Барбара Картланд
Кармата на любовта (2)

ВТОРА ГЛАВА

Ориса се движеше тихо из каютата, за да не събуди заспалото дете. То беше възбудено от пътуването с влака и когато баба му го доведе на палубата на парахода, затича като лудо, любопитно да види всичко, което го заобикаляше.

За да не се засече с генерала и жена му преди да се качат на борда на „Дорунда“, Ориса бе взела по-ранния влак от Лондон. Като предпазна мярка се наложи Чарлз да се откаже да я изпрати, за да не го познае някой на гарата.

Въпреки всичко той нае файтон, с който отидоха до гарата. Брат й се опита да я успокои.

— Няма да имаш никакви проблеми, щом стигнеш до композирания влак.

Ориса се засмя.

— Забрави ли, че съм омъжена жена. А това значи, че съм напълно в състояние да се грижа за себе си. Нали?

— Ако не бях сигурен, че лейди Критчли е дракон, който ще държи на почтено разстояние от теб всички ухажори, щях да се безпокоя как ще мине пътуването ти — каза Чарлз.

— Не се безпокой — помоли го сестра му. — По-добре се погрижи за себе си. Аз непрестанно ще мисля за теб и ще се моля да бъдеш добре.

Бе целунала брат си за довиждане и бе слязла от файтона с усещане за предстоящо приключение, от което очите й блестяха и тя се чувстваше така, сякаш летеше.

Трудно можеше да повярва, че всичко е истина! Всички пречки бяха преодолени и тя наистина поемаше дългия път към Индия.

Защото както обикновено се появиха доста непредвидени неща, за които трябваше да се погрижи. Първото бе да напусне квартирата на Чарлз рано сутринта. Не се бе съгласила да спи на леглото на брат си, а се разположи на дивана с думите:

— Ти си твърде голям за късия диван, а за мен той ще е повече от удобен — настоя тя. — Освен това не мога да съблека роклята си, тъй като нямам нощница.

Най-после Чарлз се бе съгласил. С няколко одеяла и една пухена завивка тя се затопли и изморена от преживяванията през деня, заспа.

Брат й бе поръчал да го събудят в шест, за да започне новия ден с редовната си езда. Но прислужникът му застана смутен на вратата, когато влезе и видя свитата на дивана Ориса. Господарят му сложи край на съмненията с думите.

— Трябва да изведем сестра ми оттук, без някой да я забележи, Доукинс.

— Това няма да е трудно, сър — увери го старият човек. — Нейна светлост може да използва задния вход.

После погледна вечерната рокля, с която бе облечена Ориса, и си позволи да каже.

— Тази сутрин е много студено, милейди.

— Какво бих могъл да ти дам да облечеш? — разтревожи се Чарлз, след като си даде сметка колко неподходящо облечена е сестра му за ранната сутрин.

Проблемът бе разрешен от изобретателния Доукинс. Той свали една от кадифените завеси, изряза халките, с помощта на които се закачаше, и тя се превърна в прилично кадифено наметало.

— Когато капитанът ми го даде, ще го поставя обратно на мястото му — успокои той гузната й съвест.

С наметалото върху раменете, на Ориса й стана не само топло, но тя се почувства и значително по-удобно. Изпратиха прислужника да наеме един закрит файтон и да дойде с него пред задния вход.

— Като погледнете през прозореца на спалнята, ще видите кога съм дошъл — каза Доукинс на Ориса. — Тогава трябва само да слезете, да завиете наляво и да излезете през намиращата се в края на коридора врата.

Младото момиче застана до прозореца в очакване на файтона. Не след дълго, въпреки ранния час, тя видя да се приближава закрит файтон, който спря пред входа. Още веднъж благодари на брат си, каза му довиждане и забърза надолу по стълбите.

Газовите фенери бяха изгасени. Отвън се процеждаше оскъдна светлина и стълбището тънеше в полумрак. Наложи се да се хване здраво за парапета, за да не падне.

Цареше пълна тишина и покой. Но когато стигна до злополучния първи етаж, внезапно една врата се отвори и от нея излезе някакъв мъж. Сърцето й замря — беше майор Мередит. Твърде късно бе да се обърне и избяга обратно на втория етаж. Оставаше й само да побърза да го подмине с надеждата, че няма да види лицето й. В същото време не можа да се сдържи да не го погледне. Стори й се, че дори в тъмнината вижда презрителния му поглед.

Продължи бързо към следващата площадка сякаш я преследваше хайка ловджийски кучета. Излезе през вратата и се качи във файтона.

Когато по-късно се видя с Чарлз, не му каза за случилото се. Не искаше да го тревожи през малкото минути, с които разполагаха, за да се договорят за последните подробности.

Той бе обещал да отиде да я види същата вечер, преди да тръгне. Но изпрати само една бележка, с която се извиняваше, че не може да изпълни даденото обещание. В нея обаче пишеше, че всичко се нарежда повече от добре.

„Лейди Критчли — пишеше той, — е възхитена, че някоя си госпожа Лейн ще се грижи за внука й по време на пътуването до Индия.“

Все пак на следващата сутрин Чарлз дойде. Тя вече не само бе събрала багажа си, но бе съобщила новината за заминаването както на баща си, така и на графинята.

Когато се върна в къщи предишната сутрин, Ориса помисли, че мащехата й има леко смутен вид. Сигурно и тя е решила, че малко е прекалила с изгонването й предишната вечер. Никой обаче не спомена, че Ориса е отсъствала от къщи през цялата нощ.

Това не й попречи да посрещне Чарлз с думите.

— Мисля, че вежливостта и доброто възпитание изискват да поискаш позволение от баща си, а може би и от мен, преди да вземаш решение относно съдбата и бъдещето на сестра си.

Младият мъж погледна с отвращение тлъстата раздърпана жена, която носеше името на баща му.

— Явно Ориса не може да остане повече тук и да продължи да страда от отношението ти към нея, което е повече от отвратително, като се има предвид че е била изгонена от собствения си дом.

— Опитах се да направя всичко, което е по силите ми, за сестра ти — отговори му тя, готова за поредния скандал. — Ако е приказвала глупости, това е неин проблем. Те просто не отговарят на истината.

Тъй като Чарлз не благоволи да я удостои с отговор, тя продължи разярена.

— Мога да предотвратя заминаването й. Добре знаеш, че не ти, а баща й е неин настойник. Ако той й нареди да остане, тя ще трябва да му се подчини.

— Мога да те уверя, че няма да позволя сестра ми да остане под този покрив каквото и да кажеш или направиш.

С тези думи Чарлз се обърна и отиде да потърси баща си в малката дневна, която се намираше в задната част на къщата и която баща му използваше за четене и писане.

За голяма изненада графът бе сравнително трезвен. Когато й каза довиждане, Ориса усети, че искрено съжалява за заминаването й. В изблик на забравено благородство, а може би на срам от постъпката на втората си съпруга, й даде пет лири.

В писмото, което получи предишния ден от Чарлз, той й бе изпратил двадесет лири. Макар да изпитваше известни угризения на съвестта, Ориса похарчи няколко от тях за тънки платове с намерението да използва продължителното пътуване и да си ушие нещо по-подходящо за горещия климат на Индия.

Бяха фини муселини в красиви цветове, макар и съвсем евтини. Не искаше да пристигне в Индия облечена почти в парцали и да засрами чичо си.

Полковник Хобърт се радваше на добро материално положение и Ориса бе сигурна, че верен на обичайната си щедрост, той ще й даде достатъчно пари, за да купи дрехи, подходящи за младата му родственица, която щеше да живее в неговия дом. Но дотогава не искаше да се излага на присмех заради грозните си и овехтели рокли.

Всички те бяха ушити от самата нея с изключение на единствената й вечерна рокля. Бе я получила само преди шест месеца, след като не й бяха купували никаква нова дреха от две или даже три години.

Често си мислеше колко е чудно какво може да се направи от няколко метра панделка, малко тюл и подходящ, макар и евтин, плат. Стига да имаш умели ръце.

Пътническият й костюм бе една проста вълнена тъмносиня рокля. С нея носеше, макар и твърде овехтяло, наметало в подходящ цвят. Ориса се притесняваше, без да си дава сметка, че който я погледне, ще види само блестящите й очи, щастливата усмивка и бялата й като магнолия кожа.

— Внимавай! — бе последното предупреждение на Чарлз, когато я изпрати на спирката. Тя му махна за последен път, а той каза на очакващия го кочияш:

— Карай в казармите „Уелингтън“.

С тръгването на файтона Чарлз престана да мисли за сестра си. Погълнаха го проблемите около собственото му заминаване за Египет само след няколко дни.

Ориса пък едва когато се качи на кораба и той плавно се отдели от кея, се сети, че забрави да му напомни да изпрати телеграма на чичо им. Бяха решили да не го информират за пътуването на Ориса, за да не може той да възрази или отложи по някакъв начин заминаването на племенницата си.

— След като вече си в открито море, той няма да може да направи нищо — бе казал заговорнически Чарлз.

— Все пак мислиш ли, че ще ме приеме да живея с него? — за кой ли път питаше нервно Ориса. Непрекъснато й се струваше, че чичо й може да не я приеме така радушно, както очакваше.

— Сигурен съм! — успокои я брат й. — Освен това знаеш много добре, че нямаме никаква друга възможност. Просто ще му изпратя телеграмата за пристигането ти едва след като параходът отплува.

Повече не бяха споменавали за телеграмата. Ориса искаше да му напомни, но реши, че няма нужда. Въпреки навика си да забравя непрекъснато разни неща, сигурно не можеше да пропусне да изпрати това важно съобщение.

Твърде скоро Ориса забрави тревогите си, които отстъпиха място на вълнението от започващото голямо приключение.

Положи особени грижи за външния си вид. Когато един от стюардите дойде да я заведе в каютата на генерала и лейди Критчли, се надяваше да изглежда скромна и вдъхваща доверие млада жена.

Параходът „Дорунда“ бе спуснат на вода съвсем скоро. Заради изключителните му качества го използваха по редовната пътническа линия до Бомбай. В разговор с един от моряците тя научи, че моторите му са последна дума на техниката, а пълната мощност на котлите може да го движи със скорост, по-голяма от 15 морски възли в час.

Обаче това, което направи най-голямо впечатление на Ориса, бяха удобствата, които той предлагаше на пътниците. Те се различаваха напълно от тези на кораба, с който се бе върнала в Англия. В обширното пространство под главната палуба бяха разположени два реда първокласни каюти, в които можеха да бъдат настанени двадесет и пет пътници.

В една от тези каюти бяха настанени Ориса и малкото момченце, за което щеше да се грижи. Обзавеждането бе много удобно. Леглата можеха да се плъзнат и прилепваха до стените така, че в средата оставаше място за масичка. През деня каютата спалня се превръщаше в уютен малък хол.

Общите салони бяха обширни и се простираха от единия до другия край на корпуса на плаващия хотел. В големия ресторант имаше маси за повече от сто души. Имаше салон за музика с великолепен орган и пиано, а също така добре снабдена с различни книги и вестници библиотека.

Помещенията за пътниците от втора и трета класа се отличаваха с непознати в другите пътнически параходи удобства.

Цялото това плаващо чудо на постижението на човешкия технически гений се осветяваше от феерични светлини.

— Това е един много голям кораб — повтаряше непрекъснато малкият Нийл, грижите за когото Ориса вече бе поела. И тя се съгласи, че той беше наистина голям, най-големият, който бе виждала досега.

Генералът напълно отговаряше на представата на младото момиче за благородник, отдал се на военната професия. Беше висок, слаб, жилав, с изсъхнала като пергамент кожа. Маниерите му бяха заповеднически. Младото момиче си помисли, че дори когато искаше да бъде вежлив, отправените към нея фрази звучаха повече като заповеди към току-що постъпил новобранец.

Лейди Критчли обаче бе тази, която предизвикваше по-голямо страхопочитание. Бе от онзи студен, суров тип жени, които на младини се отличават с изключителна красота. Но индийският климат бе оставил своя отпечатък върху външния й вид. Макар да бе някъде около петдесетте, косата й вече бе снежно бяла.

За Ориса бе странно, че дете с такова крехко здраве се връща в Индия. Лейди Критчли й бе разказала, че именно поради честите боледувания са върнали момченцето в Англия. Надявали се студеният климат на острова да се отрази благотворно върху неговото здраве.

— Нийл обаче страдаше извънредно много за майка си, непрекъснато хленчеше. Сестра ми, при която той живееше, реши, че единственото решение на проблемите, които ни създава от самото си връщане, може да бъде намерено само като го върнем в Индия при майка му — бе продължила разказа си благородната дама, като поглеждаше с неодобрение малкото момченце.

— Мога да разбера едно дете, което иска да живее с майка си — си позволи да отбележи Ориса тихо, спомняйки си собствената привързаност към нейната вече мъртва майка.

— Присъствието му ще натовари с допълнителни грижи и задължения дъщеря ми, която има още две малки деца. За нея ще е твърде уморително да се грижи и за трите. За неин късмет следващите няколко месеца мъжът й ще остане в Бомбай, където климатът не е толкова ужасен.

Лейди Критчли не си направи труда да благодари поне формално на Ориса, че се е съгласила да се нагърби с грижите за малкото момченце през едно така дълго и изтощително пътуване. За нея младата жена бе една щастливка, която е имала късмет да намери някой, готов да плати пътуването й до Индия, при това в първокласна каюта. Това отношение не изненада Ориса.

Тя бе благодарна за предвидливостта на брат си, тъй като съпругата на генерала едва ли щеше да бъде доволна да придружава лейди Ориса Фейн, вместо да издава несекващ поток от заповеди на тихата и покорна госпожа Лейн.

При отплаването на кораба настъпи обичайната суматоха. Пътуващите се сбогуваха шумно с оставащите на брега изпращачи. Стюардите вървяха бавно, натоварени с огромно количество багаж. Моряци тичаха на всички страни, изпълнявайки заповедите на по-старшите от тях.

Ориса се облегна на перилата на палубата за пътниците от първа класа и се загледа в последните, бързащи да не закъснеят мъже и жени. Повечето бяха войници, с раници на гърбовете, които се отправяха към третокласната палуба. Изпращаха ги разплакани съпруги или любими, свиреше военен оркестър. Качилите се на парахода изпращачи бяха помолени да слязат на брега.

За свое най-голямо съжаление Ориса не можа да дочака момента, в който корпусът на плаващия гигант се отлепи от кея. Бе започнало да вали, ставаше все по-студено и тя реши, че трябва да прибере Нийл в тяхната каюта. Мислеше си, че ще може да наблюдава отплаването през малкия илюминатор. Оказа се обаче, че той бе от другата страна на кораба, и очите й виждаха само морската шир.

Най-после усети, че двигателите заработиха и чу викове, които сигурно бяха команди за тръгване. Това бе моментът, в който лейди Ориса Фейн, пътуваща като госпожа Лейн, се сбогува с Англия. С надеждата да не се връща скоро.

Един стюард им донесе чай и сандвичи. Но детето бе толкова изморено, че нямаше сили да опита изисканите сандвичи. Не го изкуши дори кейкът с крем. Изпи само чаша топло мляко и очите му започнаха да се затварят.

Ориса позвъни на стюарда да приготви леглото на Нийл. После се зае с багажа си. Докато разпределяше дрехите по чекмеджетата на вградения гардероб, с удоволствие констатира, че разполага с повече от достатъчно място.

Генералът и лейди Критчли бяха в съседната каюта. Когато дойдоха да кажат лека нощ на внука си, той отдавна спеше дълбоко.

— Доволна съм, че сте го сложили да спи, госпожо Лейн — обърна се към нея с едва забележима нотка на одобрение в гласа си лейди Критчли.

— Бих ли могла да ви попитам, мадам — събра смелост да изрече Ориса, — къде ще се храня — тук или долу в салона?

Благородната дама се поколеба известно време, а после отговори:

— Ще се наложи да се храните на нашата маса, госпожо Лейн. В края на краищата трябва да сме ви благодарни, че приехте да се грижите за Нийл по време на пътуването. Това ни задължава да се отнасяме към вас по-различно, отколкото като към обикновена гувернантка.

Ориса помисли, че казаното от лейди Критчли е предназначено повече да убеди самата нея в правилността на взетото решение. Защото нейната благородническа гордост се бунтуваше срещу допускането на съпругата на дребен държавен служител на предназначената за отбрани хора маса за хранене.

— Благодаря ви — отговори смирено Ориса.

— Сигурна съм, че ще се погрижите някой от стюардите да наглежда Нийл докато сте долу. Това едва ли ще предизвика затруднения, тъй като сестра ми каза, че детето е много буйно през деня, но веднъж заспи ли, сънят му е дълбок и спокоен.

С тези думи лейди Критчли напусна каютата. Ориса затвори вратата след нея и чак тогава на устните й се появи лека усмивка. Какво великодушие от страна на една благородница, която оказваше необикновена чест на една незначителна полу-прислужница, на която обаче се чувстваше все пак задължена.

Замисли се каква ли щеше да бъде реакцията на същата благородна дама, ако разбере истинската й самоличност. Но веднага си спомни думите на Чарлз, че в никакъв случай не бива да допусне някой да научи за това. Но взетото от лейди Критчли решение все пак задължаваше Ориса да бъде изключително внимателна в изпълнението на задълженията си.

Стюардът й бе казал, че първата вечер от пътешествието вечерята се поднася по-късно от обикновено. В кухнята имали нужда от време, за да организират приготвянето на храната в обичайните часове.

— Знаете ли, че храната на нашия параход не отстъпва на тази в най-добрите ресторанти. Хладилните камери побират повече от петстотин тона месо.

— Нима ще изядем цялото това количество! — възкликна ужасена Ориса.

— О, всичко зависи от времето, госпожо — намръщи се стюардът. — Пътниците, които се разболяват от морска болест обикновено не могат изобщо да поемат никаква храна.

Той прибра подноса с храната, която бе донесъл преди това за Нийл, и преди да излезе се обърна към нея.

— Сигурен съм, че ще прекарате приятно тази вечер.

Ориса реши да облече най-представителната си вечерна рокля. Някъде в съзнанието й изплуваха думите, че първите впечатления са най-важни и много рядко се променят.

Избраната дреха бе в чудесния син цвят, който й напомняше за мозайките в индийските храмове. Платът се оказа доста скъп и успя да се побере в ограничените пари, с които разполагаше, само защото бе парче, останало от целия топ.

Уши я сама. Избра семпъл модел, но тъй като платът бе малко, материята прилепваше плътно и подчертаваше стройната й фигура, тънката талия и нежната заобленост на гърдите.

Когато най-после бе готова да слезе в салона за хранене, тя се почувства леко възбудена и притеснена. Дали лейди Критчли щеше да одобри начина, по който се бе облякла? Нямаше ли да помисли, че дрехата й е твърде елегантна за скромното положение, което заемаше в обществото.

Ала другата възможност бе да облече червената рокля, която носеше през онази вечер на скандала с графинята, в резултат на който се намери изхвърлена на снега. По нея имаше много петна, които поради липса на време не бе успяла да почисти.

Или една зелена, която имаше от няколко години. Именно за нея бе купила малко тюл и копринени ширити, които щяха да я подновят и да скрият истинската й възраст.

На парахода бе много топло. Въпреки това Ориса преметна през ръката си шал, който имаше от майка си. Беше индийски, с втъкани в него сребърни нишки, които проблясваха при всяко нейно движение.

След като хвърли последен поглед в огледалото, тя се изправи и с малко вдървена походка от вътрешното нервно напрежение, което изпитваше, излезе от каютата и се отправи към салона за хранене. Само няколко минути преди това бе чула генералът и съпругата му да излизат от тяхната каюта.

Когато влезе в широкото помещение, разположено преди салона за хранене, тя ги видя веднага. Както и очакваше, те бяха заобиколени от много хора, по всяка вероятност със същото високо социално положение.

Ориса не знаеше какво да прави, когато генералът я забеляза.

— А-а, госпожо Лейн, ето ви и вас — обърна се към нея той. — Мисля, че е време да седнем на масата за хранене.

— Гонгът вече обяви началото на вечерята — с явен упрек в гласа добави лейди Критчли. Сигурно това бе най-деликатният начин да изрази недоволството си от Ориса и да й покаже, че е закъсняла.

След тези думи тя й обърна демонстративно гръб и както подобаваше на положението й, поведе групата около себе си към салона за хранене.

Това бе първата вечер от дългото пътуване, което предстоеше на присъстващите и те бяха в много добро настроение. Чуваше се шум от отваряне на бутилки шампанско. Отвсякъде се носеха гласове и Ориса помисли, че всички говорят твърде силно. Сякаш се страхуваха, че шумът на моторите ще попречи да бъдат чути думите им.

Бе очаквала, че генералът и съпругата му ще се хранят на отделна маса. Беше се оказало обаче, че са най-важните особи на парахода, поради което им бяха запазили почетните места на капитанската маса.

Самият капитан тази вечер нямаше да присъства на вечерята. Намираше се на мостика и контролираше маневрите по излизането в открито море. Освен неговият и още един-два стола бяха празни.

Около масата вече бяха седнали полковник Онзлоу със съпругата си, които пътуваха за Александрия, и един полковник, отправил се за Порт Саид, където щеше да се присъедини към Британския експедиционен корпус. В компанията бяха включени и две съпружески двойки на по-младши военни, пътуващи за Бомбай.

На лейди Критчли бе отредено почетното място вдясно от празния засега стол на капитана. До нея се настани съпругът й, който каза на Ориса да седне до него.

— Добре ли познавате Индия, госпожо Лейн? — избоботи генералът, опитвайки се да бъде любезен.

— Няколко години не съм била там — отговори тя предпазливо.

— В такъв случай вашият съпруг е получил назначението си неотдавна. Сигурно е заминал преди вас, за да приготви всичко, свързано с престоя ви там.

— Прав сте, сър — съгласи се с предположението му тя.

След това можа да въздъхне с облекчение, тъй като генералът започна разговор с двамата полковници, които пътуваха за Александрия и Порт Саид.

От разговора Ориса разбра, че те смятаха министър-председателя за твърде муден в изпращането на подкрепления, които да помогнат на обсадения генерал Гордън.

— Мога само да се надявам, че няма да е твърде късно, когато пристигнат — каза мрачно генералът.

— Разбрах — започна да обяснява полковник Онзлоу, — че в Хартум генерал Гордън разполага само с две хиляди турци и шестстотин черни войници, докато армията на Махди наброява между петнадесет и двадесет хиляди бойци.

— Ако лорд Улзли пристигне навреме, няма да му е трудно да разпръсне макар и толкова многобройна армия от необучени и недисциплинирани местни жители — с авторитет прозвуча мнението на генерал Критчли.

— Дочух, че имат проблеми при преодоляване праговете на реката — намеси се осведомено неговата съпруга.

— Истина е — намеси се полковник Макдугъл. — Въпреки тези затруднения не мога да разбера защо се бавят толкова много.

Ориса следеше с интерес разговора. Чичо й познаваше добре генерал Гордън и често говореше с възхищение за неговата изключителна личност, за блестящия му ум и странната му ексцентричност.

Успехите на Гордън в Китай, където се бе проявил като един от най-изявените военно-командващи, го бяха превърнали в жива легенда. Когато след дълги колебания се бе съгласил да стане генерал-губернатор на Судан, той бе писал:

„Поемам това задължение с безграничната вяра, че ще бъда насочван и ръководен от всемогъщия Господ бог.“

Когато Махди, получил прозвището Дългоочаквания, обяви свещена война и опустоши огромна територия, Гордън получи задача да осигури евакуацията на египетските войски.

През март 1884 година обаче пълчищата дервиши на Махди затвориха обръча около Хартум и започнаха обсадата му.

Но едва през август под натиска на общественото мнение и след намесата на кралицата правителството бе заставено да предприеме мерки за освобождаването на сякаш обречения град.

Пътувайки във влака от Лондон, Ориса бе купила едно списание, в което имаше илюстрация, показваща елитната дивизия на Камилския корпус в поход през пустинята Баюнда към Хартум. Тя се бе помолила горещо на Всевишния да им помогне да стигнат до генерал Гордън навреме.

В същото списание имаше и статия за Индия. В нея се описваха тържествата по случай пристигането в Бомбай на новия генерал-губернатор лорд Дъфри, който пое поста от лорд Рипън. В нея се говореше за неприятности по северозападната граница.

За нея това не беше ново. Тези неприятности съществуваха още по времето на баща й. Затова и през по-голяма част от времето неговият полк бе разквартируван в северните провинции.

Сега изпита непреодолимо желание да се намеси в разговора и да попита генерала каква е била обстановката в Индия преди да я напусне. Обаче реши, че не е разумно при нейното обществено положение да се включи в разговора, при това да покаже изключително познаване на военните проблеми. Пък и бе сигурна, че рано или късно разговорът от Нилската експедиция ще се прехвърли към усложненията на индийско-пакистанската граница.

Както бе предсказал стюардът, вечерята бе изключително вкусна и след последното ястие лейди Критчли стана и обяви, че ще пият кафето в другия салон. Покани към тях да се присъединят полковник Онзлоу със съпругата си, а също така полковник Макдугъл. С характерната за нея безпардонност пренебрегна останалите от компанията.

Ориса знаеше какъв снобизъм цари сред английската колония в Индия и бе сигурна, че след пристигането си едва ли не всички, пътували със същия параход, ще разказват колко близки са станали с главнокомандуващия Критчли и неговата съпруга.

Кафето бе поднесено от любезен стюард. За себе си и двамата полковници генералът поръча коняк.

Ориса реши, че лейди Критчли ще очаква веднага след като изпие кафето си, да се оттегли в своята каюта. Точно се канеше да стане, когато чу генералът да казва:

— Здравей, Мередит. Чух, че пътуваш с нас и очаквах да те видим по време на вечерята.

Ориса трябваше да положи огромно усилие на волята, за да се овладее и остане неподвижна на мястото, където бе седнала. Извърна съвсем леко глава и видя застаналия до масата им мъж. Бе същият, когото за последен път бе срещнала на стълбите в квартирата на брат си Чарлз.

На ярката светлина майор Мередит изглеждаше още по-висок отколкото в слабо осветения коридор, когато се бе шмугнала край него, тичаща надолу по стълбите.

После започна да се успокоява, че няма защо да изпада в паника. Тя знаеше кой бе той от разказа на Чарлз. Майорът обаче едва ли щеше да познае в изтичалата край него в сянката на полумрака девойка пътуващата в компанията на командуващия английските войски в Бомбай млада жена, която скоро сър Критчли щеше да му представи официално.

Майор Мередит стисна ръката на генерала и тръгна да поднесе почитанията си на неговата съпруга.

— Приятно ми е да ви видя — каза тя с обикновеното си безразличие. — Не зная дали по-рано сте срещали полковник Онзлоу и съпругата му, които пътуват за Александрия.

Двамата се запознаха с него с нескрито удоволствие. По същия начин му бе представен и полковник Макдугъл.

Това даде на Ориса малко време да се съвземе от неприятната изненада. Знаеше, че майор Мередит няма да я познае само ако се държи напълно естествено и с гордо вдигната глава.

— А това е госпожа Лейн — обърна се към нея лейди Критчли, сякаш едва не я бе забравила. — Тя пътува за Индия и бе така мила да се съгласи да наглежда сина на дъщеря ми, малкия Нийл, който се връща при майка си в Бомбай.

Ориса кимна с глава, но не направи опит да подаде ръката си. Майор Мередит също не протегна своята. Лицето му остана безизразно, а в очите не проблесна и най-малка следа от спомен, че някога изобщо я е срещал.

„Права бях — ликуваше вътрешно тя. — Той не ме позна!“

— Седни при нас, Мередит — прозвуча командата на генерала, — и ми разкажи последните новини от Лондон.

— Когато напуснах Лондон, нямаше никакви промени — отговори майорът.

Гласът му прозвуча по странен начин. Ориса реши, че никога по-рано не бе чувала някой да говори така. В него се доловиха нотки, които предизвикваха странни спомени, които тя не можеше да определи с точност. Реши, че сигурно си въобразява.

— Знаете ли тогава какви са последните новини от Индия? — попита лейди Критчли. — Сигурно за времето, което прекарахме в Англия, са се случили доста нови неща.

— Когато такова голямо разстояние се простре между нас и страната, с която по някакъв начин сме свързани, винаги имаме усещане, че изоставаме от хода на събитията.

— Дочух, че на границата са възникнали нови проблеми — каза полковник Онзлоу.

— Нима някога там е било спокойно? — усмихна се майор Мередит.

— Чува се, че Русия само изчаква удобен момент, за да навлезе в Афганистан и завземе Херат.

— Нямаме никакво право да позволим да се случи такова нещо! — отсече генералът.

— Разбира се, че не, сър — съгласи се Мередит.

— Мислех, че проблемите с Афганистан са решени още преди години — колебливо се намеси в разговора госпожа Онзлоу. — Затова не мога да разбера защо инцидентите се редят един след друг.

— Бих могъл да обясня ситуацията съвсем просто — предложи майор Мередит. — На запад кръвожадните и агресивни племена дебнат от засада зад всяка скала, във всяка долчинка. Афганистанската войска ги поддържа. А зад всички тези очакващи кръв и война хора са руснаците!

Генералът се засмя.

— Добре казано, Мередит, даже чудесно. Трябва да запомня думите ти.

— Но какво иска Русия? — попита наивно госпожа Онзлоу.

— Отговорът е повече от очевиден — отговори пак майор Мередит. — Цената е Индия!

— Но те наистина ли смятат, че биха могли да ни победят?

— Сигурен съм, че ще направят опит, ако им се отдаде възможност, задължително ще направят такъв опит — продължи разсъжденията си майорът. — Макар че в географско отношение Северна и Западна Индия са защитени от планинските вериги Каракорум, Памир и Хиндукуш.

— Тогава? — зададе нов въпрос госпожа Онзлоу.

— Русия е алчна и агресивна. Ние не желаем да използваме Индия като плацдарм за военен конфликт с Русия, защото няма да можем да използваме морските си части. Този факт обаче е изключително изгоден за руската страна, която през последните десет години ни причинява постоянни главоболия в Афганистан.

— Чух — намеси се и полковник Онзлоу, — че генерал Комаров, начело на шестдесетхилядна армия е стигнал на един ден път от Херат. Ако това действително е така, означава, че трябва да се бием.

— Винаги сме опитвали да предотвратим руското проникване, руската агресия, руското влияние върху участващите в набезите афганистански племена — обясни майор Мередит тихо. — Според мен състоянието на нещата не е по-взривоопасно, отколкото е било през последните няколко години. Но да не избързваме. Като стигнем в Бомбай ще научим всичко с най-големи подробности.

Ориса бе слушала разговора като хипнотизирана. Сега сякаш дойде на себе си и си даде сметка, че се е задържала в компанията значително по-дълго, отколкото бе решила. Използва момента, в който Мередит се обърна да каже нещо на полковник Онзлоу, и каза тихо на лейди Критчли:

— Мисля, че трябва да видя как е Нийл.

— Разбира се, госпожа Лейн. Лека нощ — даде разрешението си тя.

Ориса стана и тръгна бързо, преди другите дори да разберат, че отива в каютата си. Останалите пътници, които също пиеха кафе и коняк, я изпращаха с любопитни погледи. Успя да ги подмине с възможно най-безразличен вид. Когато обаче излезе от салона, почти затича към спасителната каюта.

Влезе, затвори вратата и се облегна с гръб на нея, сякаш да се предпази от това, което се намираше от другата страна.

„Как е възможно — мислеше си тя — именно майор Мередит да се окаже точно на същия параход?“

Бе сигурна, че вероятността да се срещнат отново е едно на един милион. Затова сърцето й сега биеше до спукване от неочакваната изненада.

Сети се, че би могла след като се качи на палубата да прегледа списъка на пътниците. Знаеше, че е закачен при кабината на домакина. Ала дори да бе видяла опасното име, какво би могла да направи? Нито щеше да може да слезе обратно на брега, нито би могла да се крие в кабината си през цялото пътуване.

Може би начинът, по който се срещнаха, все пак бе възможно най-добрият. Той не я бе познал, в това бе твърдо уверена. Ако в очите му се бе появила и следа от интерес, със сигурност щеше да я забележи.

Тази вечер й се размина. Но трябваше да внимава. Много да внимава! Чарлз я бе предупредил, че майор Мередит има навик да си пъха носа навсякъде, дори където не му е работа. Но едва ли би могла да си представи, че ще разпитва за нея. Ала дори и да го направеше, никой нямаше да бъде в състояние да му каже каквото и да било за нея.

Генералът и лейди Критчли бяха повярвали на това, което им бе разказал за нея адютантът. Едва ли щеше да срещне някого, който я е виждал преди или би могъл да има дори и най-малката представа, че не е тази, за която се представя.

„Аз съм в безопасност… нищо не ме заплашва“ — убеждаваше сама себе си Ориса, докато се приготвяше за лягане.

Все пак й бе невъзможно да изтрие спомена за майор Мередит от съзнанието си. В него имаше нещо, което я безпокоеше. Дори гласът му й влияеше по някакъв странен начин.

Когато вече бе в леглото, тя се опита да си спомни всичко, което Чарлз й бе разказал за него. Смятаха, че той е виновен за самоубийството на Джералд Дюър. Дали само това бе достатъчно, за да бъде заклеймен. Освен това бе поставил брат й Чарлз в неудобно положение, което я караше да изпитва отвращение и възмущение.

„Само дето ще ми развали пътуването“ — помисли си тя със съжаление, обаче с присъщия си оптимизъм твърдо реши да не му разрешава да направи това.

Беше се измъкнала като по чудо от мрачния си дом, от ужасната мащеха. По някаква щастлива случайност на съдбата можеше да избяга от мизерията, униженията и деградацията, които я преследваха през всичките тези години в лицето на втората съпруга на баща й.

Сега й се струваше, че бе изхвръкнала през внезапно открехнат капак на тъмен ковчег, в който е била затворена години наред, и изпълнена с надежда сега се бе устремила към светлината и топлината на Индия.

Индия! Връщаше се в страната, която за нея беше истинският й дом. Представи си, че усеща топлината на нейното слънце и вижда красотата й, които съкровено пазеше в съзнанието си през нещастните дни, прекарани в Англия.

Представи си парещата жега, отрупаните с плодове и зеленчуци пазари, аромата на мускуса и масалата. Пред очите й се появиха малките магазинчета, отрупани с разноцветни коприни и всякакви платове, движещите се тълпи от хора, невъзмутимите свещени крави…

И над всичко това яркото, парещо слънце. Златно, ослепително, обгръщащо всичко с топлината на лъчите си като с някаква безкрайна обич, от каквато бе лишена през целия си престой в къщата на баща си.

„Забрави майор Мередит — каза си тя. — За теб е важно само това, че се връщаш в Индия!“