Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (49)

ЕПИЛОГ

Саманта, облечена в костюм за езда от еленова кожа, се приведе леко напред на седлото си, като постави ръце на лъка на седлото. Намираха се в северния край на ранчото, пред тях пасеше огромно стадо добитък, два пъти по-голямо от това на баща й. Тя хвърли поглед към Ханк, но той не забеляза. Той гордо оглеждаше земята си, тяхната земя. Саманта на свой ред огледа с възхищение съпруга си, от глава до пети, Трябваше да свикне да мисли за него като за свой съпруг, тъй като дълго време не искаше да признае този факт. Дълго време се беше държала толкова глупаво. Сега разбираше, че се е заблуждавала през цялото време.

Как бе възможно Ханк все още да я обича след това, което му бе причинила? Но той наистина я обичаше. Саманта вече не се съмняваше в това, вече не. Очите й заблестяха, когато си спомни за изминалата нощ. Преди беше се чудила какво ще е да отвърне искрено и открито на желанието му, сега вече знаеше. Не би могла да си представи по-голямо щастие.

— Лоренцо пристига, и то точно навреме — обади се Ханк, обърнал поглед към посоката, от която се приближаваше приятелят му, галопирайки на своя кон.

— Очакваше ли го?

— Да.

— Но аз си мислех, че ще яздим сами.

Саманта не можа да скрие разочарованието си, но Ханк се усмихна.

— Това трябваше да е изненада, скъпа. Ако ти бях казал, преди да тръгнем от ранчото, че няма да се връщаме, може би щеше да откажеш да тръгнеш.

— Да тръгна? Но къде?

В този момент Лоренцо приближи и мълчаливо им подаде две препълнени тежки дисаги.

— В планината. Тези припаси ще ни стигнат, докато стигнем там. Миналата вечер изпратих хора напред, за да занесат още — обясни Ханк.

— Искаш да кажеш, че тримата отиваме в онова село? — ахна Саманта.

Лоренцо се разсмя.

— Въпреки че ми се иска да се присъедини към вас, Сам, аз не съм поканен. А пък този тук — Лоренцо кимна към Ханк с многозначителна усмивка — ме кара да си губя времето да идвам до тук с припасите само за да отложи момента, когато да ти каже.

Саманта се изчерви, когато разбра всичко.

— Отиваме в планините, само двамата?

— Отдавна си мисля за това, Сам — отвърна Ханк. — Исках да те заведа там още след като се оженихме.

— Бих искала да го беше направил.

— Нямаш нищо против?

— Да имам нещо против? Но това е чудесна идеи!

— Ако вие двамата сте решили да тръгвате, по-добре тръгвайте — предупреди ги Лоренцо. — Изглежда, имаме посетители.

— Какво, но дяволите… — Ханк се намръщи, когато забеляза голяма група ездачи и един фургон, които се приближаваха от север.

— О… но това е баща ми! — възкликна Саманта.

— По дяволите! — изруга Ханк. — Какво прави той тук?

— Хей, няма причина да се разстройваш, Ханк.

— Забрави ли какви чувства изпитва той към мен? Или вече ме е приел за свой зет?

— Е… не — отвърна смутено Саманта. — Всъщност, татко не искаше аз да идвам тук. Но аз го направих, нали така? Той не можеше да ме спре.

— Тогава предполагам, че е дошъл да те спаси — отбеляза мрачно Ханк. — Ако си мисли, че може да те отнеме от мен…

— Спри, Ханк. — Саманта не повиши глас, но с цената на неимоверни усилия. — Той е мой баща.

— А аз съм ти съпруг.

Ханк каза това толкова тихо, че ядът на Саманта се стопи под галещия му поглед.

— Да, така е. — Тя се усмихна. — Време е веднъж завинаги татко да приеме този факт.

Преди Ханк да успее да каже нещо повече, Саманта смуши коня и тръгна да посрещне групата. Ханк поклати недоволно глава, изобщо не му харесваше начинът, по който се развиваха събитията. Само след пет минути можеха да бъдат на път за планините и да останат сами.

— Горе главата, приятелю — обади се Лоренцо. — Не е, чак толкова лошо.

— Не е толкова лошо? — погледна го недоволно Ханк. — Можех да я имам само за себе си, Лоренцо. На теб би ли ти харесало да ти отнемат по този начин жената, която обичаш?

Лоренцо се засмя.

— Ще имаш и други възможности. Всъщност целият ти живот е пред теб.

— Предполагам, че е така. Но точно в този момент това не ми помага кой знае колко.

Двамата мъже последваха Саманта. Когато достигнаха групата, тя вече беше до фургона, прегърнала Джейми. Фройлана седеше във фургона и гледаше Саманта. Хамилтън Кингсли бе застанал до дъщеря си, на лицето му бе изписан упорит израз на неодобрение, защото тя изобщо не обръщаше внимание на думите му. Шелдън също стоеше наблизо и Ханк с учудване гледаше англичанина, облечен в обикновени каубойски дрехи, с револвер на бедрото. Ханк бързо поздрави мажете и слезе от коня. Вниманието му, както и това на Саманта, бе привлечено от сина му. Той бързо се приближи до нея и леко погали бебето по главичката. Саманта му се усмихна, очите й блестяха от щастие.

— Не си го виждал от месени. Ето. — Тя му подаде Джейми. — Виждаш ли колко е пораснал?

Ханк се разсмя, когато малките пръстчета на Джейми сграбчиха периферията на шапката му и я свалиха от главата. Бебето посегна да сдъвче периферията на шапката, а Саманта шеговито му се скара и я взе от ръцете му. Ханк им се усмихна, като взе разсеяно шапката си. Неговият син. Неговата жена. Страхуваше се дори да си помисли какво щеше да представлява животът му, ако Саманта не се бе върнала при него. Но тя се бе върнала и сега бяха едно семейство. Обаче един от членовете на семейството не беше толкова щастлив.

— Сеньор Кингсли — кимна сковано Ханк на възрастния мъж.

— Шавез — отвърна остро на поздрава Кингсли.

— О! — въздъхна Саманта. — Вие двамата по-добре да започнете да се харесвате — независимо дали го искате или не!

— Саманта… — започна Хамилтън, но тя го прекъсна.

— Какво правиш тук, татко? Казах ти, че ще изпратя съобщение кога да доведат Джейми.

— Той тъгуваше за майка си — отвърна безпомощно Хамилтън.

— Глупости — отвърна та — Сигурно си тръгнал от къщи в същия ден, когато тръгнах и аз. Кажи ми истинската причина, поради която дойде.

— Тук съм, за да ти налея малко ум в главата! — избухна той. — И да те заведа вкъщи.

Саманта изправи гръб.

— Аз съм си у дома — Саманта се обърна към брат си. — По дяволите, Шели, ти беше изцяло за моето идване тук. Ти разбра. Защо не се опита ла убедиш татко?

Шелдън се изчерви.

— Опитах се, скъпа. Но предполагам, все още не съм се научил да споря.

Шелдън каза това толкова сериозно, че Саманта избухна в смях. Не можеше ла му се сърди. Не можеше да се сърди и на баща си. Беше прекалено щастлива, за да може да се сърди на когото и да било.

— Всичко е наред, Шели. Ще се научиш — пошегува се тя. — А колкото до теб, татко, погледни ме. Приличам ли ти на жена която се нуждае от помощ? — Саманта импулсивно го прегърна. — Благодарна съм ти, че си толкова загрижен за мен, но това не е необходимо. — Тя нетърпеливо се вгледа в очите му, надявайки се да го накара да разбере, да бъде щастлив заедно с нея. — Аз го обичам. Обичам Ханк е цялото си сърце. А и той също ме обича.

— Не. Моля те, не споменавай миналото. В миналото нещата… не се развиха както трябва. Единствено настоящето има значение.

— Сигурна ли си, Сами?

— Напълно.

— Добре тогава. — Хамилтън се обърна към Ханк и му подаде ръка. — Предполагам, време е да призная вашия брак. Понякога ние, старците, сме много упорити. Надявам се да ми простиш.

Ханк широко се засмя и кимна с глава.

— С най-голямо удоволствие. Няма да съжаляваш, че ни даде благословията си. Най тържествено ти обещавам…

Саманта взе Джейми и го подаде на Фройлана.

— Единственият проблем, татко, е, че пристигаш в неподходящо време.

Младата жена хвана Ханк за ръка и се усмихна.

— Ние с Ханк заминаваме.

В очите на Ханк заблестяха весели докато водеше Саманта към Ел Сид и й помагаше да се качи на коня.

— Всички сте добре дошли в хасиендата — добави той — Ако желаете да изчакате завръщането ни.

— Къде отивате? — намръщи се Хамилтън.

— На меден месец. — Усмивката й бе предназначена за всички.

— Сега? Та вие сте женени от една година.

— Много хора предприемат по-късно медения си месец — засмя се тя. Улавяйки развеселения поглед на Ханк, Саманта разбра, че той също си мислеше за Брадфорд и Анджела Мейтлънд. — Нашият сега предстои.

— Но колко време няма да ви има?

— Може би две седмици.

— А може би и месец — добави Ханк, яхвайки Ел Рей.

— Не се мръщи така, татко — засмя се Саманта. — Имаш нужда от малко почивка. Настани се в къщата, посети старите си приятели от околността. И преди да се усетиш, ние ще сме се върнали.

— Предполагам, че нямам голям избор — промърмори под нос Кингсли.

— Не, нямаш. Довиждане. — После Саманта погледна към Ханк, очите й заблестяха дяволито. — Ще се надбягвам с теб.

— О, господи! — Саманта долови въздишката на баща си. Ханк се усмихна, очите му весело заблестяха при това предизвикателство.

— Няма начин да спечелиш, скъпа — предупреди я той.

— Няма ли?

Яздейки рамо до рамо, те префучаха покрай останалите, като все повече увеличаваха скоростта. Изведнъж Саманта изсвири остро. Ел Рей незабавно спря. Саманта отмина в галоп, а вятърът отнесе веселия й смях. Ханк не можа да се въздържи и се разсмя весело, като клатеше учудено глава. Никога нямаше да спечели това състезание. Не бе успял да спечели и в миналото. Нямаше да спечели и занапред.

Но това нямаше значение. Бе спечелил любовта й.