Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Изгревът къпеше в нежно розови нюанси ширналата се равнина. Саманта се събуди с пукването на зората и погледът и попадна на планинските върхове, облени в светло лилава светлина. Гледката през прозореца й беше прекрасна, а Саманта знаеше, че още по на изток от ранчото небето е окъпано в червено и ярко оранжево.

Саманта рядко ставаше толкова рано. С учудване осъзна, че е облечена, но после веднага си спомни, че предната нощ бе заспала дълбоко, а имаше намерение да си почине само няколко минути. Бе пропуснала възможността да говори с баща си.

Веднага реши, че ще говори с него сега, преди отново да излезе и да избегне разговора с нея. Ще го чака пред вратата му, ако с необходимо, просто в случай, че той реши да се измъкне. Саманта разбираше, че на баща й никак няма да му е приятно да й разкрие истината, не и след като се бе опитал да се преструва, че нищо не се е случило. Не, той нямаше да иска да я види и да разговаря с нея.

Саманта стана от леглото, което не бе оправено за сън и със смачкани завивки. През отворения й прозорец нахлуваше хладина, но тя не почувства студения под краката си, защото бе все още с меките си кожени обувки, които носеше вкъщи. Да спи с обувките си!

Бързо смъкна зелената рокля и облече бежова пола от еленова кожа. Тя бе сцепена в средата и се спускаше до средата на прасците й.

Шафранено жълтата ленена блуза беше достатъчна дори в хладния утринен въздух, но Саманта взе също жакета си от еленова кожа с ресни, който подхождаше на полата й. От всички костюми, които сама си бе моделирала, този харесваше най-много. В него се чувстваше удобно и свободно. Харесваше й да бъде близо до земята, до простите първични неща.

Саманта обу високите си кожени ботуши. Всичките й костюми за езда и ботушите й все още й ставаха. Нямаше значение, че полите й бяха по-къси. Тя винаги ги носеше смело с дължина над глезена, а инч или два по-висока нямаше никакво значение, защото ботушите й достигаха да коленете. За три години талията й си бе останала същата, но многобройните й ризи и блузи й бяха доста отеснели. Коланът с револвера, който винаги носеше, когато излизаше на езда, бе преметнат в долната част на леглото, но Саманта още не мислеше, че е необходимо да го слага сега. Усмихна се, като си помисли, че баща й ще приеме това като заплаха, докато разговарят — или спорят. Имаше намерение да се върне по-късно за револвера и шапката, когато нещата между тях се уредят и тя излезе на сутрешната си езда.

Саманта оправи полата си и взе от масичката четката от слонова кост. Разреса бързо косата си и я прибра с кожена лента, това бе цялото внимание, което отдели на огнения водопад от къдрици. Обърна се, с намерение да излезе от стаята, която вече бе окъпана в слънчева светлина. Саманта пристъпи няколко крачки към прозореца, искаше да разбере дали денят ще бъде хубав. И тогава забеляза дима.

Огромна сиво-кафява димна стена се издигаше все по-високо с всяка секунда, заплашвайки да скрие от погледа и дори високите планински върхове. Димът бе достатъчно далеч, за да бъде… господи, реколтата!

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — изкрещя като стисна силно перваза на прозореца. Не искаше да повярва на това, което се разкриваше пред погледа й.

Вместо да стои на едно място и да се издига спираловидно нагоре, димната завеса започна да се движи бързо на север, после на юг, като се разпростираше на все по-големи територии и в двете посоки. След малко Саманта вече не можеше да види нищо друго, освен дим, всепоглъщащ дим. Грабна трескаво револвера и шапката си и просто излетя от стаята. Потропа два пъти силно на вратата на баща си, сетне нахлу вътре като ураган.

— Подпалили са западните ниви!

Хамилтън бе твърде смаян, за да каже нещо. Със замъглени от съня очи наблюдаваше дъщеря си как крачи нервно напред-назад, като от време на време посягаше към кобура, като че искаше да се увери, че револверът е още там.

— Ставай! — изкрещя тя. — Вече е твърде късно да спасим реколтата, но Хуан и момчето му са при колибите там. Дано само да не са мъртви!

Това помогна. Хамилтън скочи от леглото, думите й окончателно го разсъниха.

— Ще оседлая конете и ще събудя хората — заяви Саманта, като излизаше от стаята. — Ще се срещнем отпред, татко. И избързай!

— Сам, почакай! Ти няма да идваш с нас!

Но тя вече тичаше към фоайето. Хамилтън знаеше много добре, че Саманта пропусна заповедта му покрай ушите си.

Хамилтън прокле деня, когато за пръв път позволи на тези зелени очи да разтопят сърцето му. През първите години, когато заживяха заедно, тя беше такова упорито малко създание. Ужасно я бе разглезил, не можеше да й се нарадва, тъй като му бяха необходими цели девет години, за да си я върне. След цялото това време, когато тя бе далеч от него, Хамилтън чувстваше, че е пропуснал много и искаше да спечели любовта й. Бе изпълнявал всяко нейно желание.

Негова беше вината, че тя бе толкова независима и толкова своенравна. Той бе виновен и за това, че Саманта понякога беше истинска малка пакостница. Беше се надявал, че в училище тя ще се промени, но не стана така. Хамилтън изкриви лице в недоволна гримаса, когато си спомни с какво бе облечена дъщеря му преди малко — костюм за езда от еленова кожа, на бедрото й — револвер. Неговата Саманта бе по-изкусен стрелец от него самия. Това не бе редно! Тя не би трябвало да изпитва никакво желание да носи оръжие и да язди сама из ранчото. Тя трябваше да носи коприна и дантели…

Защо дъщеря му трябваше да бъде толкова различна? Ужасно много я обичаше, тази своя необикновена дъщеря. Въпреки че бе избухлива и упорита, тя означаваше всичко за него. Не беше виждал Шелдън от бебе. С години страдаше заради това, но след като бе минало толкова време, съзнаваше, че всъщност няма син. Саманта бе всичко, което имаше на този свят.

Саманта вече яздеше далеч напред, когато Хамилтън оседла коня си. Бе избрал десет от най-добрите си вакуероси да го придружават; метнаха се на конете и ги пришпориха в галон след нея.

Хамилтън не можеше да си позволи да вземе със себе си всичките си хора. Можеше да е просто капан, чрез който бандитите целят да ги отдалечат от къщата. Можеше да се върне и да открие, че и тя е в пламъци. Все пак по-добре стана, че Саманта е с него извън къщата, така нямаше да я изпуска от очи. Нямаше да го преживее, ако нещо й се случеше.

Откакто получи първата бележка, Хамилтън знаеше със сигурност, че за всичко е отговорен Ел Карнисеро. Това нещастно копеле! Какво безочие, да му заповядва да напусне Мексико! Това бе абсурдно и все пак бандитът искаше да е сигурен, че Хамилтън приема сериозно неговия ултиматум. Обаче нямаше намерение да позволи на някой, обявен извън закона, да му диктува каквото и да било. Ще събере своя армия от наемници и ще прогони веднъж завинаги Касапина от тези планини. Пожарът вече преля чашата на търпението му, време беше да помисли как да действа.

Приближаваха все повече до колибите в нивите и димът ставаше все по-гъст и лютив. Саманта беше права — твърде късно бе да се спасят нивите. Посевите бяха изгорели напълно, но малката група колиби със сламени покриви, където стояха работниците по време на сеитба и жътва, все още бълваха черен дим към небето.

Саманта се насочи право към колибите, преди Хамилтън да има възможност да я спре. Тя първа забеляза Хуан, на известно разстояние от лагера, облегнат на едно изкривено дърво, той държеше главата си в двете си ръце. Малкият му син бе коленичил до него, без да откъсва поглед от баща си.

— Хуан! — извика Саманта, слезе от коня и веднага изтича при тях.

Очите на детето, което бе на не повече от седем години, бяха разширени от ужас. Самият Хуан плачеше, придържайки ръцете си към челото, където кървеше дълбока рана.

— Господарке? — Хуан вдигна към нея мътен поглед. — Опитах се да ги спра.

— Разбира се, че си се опитал, Хуан — отвърна му тя, като се стараеше да го утеши.

— Бяха твърде много. Един от тях ме удари с карабината си, но аз въпреки това се опитах да им попреча, докато не казаха, че ако продължавам да се противя, ще убият моя син.

— Вината не е твоя, Хуан. Твоят живот и животът на момчето ти са по-важни.

Той, изглежда, разбра. Но внезапно в очите му се появи страх и ужас, той сграбчи ръката й, пръстите му болезнено се сключиха около нейните.

— Нали не сте сама, господарке? Моля ви! Кажете ми, че не сте сама!

— Не се безпокой, Хуан, Баща ми с тук. Ще те отведем вкъщи, където ще си в безопасност.

— Не! Трябва да тръгвате бързо. Бандитите още са тук, не са си отишли!

Преди още мексиканецът да свърши с настойчивите си молби и объркани думи, Хамилтън я настигна, хвана я за ръка и я дръпна настрани.

— Чу ли… чу ли какво каза Хуан?

— Да — изръмжа Хамилтън. — Но това не бе и необходимо. Погледни.

Тя проследи погледа му към едно неголямо възвишение на отсрещната страна на нивата. Сега, когато димът не бе толкова гъст, Саманта можеше да вижда ясно. По цялото протежение на хълма се бяха наредили петнадесет мъже. Никога не бе виждала толкова ужасни и заплашителни на вид хора. Те стояха неподвижно и просто наблюдаваха, слънчевите лъчи се отразяваха от време на време в преметнатите им през рамо патрондаши и дългите ножове. Широките сомбрерос скриваха тъмните им лица.

Баща й я дръпна към коня и й помогна бързо да го яхне. Никога не бе го виждала такъв.

— Тръгвай, Сам! — заповяда й той с твърд глас. — Връщай се в ранчото веднага!

— Не! — В гласа й се долавяше предизвикателство, тонът й бе не по-малко твърд от неговия.

По лицето му премина тъмна сянка.

— Веднага напусни това място!

— Няма да тръгна без теб!

— За бога, ще ме послушаш ли поне веднъж? — Саманта почувства почти осезаемо страха му. — Те ни превъзхождат многократно по брой.

— Точно така. Затова ще имаш нужда от всяка ръка, способна да си служи с оръжие.

Хамилтън се взря невярващо в нея.

— Можеш да престанеш с тези прояви на ненужна смелост, момиче. Зад този хълм може би се крият още бандити. Нямам намерение сам да вляза в капана им.

Саманта разбра колко прав бе баща й.

— Да вървим тогава.

— Ти тръгвай още сега. Ние ще те настигнем веднага щом качим Хуан и момчето на конете. — Той направи знак на Мануел и Луис да свършат тази работа. — Тръгвай, Сам.

— Ще почакам.

Хамилтън направо побесня.

— Не разбираш ли, че сега всяка секунда е ценна? За пръв път негодниците не избягаха от мястото на престъплението. Чувстват се силни, Сам. Могат да ни нападнат всеки момент.

— Ще чакам — повтори Саманта, като стисна решително устни. — Няма да те оставя тук сам, татко.

Той я погледна недоволно, поклати глава, след това се обърна и отиде да помогне на ранения Хуан да се качи на коня.

Отвъд черното като въглен поле бандитите не бяха мръднали от местата си. Изглежда, чакаха нещо. Но какво? Да бъдат атакувани или самите те да нападнат? Саманта можеше да застреля шестима от тях, преди да се наложи отново да зарежда револвера си, и още шестима, преди да се приближат достатъчно, за да могат куршумите им да я достигнат. Ако застанеше в добра позиция, можеше да свали с точната си стрелба всеки един от тях.

Мразеше да подвива опашка и да бяга, затова бе доволна, че не се налагаше да пришпорват конете и да бягат като страхливци. От предпазливост и заради раната на Хуан се движеха бавно, с карабини в ръка, готови да стрелят, ако бъдат нападнати. Бандитите не ги последваха. Саманта хвърли веднъж поглед назад и забеляза, че те изобщо не се бяха помръднали от хълма. Тяхното само някаква демонстрация ли беше?

Стори й се цяла вечност, докато стигнат до ранчото. Отведоха Хуан, за да се погрижат за раните му, а Саманта последва баща си в къщата. Той вървеше със скована походка и когато влязоха във всекидневната, се нахвърли върху нея.

— Ти премина всякакви граници! — изкрещя Хамилтън. — Няма да позволя повече такова неподчинение от твоя страна!

— Успокой се, татко! — отвърна тихо Саманта. — Можем разумно да обсъдим всичко.

— Сега искаш да бъдеш разумна, така ли? Защо не прояви разум, когато бяхме на мястото на пожара? Ти рискува живота си?

— Не мисля така.

— Ти никога не мислиш! — отвърна остро той. — Вече си прекалено голяма, за да се държиш като неразумно дете!

— Тогава не се отнасяй с мен като с дете! — Тонът й не бе по-малко остър от неговия, след това добави по-спокойно. — Разбирах отлично положението, в което се намирахме, татко. Знам много добре, че можехме да бъдем нападнати всеки момент. Но напълно бях в състояние да се погрижа за себе си — всъщност, много по-добре от теб, татко. Аз щях да застрелям трима от тях, докато ти успееше да се справиш само с един.

— Въпросът не е в това. Ти си ми дъщеря, Саманта, а не син. Изобщо не трябваше да се излагаш на опасност. Аз исках да те защитя, да те предпазя от надвисналата беда.

— Татко, не разбираш ли, че същите чувства вълнуват и мен? Не можех да те оставя, просто не можех.

Хамилтън въздъхна и се отпусна на един стол.

— Ти просто не разбираш. Сам. Аз съм вече възрастен човек, изживял съм живота си. Но твоят живот е пред теб. Ти си всичко, което имам. Ако нещо ти се случи… нямам причина да продължа да живея. Не бива да се излагаш на такъв риск.

— Спри, татко! — Гласът й бе дрезгав от вълнение, чувстваше се неудобно от тона, с който й говореше. — Ти също си всичко, което имам на този свят, знаеш много добре това.

— Не, Сам. Ти ще имаш съпруг и деца. Ще има и други, които да дариш с любовта си. Господи, изобщо не трябваше да ти позволявам да напускаш къщата тази сутрин, но въобще не си мислех, че негодниците ще останат. Само като си помисля какво можеше да се случи…

— Престани да се обвиняваш.

— Ще се обвинявам, ако така ти харесва! — Той се изправи рязко и я погледна сърдито. — За последен път се излагаш на опасност, момичето ми. Няма да напускаш тази къща, докато не приключим всичко.

— Не отиваш ли твърде далеч? — запротестира тя.

— Не! Говоря сериозно, Сам. Няма да има повече сутрешна езда, дори и с ескорт.

— Няма да стоя затворена! — У нея отново започна да се надига гняв.

— О, да, ще го направиш, или, бога ми, ще сложа решетки на прозорците и ще те заключа в стаята ти.

Очите й започнаха да хвърлят гневни искри, когато разбра, че баща й говори сериозно и ще изпълни без колебание намерението си.

— За колко време? — настоя студено Саманта. — Колко време възнамеряваш да ме държиш като затворничка?

— Няма нужда да се засягаш толкова. Отказвам само да те пусна на сутрешната ти езда, и то единствено заради твоята безопасност.

— За колко време?

— Седмица, може би. Днес ще уведомя властите. Ако те не могат да помогнат, ще събера свои хора оттук. Ще видим пак ще реагира Ел Карнисеро, когато силите се обърнат срещу него.

— Сега поне призна истината — отвърна Саманта с горчивина и изпита някакво мрачно задоволство, когато забеляза как той видимо трепна и се смути. — Съгласна съм да си остана вкъщи, една седмица, при едно условие.

— Какво? — Хамилтън стана подозрителен.

— Да ми кажеш какво пише в бележките, които ти е изпратил Касапина.

За нейна изненада баща й въздъхна с леко облекчение.

— Ще направя нещо по-добро.

Хамилтън излезе от стаята, като се върна миг по-късно с два мръсни смачкани листа в ръка.

— Ето, прочети ги.

Бележките бяха написани с разкривен, груб почерк, и двете бяха подписани с едно голямо „К“. В едната се казваше: „Върви си, Гринго.“ Другата беше по-ясна. „Мексико те мрази, Гринго. Ако останеш тук, ще умреш. Върви си.“

— Мануел ми каза, че Касапина страшно мрази гринго — заяви Саманта след минутен размисъл.

— Той не се е отказал от намерението си да ме прогони. Станал е по-дързък. Но капката, която преля чашата, бе да те видя и опасност. Този бандит ще си получи войната, щом толкова иска.

— Ще изчакам една седмица, татко, обещавам. Но не повече.

Той знаеше, че тя говори съвсем сериозно.