Барбара Картланд
Кармата на любовта (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Ориса се разхождаше в обляната от топлите лъчи на слънцето градина. На едно скрито между рододендроните местенце се издигаше каменна колона с поставена върху нея статуя на индийски бог. Тя изглеждаше като жива на фона на зелените листа наоколо.

Статуята бе много стара и сигурно е била отмъкната от някой хиндуистки храм. Знаеше, че е на Кришна, бога на любовта. Приседна, загледа с в него и му отправи гореща молитва да й донесе любовта, която така отчаяно жадуваше.

Беше й трудно да разбере защо след като се добраха до Пешавар майор Мередит пропадна вдън земя. Повече нито го видя, нито чу да говорят за него.

След срещата им с гурките на склона на хълма, когато майорът обясни на техния командир как точно са разположени лагерите на бандитите около крепостта, се спуснаха и без да се страхуват стъпиха на пътя за Пешавар.

Бяха научили, че още един батальон се е отправил към крепостта по заобиколен път. Така двете войскови съединения щяха почти да обкръжат бунтовниците.

— Веднага след прочистването на околностите — й бе обяснил майор Мередит, — един батальон от Четиридесет и трети пехотен полк ще бъде оставен в крепостта, за да подсили намиращия се там полк на чичо ви.

— Кой се е сетил да изпрати гурките? — попита Ориса.

Майорът се усмихна.

— Знаех, че два батальона от техния състав се намират в Пешавар.

Това бе всичко, което си бяха казали. След това не бяха останали нито за минута насаме.

Предоставиха им нещо като примитивен файтон, теглен от четири коня. Не беше особено удобен, но във всички случай бе за предпочитане пред ходенето пеша.

Пристигнаха твърде късно, след като се бе стъмнило. Това устройваше Ориса, която знаеше, че изглежда най-малкото странно, облечена в шинел на гуркски офицер. Така поне краката й бяха покрити.

Майор Мередит също трябваше да се раздели с дегизировката си и да навлече различни дрехи, които ако не друго, поне го пазеха от слънцето през останалата част от пътуването.

То се оказа приятно. Двамата с майора бяха седнали на високата предна седалка на армейската каруца до кочияша. Зад тях имаше двама войници и не беше удобно да разговарят пред тях, защото можеха да ги чуят.

Когато стигнаха до квартала, обитаван от английските военни, майор Мередит я предаде на грижите на една от офицерските съпруги с думите:

— Нахранете я и я оставете да се наспи.

Не беше трудно да се изпълни неговата заповед. Беше преуморена, на границата на пълното изтощение, каквото никога не бе изпитвала в живота си. Очите й се затваряха сами, просто заспиваше над чинията с храната, която й бяха сервирали. Когато се добра до леглото моментално потъна в дълбок, непробуден и продължителен сън.

Събуди се късно на другия ден. Първото нещо, което научи, бе, че майор Мередит е изчезнал. Никой не знаеше дали се е върнал в Шуба или е отишъл с намерените в руския шпионин сведения при някого от висшето командуване.

Самата тя изпитваше неудобство да разпитва за него, въпреки че се изкушаваше от постоянно увеличаващата се страст да търси отговор на зародилото се в сърцето й чувство.

Не й разрешиха да остане в Пешавар. Изпратиха я още по на юг, в Лахор. С неописуема радост се озова отново в града на щастливото си детство. Беше същият, какъвто бе в спомените й. От двете страни на широките улици растяха клонести дървета, буйни храсти и безброй рози.

Необяснимото безпокойство обаче, което се бе загнездило дълбоко в душата й, не можеше да бъде успокоено даже от срещите с хора, помнещи майка й, посещението на местата, останали живи в паметта й през всичките тези години на самота и хлад.

Беше й невъзможно да се захване с каквото и да било.

Междувременно успя да научи, че гурките бяха пристигнали в Шуба навреме. Намерили се лице в лице с бойци, по-войнствени от самите тях, местните племена били разпръснати и принудени да се върнат там, откъдето бяха дошли. По-късно в Шуба бяха пристигнали подкрепленията.

Чичо й беше жив и здрав. Получи писмо от него, в което й изказваше възхищението си от нейната смелост. Пишеше, че е горд с такава племенница и че при първата възможност ще отиде при нея.

Надяваше се да го изчака в Лахор. Това бе градът, където обикновено разквартируваха батальона на кралския полк на чичо й. Даже бяха определили къщата, в която щеше да бъде настанен.

И точно когато се чудеше как да се отблагодари на гостоприемната си домакиня, която се оказа съпруга на втория по старшинство офицер в гарнизона, и да се премести в къщата, в която сигурно щеше да бъде домакиня, тя получи една странна покана.

Отправиха й я съпругата и полковникът на бенгалските улани. Заминавали на почивка в къщата си, намираща се в подножието на Хималаите, и канеха Ориса да замине за известно време с тях.

Името на частта, с която бе свързано семейството, породи у нея надежда, че всичко това е уредено от майор Мередит. Той сигурно щеше да ги очаква, когато пристигнат в къщата на полковника. Остана обаче горчиво разочарована.

Не от къщата. Тя бе разположена на най-красивото място, точно над голямо езеро, заобиколено от високи, покрити със зеленина хълмове. Беше идеалното място, в което всички живеещи в Индия мечтаеха да избягат на хладина по време на горещия сезон. За Ориса обаче, без присъствието на майор Мередит, чудесният дом бе като една празна черупка.

Разтревожи я един разговор с нейната домакиня госпожа Лорънс. Тя й бе казала просто така, между другото:

— Сигурна съм, че майор Мередит ще бъде награден за чудесния начин, по който спаси Шуба.

— Награден? — попита Ориса.

— Той отдавна заслужаваше орден. Но всички знаят, че участниците в „голямата игра“ рядко получават това, което заслужават за опасния си труд.

Тъй като Ориса не отговори, госпожа Лорънс продължи:

— Мъжът ми е толкова привързан към майор Мередит, че ако се наложи той да напусне Индия, за цялото ни семейство това ще бъде голямо нещастие.

— Защо трябва да напуска Индия? — с труд успя да пророни думите младото момиче.

— Казват че баща му, лорд Крум, е тежко болен — започна с гордост да демонстрира колко добре е запозната със семейството на майора госпожа Лорънс. — Когато старият лорд почине и Мередит наследи титлата, едва ли ще остане в полка. Сигурно ще има неотложни ангажименти в Англия.

Тази новина сграбчи като с ледена ръка сърцето на Ориса. Дали не бе заминал за Англия още онази нощ, когато пристигнаха в Пешавар. Въпросите ставаха все повече, изпълваха бедната й глава, мъчеха я с терзанията си. Не бе предполагала, че краят ще настъпи по такъв начин. Завладя я дълбоко чувство, че пътищата им са се разделили завинаги. И съдбата никога повече нямаше да ги срещне.

Отново и отново в главата й се блъскаше въпросът защо тя трябваше да заема някакво място в неговия живот. Отначало той я презираше, после му бе натрапена. С чувството на отговорност, типично за военните, майор Мередит бе изпълнил поетия към чичо й ангажимент да я изведе от крепостта. И това бе всичко.

Потънала в тези нерадостни мисли тя вървеше през градината и не забелязваше заобикалящата я красота. Лехите бяха изпълнени с типични за Англия цветя. Отглеждаше ги лично госпожа Лорънс, на която те напомняха родината. Всяко едно от стръкчетата сякаш бе малка частичка от Англия, по която повечето англичани изпитваха неутешима носталгия.

Когато стигна до колоната и вдигна поглед към малката статуетка на Кришна й се стори, че тя сякаш танцуваше весело и безгрижно на върха на колоната. Все едно, че й се надсмиваше и разказваше за щастие и любов, които никога нямаше да изпита.

Въпреки това скрита в закътания ъгъл на градината, заобиколена от цветята, душата й се изпълваше със странен мир и покой. Тишината се нарушаваше само от чуруликането на птиците и жуженето на пчелите. От цвят на цвят прелитаха пеперуди, чиито крилца бяха оцветени във всички цветове на дъгата.

Някъде от далечината долиташе упойващата мелодия на любовна песен. Ориса познаваше мелодията, но не можеше да чуе думите. Може би тя представляваше както и повечето индийски песни зов за благоволението на бога Кришна.

— Имате писмо, лейди Ориса — каза някой. Беше капитан Радхи, един от местните офицери адютанти на полковник Лорънс. Не го бе чула да се приближава и почти се стресна. Обаче веднага го позна и любезна усмивка се появи на устните й, когато й обясни.

— Писмото е от вашия чичо. Току-що го получихме с военната поща.

— Благодаря ви — отговори тя.

Преди да успее да преглътне следващия въпрос, думите излетяха против волята от устата й.

— Има ли някакви новини за майор Мередит?

Младият и симпатичен индийски офицер, винаги отнасящ се с изключителна симпатия към младата девойка, се поколеба за миг, преди да се реши да отговори.

— От Пешавар достигнаха слухове, че е бил убит.

Ориса замръзна на мястото си. За известно време не усещаше нищо. Даже болката. Сякаш целият свят престана да съществува.

— Обаче съм уверен, че това ще се окаже само слух — продължи бързо капитанът, — и майорът ще се появи когато най-малко го очакваме. Както обикновено.

С тези думи той се поклони с уважение и забърза нанякъде.

Ориса остави неотвореното писмо на скамейката до себе си. Загледана в Кришна, заплака. Значи това бил краят! С това се слагаше край на всичките й страхове. Затова оставаше будна нощ след нощ, вперила поглед в тъмнината пред себе си. Съзнаваше, че без него не й се живее.

Певецът се бе приближил и тя успя ясно да чуе думите на любовната песен:

А когато след смъртта си

във великото отвъдно,

към което предстои,

и в което боговете обитават

и законите за нас

безспир коват,

ти безропотна,

смирена

неочаквано се появи,

аз стоях, на теб

завинаги отдаден

и предопределен.

Думите сякаш изразяваха агонията на сърцето й.

— О, бог Кришна — започна да се моли горещо тя. — Помогни ми да го намеря отново… Помогни ми един ден да ми отдаде сърцето си тъй, както той облада моето!

Стори й се, че каменното лице на танцуващия бог се извърна към нея. Бе красиво, позлатено от слънчевите лъчи, сякаш с човешки очи. То й се усмихваше.

После погледът й се замъгли от сълзите, които бликаха от очите и се търкаляха по бузите. Внезапно един глас я стресна.

— Нима плачеш? Не знаех, че можеш да плачеш, Ориса.

Изплашена до смърт, тя скочи на крака. Сънуваше ли? Или това бе наистина той, появил се като изневиделица и застанал усмихващ се сред храстите.

Бе облечен с офицерската си униформа, нямаше шапка. Сините му очи гледаха точно в нейните. Бяха същите, които я преследваха в неспокойните й сънища.

— Жив! Ти си жив!

Тя се затича към него. Без да се замисли или да осъзнае какво прави, машинално и неосъзнато тя се хвърли в прегръдките му, които за нея бяха самият рай.

После усети устните му върху своите. Целуна я така, както онази първа вечер на палубата на парахода. В съзнанието й проблесна мисълта, че с тази целувка отнема не само сърцето, но и душата й.

След първия екстаз той започна да докосва с устни сълзите по бузите й, мокрите очи, устните. Целият свят изчезна, спря да съществува. Остана единствено той. И тя.

Измина много, много време, преди Ориса да може да проговори. Лицето й светеше, очите блестяха, сякаш в тях се бе преместило самото слънце.

— Казаха ми, че си… убит.

— Извинявай, скъпа, не исках да те разстроя толкова много.

Ориса замръзна в прегръдката му.

— Ти ли каза на капитана да ме излъже?

— Да…

— Как можа? И защо поиска да ме излъжеш?

— Признавам, че сгреших. Обаче исках да покажеш това, което бях сигурен, че съществува между нас. Исках да съм сигурен, че ме обичаш достатъчно.

— Достатъчно за какво? — не можеше да престане да пита Ориса.

— За да се оженим още сега. Веднага!

Ориса го погледна с широко отворени очи. Върху дребното й лице бе изписано недоумение.

— Трябва да се връщам в Англия, скъпа. Баща ми почина.

— Моите най-искрени съболезнования — каза съвсем тихо Ориса.

— Недей да тъгуваш за човек, когото не си познавала. Той страдаше от такива непоносими болки, че не искаше да живее. Знаеше, че не му остава много време и въпреки всичко мразеше това, което се нарича „печал и съжаление“.

Майор Мередит замълча за един момент и продължи съвсем лаконично.

— Затова поиска да се махна, за да не го съжалявам. Пожела да замина за Индия. И се случи да пътувам на един и същ параход с теб.

— Значи напускаш Индия.

— За съвсем кратко време. Въпреки това не искам да те оставя и за миг сама.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен?

— Повече от каквото и да било през целия ми досегашен живот! Вече замислих някои неща, които се отнасят до бъдещия ни съвместен живот. Надявам се, че ще ги одобриш.

— Съгласна съм с всичко, стига да бъдем заедно — отговори тя със страст.

— Точно тези думи очаквах да чуя от теб. Така съжалявам, че не разполагаме с достатъчно време, за да те ухажвам както бих искал. Имаме само една седмица до тръгването ни обратно за Англия. Преди това трябва да успеем да се оженим.

Очите на Ориса потъмняха при мисълта, че трябва да напусне слънцето и топлината на любимата си Индия. Майор Мередит забеляза това и побърза да я успокои.

— Надявам се, че ще си доволна, ако ти кажа, че няма да е за дълго. Очаквам да ми предложат нов пост в Индия. За него ще ми бъде добре дошла съпруга, която не само обича тази страна, но и говори урду.

— Нов пост ли? Какъв?

— Вицегубернаторът сподели, че Нейно величество би искала да ме назначи за заместник-губернатор на Северозападните провинции.

Усети как Ориса си пое дъх и добави:

— Това прави ли те по-щастлива?

— Знаеш — появиха се сълзи в очите на Ориса, — че не мога да си представя нищо по-прекрасно от това, да бъда заедно с теб, и то в Индия.

* * *

Ориса стоеше на балкона с втренчен в градината поглед. Трудно можеше да се повярва, че съществува нещо толкова красиво. Разноцветните рододендрони покриваха хълма, в подножието на който се намираше малкото бунгало, което съпругът й Майрън бе наел, за да прекарат медения си месец. Много високо, сякаш докосваха самото небе, се издигаха величествени планински върхове, покрити с вечен сняг. Последните слънчеви лъчи се отразяваха с огнени светлини в снежната им белота.

Хор от безброй птички пееше вечерния си химн във възхвала на живота. Един паун с кокетно разперена опашка пристъпяше бавно, сякаш да даде възможност на околните да му се полюбуват.

От разположените зад бунгалото малки къщички, в които живееха прислужниците, се разнасяха напевна реч и скърцане на водно колело, което се задвижваше от стар и ленив бивол и успяваше да изкачи на повърхността скъпоценната вода.

Всичко бе така хубаво, че се страхуваше да не се окаже някакъв мираж, който може да изчезне всеки момент. Самата тя бе със сари в тюркоазен цвят, богато обшито с бродерия от сребърни конци и перли. Около шията си носеше разкошно колие от тюркоази и диаманти.

Всичко това бе част от сватбените подаръци, които получи от съпруга си. Най-много обаче се радваше на разкошния пръстен — огромен диамант, заобиколен с чудесни тюркоази, който не сваляше от ръката си. Нали според източните вярвания тюркоазът носел щастие!

Спомни си скромната брачна церемония, състояла се в най-близката до дома на семейство Лорънс църква. Единствените присъстващи бяха полковникът и жена му. Веднага след това се отправиха към бунгалото, в което се намираха сега. Последната част от пътуването бе най-романтична. Изкачвайки се по витата планинска пътека имаше усещане, че с всяка крачка се приближава към рая.

„Намерих любовта… ожених се за човека, когото обичам… заедно сме“ — шепнеше през цялото пътуване, усещайки съвсем осезателно близостта на любимия мъж.

Мислите й бяха прекъснати от шума на стъпки. Всяка фибра на тялото й затрептя. Беше той. Приближи се и застана до нея.

— Виж колко е красиво! Невероятно красиво — каза тя тихо без да откъсва поглед от разстлалата се пред тях внушителна гледка.

— Това си помислих и за теб още когато те видях за първи път — отговори той на ухото й.

Тя се обърна и го погледна. Когато видя нежността, изписана на лицето му, дъхът й спря.

— Ласкаеш ме. Тогава видях ясно появилото се в очите ти презрение.

— Независимо от това те намирах за невероятно красива — призна й майор Мередит. — Затова още по-голяма беше болката ми, че си замесена в такава недостойна интрига.

— Това обаче не ти попречи да ме целунеш на парахода, нали?

— Съжалявам, ако съм те обидил. Но не можах да се сдържа. С обърнато към звездите лице ти изглеждаше неземно красива. И между нас съвсем неочаквано се случи нещо, което и двамата не можехме да забравим.

— Прав си. Никога не бях предполагала, че една целувка може да предизвика такава буря от усещания.

— Аз също. Когато много по-късно разбрах, че чрез нея сме се обрекли един на друг и си принадлежим, полудях от ревност. Само да знаеш как ме измъчваше мисълта за този твой съпруг, работещ в Източноиндийската компания.

Ориса се засмя щастливо и пъхна ръката си в неговата.

— А сега? — попита с втренчени в него немигащи очи.

Точно щеше да й отговори, когато зад тях се появи един слуга и тържествено оповести:

— Вечерята е поднесена, мемсахиб.

Хванати за ръце, те влязоха в столовата. Двама прислужници поднасяха любимите им ястия: пъстърва от спускащите се от върховете, покрити с вечни снегове, потоци, лютиво къри и набрани от дърветата на собствената им градина същата сутрин плодове.

Когато свършиха, отдавна се беше стъмнило, ала те продължаваха да си говорят, сякаш времето никога нямаше да им стигне да си кажат всичко, което искаха да знаят един за друг.

Танцуващите пламъчета от свещите на масата хвърляха отблясъци в синкавочерните коси на Ориса. По индийски обичай тя бе забола в тях стрък благоуханни туберози.

Изключително бе да знаят, че мислите им са в унисон. Че се разбират даже тогава, когато мълчаха. Тогава сякаш говореха техните сърца и думите ставаха напълно излишни.

Най-после Майрън стана от своето място. Приближи се до младата си съпруга и обви раменете й с ръце. Леко я изправи и заедно влязоха от верандата в къщата. Не беше студено. Топлината от деня бе отстъпила място на нежната нощна прохлада.

Беше съвсем тихо. Птиците сигурно вече се бяха прибрали в гнездата си. На фона на кадифената тъмнина на небето звездите проблясваха като скъпоценни камъни. Луната висеше като тънък извит сърп над най-високия планински връх.

— Все още ли се чувстваш малка, незначителна и самотна? — попита я Майрън Мередит тихо.

— Вече не — отговори тя. — Не, когато съм близо до теб и зная, че ти принадлежа.

— Според мен винаги сме били предназначени един за друг, Имам чувството, че сега не се срещаме за пръв път. Може би сме били заедно в някакъв предишен живот… Ти си неразделна част от мен.

— Господин Махла бе прав. Той ми каза, че всяка човешка съдба — неговата карма, е предопределена. И никой не може да промени нейното предначертание.

— Особено когато някой се чувства като мен и няма никакво желание да променя света и своето място в него — усмихна се Мередит.

Докато говореше, той обгърна нежно с ръка лицето й и го обърна към себе си. За миг се вгледа в дълбоките й очи. После се наведе и долепи устни до нейните. Сляха се в едно. Никой и нищо на този свят не можеше да ги раздели.

— Обичам те — каза той с трудно контролирана страст. — Боже, как те обичам! И колко много те исках от първия миг, в който те видях.

— Когато ме целуна за първи път, разбрах, че никога животът ми няма да бъде пълен без теб.

— Но ти си моя. И нищо не може да ни раздели. — Той започна да я целува, докато светът започна да се върти около нея във вихрен танц. Не им се вярваше, че е възможно да изпитват такова щастие. Сред златния звездопад звучаха думите на Майрън:

— Ще се грижа за теб, ще те пазя и ще те боготворя! Не само в този живот, но и във всички следващи прераждания. Обречен съм на теб. Ти си моята съдба!

— Това е… нашата карма — прошепна Ориса.

— Кармата на любовта!

След тези думи той я взе на ръце и внимателно я внесе в спалнята. Балдахинът над леглото белееше като опънато платно на призрачен кораб. Той я пусна нежно на пода. Свали блестящото в диаманти и тюркоази колие и извади стръка туберози от косите й.

— Знаеш ли, че когато те стоплях с прегръдката си в пещерата, косата ти ухаеше на жасмин. Оттогава този аромат витае непрекъснато около мен.

Тя не бе в състояние да отговори, да промълви дори една-единствена дума. Само усети как коприната на сарито се смъква и обгръща като блестящ водопад краката й.

Лунната светлина я обгърна със сребърните си лъчи. Приличаше на лотосов цвят, който постепенно едно по едно разтваря листенцата си.

Не изпитваше страх или срам. Магията на бога Кришна я бе пленила в екстаза на своето чудо. Бе я превърнала в неделима частица от планините, от белоснежните им върхове и обсипаното със звезди небе, от властващите над тях богове.

Затаил дъх, Майрън стоеше като омагьосан, впил поглед в нея.

— Виждал ли е някой някога такава красота? — попита той с дрезгав от вълнение глас. — Ти истинска ли си или те сънувам?

Тя прошепна съвсем тихо. Гласът й стигна до него като от много, много далеч.

— Аз съм обречена от съдбата да бъда твоя. Сега и завинаги.

С тези думи устните й докоснаха неговите, а сърцата им се сляха в едно.