Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (31)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

До Ел Пасо не беше далеч, но въпреки това яздеха усилено. Докато не бяха женени, Ханк изобщо не бързаше, а сега караше да пришпорват безмилостно конете, като че нямаше търпение да се добере до границата и да се отърве Саманта.

Изобщо не й даде възможност да го заговори. Докато яздеха той просто отказваше да отговаря на въпросите й, а когато спряха да лагеруват, Саманта не изпитваше вече никакво желание да разговаря с него.

Ханк не предяви съпружеските си права, не и преди последната нощ, когато направиха лагера си на миля от Рио Гранде и реката Ел Пасо. Това бе мястото, където Ханк смяташе, че Кингсли ще чака дъщеря си.

Тази нощ, още веднъж, Ханк бе изключително нежен любовник. А Саманта, знаейки, че за последен път са заедно, отвърна на нежността му.

Когато на сутринта се събуди, Ханк си беше отишъл. Другите трима все още бяха тук, като че ли нямаха намерение в скоро време да ходят никъде. Саманта бе озадачена. Ханк дори не се бе сбогувал с нея.

Когато Лоренцо й донесе кафе и малко суха храна, тя го помоли да седне до нея, надявайки се той да й обясни. Къде замина Ханк толкова рано? В Ел Пасо.

— Сам? Антонио там ли е? С братовчед си ли трябва да се срещне?

— Антонио?

— Ти дори не познаваш Антонио? Господи, Лоренцо, не знаеш ли защо бях отвлечена?

— Следвах заповеди, заради което ми платиха. Не задавам излишни въпроси.

Саманта бе готова да избухне, но не искаше да се кара с Лоренцо.

— Какво ти каза Ханк, когато тръгна? Остави ли съобщение за мен?

— Да, поръча да ти кажа да чакаш след шест или седем месеца подарък от него.

Саманта се намръщи.

— Какво означава това?

— Ханк каза, че ще разбереш — сви рамене Лоренцо.

Тя наистина разбра и се изчерви. След шест или седем месеца, ако наистина беше бременна, щеше да очаква първото си дете. Дори и след като я напусна, Ханк пак нямаше да й позволи да го забрави.

— Следователно той няма да се върне, искам да кажа, щом като е оставил такова съобщение, той няма намерение да ме види скоро.

— Така е.

— Но кога ще бъда отведена при баща ми? Как ще разбера, ако срещата е уредена?

— Трябва да чакаме тук, Сам. Баща ти ще дойде да те вземе оттук.

— Кога?

Лоренцо отново сви рамене.

— Може би днес. Или утре. Бъди търпелива, малката. Скоро отново ще бъдеш при баща си.

Докато яздеше към Ел Пасо, Ханк се чувстваше доста притеснен. Дали ще успее ла направи така, че срещата им с Кингсли да изглежда случайна? Трябваше да изглежда такава. Щеше да му каже, че идва в Ел Пасо, за да посети своя братовчед. Щеше да се престори на искрено изненадан, че среща Кингсли по тези места.

Господи, беше се захванал с най-голямата хазартна игра в живота си. За съжаление, нещата се развиха по начин, който налагаше да промени плановете си наполовина. Да се срещне с Кингсли за втори път след отвличането беше опасно. У Кингсли можеха да възникнат подозрения, или най-малкото щеше да започне да си задава въпроси. Ханк бе им намерение да изчака по-дълго, поемайки риск Кингсли продаде ранчото на някой друг, преди Ханк да пристигне.

Това бе за предпочитане, отколкото да се появи пред него толкова скоро, след като бе изпратено последното съобщение. Но ето го сега тук. Плановете му се бяха променили — заради Саманта. Що се отнасяше до него съществуваха твърде много „ако“. Тя беше дяволски умна. Дори сега Ханк не бе напълно сигурен дали с брака си с нея бе осигурил успеха на начинанието си.

Като неин съпруг, Ханк бе придобил правото на пълен контрол върху всичко, което й принадлежеше. Развода нямаше да промени това. Саманта можеше да развали брака, но не можеше да си върне това, което по закон бе станало негово от момента, в който се ожени за нея — най-вече Хасиенда де лас Флорес.

Но Ханк имаше твърдото намерение да получи документ за собственост и да уреди напълно нещата. Всъщност щеше да плати за нещо, което вече бе негово. Въпреки това не искаше земята, като в замяна не предложи нищо. И никога не бе имал такова намерение, Настояваше да си плати собствеността.

Това положение обаче повдигаше един друг въпрос. Предложението му се основаваше на обещанията на Пат и ако последният не ги спазеше, Ханк нямаше да е в състояние да купи земята. Но пък имайки Саманта за жена, не би трябвало да се притеснява толкова, повтаряше си той.

Тогава защо не се радваше на късмета си? Откъде идваха това съжаление, упреците, съмненията? Изпитваше безумното желание да се върне, да отведе Саманта отново в планините, да й отмъсти за цялата болка, която му бе причинила, да забрави за баща й и земята, да накара по някакъв начин Саманта да го обича.

Господи, напълно бе изгубил ума си, щом дори само можеше да си мисли за такава възможност! И всичко беше по нейна вини!