Барбара Картланд
Кармата на любовта (8)

ОСМА ГЛАВА

Ориса имаше чувство, че главата й ще се разцепи от болка. Очите й тежаха като камъни, поставени върху лицето й. Устата й бе суха и вълни от дълбок и кошмарен сън продължаваха да я заливат като огромни приливи.

Промърмори нещо нечленоразделно и чу някакъв глас от много, много далеч:

— Изпийте това!

Искаше да откаже, да се върне в забравата, в която нямаше да усеща страхотните болки в главата. Но по някакъв начин започна да поглъща студената и освежителна струя на водата.

— Още малко — каза гласът.

Чак сега разпозна чий е гласът, който й говореше. С усилие опита да отвори натежалите си клепачи.

— Всичко е наред — каза майор Мередит. Трудно можеше да повярва, че обраслото с брада и напълно преобразено лице бе неговото. Обаче бе невъзможно да сбърка гласа му. Накара я да изпие още вода, като притисна чашата по-силно до устните й. Усети как ужасната болка в главата започна постепенно да намалява. С усилие прошепна:

— Къде… съм?

Той отпусна внимателно главата й отново върху това, което разбра че е мек пясък.

— Почти на дванадесет километра от Шуба — чу успокоителния отговор.

Ориса замълча, като се опитваше мъчително да си спомни какво точно се бе случило предишната вечер. Спомни си, че чичо й я накара да изпие чаша вино с някакви хапчета.

— Вие ме… упоихте… — с огромно усилие успя да пророни няколко думи тя. Гласът й прозвуча глухо, сякаш идваше от много далеч.

След известно време успя да, се повдигне малко. Огледа се и разбра, че се намира в нещо като пещера. Навън грееше ярко слънце, което предизвикваше вълните горещина, които нахлуваха от входа. Трябваше й още време, за да успее да фокусира погледа си върху майор Мередит.

Той седеше на земята до нея, кръстосал крака по индийски. За момент изпита неясен страх. Сякаш това беше не той, а превъплъщението му в незнаен и опасен факир. Дълга и разбъркана коса падаше на сплъстени кичури до раменете му. На главата си имаше мръсен тюрбан, под който на челото личеше ярката точка — бинди.

Бе гол до кръста. Гърдите му бяха посипани с пепел и нарисувани с ивици охра под традиционния гердан от мъниста, който висеше на врата му.

Слабините му бяха препасани с парче плат, привързан с колан тип садху. До него на земята имаше дебел вълнен шал наметка, който факирите използваха по време на предприеманите от тях пътувания из планинските местности.

Той забеляза огромното учудване, което се изписа върху лицето й, и се усмихна.

— Индия е пълна с бродещи и изповядващи различни религии хора. Могат да бъдат срещнати на най-неочакваните места. Крещят, ръкомахат, проповядват религиозните си вярвания. Разтърсват се от силата на собствения си религиозен фанатизъм. И всички те се ползват с еднакво уважение и респект както от врагове, така и от приятели.

— Това значи ли, че вече сме преминали през линиите на вражеското обкръжение? — попита тя.

Веднага след въпроса погледът попадна случайно върху краката й. Тя извика от уплаха — бяха привързани с мръсни бинтове, покрити с големи петна кръв.

— Това е само за заблуждение — обясни майор Мередит, без да изчака новия й въпрос, който сигурно щеше да последва. — Вашата мнима смърт бе моето извинение да проклинам англичаните от името на всички богове от азиатския пантеон.

Докато говореше, той се наведе над краката й. Разви бинтовете и като ги смачка на топка, ги захвърли в ъгъла на пещерата.

— Все пак нямаше нужда да ме упоявате — каза Ориса с възмущение.

— Точно обратното — възрази майор Мередит. — Трябваше да изглеждате съвсем умряла. Не вярвам, че дори вашите огромни артистични заложби щяха да ви помогнат да не трепнете при някои от гледките, които видях миналата нощ.

— И през цялото това време вие сте ме носили? — попита тя с невярващ глас.

— Да. Само дванадесет километра планински пътеки. Да не говорим за това, че тежите поне цял тон! Беше ужасно трудна работа.

Усети, че у нея отново се надига вълна на протест, и каза предизвикателно.

— Страхувам се, че нарочно ме предизвиквате. Както миналата вечер.

Той се засмя.

— Схващате твърде бързо. Аз от своя страна отдавна съм стигнал до извода, че околните правят това, което искаш, много по-бързо, ако са възбудени емоционално. Тогава разумът минава на заден план.

Ориса допря челото си с ръка. Искаше да се оплаче, че усеща главата си разцепена на две. Ала внезапно се сети какво бе казал той за хленчещите и мърморещи женски създания. Не можеше да му достави удоволствие като потвърди колко прав е бил в преценката си за нея.

С изключително внимание, тъй като всяко движение й причиняваше болка, тя успя да седне. Майор Мередит разви една мазна хартия и извади от нея няколко чапати.

— Хапнете. Ще се почувствате по-добре — подаде й той една от тях.

Искаше да откаже, но в предложението му имаше здрав смисъл, който призна вътре в себе си. Протегна се и отчупи едно малко парченце, което преглътна с голямо усилие.

— С какво ме упоихте? — попита тя и майорът разбра, че няма предвид храната, която опитваше в момента.

— Дяволско биле, смесено с малко опиум.

— Винаги съм мислила, че опиумът предизвиква приятни сънища.

— Но не и когато се вземе в твърде голяма доза — почти се усмихна той.

— Единственото ми успокоение е, че съм страдала в името на добра кауза. Това място сигурно ли е?

Майор Мередит се опита да говори леко, непринудено и безгрижно. Обаче в отговора му можеше да се долови цялата сериозност на положението, в което се намираха.

— Трябваше доста да се отклоним от прекия път, за да не събудим подозренията на намиращите се около него в засада местни племена. Това означава, че ще трябва да изминем много повече километри, вместо ако бяхме вървели пряко за Пешавар. И естествено ще ни е нужно много повече време.

— Нима вече трябва да тръгнем? — попита Ориса. Страхуваше се, дали ще бъде в състояние да тръгне веднага.

— Ще се движим само нощем — обясни й той. — Местните хора имат не само орлов поглед, но са толкова много… За наш късмет наоколо е пълно с пещери.

— Винаги ли се движите сред местното население облечен като факир? — заинтересува се тя.

— Създал съм си доста добра репутация по границата — усмихна се иронично той. — Даже има много по-голяма вероятност да умра от британски куршум, а не от вражески нож.

Ориса въздъхна и след кратко мълчание каза:

— Ако нямаме какво друго да правим, не бих ли могла малко да поспя?

— Намирам това за чудесна идея. Самият аз се каня да направя същото.

След като каза това, той пропълзя към входа на пещерата. Погледна навън, като се стараеше да не излиза от тъмната сянка, която го предпазваше от чужди погледи. След това се върна и се настани на по-малко от половин метър от нея.

— Приятни сънища — пожела й той с ирония в гласа. — Ще ви събудя навреме, преди да поемем дългия си път на юг.

Ориса легна и затвори очи. Само след няколко минути обаче попита:

— Наистина ли съм толкова тежка?

Чу тихия тържествуващ смях на майора.

— Не по-тежка от умряло момче, за каквото се предполагаше че сте.

Отново се ядоса. Той не използваше удобния случай да поласкае самочувствието й, както би направил всеки друг мъж на негово място.

Спаха през по-голямата част от деня. Когато се събудиха, слънцето вече бе започнало да клони към залез. Явно действието на хапчетата бе преминало, защото усети главата си чиста и с ясна мисъл.

Не отказа чапатите, които майор Мередит й предложи отново. Пи вода от някакъв съд със съмнителна чистота. През ума й мина, че сигурно никога не се е затруднявал да носи такива неща като храна и вода, когато е пътувал сам.

Спомни си колко гладен изглеждаше на масата предишната вечер. Сега повярва напълно на разказаното от него, че когато изпълнява някаква секретна задача или тръгвал гладен, или приемал предлаганата му от вярващите в чудодейната му сила местни хора храна.

През входа на пещерата се виждаха гигантски върхари и дълбоко изрязани дефилета. Горещината на слънцето през деня, която нахлуваше на вълни, сега бе започнала да отслабва. Сенките се удължаваха и превръщаха заснежените върхове и разхвърляните в долините скални масиви в златисти, розови и лилави отражения на залязващото огнено, кълбо.

Въздухът бе неподвижен, чист и прозрачен, но Ориса знаеше, че скоро ще стане студено. До тях щеше да стигне полъхът на идващия от вечните преспи вятър.

— Как можете да се движите, облечен с толкова малко дрехи?

След първия поглед, който му хвърли при събуждането си, бе избягвала да го погледне отново. Безгранично бе смущението й от факта, че един бял и добре образован англичанин беше почти гол.

— С годините успях да закаля тялото си — отговори просто майорът. — Повече се безпокоя за вас.

— Мисля, че ще ми бъде достатъчно топло.

— Да се надяваме. Все пак имам за вас малка защита от студа.

Той измъкна изпод своя шал наметало едно вълнено одеяло. Носеха го почти всички жители на планините. Представляваше голям квадрат от дебел вълнен плат с дупка за главата в средата му.

— Може да не е много чисто — предупреди я той, — но ще ви пази от вятъра.

Убеди се в правотата на думите му веднага след като се стъмни. Напуснаха пещерата и поеха по съвсем тясната планинска пътека, която неопитното око не би могло да открие дори денем.

Отначало й бе почти невъзможно да види нещо пред себе си. Като ориентир й служеше само движещия се пред нея силует на майор Мередит. Главата му се открояваше ясно на фона на небето.

Когато се появиха звездите и с всяка измината минута започваха да блестят все по-ярко, очите й привикнаха към тъмнината. Успяваше дори да различава някои неща от заобикалящата ги природа, макар да не й беше до това. Оказа се, че единственото нещо, което наистина я интересуваше в момента, бе темпото на неговия ход.

Той вървеше с леката походка на атлет, ритмично и плавно. Макар да бе бос, каменистата пътека като че ли не му пречеше. Даже когато се налагаше да преминават участъци, покрити с остри камъни, които болезнено се впиваха в добре обвитите крака на Ориса, той не променяше скоростта, с която се движеше.

След като бяха вървели около час, Ориса почувства лека умора. Обаче бе решила, че ще предпочете да умре от изтощение, но няма да се оплаче или да го помоли да позабави крачката си.

Без да й бе казал, тя бе сигурна, че все още са твърде близо до лагерите на племенните банди около крепостта. Всеки момент очакваше край ухото й да просвисти неочакван изстрел от някоя засада.

Продължаваха да вървят, и да вървят. Едва когато бяха минали повече от два часа, майор Мередит я попита дали иска да спрат за почивка. Сигурно бе чул тежкото й дишане през последния половин час. Макар да изпитваше непреодолимо желание веднага да се отпусне на земята, успя да отговори почти безразлично.

— Би било добре, стига да не закъснеем много.

— Трябва да ме извините. Сигурно вървях твърде бързо за вас — каза майор Мередит тихо. — Обаче смятам за излишно да ви обяснявам, че с всеки километър, с който се отдалечаваме от Шуба, се увеличава шансът ни да оцелеем.

— Разбирам това много добре — отговори тя.

Не пророниха нито дума повече. Дори шепотът на гласовете им бе опасен. Просто седнаха на земята. Съвсем скоро, поне така се стори на Ориса, потеглиха отново в тъмнината на спусналата се над планината нощ.

Започна да става все по-студено. По лицата си усещаха все по-хапещия вятър от заснежените върхове. Както бе казал майорът, одеялото я пазеше топла. Най-много я отегчаваше убийственото еднообразие. Продължаваха да вървят, да се изкачват и спускат. И всичко отново. Често пиеха от ледената вода, спускаща се от вечните снегове.

Най-после, когато Ориса вече бе решила, че независимо от унижението, което щеше да изпита, трябва да помоли спътника си да спрат за почивка, с невероятна внезапност се появи първият проблясък на изгряващото слънце.

Съвсем скоро майор Мередит откри между две остри скали малка пещера и се вмъкна в нея.

— Чисто е — каза той и я повика да го последва. Тя пропълзя след него на четири крака. След входа имаше неголямо разширение. Носеше се миризма на животни, която обаче не бе непоносима. На пода имаше малка купчинка пясък, която й се стори по-привлекателна от най-мекото пухено легло.

Отпусна се на него. Заспа преди да каже дори една дума.

Когато отвори очи сигурно бе спала поне четири или пет часа. В първия момент помисли, че е сама, но скоро видя, че майор Мередит бе легнал с глава към входа и бе вперил взор към идващата отвън светлина.

— Виждате ли нещо? — попита Ориса.

Той се обърна и седна до нея. После й се усмихна.

— Значи се събудихте. Мислех си да не би да сте Спящата принцеса, която ще спи още хиляда години.

— Съжалявам, но бях толкова изморена — отговори тя.

— Не мога да не отбележа, че се държахте като войн на древна Троя.

— Къде се намираме? — заинтересува се Ориса.

— Именно това се мъча да разбера и самият аз — отговори майорът. — Сигурен съм, че нямате никакво желание да изминете дори един метър повече от необходимото. Затова ще се наложи след малко да изляза навън, за да се ориентирам.

Хапнаха от вече съвсем изсъхналите чапати, които присядаха на гърлото на младото момиче. Знаеше, че трябва да хапне нещо, за да запази поне мъничко сили. Иначе щеше да грохне, а с това щеше да предизвика ако не гнева, то поне презрението на строгия си спътник. Пиха по една глътка от водата, която се свърши. Майорът спомена, че трябва да напълнят съда отново от първия поток, който щяха да пресекат.

— Откъде се снабдявате с вода през летните месеци, ако ви се случи да изпълнявате някаква задача през този сезон? — попита Ориса.

— Много е трудно. Още повече, че тогава човек е изключително жаден.

— Чувала съм, че човек може да издържи дълго време без храна, но не и без вода — сподели тя почти дружелюбно.

— Спомням си, че веднъж ми се наложи да доя дива коза — спомни си майор Мередит. — Беше твърде неприятна история, която се надявам повече да не се повтори.

Тъмнината падаше с невероятна бързина. Майорът пропълзя през отвора на пещерата. Остави шала наметало, но взе един остър нож със странна форма, какъвто носеха винаги със себе си балуджистанските войни. Ориса не го бе виждала досега. Сигурно майорът го носеше прикрепен под дебелото наметало.

Когато той излезе, Ориса седна и започна да мисли колко странен човек е нейният спътник. Нито можеше да разбере мотивите му, нито какви мисли крие широкото му чело. Все още страдаше от думите му, че за него тя ще бъде само една ненужна тежест. Дали не я мразеше задето го бави да стигне по-бързо до крайната си цел?

Унесена в своите мисли не си бе дала сметка, че го няма вече доста дълго време. Дали не му се беше случило нещо? Дали не го е видял някой от скритите в засада бандити. Или е паднал в някоя от множеството цепнатини между скалите. Дали не лежеше някъде със счупен крак и не чакаше нейната помощ. Обзе я моментна паника и тя запълзя към входа да види няма ли някаква следа или оставен от него знак.

По време на следобедната жега с негово разрешение бе свалила тюрбана и махнала фибите, които прибираха косите й. Сега острият ветрец я лъхна и разроши свободно падащите тъмни кичури със синкави отблясъци в тях. Обърна лице към него и усети нежния му полъх.

Застана между два стоящи като часовои зъбера, издигащи се пред входа на пещерата. Гаснещото слънце осветяваше лицето и заслепяваше очите й. Затова когато забеляза приближаването на някаква сянка възкликна:

— Ето ви най-после. Започнах да се безпокоя от отсъствието ви…

Последните думи замряха на устните й. Изправеният пред нея мъж не беше майор Мередит! Имаше продълговати очи и могулски черти.

Той също застина на мястото си от изненада. Но се съвзе, бързо извади ножа от пояса и го вдигна над главата си.

Ориса отвори уста да извика, но от стиснатото й гърло не можа да излезе никакъв звук. Искаше да избяга, ала тялото й не се подчиняваше на заповедите на мозъка. Стоеше неподвижно и очакваше удара.

Приближаващият се мъж като че ли се поколеба за един миг. Явно бе повече от изненадан да намери бяла жена на такова усамотено място. При това съвсем сама.

Когато започна да замахва, зад него Ориса успя да зърне друга фигура. Изведнъж с отчаян вик непознатият рухна напред и се строполи в краката й. От гърба му стърчеше дръжката на дълбоко забития от майора нож.

Тя все още не можеше да помръдне. Майор Мередит вече бе хванал убития за краката и го завлече зад една близка скала, където тя не можеше да го вижда. Чак сега започна да идва на себе си, а цялото й тяло трепереше ужасно.

Зъбите й все още тракаха от ужас, когато майорът се приближи и тихо седна на земята до нея.

— Той е мъртъв — опита се да я успокои. — Повече не може да ви нападне. А наоколо няма друг бандит.

Гласът му бе нежен и успокояващ. Ориса инстинктивно се обърна към него като дете, което търси защита от някой по-силен. Той обви раменете й с ръка и я придърпа по-близо до себе си.

— Всичко е наред — продължи да мърмори той.

— Никога не бях виждала умрял човек — успя най-после да каже тя, когато зъбите й спряха да тракат.

— Първия път гледката винаги е ужасна — каза спокойно майор Мередит. — Така биха казали и чичо ви, и баща ви.

Тя прие това като напомняне, че е дъщеря на потомствени военни и няма право да се държи като страхливка.

— Кой беше той? Как ни е открил?

Майор Мередит я прегърна по-силно. Почувства се учудващо удобно.

— В действителност това, което стана, е възможно най-доброто произшествие — каза той.

Почувства, че тя не е разбрала какво иска да й каже, и затова продължи:

— Този човек носеше съобщение до руската шпионска мрежа в Пешавар.

— Как разбрахте това?

— Беше таджик от персийски произход. Те са умни, хитри и алчни хора, които живеят около Кабул и са готови почти на всичко за пари.

— И руснаците им плащат. Така ли?

— Сигурно според неговите разбирания за предателството си получава значителна сума — обясни майорът. — Сигурно е бил доверено лице, защото това, което носеше, е от решаващо значение.

Помълча малко и добави:

— Това е още една причина, поради която трябва да побързаме и да стигнем до Пешавар, колкото може по-скоро и то на всяка цена.

Спокойният и делови начин, по който говореше, успокои напълно Ориса. Тя внимателно се освободи от обятията му и започна да прибира с фиби разпилените си коси. В това време майор Мередит прибра някъде в широкото си наметало няколко листа хартия, които явно бе намерил в убития от него таджик. Когато закрепи здраво косата си в стегнат кок, той отново обви главата й умело в съвсем приличен тюрбан.

— Не е ли много стегнат? — попита загрижено.

— Не — отговори Ориса и неизвестно защо изпита странно смущение.

Повече време за разговори нямаха. Вече се бе стъмнило достатъчно и трябваше отново да поемат по опасния си път за Пешавар.

Тръгнаха и пак вървяха, вървяха… Ориса започна да мисли, че сега маршрутът им е много по-тежък отколкото през предишната нощ. Вероятно обаче само й се струваше така, тъй като вече бе доста изморена.

Въпреки удобните и здрави обувки острите камъни сякаш се впиваха в стъпалата й. Отдавна вълнените парчета, с които майор Мередит бе омотал краката й, се бяха превърнали във висящи ивици плат, държащи се само на завързания за колената й канап. При всяка крачка те удряха болезнено голите й глезени.

Предишната нощ беше студено, но вятърът не духаше силно. Сега неочаквано след полунощ задуха студен, мразовит вятър. Беше толкова силен, че сякаш свистеше около планинските върхове. Сигурно от тях донасяше ледения полъх, с който ги пронизваше до кости. Той издуваше като корабно платно назад наметалото на майора и Ориса се разтревожи как ли издържа на студа с голото си тяло.

Самата тя имаше усещане, че плътното вълнено одеяло е станало тънко като лист хартия. Скоро ръцете й започнаха да измръзват и тя с труд можеше да движи пръстите си.

Тази нощ майорът не предложи почивка. Продължаваше да върви напред с широки крачки така, че момичето трябваше да подтичва след него изплашена да не изчезне в тъмнината и тя да остане сама.

Изкачваха се по единия склон на възвишенията и се спускаха по другия. Заобиколиха огромни препречващи пътя им канари. По едно време се наложи да вървят по острия като нож ръб на някаква пропаст, която се спускаше стотици метри под тях. Една погрешна крачка и някой можеше да полети надолу в безкрайната бездна. Ужасно искаше да каже на майор Мередит, че не може повече. Това бе твърде тежко изпитание за всеки човек, камо ли за слаба и беззащитна жена. После някаква особена гордост, която не знаеше, че притежава, я застави да напрегне волята си и да не изрази гласно обзелите я мисли.

— Обърни се с лице към скалата и се дръж здраво за нея. Движи краката си един след друг! — заповяда й той.

Тя му се подчини, но изпита омраза за това, че си разрешава да я командва така, сякаш бе един от неговите войници. Само веднъж, когато в обувката й влезе камък и тя трябваше да го извади, извика да я почака.

— Какво стана? — попита той с раздразнение в гласа.

— Има камъче в обувката ми — каза тя и седна, за да се събуе. Изтърси обувката и пак я обу. Краката й бяха толкова студени, сякаш досега не бяха обути с нищо.

— Не се бави — напомни й майорът с нетърпелив глас.

Така вървяха стъпка по стъпка. Изкачваха толкова стръмни скали, че на нея й се струваше невероятно, че намират място да стъпят. После слизаха по стръмни склонове. Вървяха докато усети, че е измръзнала до мозъка на костите си. Повече не можеше нито да мисли, нито да следва развяващото се пред нея наметало на майора.

„Нека да продължи без мен. Аз не мога повече. Просто не мога.“ Макар да не бе промълвила нито един звук, като че ли някакво шесто чувство накара майора да разбере какво става с нея, защото изведнъж той се обърна назад. На студената светлина на звездите можа да види само очертанията на малката й свита фигурка и потъмнелите от болка очи.

Не каза нищо. Просто я вдигна на ръце. Ориса искаше да се възпротиви, да му даже, че може да се справи без негова помощ. Обаче думите някак си не идваха на езика й. Беше й ужасно студено. Беше уморена до смърт.

Сгуши лице в рамото му и си помисли, че ако умре в този момент, нищо в живота й повече не би имало никакво значение.

* * *

Първото нещо, което дойде до съзнанието й бе, че усеща топлина. Някъде тиктакаше часовник. Какво ли можеше да бъде всичко това. Обаче можеше да мисли само колко е чудесно да си на топло. Сякаш сънуваше хубав сън.

В един момент с ужас разбра, че бузата й се допира до гърдите на майор Мередит. Те излъчваха и приятната топлина, която я обгръщаше. Бе преметнала ръка върху голото му тяло.

После й направи впечатление, че около нея е тъмно като в рог. Тогава разбра, че е покрита през глава от неговото наметало. А това, което бе помислила за шума на часовник, всъщност бе равномерното туптене на сърцето му. Топлината й доставяше и някакво неизпитано дотогава усещане за радост от това, че той я държи плътно до себе си, където бе на сигурно и защитено място.

Именно в този момент разбра, че го обича!

Сякаш от небето бе паднала звезда, която й прошепна това откритие. Нищо друго нямаше значение, освен чувството, което изпитваше към него.

Затвори очи и отново се унесе в дрямка.

Сигурно часове по-късно той се размърда и издърпа наметалото, с което бе покрита. Усети топлия въздух и разбра, че отдавна слънцето беше изгряло. И тъй като се смущаваше от начина, по който бе спала, продължи да се преструва на заспала.

Много внимателно той издърпа ръката си, която бе под нея. Стана и съвсем тихо излезе от пещерата или това, в което бяха пренощували.

Оказа се, че наистина е пещера, както бе предположила първоначално. Но много по-голяма от предишните. Тя леко въздъхна. Всичко в главата й се въртеше. Ужасният студ и мигът, в който припадна. Събуждането си в топлите прегръдки на своя спътник.

„Как мога да го обичам, след като знам, че за него съм просто една натрапена досадница?“ — питаше се тя наум.

Наистина по време на пътуването с парахода я бе целунал. Обаче за него това едва ли означаваше нещо, освен интересно развлечение.

Всичко й изглеждаше безнадеждно. Когато майор Мередит се върна в пещерата, сърцето й затуптя силно, силно. Той можеше да изглежда странно и особено, можеше да бъде груб и твърд, можеше да убива пред очите й. Въпреки всичко това, тя го обичаше!

Искаше да му каже: „Обичам те! Обичам те!“ Вместо това се обърна и му каза с ясно подчертано безразличие в гласа.

— До къде можахме да стигнем миналата нощ?

— Напреднахме значително — отговори й той тихо. — Сега се намираме в планините, които се намират по пътя за Пешавар. Мисля че сме достатъчно далеч от засадите на местните бандити, обкръжили крепостта на чичо ви.

Ориса го погледна. В очите й се четеше безгранична благодарност. След кратко колебание му каза:

— Съжалявам, че през нощта се наложи да ме носите на ръце. Обаче беше толкова… студено.

Докато говореше, кръвта нахлу в лицето й. Бе си спомнила как я беше стоплил. Надяваше се потъмнената кожа на лицето й да скрие залялата го червенина.

— Съжалявам, че трябваше да ви насилвам да вървите толкова голямо разстояние — каза той. — Беше грубо от моя страна, но не можех да постъпя по друг начин.

— Разбира се, че не — съгласи се с него Ориса.

— Трябва ли да ви призная също така, че ми беше изключително приятно? — добави с такава нотка в гласа, че Ориса извърна поглед настрана.

— Съжалявам, че не оправдах очакванията ви — каза тя почти шепнешком.

— Нищо подобно! — възкликна майор Мередит. — Нито една жена в света не може да издържи и половината на това, което постигнахте вие.

Ориса не можеше да го погледне, нито да диша. След малко обаче майорът продължи със съвсем различен глас:

— Извинете, че забравих да ви дам да хапнете нещо. Храната ни е на привършване. Ала с малко късмет ще ни стигне, за да не умрем от глад, докато стигнем до Пешавар.

Помисли си, че сигурно напатите, пък каквато и да било храна, вече отдавна са станали отвратителни на вкус. Обаче си наложи да преглътне цял залък, после още един. Тъй като храната засядаше на гърлото й, след всеки залък отпиваше по една глътка вода, за да може да го преглътне. Опитваше се да не признава дори пред себе си колко е гладна.

Когато привършиха с яденето, майор Мередит отиде до входа на пещерата.

— Малко под нас виждам един овчар с овцете си. Ще рискувам да тръгнем още по светло, за да стигнем навреме.

— Това разумно ли е? — попита наивно Ориса.

— Трябва да стигнем до Пешавар на всяка цена колкото може по-бързо. Един Бог знае какво е станало с подкупения от мен бунтовник, дали е стигнал и предал съобщението. Също така какво ли става в Шуба.

Ориса осъзна, че именно тази мисъл го безпокоеше и го караше през цялото време да бърза толкова много. Самата тя бе много по-разтревожена за чичо си, отколкото изглеждаше. Започна да се моли горещо бунтовниците да не нападнат крепостта преди пристигането на подкрепленията. Засега не знаеше по какъв именно начин тези подкрепления ще успеят да стигнат до защитниците на Шуба.

— Тогава да тръгваме веднага — предложи тя и двамата тръгнаха без излишни приказки.

Най-силната жега на деня бе попреминала. Горещината обаче все още бе непоносима. Чак сега Ориса си даде сметка колко тежко е даденото й от майор Мередит за ползване вълнено одеяло. Все пак не можеше да го захвърли просто така…

Сега вместо да страда от лютия студ, Ориса се измъчваше от струйките пот, които се стичаха от цялото й тяло. Искаше да помоли майора да свали тюрбана си. Ала се страхуваше, че майорът ще се разгневи даже на едно такова нейно предложение. Все още бе наложително да се движат дегизирани.

Петите я боляха силно, явно от дългото ходене. Обувките не можеха да я облекчат, тъй като бяха съвсем изпокъсани.

Те започнаха отново да се изкачват и спускат. Пиеха вода от бързотечащи ледени потоци. Бореха се със стръмните склонове. Накрая стигнаха върха на това, което за нея бе най-високо място в планината. Изведнъж майор Мередит спря неподвижно пред нея.

Когато застана до него тя също онемя от това, което се откри пред погледа й. По тясната козя пътечка, на която се бяха спрели, към тях нагоре по хълма се движеха хора, стотици хора, които от това разстояние изглеждаха като мравки, движещи се с голяма бързина.

— Какво е това? Кои са тези хора? — опита се да попита Ориса.

Докато очакваше майор Мередит да се обърне, да се затича и да се скрият някъде от погледите на приближаващите се, тя осъзна с невероятно облекчение, че идващите към тях хора бяха облечени във войнишки униформи. На тъмните си глави носеха до болка познати шапки.

Чу как майор Мередит възкликна от радост и започна да маха като луд с ръце.

Това бяха прославените в десетки спечелени битки гурки!

Твърдите, непобедими в боя дребни планинци от Непал отиваха на помощ на крепостта Шуба.