Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Следващият ден за Саманта настъпи твърде бързо. Като че ли бе минал само миг, когато я събудиха с грубо разтърсване по рамото. Погледна към небето и й се стори, че луната почти не се бе поместила от мястото си в небосвода. През останалата част от нощта яздиха бързо. Намалиха скоростта, когато слънцето изгря. По този начин нямаше да се налага да спират на всеки няколко часа, за могат конете да почиват. Продължаваха ездата си дори и в най-горещата част на деня, като се хранеха върху седлото.

Тази нощ беше повторение на предишната. Саманта започваше да се отчайва. С всеки изминат час приближаваше все повече до планините, което означаваше, че все повече се приближаваха и до Ел Карнисеро. През последно денонощие мислеше постоянно за него, без да е в състояние да го изхвърли от съзнанието си. Знаеше, че бандитът мрази гринго. Заради откуп ли я беше отвлякъл? И дали това беше просто отвличане? Позволи мислите й да отидат по-далече. Дали Касапина щеше да я убие?

Не! Не трябваше да мисли за това. Но ужасната мисъл продължи да я измъчва, докато накрая я завладя истински ужас. Не искаше да бъде предадена на ужасния Ел Карнисеро.

Та нали той убиваше жени и деца, когато поискаше! А повече от всичко мразеше гринго.

Тази нощ Саманта се опита да избяга. Знаеше, че няма да успее, но трябваше да се опита. Сега на пост стоеше ниският мъж с пончото. Тя изчака Диего и онзи с наметалото да се сменят. Насочи се тичешком към него, нападна го и го повали на земята. Карабината му отхвръкна настрани, тя посегна да я вземе, след което отново се обърна към него.

В този момент другите двама се събудиха и се разсмяха гръмогласно. Мъжът с наметалото се обърна спокойно към нея.

— Карабината е празна, сеньорита.

— Празна?! — възкликна смаяно тя. Той сви рамене.

— Ние сме на открито и можем лесно да забележим, ако никой се приближи. Ако е необходимо, можем веднага да заредим карабината, освен това имаме предостатъчно време. Иниго не обича оръжията. Никога не зарежда своето, докато не се наложи.

Значи Иниго бе ниският.

Саманта ги гледаше невярващо, след това насочи карабината към крака на бандита с наметалото и натисна спусъка.

Нищо. Карабината наистина беше празна.

— Страхливец! — изкрещя тя към Иниго.

— Хайде, хайде, сеньорита — отвърна й развеселен бандитът с наметалото. — Само пилеете времето си, а можете да го използвате да поспите.

— Върви но дяволите! — изкрещя тя и хвърли карабината по него.

Тя се затича към конете, искаше да вземе един от техните, които предполагаше, че не са обучени да спират при изсвирване. Но не успя да стигне до тях. Една ръка обви талията й и рязко я хвърли на одеялото й. Тя скочи светкавично и замахна с юмрук към бандита с наметалото, тъй като именно той я бе хванал. Юмрукът й се заби в челюстта му. Саманта чу съвсем близо до нея смеха на Диего.

Този с наметалото дори не мигна. Той просто хвана ръцете й, събра ги заедно една до друга, след това свали червеното шалче от врата си и върза с него китките й.

— Не! — започна да протестира тя, опитвайки се да се измъкне, но той бе по-бърз и само след секунди шалчето бе завързано на възел.

— Това не е въже, сеньорита. Може да ожули по-жестоко нежната ви кожа — заяви той спокойно. — Не мисля, че ще ми благодарите за това.

— Нямам намерение да ви благодаря за нищо!

— Но самата вие направихте така, че ла ни вържа — напомни й той.

— Няма ли да ми вържете и краката, страхливецо? — изсъска тя, побесняла.

— Сега, след като го спомена… — ухили се той. — Всъщност идеята е много добра. Нямаме много време за сън. Не бих искал да се събудя отново и да открия, че пак нападате бедния Иниго.

Саманта му хвърли убийствен поглед, когато той обърна, за да вземе въже. След малко се върна и върза краката й въпреки отчаяните й усилия да го изрита настрани, които в крайна сметка се оказаха напразни.

— Върни по дяволите! — изкрещя ядосано тя. — Кажи ми името си, за да мога да те ругая както трябва!

Бандитът приклекна до нея, лицето му изразяваше пълно смайване.

— Защо искате да ругаете мен, сеньорита? Аз само изпълнявам заповеди. Плащат ми, за да свърша някаква работа. И аз я върша. Спестете си ругатните за Ел Карнисеро!

При споменаването на това ужасяващо име част от гнева й се изпари. Бандитът забеляза това и й се усмихна с разбиране.

— Изглежда, не умирате от желание да се срещнете с него.

— Не — отвърна Саманта. Когато той понечи да се отдалечи; тя го спря с умолителен жест. — Почакайте. Кажете ми какво ще стане с мен, когато пристигнем.

— Ще бъдете гостенка на шефа за известно време.

— Негова затворничка! Не можете ли да ми кажете какво да очаквам от този човек?

— Няма да ви се случи нищо лошо, ако това е, което ви притеснява — отвърна й любезно той.

Но Саманта взе милото му държание за снизхождение.

— Как бихте се чувствали, ако аз ви бях отвлякла? Готова съм да се обзаложа, че и вие бихте задавали въпроси!

Той й отвърна със сърдечен смях.

— Не бих имал нищо против, ако вие ме отвлечете малката.

Саманта разбра намека му и се изчерви.

— Не можете ли поне да ми кажете какво пишеше бланката до баща ми?

— Това вече не знам.

— Лъжете.

— Вие сте истинска досада, сеньорита — намръщи се той. — Вървете да спите.

С тези думи той се отдалечи. В крайна сметка не бе й дал нищо, а тя не можеше да повярва на уверенията му, че нищо лошо няма да й се случи при Ел Карнисеро. Но този бандит говореше искрено и открито. Наистина, бе я вързал, но Саманта неохотно си призна, че сама си бе виновна. Той се отнасяше приятелски с нея и я гледаше с възхищение.

Дали би могла да се възползва от този факт по някакъв начин? Нямаше да навреди никому, ако започнеше да се отнася с него с по-малко враждебност.