Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (32)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Вече четири дена Саманта се измъчваше от безпокойство. Неизвестността бе по-лоша от всичко. До този момент никой не беше дошъл, а майската жега от ден на ден ставаше все по непоносима. Водата, която носеха от реката, беше топла и имаше отвратителен вкус. Хранителните запаси бяха на привършване, в резултат на което и мъжете започнаха да стават нетърпеливи.

До следобеда на четвъртия ден Саманта бе изморена от чакане, беше мръсна и потна и въпреки че гордостта не й позволяваше да го признае, миришеше не по-добре от въжето, с които бе заобиколена. Бе придобила загар от силното слънце и ако баща й пристигнеше сега, вероятно нямаше да я познае.

— Нещо не е както трябва, Лоренцо. — Саманта го дръпна настрани от останалите, за да могат да поговорят. — Ти каза един или два дни. Защо баща ми не идва?

Но Лоренцо не знаеше повече от нея.

— Може би не е пристигнал в Ел Пасо. Ако някой го търси, щеше ла го е намерил досега.

— Можем само ла чакаме.

— Без храна? — напомни му тя. — Не, настоявам да ме отведеш до града. Там ще разберем какво се е случило.

— Беше ми казано да чакам.

— Завинаги ли? — сопна се тя. — По дяволите, тогава върви само ти. Никой не те познава. Лесно ще откриеш къде е. Писна ми.

Когато Лоренцо отново поклати отрицателно глава, Саманта се изкуши да го удари.

— Защо? — извика отчаяно тя. — Ами ако се е случило нещо с Ханк? Ако не е могъл да уведоми татко, че съм тук? Тогава ще чакаме тук напразно. — Саманта забеляза, че Лоренцо се замисли, и продължи с настоятелен тон. — Няма да бъде трудно да се разбере дали баща ми с продал земята си в Мексико. Трябваше да я продаде, на Антонио Шавез, братовчеда на Руфино. Трябва само да попиташ. Моля те Лоренцо. Не издържам повече.

Лоренцо отстъпи. Нуждаеха се от храна и той изтъкна тази причина на Диего и Иниго, за да отиде в града.

Докато Лоренцо отсъстваше, Саманта представляваше едно кълбо от нерви, а предчувствието, че й предстоеше чуе лоши новини, не я напускаше. Нещо се бе случило, беше сигурна в това.

Не беше достатъчно, че Саманта бе винаги нащрек, що се отнася до Диего и похотливите усмивки, които й отправяше всеки път, когато му се удаваше възможност. За пръв път бе оставена под негово разпореждане. Фактът, че Иниго беше с тях, не намаляваше безпокойството й. Саманта продължаваше да смята Иниго за страхливец. Ако Диего наумеше да я нападне, той нямаше да й бъде от помощ. Затова облекчението й бе огромно, когато Лоренцо се върна по-късно, малко преди свечеряване. Той обаче бе много разтревожен и Саманта затаи дъх в очакване.

— Тръгваме веднага — каза просто той, след като я гледаше настойчиво в продължение на няколко минути.

— Тръгваме ли? Просто така? — притеснението и тревогата й избиха в гневен пристъп.

— Господи! — възкликна нетърпеливо Лоренцо. — Не бе ли това, което искаше да чуеш?

— Искам да чуя защо баща ми не дойде да ни вземе! Какво е станало с него?

— Нищо — поне аз не знам нищо определено. Бил е в тук, но в момента се намира в ранчото.

— Значи земята не е била продадена? — Искаше й се заплаче. — Значи трябва да остана ваша затворничка?

— Напротив, земята е била продадена, преди два дни. Новият документ за собственост е регистриран в съда.

— Как разбра?

— Успях да намеря чиновника, който написал документа. Той си спомни за сеньор Кингсли — и за новия собственик. Продажбата също е била обявена публично. Предполагам, че баща ти си с мислил, че един от нас ще бъде там и ще узнае за продажбата.

— Но Руфино наистина е бил там — напомня му тя. — Защо не е казал на татко къде да ме намери? Татко е изпълнил своята част от сделката. Лоренцо, нищо не разбирам.

— Нито пък аз — въздъхна той.

— Не успя ли да намериш Руфино?

— Не — отвърна неохотно Лоренцо.

— Тогава… — Внезапно очите й се разшириха. — Татко не е продал земята на друг, нали? Искам да кажа… О, господи, Ханк ще побеснее, ако някой друг е купил земята, а не братовчед му. Това обяснява…

Не — прекъсна я Лоренцо. — Чиновникът, когото попитвах, много добре си спомняше името на купувача — Антонио Шавез.

— Аз… — Изведнъж безпокойството й прерасна в увереност. — Този кучи син! Направил го е нарочно!

— Кой?

— Ханк! Руфино! — изфуча тя. — Никога не е имал намерение да каже на татко къде се намирам. Не разбираш ли? Направил го е от чиста злоба. Най-вероятно е заминал заедно с братовчед си и сега двамата си умират от смях, защото са ни оставили с татко да чакаме и да се надяваме напразно.

Лоренцо се намръщи и поклати отрицателно глава.

— Не мога да повярвам, че е способен на такова нещо.

— Защо не? — избухна Саманта. — Не го познаваш, колкото аз…

— Но ти си негова жена.

— И какво общо има това? Ханк искаше да се ожени за мен не повече отколкото го исках аз. Трябваше насила да ме накара да се съглася.

— Не е вярно — настоя упорито Лоренцо.

Саманта изгуби търпение.

— Лоренцо, той съвсем не е такъв, за какъвто го мислиш. Може и да е спасял живота ти, но това не променя факта, че е един негодник. Заплаши ла убие баща ми, ако не се омъжа за него. Наистина ли си мислиш, че исках да му стана жена? Наистина ли си мислиш, че бракът оправя всичко, което ми е сторил преди? Ханк получава каквото иска по един или по друг начин. Ето какъв човек е той, Лоренцо.

— Достатъчно! — сопна й се сърдито той.

— И това ли не ти е достатъчно? Все още не ми вярваш, нали? Но Ханк получи каквото искаше и си отиде. Не можеш да отречеш този факт. Трябваше да бъда освободена още преди два дни. Но както виждаш, все още съм тук — както и ти. Заряза те просто така, както направи и с мен — без изобщо да го е грижа!

Очите на Лоренцо се присвиха мрачно.

— Събирай си нещата! Тръгваме!

— Къде?

— Аз ще те отведа при баща ти — отвърна рязко той.

— Ами другите?

— Те ще поемат по своя път. Всичко свърши.

Наистина всичко бе свършило. Отиваше си вкъщи при баща си. Само след няколко часа щеше да бъде с него…

* * *

Едно ведро с вода, плиснато в лицето му, задави Ханк и го върна в съзнание. Това не се случваше за пръв път, но той бе забравил и се опита да изтрие очите си от водата. Но болката избухна в главата му с хиляди огнени стрелички и това го накара да си спомни всичко.

Изобщо не бе в състояние да отвори едното си око, а с другото не виждаше добре поради водата, освен това в окото му лютеше от капките пот, които се бяха стекли в него. Изобщо не смееше да си помисли какво представлява останалата част от лицето му. Почти не можеше да отвори устата си. Челюстта му и от двете страни беше подута резултат на многобройните удари. По устните си имаше засъхнала кръв.

Имаше места, които не бяха засегнати — поне засега, на което беше благодарен. От носа му течеше кръв, но не беше счупен. Все още всичките му зъби бяха на мястото въпреки че цялата устна кухина беше в рани.

Нямаше представа какво е положението с останалата част на тялото му. За две ребра бе сигурен, че са счупени, чувстваше гръдния си кош смазан. Може би поради тази причина чувстваше по същия начин цялото си тяло. Изобщо не усещаше ръцете си, особено показалеца и средния пръст на дясната ръка, които бяха извивани назад, докато кости започнаха да пукат.

Колко време стоеше завързан така, с въже, впиващо болезнено в китките му, което причиняваше тази безчувственост? Един ден? Сега беше нощ. Това поне можеше види с отвореното си око, макар и неясно. Във вътрешността на старата конюшня горяха фенери, а извън отворената врата беше тъмно. Вратата беше отворена заради неприятна миризма — неговата собствена. Не бяха му давали храна, нито го бяха развързвали, за да се облекчи. Но неудобството на това положение беше най-малкото, което го притесняваше. Ханк не виждаше изход.

Защо обстоятелствата се обърнаха срещу него така изведнъж? Както се бе надявал, на втория ден, откак пристигна в Ел Пасо, бе срещнал Хамилтън Кингсли. Изглежда, той нищо не подозираше и не възрази, когато Ханк му обясни причината за пребиваването си в града. Ханк дори не направи предложение да купи земята. Чакаше Кингсли да го направи. И той го направи. Работата му бе уредена бързо, а документите — подписани още същия следобед.

Вече притежаваше документа за собственост на негово име. Бе го сложил в джоба на сакото си. Земята бе законно негова, но от това изобщо нямаше никаква полза в положението, в което се намираше.

Не преставаше да се пита дали си заслужаваше и бавно стигаше до заключението, че не си заслужаваше. Мъчителите му започнаха да се изморяват от продължителното му упорство, а кой знаеше какво щеше да се случи и по-нататък?

А Кингсли? Дали все още бе там? Този човек го беше измамил. След като Ханк взе документа, бе видял Хамилтън да говори с двама от своите хора и за пръв път почувства несигурност и тревога. Не след дълго същите двама мъже бяха дошли в хотелската му стая. Поканиха го да отиде в ранчото на Кингсли. Когато той отказа, те настояха с насочени към него револвери.

Тъкмо се бе свечерило. Никой не го види как излезе от града, заедно с двамата мъже. Дори не успя да изпрати бележка на Кингсли, за да го уведоми къде се намира дъщеря му.

Но не от това се интересуваше Кингсли, Той бе напълно уверен, че дъщеря му е на път за вкъщи, след като бе изпълнил каквото му бе казано. Не, Кингсли искаше Ел Карнисеро, или бандита, когото смяташе за Ел Карнисеро. Беше твърдо решен да си отмъсти и бе убеден, или се остави хората му да го убедят, че Ханк би могъл да ги заведе до Ел Карнисеро.

Единственото усещане на Ханк бе, че на никого досега дори през ум не бе минало, че той би могъл да е въпросният Ел Карнисеро. Всеки знаеше, че този мексикански бандит бе нисък и дебел. Мислеха си, че Ханк е един от бандата му.

Ханк не можеше да обвинява Кингсли, че постъпва по този начин Ако бе на негово място, би сторил всичко, което е по силите му, да запази това, което е негово. А старият човек дори не знаеше до какво състояние бяха докарали Ханк неговите главорези. Когато го видя, Кингсли бе отвратен, но Нейт Фиски, единият от мъжете, бе убеден, че постъпват правилно.

— Искате признание, нали? Доказателството, което ще ви върне обратно земята? А Ел Карнисеро? Ако не го хванем, той ще продължи да върши такива безобразия. Този мексиканец е един от тях.

— Ами ако не е? — Кингсли даде израз на съмненията си. — Ами ако казва истината?

Нейт Фиски се засмя.

— Вчера не мислехте така, мистър Кингсли, когато му прехвърлихте земята си. Бяхте сигурен, че той е замесен!

— Оставих се да ме убедите, но…

— Може би ще трябва отново ла ви посоча някои факти — бе казал нетърпеливо Нейт. — Изобщо нямахте тези проблеми, докато този тип не дойде при вас с предложение да купи земята ви. Вие отказахте и изведнъж бандитите започнаха да ви преследват, като настояваха да напуснете Мексико. Когато това не помогна, те отвлякоха дъщеря ви и този приятел отново се появи. Случайност? Може би… Но освен това направихте грешката да му кажете за вашите планове. Тогава бандитите излязоха с друго искане. Или да продадете земята, или да се простите с дъщеря си. И кой толкова удобно и в най-подходящото време се появява в Ел Пасо, все още нетърпелив да купи земята ви? Не говоря празни приказки мистър Кингсли. Шавез или с наел тези бандити, или сами той е един от тях. Каквато и да е истината, той ще ми каже къде да намеря Ел Карнисеро. За това ми плащате. Да си върнете земята чрез едно такова признание, ще ни струва по-скъпо, но предполагам, с удоволствие ще се съгласите. Така ли е?

Хамилтън Кингсли неохотно бе кимнал с глава Не бе казал нищо повече, мълчаливо давайки съгласието си Нейт Фиски да действа както намери за добре. Единственото, на което Ханк можеше да се надява, бе да продължи да настоява че е невинен, и да се моли тези груби мъже накрая да му повярват. Или Кингсли да ги спре, обхванат от съмнение или великодушие. Макар и малко вероятно, Ханк все пак надяваше. Кингсли бе показал, че е чувствителен човек. Вероятно щеше да остане до края, докато приключи всичко.

И дума не можеше да става за бягство. Пазеха го седем груби мъже. Ханк познаваше този тип хора, те търсеха начини да спечелят лесно пари и бяха готови на всичко, дори на убийство, Ханк намрази всеки един от тях. Нейт, който бе разгадал плана на Ханк, и Рос, огромния тексасец, който с един удар на юмрука си му бе счупил две ребра. Имаше още един, наречен Санки, който се смееше, когато извиваше пръстите му, и който продължаваше да настоява, че мъчението е единственият начин да се получи исканото признание.

Ханк не знаеше имената на всички. Трима от главорезите стояха встрани и пазеха, докато другите спяха, като не вземаха участие нито в разпитите, нито в побоищата над него.

Един от тях Ханк мразеше най-много, той се наричаше Камачо. Беше мексиканец, много нисък, с мургаво плоско лице, несъмнено мръсен кучи син. Камачо бе най-лош от всички останали, преструваше се на загрижен, гласът му измамно и лукаво се опитваше да повлияе на Ханк, особено когато изпитваше най-силни болки.

Брадатото му лице отново изникна пред Ханк.

— Буден ли си? Приятелчетата взеха да стават нетърпеливи. Не мога да ти помогна, освен ако не им кажеш каквото искат да знаят.

Ханк се опита да не слуша този измамен глас, но не можеше. Вече беше в състояние да вижда малко по-ясно. Повечето мъже спяха, с изключение на Санки, който клечеше до огъня в средата на хамбара, като държеше над пламъците голям нож с дълга дръжка. Самата мисъл какво можеше да направи с това оръжие, го изпълваше с отчаяние.

— Каква… вина? — успя да проговори Ханк през стиснати зъби.

— Упорито копеле! — изсъска отвратен Камачо. — Нейт започна вече да се ядосва и скоро ще нареди на Санки да се разправи с теб. Защо не си признаеш? Ако старият Кингсли си върне собствеността чрез твоето признание, това означава повече пари за тези приятелчета. Разбираш ли ме? Те искат още пари. Така че?

Ханк не отговори, вместо това прозвуча дрезгавият глас на Санки.

— Не си ли получи тоя достатъчно, Камачо?

— Не мисля така. — Мексиканецът поклати бавно глава. — Тоя приятел тук излезе много глупав.

— Тогава се отстрани. — Санки се изправи. — Сега е мой ред.

— Почакай, Санки — намеси се Нейт, като пристъпи към него. — Вече ви казах, че не трябва така. Няма да оцелее.

— По дяволите, в източните страни го правят постоянно.

— Мъжете оцеляват — обаче не са повече мъже. — Санки се разсмя с неприличен смях. — Хайде, Нейт, дори няма да се наложи да стигам до края. Гарантирам ти, че ще си изпее всичко, щом това горещо острие докосне кожата му.

— Има и други начини. Старият не го иска мъртъв, а ние трябва да правим каквото каже той, ако искаме да ни плати. Разбираш ли?

— Тогава какво ще кажеш за това?

Ханки извади револвера си и стреля, преди Нейт да може ла го спре. Тялото на Ханк потрепери, когато куршумът се заби в бедрото му. Но той не издаде нито звук. След това болката намаля до тъпо пулсиране и тялото му се отпусна. Ханк чувстваше как то стана все по-тежко и по-тежко, съзнанието му постепенно се изгубваше, започнаха да му се привиждат различни образи. Видя златотърсача от Денвър, надупчен от куршуми, как се влачи бавно по улицата, но оцеля. Видя Саманта с револвер в ръка, готова за стрелби на устните й — триумфираща усмивка. Той обаче нямаше да оцелее, както бе оцелял непознатият от Денвър. Това бе последната му мисъл, преди всички образи да се слеят и да потънат в черната бездна на безсъзнанието.