Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Преди Лоренцо да успее да спре коня, Саманта скочи и изтича по стълбите на верандата, след което се обърна. Почти бе забравила за Лоренцо.

— Ще почакаш, нали?

— Не мисля така, Сам. Ето, Руфино ме помоли да ти дам това, преди да се разделим.

Саманта хвана вързопа, който Лоренцо хвърли към нея. Дори на слабата светлина успя да види, че това са белите пола и блуза, украсени с дантели, дрехите, с които се бе омъжила. В гърлото й заседна буца. Защо Ханк й оставяше дрехите? За спомен? Проклет да е, защо го правеше?

Е, тя пък нямаше намерение да позволи това да й влияе. Дрехите не предизвикваха у нея сантиментални чувства. Саманта ги пъхна под мишница и направи крачка към Лоренцо.

— Не можеш да си отидеш просто така, Лоренцо. Дай ми възможност да видя баща си, след това ще се върна и ще те изпратя. Преживяхме толкова неща заедно.

Конят му започна да пристъпва нервно, усетил напрежението на ездача.

— За мен не е безопасно тук.

— Глупости? — Възпротиви се тя. — Не си мислиш сериозно, че ще позволя да ти се случи нещо, нали? Ти ме доведе при баща ми и той ще ти е благодарен.

— Не, Сам.

— Много добре, Лоренцо. — Саманта въздъхна и додаде импулсивно: — Знаеш ли, независимо дали си ми помагал или не, твоето присъствие ми е давало кураж. Благодаря ти Лоренцо.

— Сбогом, скъпа. — Прощалните му думи достигнаха до нея като тих шепот.

— Сбогом, Лоренцо. — В продължение на няколко секунди Саманта стоя загледана в отдалечаващата се фигура. Всичко свърши. Но вместо облекчение, Саманта отново почувства буцата в гърлото си. Но не трябваше да мисли за това сега. Баща й чакаше.

Обърна се и бързо влезе в старата къща. От години не бе идвала тук, но помнеше добре това място. Вътре беше тъмно.

Странно. Не бе очаквала, че къщата ще бъде толкова празна, но пък баща й бе тук съвсем отскоро. Мебелите може да не бяха пристигнали. Саманта се зачуди разсеяно дали баща й имаше и легло, в което да спи през нощта.

Тя приближи до старата му стая, а ехото от стъпките и се чуваше надалеч, изпълвайки празния коридор. Не така си беше представяла завръщането си. Но това нямаше значение. Щом като баща й се събудеше… Вратата на стаята беше леко открехната.

— Татко?

Саманта пристъпи вътре. Стаята бе леко осветена, тъй като лунните лъчи проникнаха през задните прозорци, въпреки че не бяха почиствани от дълго време насам.

Кингсли не бе тук. В стаята имаше само един сандък, одеяло и свещ. Саманта се намръщи и извика отново, като бързо се отправи към съседната стая и отвори рязко вратата. И тази стая бе празна. Сърцето й ускори ритъма си, когато пристъпи и в предната стая. Цялата къща беше празна. А Лоренцо си беше отишъл. Наистина ли бе съвсем сама?

Изведнъж проехтя изстрел и Саманта затисна уста, за да спре ужасения си вик. Вързопът с дрехи падна на пода. Тя затаи дъх, а очите й се разшириха от ужас. Лоренцо? О, Господи, дали това не беше капан? Дали баща й бе застрелял Лоренцо?

Светкавично сграбчи револвера, който Лоренцо й бе върнал, когато прекосяваха реката, изтича към входната врата и рязко я отвори. Впи напрегнат поглед в тъмнината, но напразно. Не можеше да види нищо. Сега луната бе скрита от облаци и Саманта не можеше да види по-далеч от предния двор. Понечи да извика, но в същия момент се отказа. Не можеше да определи откъде бе дошъл изстрелът. И подозрението й просто нямаше логика. Баща й нямаше да постави капан на похитителите й, не и тук. И ако той наистина бе някъде навън, не беше ли време вече да се върне и къщата? Не бе ли чул тропота на коня на Лоренцо?

Саманта не знаеше какво да предприеме, Ранчото бе изоставено, по въпреки това някой бе стрелял. Лоренцо? Но точно тогава долови тропота на галопиращ кон, който забави крачка, колкото повече приближаваше до ранчото. Скоро настъпи тишина и когато никой не се появи, Саманта изпита желание да изкрещи.

— Добре ли си?

Саманта стреснато отстъпи крачка назад.

— По дяволите, Лоренцо, направо щях да припадна от страх!

— Съжалявам, Сам. Но когато те видях сама на верандата не бях сигурен дали да се приближа.

— Но аз съм съвсем сама, Лоренцо — отвърна тя. — Татко не е тук.

— Затова ли стреля?

— Не аз стрелях. Ти ли го направи?

— Не, Сам. Помислих си, че по този начин ми даваш сигнал да се върна.

— Не. Аз… аз мисля, че е време да претърсим подробно мястото. Ако вярно си спомням, зад къщата имаше конюшня и склад, а по-нататък няколко къщи. — В този момент я осени една мисъл. — Може би татко е в някоя от тези къщи. Възможно е да я смята за по удобна от тази тук, която съвсем празна. Нали ти сам каза, че днес не е бил в града.

— Но той можеше да се върне тук, Сам.

— И все пак там има някой! — отвърна остро тя, но съжали за гневния си тон и продължи по-меко: — Ще дойдеш ли с мен, за да разберем какво става?

Той кимна неохотно.

— Предполагам, че трябва. Но искам да ти кажа, че нямам никакво желание да се срещам с един разгневен баща.

— Винаги можеш да изчезнеш тихичко, щом го открием — предложи тя, като въздъхна облекчено.

— Повярвай ми, така и ще направя.

Саманта заобиколи къщата, а Лоренцо вървеше зад нея. Дворът беше пуст и изоставен и те трябваше да си проправят път през гъсти храсти, за които Саманта не си спомняше да са били тук преди. Преди още да достигнат хамбара, до тях долетяха сърдити гласове. После двама видяха мъж, който ругаеше от конюшнята, която не можеше да се види поради гъсто израсналите дървета и храсти.

Лоренцо сложи ръка на рамото й, за да спре някое необмислено действие, но Саманта рязко се дръпна. Баща й трябваше да бъде в конюшнята. Но нещо не беше наред. Кой и защо спореше? А изстрелът?

Тя достигна отворената врата и спря вцепенена на прага.

Бързо пристъпи отново в тъмнината, като направи знак на Лоренцо да се приближи.

Баща й не беше тук! Това не можеше да бъде вярно. Онзи беден човек, завързан и жестоко измъчван, целият в кръв.

Хамилтън Кингсли не можеше да има нищо общо с това. Никога!

— Там ли е баща ти, Сам? — прошепна Лоренцо.

— Не, не.

— Тогава…

Тя потрепера, когато гласовете отвътре стигнаха ясно до тях.

— Карате се за нищо. Той не е мъртъв. Само припадна.

— Сигурен ли си, Камачо?

— Да. Още диша.

— Виждаш ли, Нейт, казах ти, че не е мъртъв. Но сега знае какво го очаква.

— Затваряй си устата, Сенки! — изръмжа Нейт. — Вече приключих с теб. Ако ми извъртиш още някой такъв номер, сме извън играта.

— Доникъде няма да стигнете, докато не поизплашите малко това копеле — опита се да се защити Санки.

— Достатъчно! — извика дрезгаво Нейт. — Смятай се за късметлия, че старият отиде в града тази вечер и не чу изстрела. Ако беше го чул…

— И какво от това? Не съм го убил? По дяволите! — Нейт му обърна гръб. — Погрижи се за раната, преди да му с изтекла кръвта.

— Аз пък казвам отново да го събудим — намеси се Синки.

— Сега е времето да му покажем, че с нас шега не бива.

— Всички ли са съгласни със Санки?

За няколко мига настъпя тишина, след което се обади Мексиканецът.

— Според мен е по-добре да го оставим да се посъвземе малко. Мъртъв няма да ни каже нищо.

След това се обадиха още няколко гласа.

— Съгласни сме, Нейт. Нека ла починем до сутринта.

— Рос?

— Мисля, че аз самият имам нужда от сън.

— Това решава въпроса.

— И какво ще правим, ако той утре продължи да упорства и не ни каже каквото искаме да знаем? — Санки не искаше да остави нещата така. — Колко време ще трябва да изгубим още?

— Колкото трябва — отвърна остро Нейт в сложи край на спора.

Отвън Лоренцо нетърпеливо се обърна към Саманта.

— Това изобщо не ми харесва — прошепна той. — Какво видя?

— Изглежда, разпитват някого вътре. Видях шест или седем мъже… и този, за когото говореха, вързан да виси между две греди. Никога не съм виждала толкова жестоко бит човек, целият е в синини и освен това са стреляли него. Единият му крак кърви. Със сигурност изпитва ужаси болки!

— А онези мъже, те за баща ти ли работят?

Саманта се обърна към Лоренцо, очите й гневно блестяха.

— Дори не си помисляй, че тази измет работи за баща ми — изсъска тя. — Той никога не би позволил подобно нещо!

— Но те споменаха, че старият е отишъл в града — отбеляза меко Лоренцо.

— Имали са предвид някого другиго, това с всичко — каза тя. — Не и баща ми.

— И все пак са в неговото ранчо — настоя той.

— Не! — отряза го тя сърдито. Ще ти докажа, че не е така.

Лоренцо не успя да я задържи. Тя отново пристъпи към отворената врата и ако някой в този момент погледнеше тази посока, можеше ясно да я види. Но никой не гледаше към нея. Саманта пристъпи колебливо крачка напред. Лоренцо предвидливо бе останал в сянка. Повечето мъжете бяха налягали да спят, но двама от тях стояха до огъня, единият вдигна поглед и я видя. Отначало не каза нищо. На грубото му лице се четеше смаяно изражение. Той просто мълчаливо се взираше в нея, забелязал износените дрехи и револвера в ръката.

— Камачо, ти пръв ще стоиш на пост — каза мъжът на мексиканеца, докато бавно се изправяше на крака. — Събуди ме след няколко часа.

Камачо се ухили, разкривайки изгнили и грозни зъби, които на места липсваха.

— Мисля, че почивката ти може да почака, Нейт — отвърна той, без да сваля поглед от Саманта. — Имаме си компания.

— Какво по… — Нейт изведнъж млъкна, проследявай погледа на Камачо. Очите му се присвиха. — Коя, по дяволите си ти?

— Мисля, че по-подходящо е аз да ви задам този въпрос — отвърна спокойно Саманта.

Мъжете, който биха легнали, се размърдаха и станаха при звука на женския глас. По грубите им лица се появиха похотливи усмивки. Нейт обаче продължаваше да я гледа подозрително.

— Сама ли си, момиче? — попита никой.

— Какво прави тя тук?

— Господ отвърна на молбите ми!

Последва смях.

— Навлезли сте без разрешение в чужда собственост — отбеляза тя студено, — а това, което вършите, е нечестно и отвратително!

Погледът й се насочи към пребития човек, главата му висеше, леко облегната на вдигнатата му ръка. Каква жестокост! Саманта отново се обърна към негодниците. На лицето й бяха изписани презрение и отвращение.

— Да не би тоя да те интересува по някаква причина?

Въпросът я изненада и Саманта се извърна към Нейт и го изгледа презрително.

— Да, интересува ме. Той е човешки същество. Никой не бива да бъде третиран по този начин!

— Може да му е приятелка, Нейт — отбеляза някакъв нисък, дебел бандит. — Може би тя ще ни каже каквото искаме да знаем. Само ми дай няколко минути с нея…

— Да не си посмял да си пъхаш тук носа, Санки! — излая Нейт, който се чувстваше неудобно под презрителния й обвиняващ поглед. — А ти, момиче, обясни ни какво правиш тук.

— Това ранчо принадлежи на баща ми, а аз ви заповядвам да се измитате незабавно оттук.

— Твоят баща? Ти си Саманта Кингсли?

Саманта ахна.

— Познавате баща ми?

Нейт малко се успокои.

— Ние работим за него. Притеснявате се напразно, мадам. Ние не сме незаконно на чужда собственост. Вършим си работата.

— Лъжете!

Тялото на Нейт се напрегна, очите му потъмняха.

— Мога да кажа същото за теб, момиче. Може би Санки е прав и ти може да си от похитителите, дошла тук, за да помогне на този да избяга.

Саманта почувства все едно я удариха силно в слънчевия сплит.

— Похитители? Господи, затова ли е всичката тази врява? Вие… вие…

— Бяхме наети, за да открием бандитите, които отвлякоха дъщерята на Кингсли и го принудиха да продаде земята си на тоя тук.

— Кой е този човек? — Саманта почувства как кръвта се отдръпна от лицето й.

— Нарече се Ен… Ен… о, по дяволите, беше едно от ония дълги испански имена, но последното беше Шавез.

— Антонио!

— Виждаш ли, Нейт, тя наистина го познава!

— Не, не го познавам — Тя бавно поклати глава. Не искаше да погледне отново Антонио — не можеше. Братовчедът на Ханк! — Защо му причинявате всичко това? Не мога повярвам, че баща ми ви е наредил да измъчвате е беззащитен човек!

— Кингсли иска да пипне Ел Карнисеро. Не се интересува как ще го постигнем. Тоя Шавез ще ни отведе при него.

— Не, няма! — отвърна спокойно тя, въпреки че вътрешно кипеше от гняв. — Сега ще го оставите на мира, или ще ви застрелям всичките. Познавам баща си и ви казвам, че няма да се примири с това, което сте направили!

— Чакай…

— Не я слушай, Нейт. Тя изобщо не е дъщерята на Кингсли! Погледни я. Мислиш ли, че неговата дъщеря би изглежда така? Тя е една от тях, заедно с тоя Шавез.

— Пукнат цент не давам коя е тя — обади се един от мъж който бе най-висок и най-едър от всичките. — Не приемам заповеди от никоя жена.

— Виж какво, момиче — продължи Нейт. — По-добре връщай в Ел Пасо и ни остави да си вършим работата. Ако наистина си Саманта Кингсли, точно там ще намериш баща ти да те чака.

— Няма да си тръгна оттук, докато не освободите този човек — отвърна твърдо Саманта. Знаеше, че постъпва много рисковано, за което можеше да съжалява, но просто не можеше да постъпи по друг начин. — Той се нуждае от лекуване. Аз ще го заведа.

— Ще го заведеш, как не! — изкрещя Санки и пристъпи към нея.

Без да се замисля, Саманта стреля в него, след което светкавично насочи оръжието към Нейт. Лицето му бе пребледняло, както и на останалите. Но тя стоеше пред тях спокойна и хладнокръвна. Както ставаше обикновено, мъжете я бяха подценили.

— Сега ще го пуснете ли? — обърна се тя с измамно мек глас към Нейт.

— Тук става дума за страшно много пари. Ти не можеш ни застреляш всичките, момиче.

— Не мога ли?

Сега вече тя се надцени. Изстрелът беше събудил другите двама мъже, които до този момент спяха. Така ставаха шест негодника срещу нея. Не можеше да ги застреля наведнъж. И те знаеха това. А Лоренцо? Дали беше все още отвън?

Саманта започна трескаво да мисли. Мъжете като че ли не се спираха пред нищо и нямаше да се поколебаят да я застрелят. Но можеше ли сега да се откаже? Господи!

Саманта се сепна при възклицанието на Лоренцо.

— Никога не съм се радвала толкова да видя някого, амиго — каза тя, когато той влезе и застана зад нея. — Страхувах се, че си си тръгнал.

Неизвестно защо, но Лоренцо я гледаше с такъв гняв и ярост, че Саманта почувства как по гърба й полазиха тръпки.

— Как можеш да стоиш спокойно, докато той виси толкова безпомощен в ужасни мъки? Не го ли позна?

Саманта бе шокирана от тази неочаквана атака.

— Никога не съм виждала Антонио Шавез. Как бих могла да го позная? Освен това едва ли може да се каже, че съм спокойна.

— Господи! Погледни тук, малката. — Лоренцо разбра грешката си и добави с по-спокоен топ. — Това е Руфино.

Погледът й веднага се насочи към ранения.

— Не! — изкрещя тя. — Черната коса, лицето, което едва можеше да се разпознае. — Не!

Саманта изтича към него, като забрави за всичко друго. Вече не държеше така сигурно оръжието си.

— Не е той!

Но черните дрехи, напоени с кръв, бяха същите, които Ханк бе носил, когато се ожени аз нея.

Тя се приближи до него, без да обръща внимание на стенанието, което идваше от него, нито на бесните удари на сърцето си. Това не е той! Не е той!

Повтаряше си като в транс тези думи, докато, изпълнена със страх, отвори ризата му, за да намери доказателството. Да, белезите по гърците му бяха там. Тя пребледня ужасно и нададе отчаян писък. Белезите едва се виждаха под насинената и подута кожа на гърдите и корема му. Тя се свлече на пода и повърна, а страшната гледка стоеше постоянно пред погледа й, въпреки че бе затворила очи. Ханк! Господи, не! Не!

Саманта стенеше от отчаяние, без да осъзнава какво ставаше около нея. Лоренцо не бе помръднал от мястото си при вратата. Никой не гледаше към Саманта. Лоренцо сам държеше мъжете на разстояние, Във всяка ръка имаше по елин револвер с по шест куршума. Бе готов всеки момент да натисне спусъците. Това вече коренно промени положението на негодниците.

— Какво, по дяволите, й става? — измърмори Рос.

— Говори с него, Камачо — нареди Нейт, без да обръща внимание на Рос. — Ти говориш езика му. Обясни, че имаме работа тук.

— Няма да има никакви обяснения! — отвърна отговори Лоренцо, преди Камачо да успее да си отвори устата. — Ще почакаме, докато се съвземе. После тя ще реши какво нравим.

— Аз пък нямам намерение ла стоя и да играя по свирка на една жена — обади се Рос сприхаво.

— Престани да се заяждаш, Рос — предупреди го Нейт. — Или искаш да свършиш като Санки?

— По дяволите, този не е някаква си побъркана жена, знае много добре, че не може да се противопостави на всички ни.

— Така ли, сеньор? — В гласа на Лоренцо се промъкнаха заплашителни нотки. — Може би ще искате да разберете как мисля аз.

Камачо сграбчи Рос за рамото.

— Успокой се. Този е като мен. Няма да се откаже битката.

— Мислиш, че се страхувам от някакъв си мършав…

— Разбира се, че не — побърза да се съгласи Камачо. — Обаче револверите му са съвсем друго нещо, не мислиш ли?

— Какво искаш от нас? — попита Нейт.

— Искам този човек да бъде освободен — отвърна Лоренцо.

— И после?

Лоренцо разбра тревогата му и се усмихна мрачно.

— После не трябва да се страхувате от мен, сеньор. Шавез е мой приятел, но аз не търся отмъщение.

— Ами тя?

— Това е съвсем различен въпрос.

— Но тя каза, че не го познава — отбеляза Камачо, който хвърли притеснен поглед към Саманта. Тя седеше на пода трепереше. Камачо можеше да се изправи лице в лице с всеки мъж по всяко време, но не знаеше нищо за жените, особено за такива, които държаха оръжие. А тази жена го плашеше, застреляла бе приятеля му, без да й мигне окото. — Да не би е луда?

— Не. И нищо чудно, че не го разпозна, е цялата тази кръв и синините по него. Били сте го до смърт — отвърна студено Лоренцо. — И между другото, сеньор, тя наистина е тази, за която се представя, и наистина познава този мъж — дори добре. Но чувствата й към него… — Лоренцо сви рамене. — Не мога…

— Млъкни, Лоренцо! Говориш твърде много!

Лоренцо се усмихна и се обърна към Саманта, която го гледаше както преди. Усмивката му стана по-широка. Бе се страхувал, че ще трябва сам да се разправя с мъжете, че тя е напълно съсипана. Разбираше, че е по-добре да я държи под напрежение, да подклажда гнева й. По този начин нямаше да загуби отново самообладание. А той знаеше как да го направи.

— Само мислех на глас, Сам — отвърна той с невинна физиономия. — Разбираш, че съм смутен. Казваш, че го мразиш, а в същото време…

— Дявол да те вземе, млъкни! — изкрещя Саманта, като скочи на крака. Лицето й бе пепеляво, очите й блестяха диво. Когато се обърна към мъжете. — Копелета! — изсъска тя. След това, изглежда, отново загуби сили. — Исках това да му се случи. От дълго време го исках.

— Сам, добре ли си? — попита Лоренцо с остър тон.

Тя се обърна към него, а очите й мятаха мълнии, В гнева намираше облекчение и Саманта му се отдаде напълно. Гневът намаляваше малко болката от вината й.

— Просто ги дръж далеч от мен, Лоренцо. Ако някой от тях направи и едно движение да ме спре, застреляй го.

— Нима ще я оставиш да върши каквото си с наумила, Нейт? — обърна се Рос гневно към него.

Саманта се обърна и насочи револвера си към огромния тексасец. Очите му се разшириха и някой подсвирна изненадано, когато видяха бавния й и точен прицел. Но Рос беше разгневен и също извали револвера си. Тя го остави да извади колта от кобура, след което стреля и го изби от ръката му.

— Ако си отвориш още веднъж устата, мистър, това ще бъдат последните думи в живота ти — заяви Саманта с леден тон. — Същото се отнася за всеки един от вас. А ти, сеньор — Тя посочи с револвера си към Камачо, — ти ще ми помагаш.

Той я погледна изненадано.

— Ясно ли е?

Камачо пристъпи предпазливо към нея. Последното нещо, което искаше обаче, бе да се приближи до побъркана жена. Саманта отстъпи назад и нареди на Камачо да развърже Ханк. Държеше го на прицел с револвера си, готова да го застреля веднага, ако направеше на Ханк нещо друго с ножа, освен да пререже въжетата му. Но Камачо просто преряза грубото въже, пое леко тялото на Ханк и го постави внимателно на пода.

— Къде е конят му? — попита настоятелно Саманта.

— Отзад. Ще го доведа.

— Не. Ще останеш тук, където приятелят ми ще те държи под око.

Саманта се отправи към задната част на хамбара, краката й трепереха. Намери Ел Рей все още оседлан и го доведе до мястото, където лежеше Ханк. Тя го гледаше настойчиво като хипнотизирана от лицето, което не бе могла разпознае.

— Как ще го заведем в града. Сам?

Вдигна очи и срещна въпросителния поглед на Лоренцо.

Въпросът я върна към действителността.

— Не знам. Но нямаме нито превозно средство, нито време за да направим носилка. Ще се наложи да яздите двамата Лоренцо. Ел Рей може да носи и двама ви, ако си в състояние да поддържаш Ханк.

— Ще се справя.

— Ще трябва да го държиш изправен — предупреди го тя. Мисля, че има счупени ребра. И всички тези синини и отоци… Не искам да лежи върху тях, а конят да го тръска.

— Ще се погрижа за това.

— Сигурна съм в това. Аз просто… погледни го, Лоренцо. Саманта започна отново да губи сили и самообладание, едно ридание я задави, но Лоренцо я хвана за ръката и я разтърси.

— Недей, малката. Не се предавай точно сега. Нека първо го отведем оттук. После можеш да се наплачеш.

— Да плача? Няма да плача! — Тя се освободи от хватката му, пое дълбоко дъх и се обърна към Камачо. — Помогни му да го качим на коня. И внимавай! Не искам той да идва съзнание, докато не го заведа на лекар.

Саманта отстъпи встрани, за да може да наблюдава мъжете. Лоренцо и Камачо успяха да качат Ханк на седлото. От него се изтръгна измъчен стон и очите й отново заблестяха от ярост. Пръстите й стиснаха револвера.

— Да тръгваме, Сам.

— Почакай за момент.

— Сам…

— Имам да кажа няколко думи на тези джентълмени — заяви тя с напълно овладян студен глас. — Върви, аз ще настигна.

Лоренцо неохотно подкара Ел Рей. Саманта задържа револвера насочен към мъжете, докато Ел Рей се отдалечаваше. След като конят се бе отдалечил на разстояние, от което едва чуваха тропота на копитата му, отново се обърна към наемниците.

— Само сте си загубили времето тук, но ще се погрижа да ви се плати каквото ви е обещано. — Саманта впи настойчиво поглед в Нейт. — Само че няма да има награда за Ел Карнисеро. Сама ще се погрижа за това. А сега, считайте се за уволнени. — Изобщо не трепна пред заплашителния поглед на Нейт.

— Но…

— По-добре ме остави да довърша — прекъсна го спокойно тя. — С голямо удоволствие щях да ви убия тази вечер. Вечерта не е свършила, а и аз още не съм си отишла, така че, ако бях на твое място, щях да си държа езика зад зъбите. — Когато Нейт затвори покорно уста, тя продължи. — Сега не ви моля да ми повярвате. Съвсем скоро ще узнаете, че всичко, което казах, е истина. Аз съм Саманта Блекстоун Кингсли, и когато се разправя с баща си, той ще пожелае никога да не е имал дъщеря. Но това не ви засяга.

Тя почака да види как ще бъдат приети думите й. Никой от мъжете не се помръдна, но тя продължи да бъде нащрек. Изглежда, двамата най-опасни главорези бяха обезвредени — Санки, проснат на земята, най-вероятно мъртъв, и Рос, който си мълчеше, но впил в нея убийствен поглед. Познаваше този тип мъже. Той нямаше да предприеме нищо повече. Саманта отново насочи поглед към Нейт.

— Сега отивам в Ел Пасо, ако искате, дори можете да ме последвате. Само стойте далеч от баща ми до утре. Не знам какво ще направя, ако се срещна с него още тази вечер. Ако не изпълните това, което ви кажа, ще наема мъже от същия сой като вас, за да ви проследят и да направят с вас това, което сторихте на… приятеля ми. Сигурно се съмнявате в думите ми, но ви съветвам да не го правите.

Саманта отстъпи назад, излезе от хамбара и се затича към предната част на къщата. Лоренцо я чакаше там със своя кон, бе яхнал Ел Рей, придържайки Ханк на седлото и ред себе си. Лоренцо тихо се бе върнал обратно, за да защити Саманта, ако се наложеше.

Саманта мълчаливо се качи на коня и те се отправиха към Ел Пасо. Дори не се обърна назад, за да разбере дали другите ги следват.