Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (5)

ГЛАВА ПЕТА

В дилижанса беше ужасно задушно. Двама от пътниците, жена с малкия си син, слязоха в Кесъл Рок, защото на момчето му прилоша. Все още никой не бе заел местата им, така че в дилижанса имаше само четирима пътници. Но тъй като до Елизабеттаун имаше редица малки градове и по-незначителни спирки, без съмнение превозното средство щеше да се напълни.

Въпреки че сега разполагаха с повече място, пътниците в дилижанса продължиха да страдат от горещината и задухата. Мистър Пач, който пътуваше заедно със Саманта и брата и сестрата Олстън, настояваше завеските на прозорците да стоят спуснати, тъй като дилижансът бил стар и прозорците — счупени. Мистър Пач казваше, че прахът влошава и без това разклатеното му здраве. Той изобщо не би трябвало да пътува в тази част на страната, ако искаше да избегне праха, мислеше си Саманта с досада.

Причината за лошото й настроение не беше мистър Пач, въпреки че заради него трябваше да запалят един димящ фенер, за да имат поне малко светлина. Причината бе в Ейдриън. Винаги Ейдриън. Понякога се чудеше как изобщо бе могла да се влюби в такъв мъж. През цялото време на пътуването им той продължаваше да се държи дистанцирано. За бога, та той едва разменяше по някоя дума с нея. Как можеше да се държи по такъв детински начин! За нея такова държание беше справедливо, но за мъж на тридесет години? И всичко това, защото му бе напомнено за Том Пийзли.

Всичко стана благодарение на мистър Ръгър. Когато бе разбрал, че тя се готви да напусне Деннър, той бе дошъл на спирката точно преди дилижансът да потегли и бе имал наглостта да я помоли да не напуска града, докато не се увери, че не е извършено престъпление. Обаче той не можеше да настоява за това, и двамата го знаеха. Том Пийзли не бе предявил обвинение към нея, а Саманта бе сигурна, че никога не би го направил. Защото просто не би посмял.

Успокои Флойд Ръгър, като му каза къде може да я намери, ако е необходимо. Но по никакъв начин не можеше да успокои Ейдриън. Просто не можеше да го разбере. Дори не можеше да оправдае държанието му с това, че идва от източните щати, тъй като познаваше хора оттам и никой от тях не се държеше толкова… толкова детински. Оплака се на Жанет, но дребната блондинка застана на страната на брат си.

— Той е много чувствителен, скъпа — опита се да обясни Жанет. — Ейдриън просто не можеше да търпи насилие.

— Но в тази земя, където е избрал да живее, е пълно с насилие — отбеляза Саманта.

— Да, ще трябва да свикне. Но предполагам, няма да е толкова скоро.

Колко време щеше да му отнеме да преживее случката с Том Пийзли? Саманта си задаваше този въпрос и, разбира се, не намираше отговор. Постепенно стигна до заключението, че трябва да направи нещо необикновено, нещо, което трябваше да привлече вниманието му върху нея. Помисли си за възможността да го накара да ревнува. Откакто срещна Ейдриън, бе отхвърлила всичките си обожатели. За сърцето й той нямаше никаква конкуренция. Може би трябваше да го поизмъчва малко. Но засега, единственият мъж, който бе наблизо, бе мистър Пач с голото си теме и закръгленото коремче, затова, поне временно, Саманта се отказа от тази идея. Проблемът беше, че когато пристигнат в Елизабеттаун, Ейдриън щеше да е прекалено зает.

Какво да прави? Нямаше никакво намерение да се отказва от Ейдриън. Саманта бе решила, че иска този мъж, а тя винаги получаваше това, което желаеше. Мечтаеше си за него, представяйки си как той я прегръща, целува я, прави любов с нея така, както момичетата от училище й бяха описали. Да, Ейдриън ще бъде първият мъж в живота й.

Никога мъж не я бе прегръщал, нежно и с любов, тъй като тя изобщо не броеше грубата прегръдка на Том Пийзли. Но Пийзли бе първият мъж, който я бе целунал страстно, Саманта искрено се надяваше целувката между мъж и жена да е нещо съвсем различно от жестоката целувка на Том Пийзли, както и от целувката, която бе получила от Рамон Матео Нунес де Баройа, момчето, което живееше в най-близкото до тяхното ранчо. Целувката на Рамон бе просто лека братска целувка по бузата, дадена й точно преди да потегли към училище.

Истинската целувка трябваше да бъде нещо по-различно, нещо, което да я развълнува дълбоко, да я накара да припадне, както бе чела в любовните романи, които тайно внасяха в училище. Точно за такава целувка си мечтаеше Саманта, бе сигурна, че точно това щеше да изпита с Ейдриън. Трябваше да направи нещо, за да го накара да я забележи.

Вече пети ден пътуваха в дилижанса, който подскачаше по неравния път. Беше отвратително пътуване. Разстоянието от Пенсилвания до Шайен бяха изминали с влак, което не бе толкова лошо, като знаеше колко лошо бе пътувала с дилижанса до Денвър, Саманта би предпочела да си купи кон и да язди отстрани. Но така пък нямаше да бъде близо до Ейдриън, така че отхвърли и тази идея.

Баща й бе смаян, когато научи, че тя се връщаше вкъщи, прекосявайки страната, а не с кораб. Саманта знаеше, че той много ще се ядоса, затова почака и му телеграфира, след като напуснаха Пенсилвания. Отговорът му я настигна седмица по-късно. Баща й наистина бе страшно разгневен. Щеше да изпрати хора да я посрещнат, веднага след като тя му телеграфира, когато пристигне в Шайен. Но тя не го направи. Искаше да остане повече време с Ейдриън.

Баща й я бе предупредил да не използва пълното си име, особено когато пристигне в земите близо до ранчото. Бе й телеграфирал и други бащински съвети, по-точно казано, заповеди. Хамилтън Кингсли се тревожеше за дъщеря си, но тя вече не можеше да търпи покровителственото му отношение. Бяха минали годините, когато той не й се караше, тъй като се опитваше да я опознае. Не можеше да й откаже нищо. Все пак, тя дори не го беше виждала, докато не стана на девет години. Толкова време му бе отнело да я откъсне от дядо й и баба й в Англия. Но не успя да вземе и брат й Шелдън.

Дядо й и баба й бяха толкова стриктни, че Саманта не знаеше какво означава нормално детство. Откакто проходи и се научи да говори, от нея се очакваше да се държи като възрастна, без да има правата на такава. Не знаеше какво значи да играеш, да тичаш, да се смееш. Всички тези неща бяха строго забранени от баба й и ако я хванеха да се държи не както подобава на дама, следваше жестоко наказание.

Дядо й, сър Джон Блекстоун, не беше толкова лош. Хенриета бе тази, която всяваше ужас в душата на Саманта. Хенриета Блекстоун мразеше американеца Хамилтън Кингсли, защото се бе оженил за единствената й дъщеря, и съумя да раздели родителите на Саманта, след като се родиха тя и брат й. Елън Кингсли бе дошла в семейното имение с двете си деца и месец по-късно бе сложила край на живота си. Саманта не винеше майка си за това, защото знаеше какво значи да живееш с Хенриета. Никога не се беше съмнявала, че натякванията и упреците на Хенриета бяха станали причина майка й да се самоубие.

Когато баща им заплаши, че ще извика семейство Блекстоун пред съда, тъй като те дори не му позволяваха да види децата си, сър Джон бе убедил жена си, че е по-добре да ги пуснат да си идат, отколкото да бъдат изправени пред скандал. Саманта не бе на себе си от щастие, тъй като щеше да напусне Блекстоун Мейнър, но Шелдън отказа да тръгне. Влиянието на Хенриета над него бе огромно, а Хамилтън трябваше да се примири да вземе само едното от децата си.

Саманта ужасно се страхуваше, страхуваше се, че баща й ще очаква от нея същите неща, които Хенриета бе очаквала. И когато той с нищо не показа такива намерения, Саманта полека-лека започна да прави всички онези неща, които преди й се забраняваха, като изпитваше все по-голямо отвращение към всичко, имащо нещо общо със задълженията на една лейди. През първите години от съвместния им живот бе пробвала баща си безброй пъти, възползвайки се от неговата любов и от радостта му, че отново я има при себе си.

Затова сега Саманта се чувстваше ужасно; не можеше да изпълни никое от нарежданията му. След като навлязоха в територия, където хората познаваха Хамилтън Кингсли и неговото богатство, тя не използваше цялото си име. Саманта нямаше намерение да дава повод на някого да я отвлече и да измъкне лесно нари от баща й по този начин. Отвличанията бяха обикновено явление, а похитителите почти никога не бяха залавяни. Точно поради тази причина баща й бе изпратил многоброен ескорт, за да я отведе вкъщи, въпреки че това означаваше по-малко хора в ранчото.

Саманта въздъхна и погледна косо към Ейдриън, който седеше до мистър Пач. Сега вече не изпитваше отвращение да се държи като лейди. Всъщност, напрягаше всички сили да си спомни на какво я бе учила някога баба й. Ейдриън нямаше да се задоволи с каква да е жена. Неговата съпруга непременно трябваше да бъде истинска лейди. Тя трябваше да бъде такава, трябваше да стане негова жена.

Саманта леко бе притворила очи, спускайки надолу дългите си мигли, затова Ейдриън нямаше представа, че тя го наблюдава. Саманта откопча най-горното копче на бялата си копринена блуза. Тъмносиният й жакет, който подхождаше чудесно на полата й, лежеше на седалката до нея, тъй като в дилижанса бе твърде горещо. Можеше да използва горещината като извинение да откопчае още едно копче, после още едно. Къдричките на блузата паднаха настрани, оставяйки открита бялата й шия, след като и четвъртото копче беше откопчано.

Ейдриън продължаваше да не я поглежда. Саманта започна нервно да потропва с върха на обувката си по пода и разкопча още две копчета. Почувства, че й стана по-прохладно, но тя така или иначе постоянно си вееше с ветрилото, за да види дали това би привлякло вниманието на Ейдриън. Не го привлече. Вместо това бе привлякла изцяло вниманието на мистър Пач. Като забеляза това, Саманта настръхна вътрешно. Искаше й се да изкрещи. Какво, по дяволите, да направи?

Внезапно дилижансът намали скорост и Ейдриън отмести малко завесата до себе си. Мистър Пач започна да кашля.

— Какво има. Ейдриън? — осведоми се Жанет.

— Като че ли ще вземем още един пътник.

— Стигнахме ли до някой град?

— Не.

Вратата на дилижанса се отвори, пропускайки някакъв висок непознат. Ейдриън се отмести, за да му направи място, и мъжът седна до него. Поздрави дамите, като докосна с върховете на пръстите широкополата си шапка, но не я свали. Саманта кимна леко в отговор, но бързо отмести поглед. Вероятно някой скитник, помисли си, но почти веднага забрави за него и отново насочи цялото си внимание към Ейдриън. Той обаче гледаше любопитно непознатия, без дори да я забелязва.

— Как стана така, че се оказахте по тези места без кон? — попита той с дружелюбен тон.

— Трябваше да го застрелям — отвърна неохотно непознатият с дълбок, равен глас, като изгледа изпитателно Ейдриън.

— Господи! — възкликна Ейдриън, а Саманта въздъхна, отвратена от жестокостта и безразличието му.

Вниманието на непознатия бе веднага привлечено от въздишката й. Тя се почувства задължена да му зададе въпрос:

— Конят ви беше ли ранен?

— Да, счупи си крак, пък и моят пострада. Изглежда, все пак ще отида в Елизабеттаун.

Непознатият се засмя, явно на някаква шега, която, изглежда, само той разбираше. Саманта спря продължително поглед върху него. Челото и очите му бяха закрити от шапката. Виждаше се силна челюст, върху която леко бе набола брада, здраво стиснати устни, в единия си край леко извити, разкриващи една трапчинка, и тънък нос, прав, но не твърде дълъг. Явно непознатият притежаваше красиво лице.

Той се отпусна на седалката с някаква самодоволна увереност. Може би бе просто изморен. Протегна дългите си крака напред, като зае почти цялото разстояние между двете седалки и почти докосна коленете на Саманта. След това сложи двете си ръце на корема, като преплете пръсти. Изненадана, Саманта забеляза, че той притежаваше дълги, красиви пръсти. Явно полагаше грижи за ръцете си, по които не се забелязваха дори следи от мазоли; сигурно носеше ръкавици, когато яздеше.

На пръв поглед изглеждаше като обикновен каубой, тъмните му дрехи бяха покрити е прах, поради което изглеждаше някак си небрежно облечен. Саманта се вгледа по-внимателно и учудването й нарасна. Наистина, непознатият бе мръсен, но всичко друго в него беше съвсем наред, освен може би неколкодневната брада. Абаносовата му коса достигаше яката на ризата му, дрехите му стояха добре и бяха отлично качество. Тъмнокафявата му риза бе от мек памучен плат, кърпата около врата му бе копринена, а черната му жилетка — от висококачествена испанска кожа. От същата кожа бяха направени и ботушите му.

Постепенно любопитството на Саманта към този мъж, когото в началото едва бе погледнала, се събуди. За пръв път друг мъж, освен Ейдриън, привличаше вниманието й и това искрено я изненада.

Непознатият имаше слабо тяло, но на гръдния кош, ръцете, както и на обутите му в тесни кожени панталони крака, личаха добре оформени мускули. Саманта мислено го сравни с Ейдриън. Мъжът бе млад, енергичен, в отлично здраве. Всъщност, до този каубой русокосият Ейдриън изглеждаше бледен, почти болнав.

Ейдриън също изучаваше непознатия с любопитен поглед, но той гледаше кого? Жанет? Или нея самата? Саманта не можеше да каже, тъй като не можеше да види добре очите му. Вероятно гледаше Жанет, каза си Саманта, тъй като французойката притежаваше класическа красота. Съвсем дребничка, тя бе от този тип жени, които веднага привличаха мъжете, събуждайки у тях желание да я защитават и приласкават. Въпреки че имаше хубава външност и не бе твърде висока, Саманта се чувстваше тромава и непохватна, когато стоеше до Жанет.

Мълчанието се проточи дълго. Мистър Пач продължи да кашля, Саманта се съжали над него и спусна завеската. Постепенно започваше да се чувства неудобно. Жанет бе затворила отегчено очи, същото направи и мистър Пач, но Саманта не можеше. Трябваше да разбере дали непознатият я наблюдава или не. Накрая не издържа и без заобикалки се обърна към него.

— Никога ли не си сваляте шапката?

Ейдриън изпусна лека въздишка, възмутен от грубостта й, а тя се изчерви. Непознатият се усмихна, свали шапката си и приглади с пръсти вълнистата си черна коса.

— Извинете, сеньорита.

Срещу нея заискриха две тъмносиви очи с тънки бръчици в ъглите. Той просто й се смееше!

— Вие говорите испански, сеньор! — отбеляза импулсивно Саманта. — И все пак не изглеждате като испанец. Предполагам… наполовина сте американец?

— Много сте наблюдателна.

— Саманта, наистина прекаляваш! — прекъсна я Ейдриън, като я погледна надменно и укорително.

Тя извърна към него изумрудения си поглед и вдигна учудено вежди.

— О! Ти отново ми говориш, Ейдриън! Не мога да повярвам!

— Не би трябвало изобщо да го правя — отвърна сърдито той. После, като се обърна към непознатия, добави: — Трябва да простите грубостта на моята спътница, мистър…

— Шавез. Ханк Шавез. — Мъжът кимна към Ейдриън. — Но няма какво да се прощава на една такава красива лейди.

Саманта се усмихна, поласкана от комплимента му.

— Много сте любезен, сеньор. Но аз наистина бях груба. Пък и както виждам, не бях нрава. Името ви е мексиканско.

— Да, в жилите ми тече и индианска кръв.

— Но не много — предположи тя.

— Отново сте права, сеньорита.

Ейдриън се намеси, преди Саманта отново да го постави в неловко положение с безочливото си държание. Тя млъкна и се облегна назад, слушайки Ейдриън, който започна неангажиращ разговор, обяснявайки защо отива в Ню Мексико. Затвори очи и се унесе в дрямка.

Дилижансът подскочи от някаква неравност на пътя, Саманта се събуди и веднага забеляза сивите очи на Ханк Шавез, приковани в нея. Или по-специално, в дълбокото V-образно деколте на блузата й.

Саманта сведе поглед. Малка част от гърдите й беше открита. Никога преди не беше излагала на показ толкова много от себе си. И то без никакъв резултат. Ейдриън изобщо не поглеждаше към нея. Но това не можеше да се каже за Ханк Шавез.

Погледът й срещна неговия. Той се усмихваше. Прииска й се да умре. Лицето й стана тъмнорозово от смущение. Не знаеше защо се чувства по този начин, може би защото той бе толкова привлекателен, а може би и поради начина, по който Шавез я оглеждаше. Каквато и да бе причината, тя се чувстваше напълно унизена. И не можеше да направи нещо. Ако бързо закопчееше блузата си, това още повече би влошило нещата.

Ейдриън продължаваше да говори, без да забелязва какво става, и накрая Ханк се обърна към него. Саманта не се и опита да следи разговора им. Вдигна ветрилото, така че то да покрие горната част на блузата й, и скришом закопча едно копче. Но едва успя да направи това, когато сивите очи отново се обърнаха към нея. Саманта отпусна ръце в скута си. Само той знаеше какво се бе случило, погледът му се премести там, където беше деколтето й, после отново се върна на очите й. Като че ли я укоряваше, че бе скрила от него това, на което толкова се възхищаваше.

Втренченият му поглед я накара да се изпоти още повече, затова тя просто затвори очи. Искаше да заспи, или просто щеше да се преструва, че спи, но нямаше отново да погледне към Ханк Шавез, независимо по каква причина.