Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Железният поднос с храната издрънча шумно на масата. Ханк хвърли поглед към Саманта, докато се връщаше към тезгяха, за да донесе чили и сос. Те също тупнаха тежко на масата, след което и Саманта седна да се храни.

— Тази сутрин спа до късно, Сам — отбеляза спокойно Ханк. Той я погледна изпод вежди. — Дори бих добавил, твърде късно.

Тя обаче не го удостои с поглед.

— Все пак трябва да има някакво обяснение за лошото ти настроение. Да позная ли?

— А ти какво си очаквал? Ти само влоши още повече нещата!

Тя изрече тези думи тихо и с горчивина, и Ханк почувства как го обземат угризения.

— Съжалявам, Сам.

— Не, не съжаляваш. Поне недей да лъжеш. — Саманта искаше просто да забрави изминалата нощ, но знаеше, че няма да може, както не би могла да забрави първия път. Ханк й бе казал, че тя е в кръвта му. Ако само Ханк знаеше, че красивото му лице също я преследва постоянно. Мислеше си за него, когато най-малко желае това. Дали и той бе в кръвта й? Не! Тогава защо притежаваше такава власт над нея? Как ставаше така, че тя го желае въпреки че в същото време го ненавиждаше?

— Не ме попита за приятеля си.

Саманта вдигна поглед към него, като за пръв път забеляза колко гладки са страните му, когато бе току-що избръснат. Бакембардите му бяха красиво оформени, късите черни къдрици на слепоочията му придаваха момчешки вид. Той беше истински мъж, този испански американец, въпреки момчешкия си вид.

— Сам?

Саманта срещна въпросителния му поглед, след това наведе глава.

— Моят приятел?

— Рамон Бароха. Не попита за него.

— О! Не, не го направих.

— Защо, след като ме помоли да се осведомя състоянието му? Изминаха три дни, откакто се върнах, а нито веднъж не попита за него.

— Страхувах се — излъга тя, тъй като не искаше да признае, че често й се случваше да забравя. — Страхувах се, че ще съобщиш лоши новини.

— Разбирам защо си се страхувала — отвърна загадъчно Ханк, като се облегна удобно на стола си, без да сваля от пронизващия си поглед.

— Защо?

— Защото ме излъга. Момчето ти е нещо повече приятел.

— Той не е момче, а мъж — запротестира тя. — Освен това не разбирам за какво говориш.

— За съвсем вероятната възможност той да стане ти съпруг.

— Кой ти каза това?

Ханк само сви рамене.

— До мен достигнаха слухове.

— Слухът си е слух, фактите са нещо друго. Но какво значение има? Това не ти влиза в работата.

— Нека да кажем, че ме интересува — отвърна спокойно Ханк. — Истина ли е?

Устните й се извиха в усмивка.

— И какво, ако е така? — отвърна неопределено тя, като му отправи предизвикателен поглед.

— Изобщо не би ми харесало, скъпа — отвърна мрачно той.

Саманта се разсмя.

— Не би ти харесало? Може би ще ми кажеш защо това има такова значение за теб?

— Изглежда забравяш, че те исках само за себе си, Сам.

— Но вече не ме искаш. — Лицето й посърна.

— Но това не променя факта, че те исках. Сега ме мразиш, и аз приемам това. Каза ми, че обичаш Ейдриън. Не бих искал да си мисля, че чувствата ти се променят толкова бързо Или греша, Сам?

След споменаването на Ейдриън Саманта отново бе обзета от ярост.

— Пет пари не давам какво ти харесва или не ти харесва!

— Обичаш ли го? — повиши тон Ханк.

Очите й се разшириха от изненада. Той очевидно бе ядосан, но защо?

— Погледни се, Ханк. Гордостта ти те издава, Не можеш да понесеш факта, че те отхвърлих и най-вероятно бързо съм си намерила друг. Така е, нали?

Той се изправи рязко, а тя го последва, като впиха сърдити погледи един в друг. Ханк внезапно избута масата настрани и бързо прекоси разстоянието, което ги разделяше, преди Саманта да успее да избяга. Хвана я за раменете и грубо я привлече към себе си.

— Може да си права, Сам. Ако не те исках толкова много, това изобщо нямаше да има значение. Тогава можехме да живеем в мир един с друг. Знаеш това не по-зле от мен.

След това я целуна. Целувката му бе груба и завладяваща. И първите няколко секунди тя се опита да му се противопостави, но след това против волята си усети, че му отговаря, и обви ръце около врата му. Гневът му я бе възбудил, както и близостта му и споменът за удоволствието, което й бе доставил. Не можеше да се бори срещу всичко това.

— Моя мила — прошепна той, а устните му се спуснаха надолу по шията й. — Все още не е късно да те направя своя любима. Мога да те оставя тук завинаги и никога да не те пусна да си отидеш.

— Не! — Саманта рязко го отблъсна, шокирана от думите му. — Вече е твърде късно за това.

Ханк бавно прокара пръсти през косата си. Хвърли дълъг, смутен поглед, след което се обърна и излезе през отворената врата. Спря на прага и огледа мръсния двор, после погледът му се насочи към покритата с храсти скала, която се намираше на около стотина ярда, като в действителност очите му не се спираха на нищо определено. Саманта впи поглед в гърба му.

— Не говореше сериозно, нали. За това да ме задържиш тук?

— Не.

Саманта премести масата на предишното й място подреди столовете, тъй като чувстваше нужда да прави нещо.

— Ханк, защо каза това?

— Просто думи, изречени в момент на страст. Забрави какво ти казах, Сам — въздъхна Ханк.

Саманта отново впи поглед в силния му гръб.

— Но нали призна, че вече не ме искаш. Ти действителност ме мразиш. Така ли е, Ханк?

Той се обърна с лице към нея.

— Ще се чувстваш ли по-добре, ако кажа да?

— Искам да знам истината.

— Истината е, че близостта ти сякаш ми въздейства. Когато те погледна, аз… — Ханк спря и се усмихна забелязвайки удивлението й. — Не е това, което очакваш чуеш, така ли е? Повече ти харесва да ти кажа, че те мразя.

— Така би било по-просто. А не ме ли мразиш?

Ханк протегна ръка и хвана леко брадичката й.

— Чувствата се променят, скъпа. Там, край потока наистина те мразех. Знаеш защо?

— Защото ти заявих, че те презирам. Поне ти така ми каза.

— Не, защото ме използва, за да привлечеш вниманието на друг мъж. Това ме ядоса повече, отколкото бих могъл понеса.

— Приел си ситуацията не както трябва, Ханк. Аз никога не съм си помисляла, че двамата с теб можем да бъдем нещо повече от приятели.

Ханк само поклати глава.

— Според твоя план, за да накараш Ейдриън да ревнува ти даде на мен основание да мисля другояче. Чувствата ми се задълбочиха, докато накрая разбрах, че трябваше те имам. Никога не съм желал някоя жена толкова силно.

Саманта отстъпи крачка назад, като отблъсна ръката му.

— Ами Анджела? Каза ми, че нея също си я желаел.

— Чудно, че си спомняш за това — ухили се Ханк.

— Отговори ми! — настоя тя.

— Желаех я, наистина. Но с нея никога не съм си губил ума. А ти, моя красавице, ме накара да я забравя.

— И нея ли принуди да се люби е теб? — попита тя, а в гласа й имаше горчивина.

Очите му заблестяха със студен метален блясък.

— Тя никога не ме е мамила, както направи ти. — Ханк се изсмя. — Тя също имаше мъж, който би ме убил само ако я докоснех. Не е хубаво човекът, когото обичаш, да не ти отвърне със същото. Ти самата обаче надмина себе си.

— Още не съм свършила — отвърна намусено тя.

— А, да, забравих за ордите убийци, които си изпратила след мен. Нека не ги забравяме. Нито пък факта, че ще трябва да убия тези, които се приближат твърде много до мен. Ще умрат много хора заради твоето отмъщение, Сам.

— Нямах предвид това.

— Не? Какво тогава? Искаш да ме застреляш ли?

— Да, при това ще умреш, знаейки, че планът ти срещу баща ми ще се провали. Братовчед ти няма да успее да запази земята, заради която си навлече толкова неприятности, Ханк. Сама ще се погрижа за това.

Тялото му изведнъж се напрегна.

— Мисля, че уредихме този въпрос. Не вярваш ли на предупреждението ми?

— О, вярвам ти. Но ако си мъртъв, няма да можеш да и изпълниш заканата си, нали така? — отбеляза саркастично тя.

— А ако остана жив? Ако платените ти убийци не могат да ме намерят? Тогава какво?

— Мога да почакам — заяви упорито тя. — Накрая ще си върна земята.

— Как?

— Можеш да ме принудиш да мълча само докато баща ми с жив. Когато той умре, тогава ще дойде моят ред да обявя война на братовчед ти. Можеш да бъдеш убеден, че ще спечеля, Ханк.

— Но дотогава ще мине твърде много време. — В гласа на Ханк се долавяше скрита ирония. — Искът ти върху земята ще бъде невалиден.

— Не и ако се подготвя добре преди това. Известно ти е, че адвокатите са способни на много неща. Мога официално да заявя и подпиша, че ти ме изнудваш, за да ми попречиш да запазя това, което е мое по право.

Настъпи тишина, след което Ханк се обърна към нея с неподправено сериозен тон.

— Толкова ли много означава тази земя за теб?

— Да. И не ме интересува колко време ще ми отнеме, да си я върна. Ще го направя!

Очите й победоносно заблестяха, когато забеляза ефекта от думите си върху него. После добави:

— Синовете на братовчед ти никога няма да наследят земя, Ханк. Тя ще бъде притежание на моите синове. Тържествено ти обещавам това.

С тези думи Саманта се обърна рязко и влезе в стаята преди Ханк да намери думи да й отговори.