Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Фройлана Рамирез събуди Саманта, като внесе прясна вода в стаята й. Най-малката дъщеря на Мария, двадесет и три годишна, все още не бе омъжена, въпреки че много мъже бяха искали ръката й. Но тя чакаше единствения мъж, „този, който ще ме грабне и ще ме отнесе далеч“, както често говореше на Саманта със сериозен тон.

— Той ще е много силен и много красив, освен това ще ме накара да припадам от любов по него.

Саманта винаги се бе отнасяла иронично-недоверчиво към фантастичните й мечти. Възприемаше момчетата само като противници в някое състезание и за нея бе истинско удоволствие да ги побеждава. Саманта винаги бе побеждавала Рамон и другите момчета от ранчото, дори онези, които бяха много по-големи от нея. Но сега, когато се бе превърнала в млада жена, можеше да разбере Фройлана.

Саманта лежеше и слушаше безгрижното бъбрене на Фройлана: изключително жизнено момиче, много красиво, с копринена черна коса, големи кафяви очи и златиста кожа. Единственият й недостатък бе непрестанното й бърборене.

— …вече не си момиче, а си жена. Сега и двете сме такива — казваше Фройлана.

Саманта сподави усмивката си, прехвърли стройните си крака през леглото и се изправи.

— Предполагам, че е така — отвърна, като с мъка успя да си придаде сериозно изражение.

Доколкото Саманта можеше да си спомни, по-голямото момиче винаги се бе смятало за зряла жена. Фройлана бе само на тринадесет години, когато Саманта дойде с баща си в Тексас, а Мария и семейството й бяха дошли при тях в Мексико следващата година. Баща й се бе преместил в Мексико, за да избегне метежите на Гражданската война в Американските щати. Боеве се водеха и в Мексико, така наречената революция, но там баща й оставаше неутрален, пък и живееше толкова далеч на север, че най-големите неприятности и вълнения никога не достигаха до тях.

— Сега вече не избухваш в смях и не се кикотиш, когато говоря за мъже — продължи Фройлана, като оправяше леглото на Саманта. — Вече и ти започна да се интересуваш от тях, а?

Саманта се прозина и се отправи на пръсти към малка стаичка в съседство с нейната, където стоеше огромната вана с четири крака. Наистина, трябваше да носи вода, но за използваната имаше отводнителна тръба. Каната със студена вода стоеше на поставката до хавлиената кърпа.

— О, Лана, не знам — извика Саманта през рамо. — Но мъжете понякога са много лицемерни. Мисля, че за известно време мога да мина и без тях.

— Ау, не! — възкликна Фройлана.

— Така е, уверявам те.

— Какво ще правиш, когато младият Рамон помоли твоя баща за ръката ти? А той ще го направи! Той винаги е бил влюбен в теб, въпреки че ти се държиш като дете. Само почакай да те види сега, направо ще се поболее от любов!

Саманта плисна студена вода в лицето си и се пресегна за кърпата.

— Рамон може да моли баща ми колкото иска, но накрая аз съм тази, която ще даде окончателния отговор. И как мога да знам какво да отговоря, когато не съм го виждала почти три години?

— Ще го харесаш, patrona, уверявам те.

— Patrona? — Саманта почти извика от изненада. — Лана, никога преди не си ме наричала господарка.

— Толкова си се променила — поясни Фройлана. — Сега вече си истинска дама.

— Глупости. Не съм се променила чак толкова много. Искам да се обръщаш към мен както винаги.

— Да, Сам — усмихна се Фройлана.

— Така е по-добре. А колкото до Рамон и това дали ще го харесам, няма никакво значение — заяви Саманта, като тръгна обратно към стаята си и се отправи към гардероба. — Както ти казах и по-рано, за известно време мога да мина и без мъже.

— И възможността да видиш отново Рамон не те вълнува? Дори мъничко?

— Да ме вълнува? За бога, не — засмя се Саманта. — Щастлива съм, че съм си вече у дома. Не ми трябва нищо повече.

— Но тогава какво мислиш за Ел Карнисеро? Историите, които се разправят за него, не те ли вълнуват?

Саманта се обърна и се вгледа любопитно във Фройлана.

— Ел Карнисеро? Касапина? Що за име е това?

— Говори се, че той насича жертвите си и после ги хвърля на кучетата, парче по парче. Така е получил прякора си — отвърна Фройлана, като не смееше дори да си поеме дъх.

— Лана! Колко отвратително!

Фройлана сви рамене.

— Не вярвам точно на тази история, но на други, да. Казват, че той е много подъл. Казват също, че е много грозен, но въпреки това може да има всяка жена, която пожелае. Чудя се…

— Почакай малко, Лана — прекъсна я Саманта. — За кого твориш? Кой, по дяволите, е този Карнисеро, когото намираш толкова вълнуващ?

Тъмните очи на Фройлана се разшириха от учудване.

— Не знаеш? Господарят не ти е казал?

— Не, баща ми не ми каза нищо подобно — отвърна Саманта.

— Ау! — ахна по-голямото момиче. — Здравата ще ме наругаят за това, че ти казах!

— Но ти почти нищо не ми каза! — отвърна нетърпеливо Саманта. — Кой е Ел Карнисеро?

— Не! Нищо повече няма да кажа. А сега трябва да отивам.

— Лана! — Без да отговори, момичето бързо изтича към стаята, оставяйки Саманта в недоумение. — Проклятие, за какво е всичко това? — мърмореше си тя, докато бързо се обличаше в нефритовозелен ездитен костюм от велур и светложълта копринена риза.

Касапина, мъж, който насича враговете си на парчета! Що за човек бе този, който убиваше хора в мирно време? Генерал от революцията, може би? И от двете страни имаше много жестоки мъже. Някой скитник, обявен извън закона, или правителствен служител? В революцията либералите бяха победили, а Хуарес стана президент. Но Хуарес не можеше да контролира служителите си в цялата територия.

Скоро Саманта се присъедини към баща си за закуска, която се състоеше от царевичен хляб, шунка и силно, горещо кафе.

— Кой е Ел Карнисеро? — попита тя.

— Откъде си чула това име? — Баща й се облегна в стола си и се намръщи.

— Какво значение има? — отвърна тя. — Кой е той?

Хамилтън се поколеба няколко минути.

— Не е човек, за когото би трябвало да се безпокоиш.

— Татко, не увъртай. Защо не ми разкажеш за този човек?

— Той е бандит, Сами, човек, който си е спечелил лоша слава на юг през последните няколко години. Бандит.

— Защо тук се говори толкова много за него?

— Защото този тип се подвизава напоследък на север — въздъхна Хамилтън. — Сега той и хората му живеят в Усет Сиера.

— Искаш да кажеш, че се крият там. Никой ли не се е опитал да ги хване?

— Саманта, знаеш не по-зле от мен, че ако някой се скрие в тези планини, е почти невъзможно да бъде открит.

Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Този ли бандит ти причинява неприятности?

— Не мога да съм сигурен, че е същият човек.

— Негова работа ли е кражбата на пилетата и добитъка?

— Възможно е, разбира се. Нашите хора казват, че е той, че Ел Карнисеро ми е обявил война по някаква причина. В това обаче се съмнявам, защото няма никакъв смисъл. Никога не съм срещал този човек. И при това, до планините има поне три или четири дни усилена езда.

— И това е причина да си мислиш, че не той ти причинява неприятности?

— Да. Има други имения, по-близо до планините, които могат да се плячкосват по-лесно. Няма никакъв смисъл той да язди дотук, за да краде храна и да върши безобразия. Има и още една причина, която вакуеросите, които настояват, че всичко е негова работа, постоянно пренебрегват. Говори се, че този мъж е хладнокръвен убиец, и все пак, при всичките неприятности, които имаме, никой досега не е пострадал. Никой не е видял нито него, нито някой от бандата му. Казват, че когато Ел Карнисеро тръгне някъде, той тръгва с всичките си хора. А ние намерихме следи само от няколко души.

— Което ще рече, че са били скитници — изказа на глас мислите си Саманта.

— Да.

— Тогава защо хората са убедени, че е Ел Карнисеро?

Хамилтън сви рамене.

— Това, че един бандит ми е обявил война, е много по-вълнуващо от вероятността няколко скитници, случайно минаващи оттук, да са отвлекли животните ми. Хората обичат такива драматични истории. Веднага щом се разчу, че известният бандит се намира в района, всяка беда се приписва на него. Хората постоянно клюкарстват за него, защото той предизвиква голямо вълнение, а те обичат такива неща.

— Всичко това крие ли голяма опасност?

— Не, разбира се — отвърна Хамилтън. — Не вярвай на всичко, което чуеш. Затова не исках да знаеш за този бандит. Не исках да се тревожиш.

— Нямаше да се тревожа много, татко. И преди тук са се навъртали бандити.

— Радвам се, че подхождаш разумно към тези неща. — Той се приближи отново към масата, приведе се напред и я погледна настойчиво. — Облякла си костюм за езда. Излизаш ли?

Тя се усмихна дяволито.

— Това винаги е било любимото ми занимание, не помниш ли? Да пояздя сутрин. С нетърпение очаквам да се върна към старите навици.

— Надявам се старите навици да не включват работа с останалите мъже от ранчото.

Саманта се разсмя.

— Като че ли долавям нотка на неодобрение? Не, татко. Няма да работя повече. Необузданите и диви дни са вече в миналото — увери го тя.

— Нямаш представа колко се радвам да чуя това от теб. — Той се усмихна. — Знам също, че имаш достатъчно здрав разум да вземеш със себе си хора да те придружават, когато излизаш на езда.

— Придружители, когато се намирам на собствена земя? — Саманта се разсмя. — Не ставай смешен, татко.

— Виж какво, Сами, вече не си дете. Една млада жена не бива да язди без придружители.

— Нека да не спорим, татко — въздъхна Саманта. — Няма да загубя свободата си само защото съм пораснала с няколко години.

— Сами…

— Ех, ти, стар мошенико. — Тя бе доловила тревогата в гласа му. — Наистина се притесняваш заради онзи бандит, нали?

— Предпазливостта не вреди, Сами.

Саманта се поколеба, след това стана от стола си.

— Много добре, татко. Ще следвам съвета ти за известно време — отстъпи тя. Обърна се да си тръгне, но след това се спря и му се усмихна дяволито… — Но сам знаеш, че от това няма да има полза. Вакуеросите изобщо не могат да ме достигнат. Никога не са могли.

Саманта се отправи към южния край на ранчото, пришпорвайки силно коня си, като остави двамата си придружители далеч зад себе си. Ел Сид беше истинско съкровище. Конят все едно плуваше по въздуха. Саманта бе обзета от истинско въодушевление. От години не бе яздила толкова бързо. Седлото й беше много хубаво, изработено от испанска кожа от най-добро качество, беше красиво инкрустирано и имаше златна украса. Напълно подхождаше на великолепния Ел Сид.

На върха на един неголям хълм тя слезе от коня, тъй като искаше да изчака вакуеросите. Пред погледа й се простираше на десетки мили равнина, набраздена тук-там от хълмове. На някои места растяха кактуси и няколко самотни дървета. Но на запад се извисяваха величествените планини и… дим. Саманта впи поглед в далечината и в черния дим, лицето й придоби загрижено изражение. Веднага се метна на коня и препусна към придружителите си, като отдалеч им сочеше дима. Достигна опожарената гранична колиба само след петнадесет минути, но намери само тлееща купчина развалини. Огледа се във всички посоки, но наоколо нямаше и следа от човешко присъствие.

Когато двамата вакуероси я настигнаха, Саманта веднага се обърна към тях.

— Кой може да е причинил този пожар?

— Ел Карнисеро — веднага отвърна Луис.

Луис, Мануел и най-големият син на Мария трябваше да проявят повече разум, помисли си Саманта.

— Огледай се, Луис. Тук няма никой. Виждаш ли някакви следи?

— Не, но няма съмнение, че е бил Ел Карнисеро — отвърна упорито той. — След като е подпалил колибата, е имал достатъчно време да избяга. А това се случва за втори път тази седмица.

Очите й се разшириха от изненада.

— Искаш да кажеш, че тази колиба с била построена след един подобен пожар?

— Да. Строежът беше привършен едва вчера.

— Колко пожара с имало? — намръщи се Саманта.

— Девет, през последните две седмици.

— Девет! — ахна тя. — А складът? И той ли се включва в тези пожари?

Луис кимна.

— Този пожар причини много шеги. Толкова храна изгоря за нищо. И то толкова близо до ранчото! Ел Карнисеро е много дързък човек, наистина.

Саманта не каза нищо повече. Върна се обратно в ранчото наранена и разочарована. Баща й я бе излъгал. Бе говорил за поправки, когато фактически сградите са били опожарявани. Защо я беше излъгал? И какво още криеше от нея?