Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

— Кой, но дяволите, ви позволи да влезете тук? — Хамилтън Кингсли ядосано се надигна иззад бюрото си, а лицето му почервеня от нахлулата в него кръв. — Всъщност, кой ви е пуснал е без значение. Просто се махайте, Шавез. Изчезвайте оттук!

Ханк пропусна тези думи покрай ушите си и се приближи още повече до бюрото на Кингсли.

— Дойдох с определена цел, сеньор.

— Отмъщение? Трябваше да се досетя.

— Не — отвърна остро Ханк. — Не идвам, за да си отмъщавам. Предпочитам изобщо да не си спомням времето, което прекарах тук.

— Тогава защо сте тук? — попита подозрително Кингсли.

— Както сам виждате, възстанових се напълно — отвърна Ханк със спокоен тон. — Освен това съм честен човек. Приемам, че по този начин вие получихте справедливост.

— Дори нещо повече, като се имат предвид и престъпленията, които извършихте. Ако преди знаех това, което знам сега…

— Това няма да ни отведе никъде, сеньор, фактът е, че имахте възможност да наредите да ме арестуват, но не се възползвахте. От това мога да си извадя само едно заключение — че и вие като мен искате да забравите цялата история.

— Това съвсем не е моя заслуга, мистър — отвърна студено Хамилтън. — Ако зависеше от мен, щяхте да гниете в затвора през целия си живот!

— Тогава защо?

— Защото така поиска Сам.

— Защо?

— Един господ знае! — изкрещя Хамилтън. — Какво значение има това за вас? На свобода сте. Получихте каквото искахте.

Ханк се намръщи. И този мъж, подобно на приятеля му Лоренцо, мислеше, че трябва да е доволен. Никой от тях не знаеше колко важно бе за него да разбере защо Саманта бе застанала на негова страна.

— Искате да кажете, сеньор, че позволявате на дъщеря си да наложи своето, без дори да ви даде обяснение? Но това просто не е за вярване.

— О! — Хамилтън направи жест на отвращение с ръка. — Саманта каза, че земята означавала повече за вас, отколкото за нея. Чувствала, че… сте изстрадали достатъчно.

Очите на Ханк се присвиха в тесни цепки.

— Така. Както и подозирах, направила го е от съжаление към мен.

— Съжаление? — разсмя се Хамилтън. — Не познавате дъщеря ми!

— Това е единственото разумно нещо, което чух досега.

— Мислете каквото си искате. Нямам намерение да стоя тук и да споря с вас.

— Тогава ще се срещна със Саманта.

— Не, няма да го направите — отвърна Хамилтън със студен и категоричен тон.

— Тя разведе ли се вече с мен? — Ханк го погледна право в очите.

Хамилтън се отпусна уморено на стола си.

— Не, съжалявам, но ще те разочаровам. Не го е направила.

— Тогава имам право да я видя.

— Не и в моя дом. В случай че все още не ти е ясно, ще ти кажа, че не си добре дошъл тук, Шавез. Кажи за какво си дошъл и се махай оттук.

Върху лицето на Ханк потрепна мускул. Беше изправен пред неразбиваема стена и го знаеше. Бе дошъл сам, не искаше да предизвиква повече враждебност от страна на Кингсли, като демонстрира сила. Защо бе очаквал нещо друго?

— Тук съм, за да изискам обратно гаранцията за плащане, която ви оставих — отвърна сковано Ханк, като остави на бюрото банков чек.

Хамилтън взе чека, на лицето му бе изписано смайване.

— Изобщо не си мислех, че ще се стигне до това. Да не би случайно да си забогатял?

— Точно така.

Хамилтън искаше думите му да прозвучат саркастично, но не се получи така.

— От моите мини? — изсъска той. — Господи! Плащаш ми от моите собствени мини!

— Щеше да е наистина интересна ситуация — ако беше истина — отвърна намръщено Ханк. — Не, сеньор, медните мини не ми посят печалба, изкарват едва колкото да могат да съществуват. Тези пари идват от Колорадо от сребърна мина.

— Голям удар?

— Поне така казва партньорът ми.

— И това ако не е късмет! По дяволите, Шавез, вие като че ли можете да попаднете и в най-затрудненото положение и после да излезете от него чист и невредим. Получавате всичко, наистина всичко, което пожелаете?

— Не е съвсем така, сеньор.

— Така ли? Искате да кажете, че в този свят има и малко справедливост?

Ханк вече едва сдържаше гнева си. Стената, които се издигаше между него и Хамилтън, ставаше все по-здрава и непробиваема.

— Документът ми?

— Разбира се. — Кингсли отвори едно чекмедже, започна да рови бързо из него, намери документа и го хвърли на бюрото към Ханк. — Нямате вече работа тук, Шавез. Засега може да сте женен за дъщеря ми, но това не е брак, който аз одобрявам. Не се връщайте повече.

Ханк погледна настойчиво своя тъст, като размишляваше дали да не продължи да настоява за своето. Отчаяно искаше да види Саманта. Но беше сам. Кингсли можеше много лесно да повика няколко от своите вакуерос, за да се разправят него.

— Тръгвам си, сеньор. Ще предадете ли на Саманта, съм идвал? Че бих искал да поговоря е нея?

— Ще й кажа, но това няма да промени нищо. Тя не иска да ви вижда. — Хамилтън се засмя сухо. — Последния път, когато спомена името ви, бе, за да ви наругае. Не, Шавез, определено няма никакво желание да ви види.

Ханк се обърна и си тръгна, а гневът му продължи расте, докато вървеше е бързи крачки към Ел Рей. Саманта беше някъде тук. Въпреки това не можеше да я види. Искаше само да поговори с нея. Да не би да си мислеха, че ще я отвлече отново? Господи, тя беше негова жена! Нямаше намерение да се възползва от това положение, но фактът оставаше. И Саманта не бе направила нищо, за да промени това положение, все още не.

Ханк се обърна към възрастния вакуерос, който намираше в конюшнята.

Ханк не искаше да влиза отново тук. Само гледката на това място връщаше отново спомените, болката, гнева. Също така си спомняше думите на Лоренцо за това, което се случило онази нощ. Спомняше си и Саманта, поразително красива и много разгневена. Но тя да му помогне? Да го спаси? Ханк все още не можеше да повярва на това, не и без да знае причината. Трябваше да узнае нещо. Ако продължаваше да си задава въпроси и да се чуди, щеше полудее.

— Конят ви, сеньор.

— Благодаря.

Ханк яхна коня, но не потегли. Огледа се наоколо, по-точно спря погледа си върху къщата. Дали Саманта беше в вътре, или бе излязла да поязди?

Ранчото беше почистено и подредено и изглеждаше така, като че ли Кингсли винаги бе живял тук, Собственото му ранчо бе в също такова добро състояние, откакто Патрик Маклуър му бе донесъл парите. Както Лоренцо винаги казваше, Ханк трябваше да бъде доволен. Бе постигнал целта си. Бе си върнал земята, принадлежала на семейството му, а и ранчото му процъфтяваше, както някога. Но имаше и нещо друго, нещо липсваше. Ханк не се радваше на победата си.

Дори новото му състояние не го радваше.

— Тя няма да се появи неочаквано, сеньор. Само сте си загубили времето, като дойдохте.

Ханк погледна изненадано възрастния мексиканец.

— Какво искаш да кажеш?

— Не дойдохте ли тук, за да видите Сам?

— Дойдох, за да си платя дълга — отвърна студено Ханк. Старият човек само се усмихна разбиращо, което още повече ядоса Ханк.

— Съществуват много начини да се плати едни дълг. Не сте дошли чак до тук, за да свършите само това.

— Кой сте вие?

— Мануел Рамирез. Работя за господаря още преди дъщеря му да се върне да живее с него. Известно ми е всичко, което става в това семейство.

— Тогава знаете къде е Саманта?

— Разбира се. Знам също, че сте неин съпруг, сеньор Шавез.

— Тогава кажи ми, Мануел, съгласен ли си, че един мъж има правото да види жена си?

— Разбира се — отвърна Мануел, но добави многозначително… — Ако тази жена се е омъжила доброволно за мъжа.

Ханк се намръщи.

— По дяволите, само исках да поговоря с нея!

— Защо, сеньор? Вие дори не сте искали да се ожените за нея. Казали сте й, че е свободна да се разведе с вас.

— По дяволите! — изруга Ханк. — Откъде знаете всичко това?

— Сам довери много неща на жена ми и дъщеря ми, докато беше тук, неща, които не е казала дори на самия господар…

Ханк хвърли замислен поглед към стария човек, след което попита тихо:

— Тогава вероятно ще можеш да ми кажеш защо ми е помогнала онази нощ?

Да, знам защо. Но не съм аз човекът, който трябва да ви каже това, сеньор. Не е нещо, което трябва да научите друг, освен от Сам.

— Господи! Но аз не мога да я видя…

Мануел сви рамене, без да каже нищо повече. Изпаднал в ярост, Ханк дръпна юздите и препусна. Но изведнъж си спомни нещо, което му бе казал Рамирез. Ханк спря внезапно коня и се върна в конюшнята. „Докато тя беше тук“, беше казал Рамирез.

— Рамирез! Сам не е тук, нали?

Мануел се усмихна.

— А, значи сте обърнали внимание на това, което ви казах. Помислих си, че не сте ме разбрали.

— Тук ли е?

— Не. Тя не беше щастлива тук. Замина преди няколко месеца. Ако искате да я видите, ще трябва да пътувате доста дълго и доста далеч оттук.

— Къде? — попита нетърпеливо Ханк.

— Там, където е родена.

— Саманта е в Англия? — Ханк бе поразен.

— Да, в Англия, където живее нейният брат.