Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Стигнаха до подножието на планините късно на следващия ден, след като бяха спрели да почиват някъде около обяд. Очевидно вече бандитите не се безпокояха от преследване, а просто бяха нетърпеливи да се върнат в лагера си. След почивката продължиха да яздят усилено, докато оставиха равнините зад гърба си.

Късно тази нощ направиха лагера си до един планински поток близо до неголямо плато. Саманта съзерцаваше с копнеж бистрата вода, имаше отчаяна нужда от баня, за да измие от себе си праха и мръсотията от пътуването. Единствено косата й не бе толкова мръсна, тъй като я вдигна високо под широкополата шапка. Саманта знаеше, че изглежда ужасно, но не искаше да рискува и да се изкъпе. Нямаше доверие на тези мъже, дори и на този с наметалото, когото мислено наричаше Серапе, тъй като това бе испанското име на тази връхна дреха. Задоволи се само да измие лицето и ръцете си в хладната планинска вода.

На това място растяха дървета, затова и водата бе по-студена, Значи все пак нямаха намерение да навлизат във вътрешността на планината, движеха се само в подножието на по-ниските хълмове и странно, но яздеха на север. Саманта не попита за причината. Беше доволна, че яздеха в посока към дома й, а причината за това не беше от значение. Но не след дълго се оказа, че бандитите просто са търсили определена следа, която откриха още на следващия ден. Изгревът все още не бе настъпил, когато откриха пътеката и се насочиха на югозапад, като постепенно и неотклонно се изкачваха все по-високо в планината.

Скоро нещо друго я озадачи и обърка, като се превърна в нов източник на тревога. Защо мъжете не се опитваха да скрият следата от нея? Никакво ли значение нямаше за тях, че тя ще узнае къде се намира лагерът им? Те или нямаха постоянен лагер… или това нямаше голямо значение, тъй като тя нямаше да го напусне. Никога.

Тази вечер въздухът бе по-хладен от обикновено, а те продължиха ездата си по тясна пътечка от едната страна на каменен каньон. Саманта затаи дъх, когато погледна към надвисналите скали. Групата им се намираше достатъчно близо до ръба, за да може да погледне в дълбоката пропаст под тях.

След спускането на нощта Диего, който беше водач запали фенер и го вдигна високо над главата си. Но въпреки това тъмнината ги обграждаше като плътна пелена, пътеката бе изключително опасна и коварна. Ел Рей бе изтощен, но състоянието му бе много по-добро от това на останалите животни. Беше жестоко да се отнасят животните по този начин. Три дни и половина непрекъснат усилена езда! Саманта предположи, че останалите коне са от хергелето на баща й и затова бандитите не ги щадят много.

Скоро пътеката значително се разшири и Саманта въздъхна с облекчение. Но внезапно свиха рязко край стената на каньона и когато Саманта погледна напред, кръвта се смрази в жилите й. Пред тях се простираше втори каньон, достатъчно широк, за да представлява долина, а на дължина достигаше до центъра на планината. Отдясно на равната земя и между високите скали се виждаше малко селище — не повече от половин дузина стари къщи, разпръснати около останките на църква. На това място ли отиваха?

На някои от къщите прозорците светеха, но като цяло мястото бе тихо. Не се виждаше жив човек, докато Диего излязъл на известно разстояние пред тях, не започна да вика високо, че най-накрая са се върнали. Скоро прозорците на всички къщи светнаха, отваряха се врати. Саманта чувстваше тялото си сковано от напрежение и страх.

Не искаше да се среша с Касапина, но неизвестността я плашеше повече от всичко. Смушка Ел Рей и си изравни със Серапе.

— Това ли е целта на пътуването ни, сеньор?

— Да.

— А той дали… дали ще бъде тук? — попита колебливо тя. Той се обърна към нея и повдигна леко периферията на шапката си, за да може да я вижда по-добре на лунната светлина.

— Ако имате предвид шефа, не виждам защо да не е тук.

— Но защо е толкова необходимо да се срещам с него? Искам да кажа, ако съм отвлечена заради откуп, тогава не е наложително…

— Той ще иска да разговаря с вас, за да научи някои неща отвърна Серапе.

— Какви неща?

Но бандитът само сви рамене.

— Ще иска да чуе мнението ви дали баща ви ще се съгласи с условията му.

— Баща ми ще се съгласи с всичко, за да ме върне при себе си — отвърна уверено Саманта.

— Ел Карнисеро ще бъде много доволен да чуе това. Но вие не знаете какво е написал в бележката. Не можете да знаете със сигурност дали баща ви ще се съгласи, не и докато сама не чуете исканията на главатаря.

— Но не може ли някой друг да ми ги съобщи? — попита тя.

— Защо продължавате да се страхувате от него? — прекъсна я той. — В гласа ви долавям страх. Вече ви казах, че тук никой няма да ви стори нищо лошо. Той самият ми се закле в това.

— И вие му вярвате?

— Да, вярвам му — отвърна мъжът без колебание. — Ако не му вярвах, никога не бих ви довел тук. Разбирате ли ме, сеньорита. Аз не наранявам жени и деца.

Саманта пропусна тези думи покрай ушите си.

— Сигурно сте съвсем отскоро в тази банда — промълви тя, спомняйки си за историята, която й разказа Мануел за хладнокръвното убийство на жени и деца.

— Права сте, така е — отвърна откровено той, като по този начин отново възвърна надеждите й, че би могъл да й помогне по някакъв начин да се освободи.

— Лоренцо! — проехтя някакъв глас от лагера. — Хайде, чакаме.

Саманта замълча, тревогата й се усили. Мъжът от лагера говореше испански. Те нямаше как да знаят, че тя разбира отлично този език, и реши да не се издава. Така бандитите щяха да говорят свободно пред нея, а всяко, дори най-дребното нещо, можеше да се окаже от полза.

— Онзи човек вас ли викаше? — попита невинно тя.

— Да, чакат ни.

— Значи се казвате Лоренцо? Серапе ми харесваше повече. — На смаяния му поглед просто добави: — Не ми обръщайте внимание. Ще ви обясня по-късно, Но кажете ми как наричате предводителя си.

— Руфино.

— Това истинското му име ли е?

— Не съвсем. Не са много мъжете, избрали този начин живот, които използват истинските си имена. Но това единственото име, под което го познавам.

— А вашето истинско име…

— Не е Лоренцо — прекъсна я той.

— Лоренцо! — Този път повикването беше доста настойчиво, което накара Саманта да се свие от страх.

— Елате, сеньорита Кингсли. — Лоренцо подкара конете като се отправи към една от къщите, Пред сградата се бяха събрали много мъже, а на тясната веранда бяха окачен фенери — Ще имате топла храна и удобно легло. По-добре да се срещнете с Руфино още сега. Сама ще се убедите, че няма нужда да се страхувате от него.

Когато достигнаха стълбите пред верандата, Лоренцо слезе от коня, а Саманта неохотно направи същото. Иниго веднага отведе конете. Останалите мъже веднага се събраха около нея, като съвсем открито я оглеждаха.

Няколко от тях бяха седнали на стъпалата, а поне десет стояха в двора. Ужасена, Саманта почувства, че се задушава. Те бяха толкова близо до нея, а тя нямаше оръжие. Не бе свикнала да се чувства толкова беззащитна.

Нечия ръка се пресегна и докосна бродерията на жилетката й, Саманта светкавично се извърна, за да удари нахалника. Стоеше с гръб към къщата, вътрешно изпитваше ужас от нахалните им, ухилени физиономии, но в същото време се надяваше, че страхът й не личи.

— Много е красива! — дочу тя. — Бива си я — отговори друг после последва многозначителен шепот, от което се почувства още по-неудобно. След това започнаха да обсъждат облеклото й, като се учудваха на предпочитанието й на мъжкия маниер на обличане, после заговориха за празния кобур на бедрото й. Постоянно задаваха въпроси на Лоренцо, който стоеше в средата на групата и чакаше, тъй като не знаеше какво да предприеме по-нататък. За какво чакаше? Ел Карнисеро там ли беше? — питаше се тревожно Саманта. Кой от тези тъмни, груби мъже беше хладнокръвният убиец, от когото толкова се страхуваше?

Мъжете продължаваха да я зяпат любопитно и с всеки изминат миг тревогата й нарастваше. Тъкмо се канеше да им обърне гръб, когато зад нея прозвуча дълбок глас, извисявайки се над всички останали.

— Сигурен ли си, че си довел неговата дъщеря, Лоренцо, не сина му?

Мъжете избухнаха в гръмогласен смях, а Саманта извърна любопитно към притежателя на гласа. Очакваше да види Ел Карнисеро, ниския, с тяло като бъчва, бандит. Но собственикът на подигравателния глас беше висок, а слабата му фигура се очертаваше неясно на рамката на вратата. Той бе целият в сянка, защото фенерите осветяваха само двора, и то само малка част от него.

Саманта бе благодарна, че широката периферия на шапката закриваше лицето й. Поне никой не можеше да види страха в очите й. Но не след дълго страхът й премина в гняв. Беше изтощена и гладна. От дни не беше слагала хубава храна в устата си. А сега я държаха отвън, изложена на нощния хлад, унизително изложена на нахалните погледи на тази презряна сган. И на всичкото отгоре един от бандитите й се надсмиваше!

Саманта се обърна към Лоренцо, като демонстративно обърна гръб на мъжа, който продължи да стои в сянка.

— Обещахте ми храна и легло — напомни му тя. — Трябва ли да стоя тук, за да може всеки човек от лагера ви да ме огледа от глава до пети? Заведете ме при шефа си и да приключваме с това.

— Това означава ли, че вече не ви е страх? — ухили се Лоренцо.

Саманта веднага настръхна.

— Всичко си има граници, сеньор. Аз…

— По дяволите! — гласът, който изруга, идваше от верандата. Всички се смълчаха.

При звука на този глас Саманта трепна изненадано и бавно се обърна с лице към верандата, но високият бандит бе изчезнал, вероятно бе влязъл обратно в къщата. Младата жена продължи да стои така, загледана в рамката на отворената врата, а очите й се разшириха от изненада, когато нахлуха спомените. Гласът… не! Това бе невъзможно!

От вътрешността на къщата обаче се чуха високи ругатни, а Лоренцо само поклати глава.

— Какво, за бога, го ядоса толкова?

Но Саманта не го чу. Стоеше, заслушана в невъздържаните ругатни, които се разнасяха от вътрешността на къщата. Този глас, първо подигравателен, след това сърдит… Но това просто не можеше да бъде!

Саманта изкачи бавно стълбите към верандата, сякаш бе привлечена от магнит, но Лоренцо бързо я хвана за ръката.

— Не, сеньорита. Нещо не е наред, не разбирам какво, но, дявол да го вземе, така е. Елате, ще ви отведа в друга къща.

Но Саманта поклати отрицателно глава И без дори да го погледне, продължи към вътрешността на къщата. Но достигна само до входната врата. Стаята бе ярко осветена, така че можеше ясно да вижда всичко. Мъжът крачеше напред-назад като затворен в клетка звяр.

— Сеньорита — прошепна настойчиво Лоренцо досами ухото й. — Махнете се веднага оттук. Бог знае защо, но само като ви видя, главатарят изпадна в ярост.

Саманта се извърна рязко към Лоренцо и го изненада като обви кръста му с ръце. Преди той да успее да се съвзе от изненадата, тя се отдръпна, като стискаше здраво револвера му.

— Господи! — ахна той.

Но още не изрекъл тези думи, Саманта насочи оръжието си към мъжа в стаята. Револверът гръмна и тънко облаче дим се изви във въздуха, но куршумът се заби в тавана защото Лоренцо бе отклонил с удар ръката й. Той хвана китката й и се опита да избие оръжието.

— Не! — изкрещя диво тя, като с всички сили се опитваше да се освободи от Лоренцо. — По дяволите, пусни ме! Ще те убия, ако не ме оставиш да довърша това, което съм започнала!

В този момент оръжието наистина бе избито от ръката й, но не от Лоренцо. Пред нея стоеше Ханк Шавез, очите му отразяваха тъмната буря от чувства, които бушуваха в душата му, а най-бурна от всички бе безпределната му ярост. Но Саманта изобщо не я бе грижа затова. Със сигурност не бе по-ядосан от нея — така глупаво бе пропуснала целта си.

Саманта се изви в ръцете на Лоренцо и го ритна право в пищяла, той зави от болка и я пусна. Понечи да удари Ханк, но той изви глава настрани и ударът й не попадна там, където трябваше и не бе толкова силен, колкото й се искаше. Ханк хвана китките й и изви ръцете зад гърба й. Ужасна болка прониза раменете й, това й попречи да го ритне, както беше възнамерявала първоначално. Болката бе толкова силна, че я принуди да спре да се съпротивлява и да се усмири.

— Върви по дяволите! — изкрещя му тя.

— Млъквай! — изсъска Ханк, после се обърна към смаяния Лоренцо, а очите му мятаха мълнии. — Довел си ми не жената която ми трябва! Как можа да се случи такова нещо?

— Не е жената, която ти трябва? — Лоренцо съвсем се смали, Ханк едва сдържаше яростта си.

— Не можа ли да видиш, че с нея се познаваме? Тя е Саманта Блекстоун.

— Да! — съгласи се Лоренцо, след което бавно изговори името й. — Саманта… Блекстоун… Кингсли.

Ханк извъртя Саманта с лице към себе си, пръстите се впиха болезнено в раменете й.

— Вярно ли е?

— Върви по дяволите!

— Вярно ли е? — разтърси я той.

— Да, проклет да си! Да!

Ханк я пусна и тя политна назад.

— Заведи я в другата стая и се погрижи да не излиза от там.

На свой ред Лоренцо я сграбчи за раменете.

— Възнамеряваш да я държиш в тази къща?

— Познавам я, Лоренцо. Знам на какво е способна. Искам я тук, за да мога да я държа под око.

— Не! — Саманта се обърна към Лоренцо, очите й святкаха гневно. — Ти ми каза, че никой нима да ми причини зло. Но той почти счупи ръката ми и остави синини по раменете ми. Не можеш да ме оставиш тук сама с него! Искам да се видя с шефа ви!

Ханк отвърна с груб, дрезгав глас.

— И за какво по-точно искаш да ме видиш?

Саманта затаи дъх и отново се обърна с лице към Ханк.

— Ти — Ел Карнисеро? Не мога да повярвам. Той е нисък и грозен и…

— И ти се страхуваш от него?

— Не, разбира се, че не. — Знаеше, че гласът й звучи съвсем неубедително, затова добави: — За него се разказват ужасни истории.

— Вероятно с така — съгласи се Ханк с безстрастен тон. — Повечето хора наистина се страхуват от него и този страх идеално послужи на моята цел.

— Но ти не си Ел Карнисеро. Съществува ли в действителност такъв човек?

Ханк кимна.

— Той все още се намира в своята територия на юг и изобщо няма представа, че използвам името му. Нуждая се от лошата му слава.

— Значи си бандит — отвърна Саманта с презрение. — Трябваше да го разбера по-рано, особено след това, което ми стори.

— Всеки мъж би бил принуден да постъпи така — отговори спокойно Ханк.

Лицето й се покри с ярка червенина. Би желала изобщо да не бе повдигала този въпрос. Лоренцо я гледаше някак странно.

— Наистина ли той е шефът ви, Лоренцо? — попита тя.

— Да. Изпълнявам неговите заповеди.

— А дължиш ли му вярност? — Саманта го хвана за ръка. Или услугите ти могат да бъдат купени? Мога да ти дам много пари, за да ме измъкнеш оттук — много повече, отколкото той ще ти даде от откупа.

— Достатъчно! — изръмжа Ханк.

— Какво има… Руфино? — попита иронично Саманта. — Не се страхуваш, че Лоренцо може да приеме щедрото предложение?

— Кажи й, Лоренцо — сряза я грубо Ханк.

— Не мога да ви помогна, сеньорита — отвърна Лоренцо почти извинителен тон.

— Значи той напълно може да разчита на твоята лоялност?

— Да.

— Може би някой ден ще ми кажеш защо — отвърна Саманта с подчертано саркастичен тон.

Очите на Ханк се присвиха в две тесни сиви цепки. Досега бе успял да сдържа яростта си, но бе ясно, че това костваше доста усилия.

— Махни я от очите ми, Лоренцо. Повече не мога понасям проклетия й език.

— А аз не мога да понеса дори още миг да бъда в една съща стая с теб!

Саманта хвана Лоренцо под ръка и го дръпна към единствената друга врата, която се виждаше. Отвори рязко вратата и влезе в стаята, без дори да погледне към Ханк. Самата стая бе много малка и в нея имаше само едно тясно легло, опряно до едната стена, стар пътнически сандък и умивалник. Подът беше гол, както и единственият прозорец който сега беше затворен, за да не влиза хладният планински въздух.

— Той тук ли спи, Лоренцо? — попита тихо Саманта, като хвърли поглед на разхвърляното легло.

— Това е неговата стая, да.

— Беше — поправи го тя, след което се приближи до леглото и смъкна одеялото и чаршафите и ги хвърли на пода.

— Няма да спя на същото бельо и завивки. Отказвам категорично!

Беше застанала с гръб към Лоренцо, когато до нея достигна тихият му въпрос.

— Защо го мразите толкова?

Но тя нямаше намерение да говори повече за Ханк Шавез.

— Имаш ли нещо против да ми донесеш чисти чаршафи?

— Ще донеса, разбира се. Топла храна също.

— Не си прави труда да ми носиш храна. Твърде много съм изморена, за да изпитвам някакъв глад.

— Както желаете.

Той понечи да си тръгне, но тя го хвана за ръката и промълви отчаяно:

— Остани с мен, Лоренцо.

— Тук?

— Да, да, тук. Нямам му никакво доверие.

— Но аз не мога да остана в тази стая, сеньорита.

Погледът му се бе спрял на тясното легло.

— Тогава остани в другата стая. Моля те, Лоренцо. Не можеш да ме оставиш с него сама в тази къща.

— Той няма да ти причини нищо лошо.

— Как можеш да кажеш това? Видя какво ми стори само преди малко. Можеше да стигне и по-далеч, ако ти не бе тук. Знам, че е така.

— Това, което видях, сеньорита, е, че вие го нападнахте — отвърна остро Лоренцо. — Не мисля, че аз бих бил толкова снизходителен, ако се опитвахте да ме убиете.

— Вие, мъжете, винаги се поддържате, нали? — отвърна горчиво тя. — Но той е жив и здрав, не е ли така?

— Но това не променя факта, че се опитахте да го убиете.

— О, излез и ме остави на мира! — извика тя, чувствайки се ужасно нещастна. — Как би могъл да разбереш? Същият си като него.

Саманта му обърна гръб и той излезе от стаята, като затвори тихо вратата след себе си. В другата стая Ханк бе застанал до камината, облегнал ръце на полицата над нея, като се взираше в огъня, който току-що бе запалил. Когато Лоренцо се приближи, той се обърна, след което се разсмя.

— Е, какво? Принцесата трябва да получи чисти чаршафи? Тези бяха сменени вчера.

Лоренцо сви рамене.

— Не ги иска, защото ти си спал в тях. Защо тази жена иска да те убие?

Ханк отмести поглед встрани.

— Не мисля, че би искал да чуеш отговора на този въпрос — Отвърна студено Ханк.

— Това означава, че и ти я мразиш.

— Да, така е.

Лоренцо поклати недоумяващо глава.

— Никога не съм виждал по-красива жена — призна си откровено той.

— Как разбра, че е красива, след като с покрита с прах и мръсотия? — измърмори Ханк.

— И въпреки това го твърдя със сигурност. Не мисля, че съм способен да мразя такава жена, независимо от причината — отвърна Лоренцо. — Не разбирам как можеш да я мразиш.

— Красотата й те заслепява, Лоренцо. Не се оставяй да те измами — заяви студено Ханк. Тази жена само използва мъжете, стъпква чувствата им в калта и после безразсъдно ги захвърля.

— Което означава, че ти си я обичал. — Лоренцо се усмихна тъй като в този момент разбра всичко.

— Никога не бих могъл да обичам такава фурия. Изобщо не споменавай повече за нея!

Лоренцо се намръщи. Не му хареса поредното избухване на Ханк.

— Тя поиска да остана при нея. Каза, че ти няма доверие и сега започвам да разбирам защо.

Ханк се засмя с горчивина.

— Работата ти тук приключи. Доведе момичето при мен, сега аз отговарям за нея.

— Нали няма да й причиниш нищо лошо?

— Докато се държи както трябва, не.

— Това не е никакво уверение. Ти спаси живота ми и заради това съм ти длъжник. Надявам се, че няма да ме накараш да съжалявам за лоялността си към теб.

— Ще спреш ли най-накрая да се тревожиш? — Ханк започна да проявява признаци на нетърпение. — Не си струва да се притесняваш заради нея, Лоренцо. Мога да те уверя, че тя напълно способна да се грижи за себе си.

— Не бих могъл да го понеса, ако я нараниш по някак начин.

— Хайде да спрем дотук — изръмжа Ханк. — Уверявам те, че относно тази жена се заблуждаваш страшно много. Тя пресметлива и хладнокръвна, не по-малко от който и да мъж — при това е направо непоносима. Освен това искам те предупредя — теб ще държа отговорен, ако в ръцете й попадне оръжие, независимо какво.

Лоренцо се изчерви при това напомняне за унижението му. Не можеше да повярва на всичко онова, което Руфино му каза за момичето. Вярно, че тя искаше да го застреля, и за нея ситуацията бе безнадеждна. Беше отвлечена, при това заплашена с оръжие.

Какво би могъл да направи, ако момичето отново ядосаш Руфино? Лоренцо си тръгна неохотно, без да е получи някакво категорично уверение за съдбата, която очакваше красивата мис Кингсли.