Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Цели четири часа бърза езда бяха нужни на Ханк, за да стигне до мината на Пат. Когато приближи мястото, забеляза шестима мъже, които работеха в непоносимата жега, копаейки каменистата земя, и които, плувнали в пот, ругаеха и мърмореха под нос. Забеляза голяма палатка, издигната край потока, и насочи коня си към нея. След като приближи, Ханк слезе от коня, без да изпуска палатката от поглед.

Влезе безшумно и се огледа. Вътре имаше две дълги дървени маси, завивки, увити на руло, поставени в единия край на палатката, и стара тумбеста печка. Всичко това, заедно с кухненските съдове, пръснати около печката, определено говореше, че собственикът възнамерява да остане по-дълго на това място. В палатката имаше само един човек, седнал до дългата маса отдясно на Ханк, който задълбочено пресмяташе дълга колона от цифри, а до него димеше пълна чаша горещо кафе.

— Пат.

Патрик Маклуър стреснато вдигна поглед към неочаквания си посетител, понечи да се изправи, но после се отказа и седна обратно на мястото си. Гласът без съмнение бе на стария му приятел, но лицето принадлежеше сякаш на някакъв непознат. Сивите очи вече не се усмихваха, в тях се четеше стоманена студенина. Пат се страхуваше точно от това, че приятелят му няма да разбере защо бе постъпил по този начин.

— Хайде, момче, нямаш причина да гледаш толкова заплашително стария си приятел — започна смутено Пат, а гласът му едва доловимо потрепери.

Ханк направи крачка напред.

— Как смееш все още да се наричаш мой приятел?

Ханк не изчака другият да му отговори. Светкавично заби юмрука си в челюстта на Патрик, който, заедно със стола, се прекатури назад. Пат бе по-възрастен и тялото му не бе толкова силно и мускулесто, но въпреки това само след миг бе вече на крака. Бавно напрани няколко крачки назад, увеличавайки разстоянието между себе си и Ханк.

— Няма да се бия с теб, момче. Не и преди да ми позволиш да ти обясня — изръмжа той през пулсиращата си от болка челюст. — След това, ако все още искаш…

— Искам само едно-единствено нещо от теб, Пат — парите ми. Дай ми ги и аз ще изляза оттук, без да те безпокоя повече.

— Не получи ли бележката, която ти оставих?

— По дяволите! — изруга Ханк през зъби. — Не сменяй темата, Пат!

— Но аз ти казах за тази мина — продължи Пат, без да трепне. — Ще станем много по-богати, отколкото някога сме си мечтали, момче.

— Тогава дай ми моя дял сега и задръж всичко останало. Мините изобщо не ме интересуват, Пат. Знаеш много добре за какво си мечтая. Чаках повече от десет години и нямам намерение да чакам повече. Трябвала се върна в Мексико.

— Но ти не разбираш, Ханк, момчето ми. Седни и ме остави да ти обясня.

— Няма нищо за обясняване. Или имаш парите ми, или не.

— Нямам ги, Ханк. Похарчих почти всичко за топилня — отвърна припряно Пат и отстъпи още няколко крачки назад.

Ханк го сграбчи за ризата и рязко го дръпна към себе си, като почти го вдигна вън въздуха, впил в него убийствен поглед.

— Мисля си, че трябва да те убия, Пат — проговори с глас, от който на другия полазиха трънки по гърба. — Да, така и ще направя. Ти знаеше какво означават за мен тези пари. Знаеше колко мразех обирите, които вършехме, за да ги събера. Знаеше… и въпреки това ги похарчи.

— Но, момко, ще имаш достатъчно пари да купиш цяла дузина хасиенди — започна Пат с умоляващ глас. — Казвам ти, че ще бъдем богати.

— Откъде си сигурен? — сряза го Ханк. — Дори не си започнал да вадиш среброто.

— Вече имаме пробите и анализите. Тук е най-богатият на залежи участък, с най-хубавата руда в невероятни количества! Чакаме само да пристигне топилнята и започваме преработката. Разбира се, това ще отнеме известно време.

— Колко? Година? Две?

— Не мога да кажа с точност, момче. Поръчах в Англия най-новото и най-доброто оборудване.

Съвсем неочаквано Ханк пусна Пат и му обърна гръб. По-възрастният мъж изпусна въздишка на облекчение. Ханк бе много по-висок и по-силен, имаше слабо, но мускулесто тяло. Заслепен от гняв, можеше лесно да убие Пат с голи ръце.

— Как можа да ми сториш това, Пат? Аз ти вярвах. Ние бяхме приятели — промълви Ханк едва чуто.

— И все още сме — запротестира Пат. — Погледни разумно на нещата. Аз те направих богат човек.

— Не виждам как това би могло да ми помогне сега.

Пат го измери внимателно с поглед Познаваше Ханк Шавез от дълго време, но никога не бе го виждал такъв. Ханк бе красив, мургав, обикновено облечен в черно, той винаги бе изглеждал опасен. От пръв поглед човек би го помислил за бандит. Но топлината и веселите искрици в погледа му веднага опровергаваха това предположение. Младият човек умееше да вижда смешната страна на всяка ситуация; искрената му любов към живота, въпреки трагедията, сполетяла го в миналото, го правеше наистина забележителен. Пат опита отново да го омилостиви.

— Ханк, момчето ми, не можеш ли да погледнеш на нещата от моята страна? Това беше единственият ми шанс. Имаме предостатъчно пари, но нали знаеш какъв съм. Щях да ги профукам за нула време и скоро нямаше да ми остане нищо.

— Можеше да започнеш никакъв бизнес или да си купиш ранчо, Пат. Можеше ла се установиш на едно място.

— Това не е за мен — отвърна Пат е подновена надежда. Поне Ханк го слушаше. — Не съм човек, който ще работи никъде за постоянно.

— Но нали работиш тук — отбеляза Ханк.

— Работя ли? Плащам на други да превиват гръб над тези скали.

Ханк присви подозрително очи.

— И с какво, ако мога да попитам, им плащаш, Патрик?

— Е, останаха малко пари. Около хиляда долара — призна неохотно Пат, твърде късно осъзнал, че е попаднал в капан. — Мислех си, че ще спечелим време, като разтрошим възможно най-много скали, за да можем да се захванем веднага за работа, когато пристигне топилнята.

— Ще взема останалите пари. Пат.

— Виж какво, момче… — Ханк отново пристъпи застрашително напред и Пат бързо отстъпи.

— Добре, добре. Предполагам, че няма голяма разлика — забеляза, че Ханк се отпусна. — Кажи ми защо ти отне толкова време, за да дойдеш дотук? Очаквах, че ще пристигнеш веднага след мен.

— Бях в затвора.

Пат се намръщи.

— Дали…

— Не, няма нищо общо с обирите — отвърна горчиво Ханк. — След като прочетох бележката ти, се напих, след което се развилнях в хотела и в един бар.

— Съжалявам, момче. Но нали виждаш защо трябваше да постъпя по този начин? Спечелих мината на покер, разбрах колко е ценна, когато видях как реагира собственикът, след като я загуби. Наистина го прие доста зле. Бил тръгнал към Южен Тексас, за да заеме пари от приятели да си купи топилня. Знаех, че сам не мога да купя такова нещо, затова взех назаем твоя дял, момче. Трябваше да го направя.

Пат се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Пак ще се напия и най-вероятно ще разруша още някой бар, отвърна мрачно Ханк.

— Не всичко е загубено, момче. Дяволски добре ти върви на карти и можеш да удвоиш, дори да утроиш парите.

— Или да загубя всичко. Има и други начини.

— Вече приключих с грабежите! — изръмжа Ханк.

— Не, не, нямах предвид това. Преди няколко години чух за един град в Ню Мексико, където открили много злато. Хиляди хора се втурнаха натам. Градчето се нарича Елизабеттаун.

— Мислиш, че ще отида да търся злато? — сряза го Ханк. — По добре да почакам тази мина да започне да добива сребро. Но двете възможности ще отнемат много време. От години изгарям от желание да си възвърна земите Не мога да чакам повече.

Пат отново се почувства видимо притеснен.

— Винаги си бил луда глава, когато стане въпрос за земите и никога не си се вслушвал в здравия разум. Още преди много време трябваше да разбереш колко пари ти трябват, за да си върнеш собствеността. Някога замислял ли си се, че може да нямаш достатъчно пари?

— Имах достатъчно Докато ти не ги открадна.

— Слушай, момче, не можеш да знаеш това със сигурност. Можеше да се върнеш в Мексико само за да откриеш, че мошеникът иска два пъти повече, отколкото имаш, че дори и повече. Защо не отидеш и не разбереш сега? — извика ентусиазирано Пат. — Точно това трябва да направиш! Иди и разбери точно колко пари ти трябват. По дяволите, докато се върнеш, тази мина ще е започнала да добива сребро, после ще имаш каквото пожелаеш. Каза, че не искаш да чакаш. Е, ако постъпиш така, както аз ти казвам, просто няма да ти се наложи. Освен това няма да стоиш със скръстени ръце.

— Това, което предлагаш, просто е губене на време — заяви грубо Ханк. — Единствено заради теб имам колкото искаш време за губене и нищо друго. Така да бъде — после Ханк се усмихна, а очите му заблестяха както някога. — Но ще взема парите, които са останали. Ясно ли е?

* * *

На следния ден Ханк напусна Денвър и се отправи право на юг. Щеше да прекоси по-голямата част от територията на Колорадо и цяло Ню Мексико, обширен район, който съвсем не бе безопасен за самотния пътник. Но Ханк бе и изключително ловък, когато се наложеше да избягва хора, включително и индианци. Научи се на това изкуство, след като избяга от затвора, научи се как да се крие в планините и в равнините. Сетивата му, които бяха винаги нащрек, се изостриха особено много след бягството му и по времето, когато бе обявен извън закона.

Пред себе си имаше цели седемстотин мили непозната територия само до мексиканската граница. Дори и при изтощителна езда щеше да му отнеме повече от месец, но той вече бе решил да не бърза. Не и този път. Благодарение на Пат. Изгаряше от гняв само като си помислеше за това ново забавяне, но не можеше да направи нищо, за да ускори нещата, освен да поднови обирите — а Ханк нямаше намерение да направи това.

Да се продънят в ада дано и Пат, и проклетата му мина!

През следващите няколко дни Ханк си мислеше как не му вървеше през целия му живот. На четвъртия ден настроението му бе толкова мрачно, че той стана непредпазлив. Яздеше в подножието на Скалистите планини, като пришпорваше жестоко коня си, опитвайки се по този начин да изкара яда си, когато внезапно конят му се препъна в една дупка, като хвърли Ханк на земята. В резултат на това падане изкълчи глезена си, но което беше по-лошо, конят си бе счупил предния крак и не можеше повече да върви. Бедното животно трябваше да бъде застреляно.

Така Ханк се оказа в дива област, на много мили от най-близкия град, останал без кон и изпълнен с упреци към самия себе си.