Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (47)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА

През останалата част от деня Саманта не излезе от стаята си. Фройлана дойде по някое време, за да й съобщи, че Ханк е прибрал всичките си неща и си е тръгнал, Саманта не бе изненадана, че той не се сбогува с нея. Всъщност чувстваше се вцепенена, изцедена, нищо не й бе останало, дори съжалението.

Когато на следващата сутрин слезе при Шелдън на закуска, му съобщи, че си тръгва след седмица. Той прие думите й без видима реакция, но отговорът му я изненада.

— Защо бързаш, скъпа? — попита сухо той. — В края на краищата съпругът ти не е тук, за да има от какво да се оплакваш.

Саманта се изправи гордо.

— Сарказъм ли долавям в тона ти, Шелдън?

— Трябва да признаеш, че не беше справедлива към него — отвърна той.

Саманта изобщо не се опита да прикрие гнева си.

— Ти винаги си вземал негова страна, без дори да знаеш фактите. Някога да ти е минавало през ум, че имам сериозна причина да го отблъсна? Той ме мрази!

— Но това е смешно! На всеки е ясно, че той те обича.

— Откъде знаеш? — сопна се тя, след това добави предизвикателно. — Ти не можа дори да видиш какво става под носа ти, що се отнася до Тереза и Жан. Не съм впечатлена от наблюденията ти пък, що се отнася до Ханк.

— Забиваш удар под пояса, нали, сестричке? — Тонът на Шелдън бе привидно безразличен.

— Съжалявам. — Саманта се изчерви и в миг се разкая за думите си. — Не трябваше да казвам това.

— Всичко е наред, Саманта — отвърна той. — Този въпрос е приключен и аз със сигурност няма да скърбя за загубата.

— Но не я ли обичаше?

— Предполагам, че съм я обичал.

— Предполагаш? — Саманта не можеше да повярва на ушите си. — Тогава защо си я помолил да стане твоя жена?

Шелдън сви рамене.

— Тя щеше да ми бъде подходяща жена. Беше време да се оженя.

— Не мислиш ли, че ще бъде хубаво да се ожениш за някоя, която обичаш? — попита тя, опитвайки се да не повишава глас. — Или не искаш любов?

— Аз мога да те попитам същото.

Изумрудените й очи отново заблестяха.

— Нито Ханк, нито аз искахме да се женим. Вече ти казах, че не знаеш всичко.

— Но вие двамата се обичате.

— Глупости! Ти си не по-малко невъзможен от него, Шелдън. Сега говорехме за теб. Имаш ли нещо против да се върнеш на въпроса?

— Ако толкова искаш да знаеш, от известно време си търсех жена.

— И Тереза беше най-подходящата, която успя да намериш? Не мога да повярвам в това, Шелдън. Със сигурност е имало и други.

— Да, имаше няколко, по които бих могъл да изгубя сърцето си. Но се страхувам, че не им направих никакво впечатление.

— Мога да ти кажа защо.

Той я изгледа остро.

— Бих предпочел да не го правиш. Ти си прекалено откровена за моя вкус.

— Ти пък не си достатъчно откровен.

— Има определени правила, които един джентълмен трябва…

— О, стига глупости! — прекъсна го ти. — Къде е написано и казано, че един мъж не може да покаже някакво чувство? В това ти е проблемът, Шелдън. Ти никога не реагираш, никога не се ядосваш. Ти си винаги студен, студен, студен като камък. Знаеш ли, че аз за пръв път, откакто съм тук, те чух да повишиш глас единствено миналата нощ? Беше чудесен!

— Бях ядосан, Саманта.

— Разбира се! Имаше всяко основание да бъдеш. И след това не се ли почувства по-добре? От време на време човек трябва да дава воля на такива чувства, Шелдън. Ако си изненадан, покажи го. Също и ако си щастлив.

— А ако си влюбен? — попита многозначително той. — Трябва да последваш собствения си съвет, Саманта.

— Сега не говорим за мен — отвърна смутено тя, след което и двамата замълчаха.

Той беше прав, разбира се. Тя обичаше Ханк, но никога не му го беше показала. Кога бе престанала да го мрази и се бе влюбила в него? И имаше ли значение? Не можеше да върне събитията назад и да преживее всичко отново. Тя го бе накарала да я мрази и не можеше да промени това Всичко бе приключило.

— Виждал ли си Тереза? — попита тя, надявайки се да отклони мислите си от Ханк.

— Да. Беше наистина интересно, тя с всички сили се опитваше да ме убеди в своята невинност. Опита се да обвини Жан за всичко, освен това настояваше, че между тях не е имало нищо.

— Ти повярва ли й?

— Разбира се, че не. Тя очакваше от мен да кажа, че си мъртва, а не че любовникът й е зад решетките. Шокът й беше повече от очевиден. Страхувам се, че изгубих самообладание. Ти си права, след това наистина се почувствах по-добре.

Саманта се усмихна дяволито.

— Трябва да се върнеш вкъщи с мен, Шелдън. Татко може наистина да те научи как да изгубваш самообладание. И да избухваш гневно.

— Може би ще направя точно това.

— Наистина ли? — Саманта остана с отворена от изумление уста.

— Да. Защо не?

— О, Шели…

— За бога, Саманта, не ме наричай така!

— О, я млъквай! — засмя се тя. — Това е чудесно. Татко ще бъде толкова щастлив! Ще бъде толкова изненадан! О, Шелдън, искам да те целуна!

— Нека да не прекаляваме, скъпа. Все още не съм изгубил английския си маниер.

— Скоро и това ще стане, Шелдън. Да, така е. Сама ще се погрижа за това.

Шелдън вдигна поглед към небето, като че ли молеше бог за помощ.