Барбара Картланд
Кармата на любовта (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Рано на другата сутрин Ориса отиде при лейди Критчли.

— Мисля — каза тя, — че Нийл ще се храни по-добре в каютата. Когато около него има много хора, той се разсейва, а преди да стигнем в Индия трябва да наддаде поне един-два килограма.

— Това е добра идея — съгласи се съпругата на генерала.

След като успя по този начин да избегне срещите с майор Мередит на закуска, тя не изпита особени угризения на съвестта, когато обяви, че ще се храни с детето.

До Бомбай им оставаха само седем дни. Ако внимаваше, сигурно щеше да успее да избегне една неминуема среща с майора. Сети се, че той излиза на чист въздух рано сутрин, когато повечето от пътниците още спяха.

Никой не знаеше с какво се занимава, че прекарва толкова дълго в каютата си. Сигурно бе свързано с неговите доклади или нещо подобно. Или със злепоставянето на колеги офицери като брат й Чарлз.

При мисълта за това би трябвало да изпита омраза към него, но с ужас разбра, че е невъзможно. Само като се сетеше за начина, по който я бе целунал, по цялото й тяло се разливаше онази странна топлина, която я превърна в негова пленница. Единственият изход бе да не мисли за него, стига да може да изпълни решението си.

Започна да отделя цялото си внимание на Нийл. Когато излизаха заедно да поиграят на палубата, винаги около тях имаше много хора, а от майор Мередит нямаше и следа. Нийл харесваше игрите на открито и тя го учеше на бадминтон. От игралната зала взе една колода карти, с които строяха картонени замъци.

Албумът, в който малкото момченце оцветяваше рисунки за подарък на майка си, бе почти изпълнен със странни животни и хора, които вместо ръце и крака имаха нещо като пръчки, а на мястото на лицата — кръгчета. Нито една от тях не можеше да се сравни с изящната рисунка на военния кораб, направена от майор Мередит.

Ориса бе приключила работата по ушиването на малкото нови дрехи, както и по подновяването на някои от старите, които вече не изглеждаха така безнадеждно старомодни. Когато ги обличаше, й придаваха изящество и елегантност, за които голям дял се падаше на идеалната й фигура.

За щастие тя намери в библиотеката на парахода достатъчно книги, които искаше да прочете; но често се улавяше, че стои загледана в страниците, без да е прочела нито една дума.

В Червено море бе непоносимо горещо. Една вечер стана така задушно, че даже господин Махла се оплака. Ориса си помисли, че биха могли да проведат урока на палубата. Вече бе късно и сигурно нямаше да срещнат много хора.

И наистина, докато стигнаха до двата стола, намиращи се на най-горната палуба, не срещнаха жива душа. Те седнаха удобно и известно време се наслаждаваха на подухващия леко бриз.

Звездите отново хвърляха мистична светлина, а отражението на осветения параход върху почти неподвижната водна повърхност бе фантастично.

— Радвате ли се, че се връщате в родината си? — попита тя на урду.

Той поклати отрицателно глава.

— Не? — не можеше да повярва тя на отговора му.

— Аз исках да остана в Англия — отговори господин Махла. — Положението ми в колежа бе много добро. Преподавателската работа бе интересна, имах много приятели.

— Тогава защо се връщате?

— Защото трябва! Баща ми почина и сега аз съм главата на семейството. Трябва да поема грижата за майка си, четиримата братя и трите сестри, които имам, както и за техните деца.

— Искате да кажете, че няма да можете да преподавате повече?

Той кимна утвърдително, а очите му бяха пълни с тъга.

— Имаме малко земя. Като я обработваме, ще имаме с какво да преживеем.

— Но това значи, че всичките ви знания ще останат неизползвани!

— Това е моята карма, т.е. моята съдба.

— Наистина ли вярвате, че нямате право на собствен избор в случай като този?

— Никакво.

— Не мога да повярвам. Нима искате да кажете, че съдбите ни са предопределени и ние не можем да направим нищо, за да ги изменим?

— Това е основното в моята вяра — отговори с примирение този така интелигентен и умен индус. — Нашата съдба е написана на дланите на ръцете ни.

— Чувала съм да се говори за това, но трудно мога да допусна, че е така.

— Тогава погледнете линиите на дланта си — предложи господин Махла. — Всички те са различни. Няма две човешки същества, с еднакви линии на дланите. По този начин е записана историята на всеки живот. Ето, това е линията на съдбата, очертана съвсем ясно.

— Можете ли да разшифровате собствената си съдба? — заинтересува се Ориса. — Можете ли да кажете какво да очакват от съдбата си другите хора?

— Понякога — отговори той скромно.

Тя протегна към него лявата си ръка с обърната нагоре длан. Индусът се наведе и я разгледа внимателно и съсредоточено.

— Нима не виждате линията на съдбата си, която е толкова дълга и ясно очертана? По нея може да се съди не само за вашата упоритост и силата на характера ви, но също така че животът ви е предопределен. Вашата душа е много стара, госпожо Лейн.

— Какво искате да кажете? — попита тя с възбудено любопитство.

Когато той се наведе съвсем близо до дланта й, за да разгледа по-внимателно преплитащата се мрежа на най-различни линии и бръчици, между тях падна една тъмна сянка.

Беше майор Мередит. Стоеше вкаменен и ги гледаше със странен поглед, за който Ориса бе сигурна, че изразява постоянно нарастваща ярост.

— Вие нямате право да идвате на тази палуба! — каза той грубо на господин Махла.

За миг Ориса и индийският й учител замръзнаха. После господин Махла се изправи, обърна се към Ориса с обикновения си прощален поклон и бавно тръгна, преди Ориса да успее да го спре.

Момичето бе така изненадано от постъпката на майор Мередит, че за известно време не можеше да намери нито една от нужните й думи, за да му каже какво мисли за него. Той обаче я изпревари и заговори пръв.

— Не смятате ли, че би било по-разумно да запазите нежните си чувства към своята собствена класа и цвят на кожата.

Известно време Ориса не можа да разбере какво искаше да й каже. Когато смисълът на думите стигна до съзнанието й, тя загуби самообладание.

— Как смеете да ми говорите по този начин? — заговори тя с глас, пресекващ от ярост и възмущение. — Как смеете да правите такива предположения или заключения за подбудите на моите действия! Не е ваша работа какво правя. Но изглежда в характера ви е да се бъркате в живота на другите.

Спря само, за да поеме дълбоко въздух и продължи:

— Чувала съм какво се говори за вас, майор Мередит. Че се бъркате в неща, които не са ваша работа и не ви засягат. Че слухтите и се опитвате да всявате страх и да създавате неприятности.

По лицето на застаналия пред нея мъж се появи изненада, граничеща с изумление от начина, по който се осмеляваше да му говори. Ала за нея това вече нямаше значение.

— И когато откриете нещо нередно — продължи тя, — подлагате провинилите се на такъв тормоз, че те не могат да го издържат и някои посягат на живота си като нещастният Джералд Дюър.

— Какво искате да кажете? Откъде знаете всичко това?

В гласа на майора прозвуча неприкрито смайване.

— Искам да кажа, че ви мразя и презирам! След като ме обидихте по такъв непростим начин онази вечер, се опитвах да стоя настрана от вас. Но изглежда сте решили, че този път ще се месите в моя личен живот. Предупреждавам ви да ме оставите намира, майор Мередит! Единственото, което искам, е да ме оставите намира!

След като свърши яростния си монолог, тя се обърна и спокойно се отдалечи от него. Не затича, засрамена и унижена, както вечерта, когато я бе целунал, а вървеше твърдо и с високо вдигната глава.

Въпреки железния контрол, който си наложи, когато стигна до каютата и влезе вътре, цялата трепереше от гняв. Погледна лицето си в голямото огледало. На фона на червената вечерна рокля изпъкваше бялата й, с цвят на магнолия кожа.

По някакво странно стечение на обстоятелствата беше облечена със същата рокля, която носеше когато по стълбите на квартирата на Чарлз срещна майор Мередит. Може би тя й носеше нещастие, може би червеният цвят привличаше недоброжелателни погледи.

След няколко минути си каза, че единственото нещастие бе, че пътят й се кръстоса с този на майора. Как смееше да мисли такива неща за нея? Как бе посмял?

Същевременно с желязна неумолимост я глождеше подозрението, че не може и да очаква той да мисли за нея по друг начин. Винаги я заварваше в съмнителни ситуации. Спомни си как в ранната утрин тичаше към задния изход на офицерската квартира, облечена във вечерна рокля. Как ги завари в момента, когато под романтичната светлина на луната господин Махла държеше нежно ръката й.

При вида на ясно изразените им близо един до друг силуети майор Мередит и не би могъл да помисли нещо друго. Изведнъж си спомни думите на индиеца. Че това е карма… съдба, от която и да иска, не може да избяга!

„Но това е глупост — опита се да мисли по-прагматично Ориса. — Всички човешки същества имат свобода на волята и могат да направят с живота си това, което искат.“

Все пак познанията й в областта на будизма и една картина, представляваща Колелото на прераждането, изплуваха в съзнанието й в противовес на прагматизма. Нали стотици милиони вярваха в неизбежността на съдбата си, че не могат да направят нищо, за да я изменят.

Възможно ли беше всички те да грешат и единствени представителите на бялата раса да мислят правилно? Не беше ли обаче по-добре да зареже тези философствания и да помисли за господин Махла. Какво ли си бе помислил за арогантния начин, по който го накараха да напусне палубата за пътниците от първа класа. Дано да е бил достатъчно разумен, за да разбере, че гневът на майор Мередит е бил насочен не към него, а към нея. Не беше възможно индиецът с неговата природна интелигентност да не беше разбрал, че във взаимоотношенията им има нещо странно. Как иначе щеше да си обясни властното държание на майор Мередит и нейната пълна неподвижност и невъзможност да реагира и покаже, че той няма никакви права над нея.

Нещастна, все още сърдита и в същото време дълбоко потисната от това, което се бе случило преди малко, Ориса се съблече и легна. Дълго остана да лежи, а сънят бягаше от очите й. Страхуваше се, че господин Махла може да се обиди и да прекъсне уроците, които очакваше с такова нетърпение.

Самата музика на езика урду я караше да усеща, че е стигнала почти до края на пътуването, че скоро ще пристигне у дома, ще почувства топлината и обичта, които й липсваха през всичките години, които прекара в Англия.

Струваше й се почти невъзможно, че със стъпването си на индийска земя няма да я посрещне майка й. Няма да живее в провинцията, в която бе родена.

В Делхи бе ходила само един или два пъти. Тогава бе малка и не си спомняше почти нищо от древната столица на великите могули. Сигурно там хората водеха активен социален живот. По-голямата част от пребиваването си в Индия прекара на север, в провинция Пенджаб, град Лахор или в града на розите Капуртала, розовите къщи на който бяха накацали по склоновете на величествените Хималаи.

Но имаше ли значение къде точно ще бъде, след като се връщаше в страната, която беше нейната истинска родина.

Господин Махла дойде за урока точно в уговореното време. Ориса помисли, че не е трябвало да се тревожи за тази всеотдайна душа. Поздрави я с обикновената почтителност, сякаш предишната вечер не се беше случило нищо неприятно.

— Така се радвам да ви видя — отвърна на поздрава му Ориса и се усмихна щастливо. — Как е семейството ви? Надявам се, че са добре.

Зададе въпроса както правеше това винаги. Вежливостта и интересът й към хората, които бяха добри с нея, бяха залегнали дълбоко в същността й. Този път обаче господин Махла не й благодари, а отговори:

— Много съм разтревожен.

— Защо?

— Жена ми не е добре. Цяла нощ имаше много силни болки в стомаха.

— Не извикахте ли лекар?

— Естествено че не… Вие сигурно трудно бихте я разбрали, но съгласно нашата религия тя не може да бъде прегледана от мъж.

— Но аз я разбирам напълно — увери го момичето. Знаеше, че за една хиндуистка е немислимо да се покаже на мъж, при това бял.

— Не зная какво да правя. Болката е толкова силна, че жена ми непрекъснато плаче.

— Може би е яла нещо, което не й е понесло. Бих ли могла да я посетя?

— Благодаря за предложението, обаче за жена с вашето положение е невъзможно за слезе в каютите на пътуващите в трета класа.

— Вие грешите, разбира се че мога да сляза. Само ми разкажете каква и къде е болката.

Господин Махла описа най-подробно симптомите и Ориса се убеди, че става дума за стомашни неприятности, причинени от необичайна храна. Сигурно съпругата на господин Махла страдаше и от лека треска, която бе нещо обикновено за жегата в Червено море.

— Знаете ли какво — хрумна й една идея. — Ще отида при корабния лекар, ще му разкажа за заболяването на жена ви и ще го помоля да ми даде необходимите лекарства. После ще й ги занесем. С урока ще се заемем след като свършим цялата тази нетърпяща отлагане работа.

— Благодаря ви от сърце. Ала не бих искал да злоупотребявам с добрината и великодушието ви.

— Не говорете така. Просто ме почакайте тук, докато се върна от доктора.

Намери доктор Томпсън в приемната на най-добре уредената лечебница. По това време обикновено той почиваше, но сега превързваше порязания пръст на един от пътниците. Видя я и след като я поздрави, я помоли да почака.

Ориса се бе запознала с добродушния доктор, когато той посети Нийл и го прегледа по настояване на баба му след морската болест, която го бе повалила в Бискайския залив. Тогава не й направи някакво особено впечатление. Не изглеждаше нито много умен, нито особено амбициозен. Беше само един обикновен лекар, доволен от положението, което заемаше на кораба.

Когато свърши с пациента, той покани Ориса в малката каюта, която му служеше за кабинет, и като я огледа внимателно, каза:

— Изглеждате напълно здрава, госпожо Лейн. Не мога да си представя, че имате нужда от моята помощ.

— Прав сте, тук не съм заради себе си — обясни Ориса, — а заради една жена, която действително има нужда от вашата помощ.

И тя обясни на доктора за заболяването на госпожа Махла и че ставаше дума за съпругата на учителя й по урду. Поради факта, че пътничката пътуваше в трета класа доктор Томпсън бе повече от доволен да остави Ориса да се заеме с това, което бе негово задължение.

— Тези индийци! Винаги имат проблеми с храненето. Не могат да свикнат с английската кухня и често по време на пътуването гладуват до смърт. Добре че до края на пътуването остава още малко време и бедната жена ще яде любимите й чапати и ориз.

— Но мъжът й ми каза, че има силни болки в стомаха — внимателно вметна Ориса.

Докторът се обърна и извади от намиращия се зад него шкаф едно шише, пълно с белезникава течност.

— Кажете му да й дава от този сироп по две супени лъжици на всеки четири часа. Това ще успокои болките. А ето ви и няколко таблетки за сън.

— Безкрайно ви благодаря — не знаеше как да изрази радостта си момичето.

— Тези наивници обръщат винаги по-голямо внимание на душата, отколкото на тялото си. Кажете й да се помоли на бога, когото почита, и със сигурност ще се почувства по-добре.

Ориса се върна и предаде на господин Махла заръките на доктора и му предложи:

— А сега да занесем лекарствата на жена ви.

— Сигурна ли сте, че искате да дойдете в нашата мизерна каюта? Жена ми ще приеме жеста ви като особено висока чест. Вие обаче трябва да решите дали това подобава на вашето високо положение в обществото.

— Аз наистина искам да се запозная с жена ви. Всъщност, трябваше да се сетя и да го направя отдавна.

Те започнаха да слизат по стълбите, които водеха от палубата на първа класа до тази на втора и после — на трета.

Въпреки казаното в началото на пътешествието от стюарда, че третокласните каюти са обширни и удобни, въздухът бе тежък, коридорите тесни. Каютата, която заемаше семейството на господин Махла, изглеждаше неимоверно тясна за броя на хората, които трябваше да приютява. Семейство Махла се състоеше от осем души — шестте деца и двамата им родители спяха в каюта, предназначена само за четирима.

Когато погледна болната жена, Ориса се увери, че наистина има силни болки. Лежеше и пъшкаше, поставила ръце върху стомаха си. Когато мъжът й представи младото момиче, направи огромно усилие, за да се надигне.

— Не се движете — помоли я Ориса. — Дойдох да ви видя, вашият съпруг ми каза, че сте болна. Донесох ви и някои лекарства, които се надявам да ви помогнат.

— Много ме боли… ще умра преди да се върна у дома — простена тя.

— Това няма да стане. Трябва да оздравеете, защото в това състояние няма да можете да се грижите за децата си.

Ориса й даде две супени лъжици от сиропа на доктор Томпсън. После я накара да изпие и една от таблетките за сън. Не забрави да каже на децата да пазят тишина.

Тъй като знаеше, че без жена си господин Махла няма да може да се оправи с децата, помогна му да сложи най-малките да спят по две в една койка. Нахрани бебето с малко разредено мляко. След съвсем кратко време в каютата цареше тишина и покой. Дори госпожа Махла бе заспала под действието на приспивателното хапче.

— Направихте толкова много за бедното ми семейство. Благодарен съм ви безкрайно. А сега ми разрешете да ви съпроводя обратно — каза тихо господин Махла.

— Няма смисъл. Вече е твърде късно за нашия урок. По-добре да останете и да внимавате децата да не събудят майка си, която има нужда от почивка.

— Но как ще се оправите по стълбите нагоре?

— Не се безпокойте. Обещавам ви, че няма да се загубя. Сигурна съм, че когато утре сутринта жена ви се събуди, ще бъде значително по-добре.

— Бъдете благословена за вашата доброта — каза с молитвен тон господин Махла и докосна с пръстите на двете ръце челото си.

Ориса му се усмихна и излезе от каютата.

Беше толкова горещо, че пред вратата на кабината спря, за да избърше потта с малката си кърпичка, преди да продължи тежкото изкачване на стръмните стълби.

Не бе минала и няколко крачки, когато чу говор на висок глас и смях. Видя трима войници в униформа. По всяка вероятност бяха пияни, защото краката им не ги държаха здраво на пода. Нямаше начин да избегне срещата с тях, тъй като коридорът бе съвсем тесен.

Не й оставаше нищо, освен да продължи пътя си. Те обаче прегърнати за рамене явно нямаха никакво намерение да й направят път. Тогава тя се долепи с гръб към една от стените на коридора в очакване да я подминат. Когато се изравниха с нея, спряха.

— Какво правиш тук? — попита един от тях с преплитащ се език. — Откакто сме на парахода не сме виждали такова готино гадже.

— Това е съвсем точно, не сме я виждали досега — отбеляза втори. — Къде си се крило, маце?

Той протегна врат към Ориса. Тя усети, че започва да трепери от страха, който я обземаше. С усилие успя да им каже спокойно и с достойнство:

— Най-учтиво ви моля да ми направите път да мина.

— Но ние няма да те пуснем. Не, докато не разберем всичко за теб! — намеси се и третият.

Те се приближиха и я обградиха от всички страни.

От тях се носеше миризма на бира, което я изплаши още повече.

— Не бихте ли ме пуснали да си вървя — помоли тя отново.

— За къде бързаш? — попита войникът, който я беше заговорил първи. — Може и да те пуснем, ако се държиш с нас както трябва. Не сме виждали хубавица като теб откакто се качихме на този проклет параход.

— Да, да — добави друг. — Не се надувай, ами ни дай по една целувка, за да те пуснем да си ходиш.

Ориса си пое дълбоко дъх. Искаше й се да извика за помощ. Но дали в това затънтено място някой би я чул? А даже да я чуеше, щеше ли да й се притече на помощ?

— Хайде, започвай с целувките, ако искаш да те пуснем.

— Само ако много настояваш, разбира се — захили се един от тях.

Ориса затвори очи и вдигна ръце, за да опита да си пробие път и да започне да вика за помощ, когато един властен глас попита:

— Какво става тук?

Помисли че ще се разплаче от облекчение. Заобиколилите я войници се изправиха и с не особено успешни усилия опитаха да застанат мирно.

— Марш в помещенията! Веднага! — заповяда майор Мередит.

Тримата се опитаха да отдадат чест, обърнаха се и с олюляваща се походка продължиха по коридора.

Ориса на свой ред пое посоката, от която бе дошла с господин Махла, без да погледне към майора. Усещаше, че той върви след нея. Изпълваше я благодарност за това, че се бе появил точно навреме.

Когато започна да изкачва стълбите, той бе само на едно стъпало след нея. Така стигнаха до малко по-широките стълби, които водеха от втора класа на горната палуба. Той използва случая да се изравни с нея.

— Ще ми кажете ли какво правехте долу — попита той — или не трябва да питам?

В гласа му прозвуча толкова презрение, че дъхът на Ориса секна. Значи той си бе помислил, че индиецът, с когото се среща, се е изплашил да я посещава на палубата на първа класа и тя е започнала да го посещава в неговата каюта.

Усети как гневът й, буен и неудържим, започва да се надига в гърдите й. Изпълни я до такава степен, че започна да й прилошава. Сигурно се дължеше както на жегата и на нервното напрежение от срещата с войниците, така и на факта, че целия ден не бе хапнала нищо.

Усети главата си лека като балон. От пода започна да се издига страшна тъмнина, която започна да я обвива. Протегна ръце да се хване за перилата на стълбите, но не можа да се задържи и започна да се свлича надолу. В последния момент усети, че майор Мередит я прихвана и вдигна с такава лекота, сякаш бе малко дете. Бързо изкачи останалите стъпала и когато стигнаха до салоните на горната палуба, отвори вратата на един от тях и внимателно я постави в голямо и удобно кожено кресло.

Ориса отпусна глава и остана със затворени очи. Всичко около нея плуваше, макар да не бе изгубила напълно съзнание. Чу как майор Мередит отиде до вратата и даде някакви нареждания. Скоро се върна и приближи до устните й чаша.

— Изпийте това.

Искаше да откаже. Ала в гласа му долови нещо, което я накара да се подчини. Отпи глътка и усети огънят на някакъв алкохол да се излива като пламък в гърлото й. Опита се да отблъсне чашата, но чу заповед:

— Още малко!

Искаше да възрази, но й беше невъзможно да говори. По-лесно бе да направи това, което той искаше. Отпи още една глътка от коняка и усети как съзнанието й започва да се връща. Веднага се опита да заговори.

— Аз… съжалявам…

— Стойте мирно и мълчете. Ще имате достатъчно време да говорите, когато се оправите напълно.

Все още дишаше трудно, но мозъкът й се проясняваше. Слабостта бе изчезнала и усети как лицето й започна да възвръща обичайния си цвят. Вече не й беше толкова горещо. Напротив, започна да трепери от студ. Майор Мередит взе ръцете й в своите и започна внимателно да ги масажира, за да ги стопли.

— Съвсем скоро ще се оправите — успокояваше я той.

Беше прав. Само след една-две минути слабостта и безпомощността, които усещаше, бяха изчезнали. Бе напълно в състояние да се върне в каютата си. Тя издърпа ръцете си от неговите, отвори очи и каза с глас, който се надяваше, че звучи напълно нормално.

— Много ви… благодаря. И съжалявам, че ви създадох… толкова неприятности…

— Не бяха никакви неприятности — отговори той внимателно. — Но се надявам, че имате достатъчно разум, за да… — млъкна внезапно той.

Може би защото все още не изглеждаше напълно добре, това, което искаше да й каже, му се стори излишно.

Ориса стана и усети как краката й се подгъват. С върховни усилия прекоси каютата и изчака майор Мередит да отвори вратата. Излязоха в обширния коридор и преди да тръгне, Ориса спря, погледна го и каза тихо.

— Благодаря ви още веднъж.

Точно се обръщаше, за да тръгне, когато се появи доктор Томпсън.

— А, госпожа Лейн — спря се той. — Как се справихте с вашата пациентка? Успяхте ли да я накарате да изпие лекарствата, които ви дадох за нея?

Без да обръща глава, Ориса усети как съвсем близо зад нея майор Мередит застина на мястото си.

— Госпожа Махла изпи както поръчахте и сиропа, и приспивателното — отговори съвсем спокойно тя. — Сигурно още утре сутринта ще се почувства по-добре.

— Да се надяваме — каза докторът весело. После се обърна към майор Мередит. — Виждате ли какъв сръчен помощник си имам!

Ориса не искаше да ги дочака да приключат разговора и побърза да се прибере в каютата си. Когато се почувства сигурна в своето убежище, не успя да скрие усмивката си. За първи път виждаше майор Мередит така объркан!

Доктор Томпсън сигурно щеше да му разкаже с подробности защо е била долу, на палубата на трета класа. Той щеше да разбере, че неговите подозрения са абсурдни. И се надяваше, че ще се засрами.

Замисли се върху начина, по който реагира на неговата целувка. Всъщност реакция в истинския смисъл на думата изобщо нямаше. И тя не можеше да си обясни защо.

Все още стоеше права по средата на каютата, погълната от мислите за него, когато някой почука на вратата. Първоначално помисли, че не е чула добре. Но след секунди чукането се повтори.

Тя отвори вратата. Пред нея стоеше майор Мередит.

— Искам да говоря с вас — настоя той.

— Не! Много е късно… Освен това… — погледна тя красноречиво към съседната каюта, която се заемаше от генерала и лейди Критчли.

— И двамата са в малката дневна — отговори майорът, прочел мислите й, и продължи да настоява: — Знаете много добре, че трябва да поговорим.

— Няма какво да си кажем — възрази тя.

— Знаете, че не е така. Трябва да ви поднеса извиненията си. Ала едва сега разбрах, че индиецът е ваш учител по урду.

— Приемам извиненията ви. А сега… — опита се тя да затвори вратата.

Обаче майор Мередит протегна ръка и я задържа отворена.

— Думите ви не прозвучаха по начин, който да ме убеди, че сте приели извинението ми — укори я той, макар че в очите му проблеснаха весели искрици.

— Уморена съм и искам да си… легна. Не можете да стоите тук и да разговаряте с мен… по този начин.

— Не смятате ли, че малко сте закъснели да се притеснявате за репутацията си?

Момичето знаеше какво има предвид той. Да, беше й поднесъл извиненията си за недоразумението във връзка с господин Махла. Но продължаваше да тълкува по същия обиден начин, както и преди, посещението й при Чарлз.

— Моля ви, оставете ме намира! Не разбирате ли, че нямаме какво да си кажем. Съвсем нищо! — почти проплака тя.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно!

Не можеше да разбере как намери сили да изпълни решението, което бе взела, и да го отпрати колкото може по-бързо.

Майор Мередит сигурно щеше да каже още нещо, но отнякъде долетяха гласове. Той се обърна да види кой е и Ориса използва момента да затвори вратата колкото може по-бързо. Единственото, което той чу, бе шумът от превъртането на ключа.

От вътрешната страна на вратата Ориса спря и се ослуша. Разбра, че за момент той не помръдна от мястото, където стоеше. После до нея долетя шум от отдалечаващи се стъпки и тя успокоена седна на леглото.

Не можеше да му отрече достойнството, с което се извини за една от грешките, които бе допуснал. Така й се искаше обаче да би могла да му разкаже истината за посещението си в офицерската квартира на Чарлз.

„Той никога няма да научи истината“ — каза си тя наум и бе обзета от безкрайна тъга.

 

На другия ден от сутринта се появи попътен ветрец и параходът се понесе много по-бързо отколкото през последните четиридесет и осем часа.

— Трябва да пристигнем в Бомбай по разписание — каза генералът, когато след закуска Ориса доведе Нийл при баба му и дядо му да го видят.

Бе много горещо и тя бе облякла една от пъстрите муселинени рокли, които бе ушила сама само преди няколко дни. Младото момиче имаше самочувствие, че изглежда добре на ярката слънчева светлина.

— Сигурно нямате търпение да видите мъжа си, госпожо Лейн — отбеляза лейди Критчли.

— Да… Разбира се — смънка Ориса.

— Той ще ви посрещне, нали?

— Очаквам, че ще го видя на пристанището.

— Тъй като тогава ще сме много заети, да не забравим да ви благодарим предварително за всичко, което направихте за нашия внук. Той определено изглежда по-добре откакто вие започнахте да се грижите за него — каза жената на генерала.

— Благодаря ви — отговори Ориса, изненадана от изблика на толкова много чувства от въздържаната жена.

Тя хвана Нийл за ръка и двамата бавно тръгнаха към палубата, за да направят сутрешната си разходка. Тогава чу лейди Критчли да казва на съпруга си:

— Това е една много добре възпитана млада жена.

Ориса не можа да се въздържи и направи гримаса.

Жалко, че майор Мередит не можеше да чуе тази висока оценка. После с учудване си помисли каква ли би била реакцията на благородната аристократка, ако знаеше как арогантно се бе държал майорът с нея.

„Добре е, че хората не могат да четат мисли“ — мина й през ума. Опита се да пропъди майор Мередит от мислите си и да съсредоточи цялото си внимание върху малкото момченце.

С приближаване края на пътуването храненето в каютата бе започнало да й омръзва. Ала знаеше, че не може да се срещне с майора и да се отнася към него с общоприетата вежливост, нито да понесе изпитателния поглед на проницателните му сиви очи.

Съдбата бе предопределила той никога да не научи колко погрешно е мнението му за нея. И тя не можеше да му се сърди за това. Но й беше безкрайно любопитно, ако се бяха срещнали при други обстоятелства, дали щеше да я целуне, както направи онази вечер:

Или за него това бе едно удоволствие, което намери без да прави никакво усилие. И защо даже мисълта за такова отношение от негова страна я накара да бъде завладяна от пълна безнадеждност. Защото въпреки омразата, която изпитваше към него заради презрението му, се надяваше присъствието й да остави някаква следа в съзнанието му.

„Това бе първият път, когато бях целуната“ — помисли Ориса. Страхуваше се, че никога повече няма да изпита опияняващото усещане от такова преживяване.

Последната вечер от пътуването отново се бе сблъскала с майор Мередит, който вървеше по коридора в посока на нейната каюта. Тя се бе запътила към домакина да вземе етикети за багажа си. Мислеше, че всички са в салона на вечеря и няма да срещне никого. Тъй като беше много горещо, пък и всичко вече бе пакетирано, носеше лека тъмносиня муселинена рокля. Бе вързала косите си с една панделка.

Когато по-рано вечерта слагаше Нийл да спи, му бе казала, че на следващия ден ще види майка си. И той заспа, прегърнал албума с рисунките, да не би случайно да ги забрави.

Бе странно, че за времето на пътуването беше свикнала с обстановката на парахода, с пътниците. Някои от тях проявяваха любопитство към нея и доброжелателство към малкото момченце. Опитваха се да научат нещо повече за нея, но напразно. След утрешния ден сигурно вече нямаше да ги срещне. Нямаше да й липсват, нямаше дори да си спомня за тях.

„Освен за един“ — помисли тя с болка в сърцето, причинена от мисълта, че никога няма да забрави майор Мередит. Защото той бе направил нещо, което никога нямаше да бъде в състояние да изличи от паметта си.

Бе я целунал! За първи път в живота й мъж, се бе докоснал до устните й.

Вървеше по коридора, унесена в мисли за майор Мередит. Изведнъж го видя да се приближава към нея.

Сърцето й за миг замря, а после запрепуска диво. „Не искам да говоря с него“ — паникьоса се тя, ала бе късно да избегне срещата.

— Надявах се да се срещна с вас, госпожо Лейн — започна майор Мередит и застана така, че бе невъзможно да мине, без да го блъсне встрани. — Предполагам, че вашият съпруг ще ви посрещне при пристигането ни в Бомбай.

— Надявам се… — едва промълви Ориса.

— Бих ли могъл да ви помогна с нещо, след като слезем на брега?

— Благодаря ви, но всичко е уредено.

Думите им бяха най-обикновени, произнесени тихо и сякаш лишени от всякакъв смисъл. Въпреки това толкова много неща останаха неизречени.

Изведнъж я обхвана лудото желание да се приближи до него, да го докосне, да го помоли да я целуне пак. Само още един път. Искаше да се увери, че усещанията през онази нощ под звездите не бяха плод на болно въображение.

Не й оставаше нищо друго, освен да мобилизира всичките си сили, цялата си твърдост и да му протегне ръка с думите.

— Сбогом, майор Мередит.

— Сбогом госпожо Лейн — отговори той и стисна ръката й. — Желая ви в Индия да бъдете така щастлива, както се надявате.

— Благодаря.

Искаше да пусне ръката й, а не можеше нито да каже нещо, нито да я издърпа, нито да го погледне в очите.

В един миг ръцете им бяха стиснати, а в следващия той вече се отдалечаваше от нея по коридора. И с мъчителна болка тя разбра, че със себе си той отнасяше нещо от самата нея.