще се движа бързо, а и той, както знам, кара бързо. Вероятно ще познае „Ролса“ и може да зърне за миг Вестъл, но няма да види мен. Аз ще се свия добре зад нея. Когато чуе за произшествието, ще сметне, че е станало секунди след като са се разминали.

— Цялото това съгласуване по време ще бъде трудно, Чад. Ако той дойде рано…

— Той никога не подранява, обикновено закъснява. Но аз ще държа да дойде навреме, когато го поканя.

— А ако го извършиш на половината път, Чад, как ще се върнеш навреме? Не можеш да вървиш три мили. Много е далече…

— Права си. Следобеда ще вземеш колата си и ще я скриеш в гората. Остави я там, за да я използвам, когато свърша.

— Ще го направя.

Погледнах часовника си. Беше близо четири часът.

— Помисли за всичко това, Ив. Имаме време. Поработи върху него. Помисли за всички възможни непредвидени спънки. Не можем да си позволим да направим грешка.

— Да… Ще помисля.

— Обади ми се, когато тя излиза вечер. Трябва да бъде по тъмно. Трябва да сме сигурни.

— Ще ти съобщя.

Станах прав.

— Значи започваме?

— Започваме.

— Уплашена ли си?

— Малко.

— Не можем да сгрешим, ако разсъждаваме. Твоята задача е опасна и важна.

— И твоята задача е опасна.

— Не се безпокой за мен. Аз ще се справя добре с моята част — наведох се и я целунах. — Заедно сме в кюпа, Ив. Това е началото на нашето съдружие.

Ръцете й обхванаха врата ми.

— Да, Чад.

— И ти ще се ожениш за мен?

— Казах ти. Да.

— Знаеш ли… може да е чудно, но теб те желая повече от нейните пари.

— Ще имаш и двете.

Докоснах лицето й леко, прекосих стаята и отключих.

Така планирахме цялата работа. Тогава не ни се струваше хладнокръвно убийство. Ние въобще не мислехме за Вестъл. Тя беше нещо на пътя ни, нещо, което трябваше да се отстрани. Залогът беше твърде висок, за да имаме угризения на съвестта. Угризенията дойдоха по-късно.

* * *

Спах до късно, дълбоко и без сънища.

Докато си взимах душ, дойде ми на ум, че трябваше да се оправя с Вестъл. Ако тя наистина започне да мисли, че съм й изневерил, би могла в пристъп на злоба да промени завещанието си. Само като си помислех за този вариант, ме обхващаше паника. Тя беше тръгнала към стаята си, явно убедена, че съм бил с жена. Трудното в момента беше да я убедя, че е в грешка. Трябваше да й представя фиктивния старши сержант Джим Летър, друг начин да я убедя нямаше. Докато се облека и закуся на балкона си, намерих начин да се справя с положението.

Набрах номера на стаята на Вестъл.

— Какво има?

Гласът й звучеше дрезгаво и рязко.

— Вестъл, тук е Чад. Може ли да поговорим?

— Не! Не желая да имам нищо общо с теб!

— Искам да ти кажа колко ме е срам и да ти направя едно признание.

Надявах се, че тази линия ще изостри любопитството й, и така и стана.

— Какво признание? — попита тя рязко.

— Не мога да го изтърся по телефона. Може ли да дойда в стаята ти?

Направих гласа си да звучи смирено и бях доволен, че не виждаше изражението ми. Беше ми трудно да не избухна в смях, когато тя каза със своя величав маниер: „Много добре. Можеш да дойдеш след половин час.“

Точно в единадесет и тридесет почуках на вратата й.

Тя седеше пред тоалетната си масичка в жълт пеньоар, като се преструваше, че прави косата си.

Застанах неловко пред нея.

— Съжалявам, Вестъл, и се надявам, че ще ми простиш — започнах и се впуснах в една реч, която бях рецитирал след закуската. — Искам да ти кажа истината. Бях с една жена снощи и съм съвсем посрамен от себе си.

Зная, че това беше последното нещо което тя желаеше да чуе. От начина, по който лицето й пребледня разбрах какъв унищожителен удар съм й нанесъл. Тя подозираше, че съм бил навън с някоя жена, но това, че аз го признавам, беше истински удар.

— О, Чад!

Тя забрави да се сърди, забрави да ревнува. Всичко за което можеше да мисли сега беше, че може да ме изгуби.

— Съжалявам, Вестъл, но обещавам, че няма да се повтори. Джим и аз се понапихме. Той пожела да отиде в публичен дом и уреди и аз да ида с него.

— Публичен дом?

Видях по лицето й да се появява едно слисано облекчение, каквото знаех, че ще дойде.

— Да. Не зная дали някога ще ми простиш, че съм толкова покварен, но бях пиян…

— О. Чад! Ти ме изплаши! Мислех, че си се влюбил в някоя друга жена. О, Чад!

Тя започна да плаче. Обгърнах я с ръцете си. Ридаеше върху рамото ми, като ме прегръщаше, като притискаше изостреното си грозно лице към моето ровейки с тънките си пръсти в косите ми.

— О, Чад, мили, разбира се, че ти прощавам. Съжалявам, че те подозирах. Ти също трябва да ми простиш.

Всичко се оказа толкова лесно и просто.