Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (44)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Ханк се събуди внезапно и грабна часовника от масичката до леглото си. Не можа да определи кое време е. Започна да опипва наоколо, с надеждата да намери кибрит, но в тъмното не успя. Какво ли го бе събудило?

Стана и отвори предпазливо вратата, но в коридора бе тъмно и тихо. Отново затвори вратата, вече напълно разсънен. Дори се изненада, че изобщо бе успял да заспи, защото чак сега си даде сметка, че през цялата вечер изпитваше неясна тревога. Наистина ли бе заспал?

Ханк разсеяно се приближи до прозореца и се облегна на перваза. Какво щеше да прави със Саманта? Тя не искаше да го слуша. Не искаше да разруши стената, която беше издигнала около себе си. Тя бе толкова упорита, така влудяващо невъзможна. Нещата между тях можеха да бъдат съвсем различни, ако само тя пожелаеше.

Внезапно вниманието на Ханк бе привлечено от луксозната карета на Блекстоун, която излезе на улицата. Ханк се намръщи, докато наблюдаваше как тя се отдалечава с все по-нарастваща скорост. Къде ли отиваше Шелдън посред нощ? Изведнъж Ханк се вцепени. Ако Шелдън го нямаше, тогава той не би могъл да дойде на помощ на сестра си, ако Ханк сега отиде при нея. Дали Саманта наистина щеше да стреля по него? Не и ако спеше. Той щеше да влезе тихичко. Какво му бе казал Брадфорд тази вечер? „Ако я обичаш, ще намериш път до сърцето й.“ Това бе казал Брадфорд. „Преглътни гордостта си, ако трябва, но говори искрено.“

Точно това щеше да направи. Щеше да я принуди да изслуша. Щеше да й признае, че никога не я беше мразил, че гневът и болката поради това, че го бе използвала, бяха го накарали да се държи по този начин. Да, щеше да признае, че като го отхвърляше, го караше непоносимо страда.

Ханк не губи повече време, бързо прекоси коридора и доближи стаята на Саманта, Но когато отвори вратата, откри; че е празна. Дали се беше преместила в друга стая, заради него? Но това не бе в неин стил! Тя би предпочела да го държи на мушка, а не да бяга.

Ханк изруга. Какво се надяваше да постигне тя, като се криеше от нето? Дали Джейми беше с нея?

Но стаята на детето също беше празна. Когато Ханк видя празната люлка, кръвта се смръзна в жилите му. В този миг си спомни за каретата, която бързо се отдалечаваше от къщата. Ханк се втурна тичешком в стаята на Шелдън. Изобщо не се поколеба да влезе. Тревогата му не намаля, когато намери Шелдън в леглото му. Ханк бързо го разтърси.

— Сестра ти, къде замина?

— Какво?

— Саманта напусна къщата, взе със себе си Джейми и прислужницата, къде би могла да отиде посред нощ?

— За бога, човече. Откъде да знам?

— Не ти ли е казала, че заминава?

— Не. — Шелдън скочи от леглото и бързо нахлузи панталоните си. — Сигурен ли си, че Саманта напусна къщата?

Ханк кимна утвърдително.

— Стаята й е празна, а една от каретите ти току-що излезе.

— Провери ли дали е оставила бележка? Или пък дали е взела дрехите си?

— Не.

Шелдън запали една лампа и двамата се отправиха към стаята на Саманта. На масичката до леглото имаше бележка.

— Пише, че няма да се върне, че си отива заради теб. — Лицето на Шеллън бе застинало от изумление.

— Невъзможно! Измъква се посред нощ! Не мога да повярвам! Така би постъпила една страхливка, а Саманта е всичко друго, само не и страхливка!

— Признавам, че това е глупава постъпка, но фактът, че я няма, си остава. Може би в момента се намира някъде около пристанището.

— Каретата не тръгна към пристанището.

— Какво?

— Тръгна в друга посока.

— Господи, какво ли е намислила? — измърмори Шелдън. Пътищата не са безопасни през нощта. Понякога дори е опасно да пътуваш и посред бял ден.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишла?

— Не.

— Може би в имението ти в провинцията?

Но Шелдън поклати отрицателно глава.

— Тя мрази това имение. Винаги го е ненавиждала.

Ханк прокара пръсти през косата си, смущението и тревогата му растяха. От колко време Саманта бе планирала бягството си? Дали наистина го бе планирала? Отворените врати на гардероба привлякоха погледа му. Вътре бе пълно с рокли. Но, разбира се, тя не би искала да пътува с много багаж. Вероятно бе взела само няколко неща. Тоалетната й масичка бе отрупана с пудри, гребени, фиби и шишенца с парфюм. Там се намираше и малка кутийка и Ханк се пресегна и я взе.

— Какво правиш?

Ханк отвори кутийката и се намръщи.

— Оставила е бижутата си.

— Всичките ли?

— Тази кутия е пълна.

Ханк се приближи до скрина и започна трескаво да отваря чекмеджетата. Спря, когато в едно от тях намери револвера на Саманта, и в ушите му прозвучаха думите й: „Револверът е винаги е мен.“