Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Напускайки мястото, където бе изпитала такова унижение, Саманта имаше една утеха — по земята имаше кръв. Дали кръвта беше от осемте дълбоки драскотини на гърдите му, или от рани от куршумите й, тя не можеше каже. Но поне бе сигурна, че в момента той изпитва болка и от това се чувстваше по-добре.

Бе изминало дълго време, докато тя успее да се съвземе и да подреди в ред мислите си, припомняйки си всичко в най-големи подробности. Изми кръвта на Ханк от гърдите си. Имаше кървави петна по блузата й, тъй като той бе кървил много. От този факт Саманта изпита злобно удоволствие. Бе го наранила.

Като си мислеше за това, препусна към участъка на Ейдриън. Отново бе заредила своя деринджър, тъй кат винаги носеше резервни патрони в чантичката си. Бе подготвена за всяка опасност, която можеше да се изпречи на пътя й. Но по пътя не се случи нищо и тя без произшествия пристигна при Ейдриън и Жанет.

Саманта отново бе вдигнала високо косата си и бе сложила шапката си, дрехите й бяха съвсем леко измачкан и влажни, затова се надяваше, че изглежда както винаги. Не съзнаваше, че очите й блестяха гневно със смарагдов блясък. Но Жанет веднага забеляза това, както и други неща.

— Господи! Какво е станало устните ти? И шията! — ахна Жанет, когато Саманта слезе от коня и се приближи към нея.

— За какво говориш? — Саманта се закова на място.

— От устата до шията имаш кървави петна! И… — тя обиколи приятелката си. — И на врата ти има кръв, и в косата ти! Какво се е случило?

— Кръвта не е от мен, така че това няма значение! — отряза я Саманта и се отправи към палатката на Ейдриън, близо до която винаги имаше съд с вода.

Жанет я последва, лицето й беше загрижено. Гледа как Саманта енергично измиваше кръвта от лицето си.

— Тогава кръвта е от него?

— Да.

И двете знаеха за кого става дума.

— Какво си направила с него?

Саманта вдигна рязко глава и впи яростен поглед дребната блондинка.

— Какво съм направила?! — Тонът й бе презрителен и рязък — Защо не ме попиташ какво ми направи той? Искам да знам как можа да ме оставиш сама с това копеле?

— Саманта!

— Какво Саманта! — изфуча тя. — Знаеше колко неуместно бе да ме оставяш сама с него и въпреки това настоя да останеш тук. Каза, че Ейдриън бил болен. За него ще е на добре наистина да е болен, Жанет. — Изражението й бе мрачно и заплашително и не предрешаваше нищо добро. — Къде е той?

— Не много далеч оттук — отвърна изплашена Жанет. — Замина малко по-нагоре по речното корито.

— Ейдриън! — извика високо Саманта. — Ейдриън! Ела тук!

— Саманта, моля те! Кажи ми какво се с случило!

Саманта се обърна към приятелката си с подозрително присвити очи.

— Започвам да се чудя дали ти не си замислила предварително всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти беше тази, която покани Ханк да дойде с нас днес, а знам много добре, че ти дори не го харесваш. След това ти уреди нещата така, че да остана сама с него. Нарочно ли го направи? Надявала си се, че той ще ме накара да забравя брат ти, така ли?

Жанет пребледня и тъкмо щеше да започне с някакво извинение, когато се появи Ейдриън.

— За какво е цялото това викане? Саманта, защо се върна?

— За да се срещна с теб. Ейдриън. — Саманта успя да придаде на думите си неочаквана за брата и сестрата студенина.

Улови се, че гледа на него по друг начин. Обвинението на Ханк отново прозвуча в мислите й.

— Какво има? — понита предпазливо Ейдриън. Лошото й настроение го караше да се държи настрани от нея.

— Държиш се много предпазливо с мен, Ейдриън — отвърна Саманта с измамно мек глас. — Защо намираш присъствието ми толкова обезпокоително?

— Не е така — отрече той, но въпреки това отстъпи крачка назад — Какво си си наумила, Саманта? — настоя той.

— Нищо, което да не може да се изясни с малко откровеност. — Тя спокойно хвана ръката му и го придърпа към себе си. — Целуни ме, Ейдриън.

Той отскочи назад, като рязко издърпа ръката си от нейната.

— Какво ти става? — смая се той.

— Нищо — отвърна безизразно тя. — Но ако не ме целунеш точно сега, Ейдриън, ще си помисля, че ти има нещо.

Той погледна безпомощно към Жанет. В този момент Саманта улови с две ръце главата му и приближи лицето му към своето. Сама трябваше да го целуне. Целувката беше истински провал. Ейдриън бе отвратен. Ръцете му висяха безпомощно отстрани, той дори не направи опит да я прегърне. Устните му бяха леденостудени. В него нямаше абсолютно никакво чувство.

Саманта бавно го пусна и той отстъпи крачка назад, като триеше устните си с опакото на ръката си. Не бе изненадана.

Вече изобщо не мислеше за него. В този момент си мислеше единствено за времето, което бе пропиляла да го желае и да го обича.

— Копеле! — изсъска тя.

— Саманта… — започна Жанет и Саманта се обърна рязко към нея.

— Предателка! Ако само ми бе казала! Миналата вечер ти казах, че го обичам, а може да си се досещала и преди. Защо не ми каза?

— Скъпа, това не е… това не е нещо, което може да признаем открито — отвърна безпомощно Жанет.

— Но можеше да кажеш само на мен! Ти знаеше за чувствата ми. — Очите й се напълниха със сълзи и тя не можеше да спре. — Щеше да ме нарани много, но поне щях да запазя честта си. Сега е вече късно, защото ти ме излъга вместо да ми кажеш, се опита да си играеш на сватовница. Сервира ме на оня дявол като на тепсия, Жанет!

— Саманта, толкова съжалявам — отвърна искрено Жанет — Не можех да знам, че Ханк Шавез ще се възползва от теб. Трябва да ми повярваш!

— Какви са тия приказки за Ханк? — намеси се накрая Ейдриън. — Какво си му сторила?

Саманта изведнъж избухна в истеричен смях.

— О, боже, напълно в твой стил е да мислиш, че аз съм насилникът.

Ейдриън й обърна гръб и се отдалечи с бързи крачки. В този момент Саманта не знаеше кой от двамата мъже мразеше повече.

— Саманта… — започна отново Жанет.

— Не! — сряза я Саманта и се отправи към коня си Следващите й думи бяха като удар в лицето на Жанет. — Каквото и да кажеш, вече не можеш да ми помогнеш, Жанет. Връщам се в града и искрено се надявам да не видя нито теб, нито брат ти, преди да си тръгна.

После Саманта се отдалечи в галон, вътрешно изгаряше гняв и горчивина. Когато пристигна в града, веднага се премести в най-хубавия хотел, който Елизабеттаун можеш да предложи.

Останалата част от деня прекара, размишлявайки. Как можеше да направи с Ханк Шавез? Осъзна бързо, че го мрази повече от Ейдриън. Не можеше да остави Ханк да с измъкне. Да я прелъсти, а после да й се подиграна. Тя наистина го бе обидила, но той нямаше никакво право да я наранява по този начин.

Не се измъчваше и ядосваше толкова заради изгубената си девственост. Това бе неговото отмъщение, беше съвсем заслужено, пък и всичко бе приключило. Ханк бе мислил, че тя го заслужава, защото го бе наранила, за това дори би могла да му прости. Тя знаеше какво значи да ти причинят болка. Но въпреки че й се искаше това да не се бе случвало, макар засрамена, си признаваше, че бе изпитала удоволствие, когато се люби с него.

Но подигравките на Ханк, когато си бе тръгнал, я караха да се изчервява от срам. Той знаеше каква глупачка е била през цялото това време и само от мисълта за това й призляваше. Ханк знаеше, че тя никога няма да има любовта на мъжа, когото обича.

Беше обичала! Сега Саманта изпитваше само жал към Ейдриън. Беше отвратена от себе си. Как можеше да бъде толкова глупава! Винаги се бе подценявала, тъй като винаги си мислеше, че Ейдриън не я забелязва по нейна вина.

Всичко това сега я измъчваше и ядосваше. Затова искаше толкова отчаяно да си разчисти сметките с Ханк. Само че не знаеше как. Нямаше абсолютно никаква представа как се проследява човек. Можеше да наеме някого да свърши тази работа, но не знаеше как да намери такъв човек.

Нищо не можеше да направи, освен да се надява, че един ден пътищата им отново ще се пресекат. Имаше начин тази надежда да стане напълно реална — трябваше да обяви награда за него. „ТЪРСИ СЕ ЖИВ“ А тя го искаше жив, защото искаше да види как ще го бичуват, тъй като не бе нищо друго, освен един жалък негодник!

Но за да обяви, че се издирва и че е определена награда за залавянето му, трябваше да има причина. И най-удачната от тях бе ОБИР. Ако го хванеха, щяха да го държат затворен, докато тя дойдеше да го идентифицира. Тогава тя щеше да ги накара да го пуснат и щеше да поеме закона в собствените си ръце. Освен това няколко от вакуеросите на баща й щяха да и помагат.

Мислейки си за своето отмъщение, Саманта се почувства по-добре. Вече имаше план, първото нещо, което щеше да направи рано сутринта на другия ден. Затова може би заспа лесно… И сънува Ханк Шавез.

Четири дни по-късно Саманта и ескортът й от шестима души напуснаха Елизабеттаун в облак прах. Саманта изглеждаше твърде помпозно с широкополата си кафява шапка, нахлупена над високо вдигнатата й червеникаво кестенява коса. Носеше кафява кожена пола сцепена по средата, и същата по цвят и материя жилетка над бяла копринена риза. Видът й бе поразителен. Приличаше на каубой, но личеше, че е жена. Всичко обаче, от ботушите и шпорите до висящия на бедрото й кобур с револвера, си беше на мястото. Полата беше направена така, че револверът да не й пречи и да язди удобно на дамското си седло.

Саманта бе обсипала с благодарности Мануел, защото й бе донесъл удобен ездитен костюм, а и конят, който й бяха довели, беше чудесен. Наричаше се Ел Сид, енергичен млад жребец. Когато преди три години бе тръгнала на изток, той бе съвсем малко жребче. Сега беше голям, силен и здрав и тя щеше да се научи да го обича, както бе обичала Принцеса, нейната игрива млада кобилка, която бе умряла точно преди Саманта да тръгне за училището.

През първата седмица на пътуването им към къщи Саманта се стремеше да остави колкото бе възможно повече мили между себе си и мястото на своя позор. Но скоро Мануел настоя да забавят темпото, обяснявайки, че няма намерение да заведе вкъщи господарката, изтощена и с болки по цялото тяло от бързата езда.

След тази първа седмица на луда езда изминаваха само по около двадесет мили на ден, разстояние, което конете преодоляваха с лекота. Спираха във всеки град и Саманта всеки път проверяваше дали афишите за издирването на Ханк са разлепени. Това бе направено почти навсякъде.

Когато срещаха непознати, ставаше нервна и неспокойна. Всеки път, когато видеше висок, чернокос мъж, облечен в черно, пулсът й се ускоряваше, ръката й сама посягаше към оръжието. Такива чести срещи, които й напомняха за Ханк, никак не й помагаха да го забрави. Как искаше да го забрави! Не беше честно! Тя трябваше да го преследва, а не обратното!

Денят, когато пресякоха границата с Мексико, беше за нея радост и празнуване, въпреки че имаха пред себе си цяла седмица езда, преди да достигнат земите на Кингсли. Но дните вече не изглеждаха толкова дълги. Местността бе позната — обширни равнини и невисоки възвишения — а в далечината красивата Сиера Маунтинз.

Как обичаше само тези планини! Те бяха първото нещо, което виждаше от прозореца си сутрин, като се събуждаше.

Тъй като планинската верига бе вече пред погледа й всеки ден, Саманта се чувстваше така, сякаш си бе вече у дома.

Струваше й се, че все едно бе излязла да поязди с вакуеросите, както правеше в миналото. Често нощуваха навън и когато правеха лагера си близо до планините. Саманта яздеше сама но цял ден, като изследваше пещери и дерета, попадаше на тесни планински пътеки, от векове използвани от индианците, зашеметяващо красиви, скрити от погледа, долини и останките на стари селища. Бяха чудесни времена.

Саманта въздъхна тежко. Вече не беше малко момиче и не притежаваше предишната жажда за приключения. За трите години, които бе прекарала вън от къщи, бе пораснала много. И то най-вече през последния месец!

Пристигнаха в ранчото през един късен следобед през втората седмица на април. Беше топъл, слънчев ден. Построената от камък и кирпич голяма едноетажна къща с разпръснатите си многобройни постройки сякаш я приветстваше с добре дошла, но баща й, който стоеше пред предната врата и я чакаше да слезе от коня, накара сърцето й да подскочи от радост. Саманта изтича към Хамилтън Кингсли и се хвърли в прегръдките му. В продължение на няколко минути стоя така, като не можеше да намери сили да се отдели от него. Тук беше в пълна безопасност. Никой не можеше да я нарани, когато тези ръце я прегръщаха. Този мъж я глезеше, угаждаше й, обичаше я. Чудесно е отново да си бъде вкъщи!

Най-накрая Саманта се откъсна от прегръдката на баща си и се загледа в него продължително. Той никак не се бе променил и тя страшно се зарадва. Баща й бе все същият широкоплещест здрав мъж, на когото отначало яростно се бе противопоставяла, а впоследствие се бе научила да го обича. Той се засмя, но в очите му блеснаха сълзи.

— Е, дъще, издържах ли на проверката?

— Никак не си се променил. — Саманта също се засмя.

— Но затова пък промяната у теб е съвсем очевидна. Вече не си моето малко момиченце. Не трябваше да те изпращам в онова училище. Дявол да го вземе, измина толкова много време, откакто напусна тази къща. Липсваше ми!

— И ти ми липсваше, татко. — Саманта бе готова да се разплаче. — Толкова съжалявам, че останах по-дълго, отколкото трябваше. Трябваше да се върна по-рано. Съжалявам повече, отколкото можеш да си представиш.

— Хайде, сега — отговори баща й с дрезгав глас. — Не искам да виждам сълзи в тези красиви очи. Нека да влезем вътре.

Той я поведе през заградения вътрешен двор към къщата.

— Мария! Нашето малко момиченце се върна вкъщи! — извика силно Хамилтън. — Ела да видиш колко е пораснала!

Кухнята, която се намираше малко настрани от вътрешния двор и около която бяха засадени цъфнали храсти и лози, бе място, където Мария можеше да бъде намерена почти по всяко време. Закръглената мексиканка изтича от тази посока и Саманта я срещна точно пред входа. Мария се бе променила съвсем малко. В гъстите й, черни като въглен, коси се бяха появили още няколко сребърни косъма, Но когато попадна в меката прегръдка на тази жена, Саманта се почувства удобно и уютно, както винаги.

— Я се погледни само! — хокаше и шеговито Мария. Пораснала си твърде много. Вече си станала жена.

— И съм станала по-хубава, нали? — Саманта се усмихна дяволито.

— А, сега виждам, че изобщо не си се променила. Отново се опитваш да изпросиш комплимент от мен.

— И сигурно пак няма да го получа.

— Нима? — Мария напрани възмутена физиономия. — Това момиче лъже. Така ли ви учат в онова прехвалено училите?

Саманта потисна една усмивка, както и баща й.

— Хайде, хайде. Мария, та тя само се шегува с теб — каза той.

— Мария знае това много добре, татко — добави Саманта. — Само че тя първо трябва да вдигне малко шум, това си е неин стил.

— Ау! Няма да стоя и да слушам едно детенце да ме обижда по този начин.

— Детенце? Аз пък си мислех, че каза, че вече съм станала жена. Реши най-после кое от двете с вярно, Мария.

Мария вдигна примирено ръце.

— Вече съм твърде стара за твоите номера. Остави старата жена на мира.

— Така и ще направя, но само ако ми обещаеш да ми приготвиш печено пиле за вечеря — отвърна Саманта, а очите й блестяха закачливо.

Мария хвърли многозначителен поглед на Хамилтън.

— Не ви ли казах, че тя ще поиска пиле? Това е любимото й ястие, а аз не мога да й го приготвя — заради онзи дявол.

Мария направи гримаса на отвращение.

— Мария! — обади се предупредително Хамилтън.

— Какво има? — попита Саманта, като се намръщи. Тази размяна на погледи и недоизказани реплики беше нещо съвсем необичайно. — Нима нямаме пилета?

Без да обръща внимание на предупредителния поглед на Хамилтън, Мария продължи сърдито:

— Нито едно. — Тя щракна с пръсти. — Ето така, всички изчезнаха.

— Изчезнаха? Искаш да кажеш, че просто така, вече ги няма?

Мария поклати глава.

— Твоят баща ми отправя заплашителни погледи — отбеляза намусено тя. — Няма да кажа нито дума повече.

Саманта гледа след нея, докато тя се скри в кухнята, след което се обърна към баща си.

— За какво беше всичко това?

— Нищо, Сами — отвърна Хамилтън меко. — Знаеш, че Мария обича да преувеличава.

— Но как могат да изчезнат пилетата — освен ако не са откраднати. А нашите работници не биха го направили. Тогава знаеш ли кой е?

Той само поклати глава и отвърна уклончиво.

— Разбира се, имам известни подозрения. Но не е нещо, заради което трябва да се тревожиш. Всеки ден очаквам Хорхе да се върне в ранчото с цяла касетка с пилета, така че в крайна сметка ще имаш своето печено пиле. Защо не отидеш да си починеш преди вечеря? Сигурно си изморена. Можем да поговорим по-късно.

Саманта се усмихна. Беше толкова щастлива, че си е у дома, че скоро забрави за липсващите пилета.

— Не от сън имам нужда, татко, а от хубава баня. Толкова време трябваше да се къпя в малки неудобни вани, че от месеци си мечтая за огромната вана, която ми купи.

— Хубаво е да зная, че един от подаръците ми се оценява толкова много — засмя се той.

Саманта също се засмя.

— Точно този подарък оценявам толкова високо, че нямам търпение да се пъхна в него. Ще се видим по-късно, татко…

Тя го целуна по бузата.

— Толкова е хубаво, че съм си отново вкъщи.

Стаята й, с висок таван и бели варосана стени, я зарадва, както винаги. Изглеждаше по същия начин, както я бе оставила — просторна, чиста, и оскъдно мебелирана. Дрехите, който висяха в гардероба й, щяха да й станат, ако отпуснеше малко шевовете. От изток си бе донесла много нови дрехи, така че щеше да махне старите, освен костюмите си за езда.

Тясното легло все още бе покрито със старото карирано одеяло, което тя толкова много харесваше. Вместо тоалетна масичка имаше един съвсем обикновен дъбов скрин. На масичката до леглото й не се виждаха никакви дамски украшения. Нищо в стаята не говореше, че принадлежи на млада девойка, защото Саманта бе палаво момиче, което ненавиждаше безполезните дамски дрънкулки.

Саманта реши, че е време да сложи тоалетна масичка в стаята и може би дантелени завеси на прозорците, както и огромно огледало, в което да се оглежда в цял ръст, и дори покривки за масичките. Саманта не се бе променила чак толкова много, но вече нямаше нищо против да бъде дама. Бурната й реакция срещу нерадостното детство, прекарано с прекалено строга баба, не можеше да продължава вечно. Но и никога нямаше да се откаже от свободата си.

Вечерята бе много приятна. Мария бе надминала себе си. Имаше ориз по испански с дебела пържола и чушки, и вкусен боб, изпържен в мазнината от бекона. Саманта яде толкова много, че имаше чувството, че ще се пръсне. Толкова й бе липсвала мексиканската кухня на Мария, че веднага реши, ако някога отново тръгне на път, непременно да вземе Мария със себе си.

След вечеря се оттеглиха в просторната всекидневна и Саманта настоя Мария да дойде с тях. За Саманта възрастната жена бе част от собственото й семейство, въпреки че Мария имаше собствени деца и съпруг — Мануел.

Саманта разказа накратко за училището, тъй като постоянно бе пращала подробни писма за живота си там. Мария и баща й се интересуваха повече от пътуването й към къщи и от Олстънови. Но тя не можеше да говори спокойно за това и по тази причина спомена само общи неща за Жанет и Ейдриън. Баща й й зададе много въпроси за брата и сестрата Олстън, но Саманта нито веднъж не даде да се разбере, че чувствата й към Ейдриън се бяха задълбочили, или че тези чувства бяха жестоко наранени. Говореше за Елизабеттаун с отвращение, но Хамилтън си обясни това е примитивната атмосфера на един бързо развиващ се град.

Саманта изобщо не спомена за красивия, облечен в черно, непознат. Никога нямаше да говори за него, или за своя позор, не и докато той не бъде открит и не й се наложеше да обясни защо именно тя трябва да го идентифицира.

След това бе неин ред да задава въпроси за това как вървят нещата вкъщи. Един от вакуеросите се бе оженил, на други им се бяха родили деца, общо четири. Една от медните мини бе затворена, тъй като в нея бяха станали твърде много нещастни случаи. Напоследък липсвали няколко глави добитък, нищо сериозно, това бе станало само защото ранчото бе останало с по-малко работна ръка, тъй като част от вакуеросите бяха отишли да доведат Саманта. Бяха построени някои сгради, на други бяха извършени поправки, все незначителни неща. Баща й смени темата.

— Синът на дон Игнасио често ни посещава и постоянно нита за теб, Сами.

— Рамон?

— Да, той стана хубаво момче.

— Искаш да кажеш мъж, татко — отбеляза Саманта. — Рамон е с няколко години по-голям от мен.

Хамилтън сви рамене.

— Наблюдавах го как расте, Сами. Също както и теб. Ти все още си моето малко момиче. Трудно ми е да те възприема като жена.

— Е, и аз все още се чувствам като твоето малко момиченце. Така че, предполагам, понякога можем да забравим, че вече съм пораснала.

— Съгласен съм. — Той се разсмя. — Но, както вече казах, Рамон Баройа се е превърнал в хубаво… хубав мъж и си мисля, че ще останеш изненадана от промяната в него. Откакто тръгна оттук, Сами, той сигурно е пораснал с повече от шест инча.

— А как е семейството му?

— Добре е.

Мария недоволно изсумтя.

— Дори много добре, като се има предвид, че те нямат никакви неприятности, докато ние…

Хамилтън доста високо прочисти гърлото си, като по този начин не й позволи да довърши.

— Бих искал малко бренди, Мария.

— За какви неприятности става дума? — Саманта се обърна към Мария.

— Няма нищо — бързо отвърна баща й. — Няколко скитници откраднали от добитъка. Такива неща са се случвали и преди.

Саманта забеляза как Мария недоволно поклати глава, като отиваше да изпълни поръчката на баща й. Какво ставаше тук? Пилетата, мината, липсващият добитък, умрели животни от най-добра порода и въпреки всичко баща й само свиваше рамене с безразличие. Но дали беше точно така? Наистина ли ситуацията не беше толкова тревожна, или той не искаше да я тревожи?

— По всяка вероятност Рамон утре отново ще дойде — каза Хамилтън, после се засмя. — Напоследък идва всеки ден. Предполагам, че ми няма достатъчно доверие, че ще му изпратя съобщение, когато си дойдеш.

— Защо е толкова нетърпелив да ме види?

— Е, ти му липсваш. Освен това още не се е оженил.

— Звучи така, като че се опитваш да ме омъжиш, татко. Саманта се усмихна дяволито… — Предполагам, че не би имал нищо против, ако се омъжа за Рамон.

— Мисля, че от него ще излезе добър съпруг, Но не се ядосвай, Сам — добави той. — Нямам намерение да ти посочва за кого да се омъжиш. Очаквам от теб да следваш сърцето си.

— Бракът е последното нещо, за което си мисля сега — отвърна Саманта. В гласа й се долавяше лека горчивина, но не достатъчна, за да я усети баща й.

— Щастлив съм да чуя тези думи. Сами — продължи баща й. — В края на краищата, ти се върна вкъщи при мен. Не би искал да те загубя толкова скоро, скъпа.

— Не ме наричай така!

Хамилтън вдигна изненадано поглед към нея, смаян резкия й тон.

— Какво?

— Казах да не ме наричаш така! — отвърна грубо тя, след това изпусна дълбока въздишка. — О, съжалявам, татко. Не знам какво ми става.

Беше смаяна, шокирана от самата себе си. Колко ли грубо звучаха думите й? Позволяваше на Ханк Шавез да развали щастливото й завръщане у дома. Баща й нямаше да разбере защо тя не иска да чува повече милото обръщение, а и не можеше да му обясни. Той щеше да бъде съкрушен, ако узнаеше какво й се бе случило. А то бе станало и по нейна вина, напомняше си тя. Беше му позволила да я милва, гали, докато я доведе до неподозирана възбуда. И тя бе допуснала всичко това — после бе твърде късно да спре останалото.

— Сигурно съм изморена повече, отколкото очаквах. Не знам какво говоря. — Саманта се опита да намери извинени за внезапното си избухване. — Миналата нощ не спах добре защото бях много развълнувана, че се връщам у дома.

Хамилтън само кимна в знак, че е разбрал.

— А аз те задържам ненужно. Вече е късно, иди си легни Сами.

— Да, така ще направя. — Тя се наведе и го целуна.

— Ще те видя утре сутринта. — Той стисна топло ръката й преди да я пусне да си върви. — Лека нощ, Сами.

Саманта се отправи към стаята си, ядосана на себе си, вместо да се радва, че си е вкъщи. Позволяваше на Ханк Шавез да се промъквай мислите й, да я измъчва и преследва. Та нали баща й винаги я бе наричал скъпа, когато й пожелаваше лека нощ. А сега не можеше да я нарича повече така заради Ханк Шавез.