Барбара Картланд
Кармата на любовта (7)

СЕДМА ГЛАВА

Прислужникът индиец вадеше внимателно вещите на Ориса от платнената торба и ги подреждаше в гардеробите на спалнята.

Тя прекоси стаята и погледна през прозореца. Не можа да види почти нищо, тъй като къщата бе заобиколена с градина, по края на която растяха огромни дървета. По-нататък погледът се спираше във високите почти десет метра стени.

— Мемсахиб искали да й приготвим вана? — попита прислужникът.

— Да, с удоволствие — отговори тя зарадвана. Сигурно щеше да е повече от приятно да се почувства отново истински чиста от прахоляците, с които бе съпроводено дългото й пътуване.

В малката стаичка, намираща се непосредствено до нейната спалня, прислужници донесоха нещо като огромна делва, което бе традиционната вана, която обикновено използваха офицерите от британската армия в Индия. Напълниха я до половината, а в непосредствена близост оставиха големи съдове с топла и студена вода.

Цялата тази процедура отне доста време. Докато изчакваше, Ориса седна и мислите й се насочиха към майор Мередит, макар да се опитваше да ги отпъди от съзнанието си. Каква изненада бе срещата с него, когато я очакваше най-малко.

Не можеше да си представи как е стигнал до крепостта преди нея. Сигурно бе успял да вземе най-ранния бърз сутрешен влак от Бомбай за Делхи. Това му е помогнало да стигне навреме и за първия влак от Делхи за Пешавар. Но след пристигането си там как бе успял да се промъкне до крепостта, ако тя бе плътно обградена от вражеските групи, както я бе уверил чичо й. Нали са се страхували, че те биха могли всеки момент да застрелят нея и старшината, преди да стигнат до спасителната сигурност на крепостта.

Знаеше, че напразно се мъчи да разбере нещо, което се надяваше чичо й да й обясни, когато има удобен случай.

През това време ваната бе готова и тя с наслада се потопи в нея. Толкова се радваше, че ще измие от себе си не само полепналата по цялото й тяло прах, но и къната от ръцете и ходилата си.

Все пак не успя да изтърка съвсем боята от ноктите на ръцете си. Следващия ден не трябваше да забрави да попита някоя от местните жителки с какво може да я изличи напълно.

С водата от оставените допълнително съдове изми и косата си. Ужаси се от количеството прах, което падна от нея. Но след това загуби пепелявосивия цвят, който бе придобила, и стана отново блестящо черна с почти синкави отблясъци.

Наметна един халат и седна пред огледалото в спалнята си, за да я изсуши и прибере в прилична прическа. Докато наблюдаваше отражението си в огледалото, реши, че е по-привлекателна с очертаните от черния въглен очи. Изведнъж избухна отсечена стрелба. Първо се чу картечен откос, после друг. Последва ги такава безразборна стрелба с всякакъв вид оръжие, ефектът от която ако не друго, бе оглушителен.

Ориса замръзна неподвижна. Почти веднага на вратата се почука и без да чака отговор, в стаята нахлу чичо й.

— Какво е това? Какво става? — попита Ориса.

— Страхувах се да не се уплашиш — каза той и затова дойдох да ти кажа, че винаги след залез слънце тук се стреля.

— Нападат ли ни?

— Не, просто показват, че са тук — успокои я той.

В този момент се разнесе страшният грохот на оръдеен залп. Последваха го единични изстрели. Полковник Хобърт замълча, докато шумът утихне.

— Обясни ми, моля те, какво става — настоя Ориса.

Първоначалната изненада, която предизвика краткотраен страх, бързо премина. Гласът й звучеше спокойно и твърдо. Долови одобрителния блясък на очите, когато чичо й я погледна. Тя продължи да пита.

— На кораба, с който пристигнах в Бомбай, чух, че армията ни в Индия очаква някакви неприятности.

— Не само ги очакваме, вече ги имаме! — мрачно отговори полковникът.

— Но кой ги причинява? — настояваше тя за отговор.

— Руснаците, разбира се. Както знаеш, през последните години те завладяха Бокхара, Кхива, Кокланд. Сега се опитват да мътят водата в Афганистан.

— Но защо?

— Защото в това виждат възможност да заплашват Великобритания през задната врата — чрез Индийската империя.

— Нали ние можем да я защитим? — озадачи се Ориса.

— За да разбереш ситуацията, трябва да знаеш, че разполагаме с по двадесет войници на всеки километър от границата — започна да обяснява полковникът. — Последните решения на ръководството на нашия корпус е всеки войник, който може да бъде освободен от друга част на Индия, да бъде изпращан тук.

— Старшината ми каза, че обикновено в тази крепост няма големи войскови поделения.

— Това е истина, в нея е имало само символичен брой войници. Разчитахме на по-големите крепости, за да демонстрираме силата си.

— В момента кой стреля срещу нас?

— Войни от местни племена, ръководени от проникнали нелегално през границата руски военни професионалисти. Мередит смята, че те искат да разпалят свещена война.

— Като тази в Судан ли? — отбеляза Ориса.

— Точно така! — съгласи се чичо й с нея. — И в момента създават значителни затруднения на защитниците от наша страна. Това с особена сила важи за моя полк.

Той помълча, после каза:

— Както знаеш, нашето противостоене на Русия е известно под името „голямата игра“. В настоящия момент обаче, доколкото ние сме на първата линия, нещата са много по-сериозни, отколкото би могла да е всяка игра.

— Наистина ли сме обкръжени?

— Сведенията ни са, че в планините около нас са разположени хиляди войни, от местните племена. А аз разполагам тук, в Шуба, с не повече от осемстотин войници.

Отново се разнесе такава ожесточена стрелба, от която всичко в стаята се разлюля.

Ориса запази мълчание, докато стрелбата утихна, после попита съвсем тихо.

— Те… убили ли са много… наши войници?

— Досега убитите са предимно сред местните военнослужещи. Вчера бяха ранени няколко наши войници, двама от които — смъртоносно. Единственото, което ни успокоява, е, че ние им причиняваме много по-големи загуби.

Докато говореше, той се приближи до нея, сложи ръце на раменете й и я погледна в очите.

— Без да се плашиш, трябва да знаеш, че с пристигането си тук точно в този момент ми създаваш големи грижи. Обаче да забравим за това и да се радваме, че сме заедно. Сега не мога да кажа нищо по-точно за положението, в което се намираме. Подробности ще зная утре или другиден.

— Как ще можеш тогава да знаеш повече, отколкото сега? — попита тя с недоумение.

Чичо й не отговори. Сигурно не бе чул въпроса, тъй като веднага след последната казана от него дума тръгна към вратата. Беше я отворил, когато се обърна и каза през рамо:

— Вечерята ще бъде готова след десет минути.

Ориса побърза да се приготви. Облече единствената вечерна рокля, която бе взела със себе си. Добре, че внимателният прислужник я бе изгладил предвидливо. Когато бе напълно готова, си помисли, че ако някой я видеше сега, нито за миг нямаше да допусне, че само преди часове е преживяла премеждие, от което на човек можеха да настръхнат косите.

Вече бе на вратата, когато през ума й мина, че същата вечерна рокля, с която бе облечена сега, носеше и вечерта на палубата на парахода, когато майор Мередит я бе целунал. Не й оставаше нищо друго освен да се надява да не вземе обличането на роклята за знак, че го е извинила за държанието му. Не искаше дори да си помисли, че би могъл да приеме облеклото й като покана да повтори ужасната си дързост.

След това тръсна глава. Нямаше никакво значение какво ще си помисли той. Освен това тази рокля бе единствената, която носеше със себе си. Така че щеше да й се налага да се появява облечена с нея вечер след вечер неизвестно колко дълго време, тъй като нямаше никакви изгледи скоро да получи остатъка от багажа си.

Чичо й я чакаше в малката гостна, която бе обзаведена типично по английски. Около стените бяха наредени удобни кресла и дивани, а пред тях на малки масички се намираха големи вази с огромни букети ароматни цветя.

Той и другите офицери, които щяха да се хранят с тях, бяха облекли парадни униформи. Сигурно заради това, че тази вечер на масата щеше да има дама. Това бяха един майор, един капитан и двама по-младши офицери. Скоро Ориса разбра, че за тях тя е героиня.

— Вашето идване в крепостта бе изключително смела постъпка! — възкликна възторжено майорът.

Същото възхищение изразяваха и лицата на двамата младши офицери.

— Много ви молим да ни разкажете за всичко от самото начало — каза капитанът. — Пътуването ви дотук преоблечени като индийци ваша идея ли бе или на старшината?

Поднесената вечеря бе особено вкусна. Ориса яде с удоволствие познатата, сготвена по английски начин храна, макар да бе харесала особено къритата, с които бе задоволявала глада си по време на пътуването.

— Колко жалко, че не можем да ви предложим за вечеря месо от някакъв дивеч — каза между другото майорът. — От идването ни тук не можем да се похвалим с големи възможности за ловуване.

Всички се засмяха. Скоро разговорът стана общ и се отнасяше за богатството от дивеч, което можеше да предложи тази планинска пустош.

Ориса слушаше, понякога вземаше участие в разговорите. През цялото време обаче съзнанието й бе заето с мисълта къде ли беше майор Мередит и защо не е на масата.

Не изглеждаше правдоподобно да е предпочел да вечеря в общата столова. Там нямаше да има нито един офицер, тъй като всички те бяха около масата. Въпреки любопитството си, не каза нищо.

От вниманието й не убягна кратък разговор между чичо й и един от младшите офицери.

— Сър, вече получени ли са някакви новини за броя на неприятелските сили към настоящия момент?

— Боя се, че не — отговори кратко полковникът.

— Страхувам се, че майор Мередит ще донесе лоши вести.

Младият човек усети бързия, смразяващ поглед на полковника. Разбра, че бе направил грешка, изчерви се и мълча почти до края на вечерта. Неприятното в целия епизод бе, че в момента около масата се въртяха поне трима местни жители.

Каквото и да означаваше всичко това, колкото и малко да беше, Ориса разбра, че името на майор Мередит е табу. През останалата част на вечерята никой повече не го спомена.

Стрелбата бе утихнала, след като продължи почти час. Всичко тънеше в тишина. Ориса помисли, че възцарилото се мъртвило се понася по-трудно, отколкото невъобразимия шум на безразборната стрелба.

След като вечерята приключи, всички заедно се преместиха в дневната. Полковникът предложи да се съобразят с присъствието на единствената дама и да не я оставят сама докато се наслаждават на традиционната чаша портвайн. Настаниха се на креслата и се опитваха да я забавляват с различни истории. Удоволствието се допълваше от разпаления в камината огън, който пропъждаше появилия се лек хлад.

Чак след като офицерите допиха питиетата си и пожелаха „лека нощ“ на Ориса и чичо й, те можаха да поговорят за проблемите в семейството на младото момиче в Англия. С малко думи тя му разказа колко непоносим и напълно невъзможен бе животът й у дома.

— Нямах никаква представа, че нещата са стигнали чак дотам! — възкликна полковник Хобърт. — Чувствам се виновен, че не се сетих за теб по-рано. Много отдавна трябваше да ти предложа да дойдеш да живееш в Индия при мен.

— Ти нямаш вина за тежкия ми живот през всички тези години. Как би могъл да узнаеш за пълната деградация на баща ми? Все пак аз съм му дъщеря и не можех да ти пиша за това.

— Трябваше да се сетя — продължи да се укорява чичо й. — Обаче през цялото време ме е възпирала подсъзнателно усещаната опасност, че при случай на конфликт моят полк ще бъде първият, който ще изпратят на границата. Както и се случи.

Той отвърна очи, които през целия им разговор бяха вперени в пламъците на огъня в камината, и се усмихна широко.

— Да ти кажа съвсем честно, никога даже не ми е минавало през ума, че тази крепост е подходящо място за едно младо момиче. Ти обаче ми доказа, че не съм бил прав.

— Значи не се сърдиш, че пристигнах просто така… — попита Ориса.

— Как бих могъл, след като разбрах, че това е било единственото нещо, което си могла да направиш при така създалите се обстоятелства. Обичах много майка ти, Ориса. За мен тя бе не само сестра, а най-добрият ми другар. Така израснахме от деца. Бях си дал дума да направя за теб и Чарлз всичко, което е по силите ми.

— Едва ли е могла да очаква от теб да се заемеш с отглеждането на невръстно дете, при това момиче — опита се да го успокои Ориса, защото разбираше, че се чувства виновен. — Сега обаче нали сме заедно?

— Едва ли Шуба е мястото, което бих избрал, за да устроим нашия нов дом — усмихна се леко полковникът. — Казано съвсем честно, страхувам се, че по странно съвпадение на обстоятелствата попадна в много опасна ситуация.

— Наистина ли е толкова опасно?

— Опитвам се да бъда оптимист — отговори чичо й.

— Може би утре ще мога да ти отговоря със сигурност.

— Какво общо има с всичко това майор Мередит? — Ориса се поколеба, преди да зададе въпроса. Ала съзнаваше, че трябва да знае истината.

Чичо й стана и се обърна към огъня в камината в неизменната поза на англичанин, който в момента размишлява. Без да се обръща, я попита:

— Ти какво знаеш за майор Мередит?

— Всъщност съвсем малко — обясни тя. — Чарлз ме предупреди да се пазя от него. Каза, че майорът винаги слухтял, пъхал си носа навсякъде и създавал купища неприятности.

Чичо й се обърна. На лицето му се бе появила лека гримаса.

— Ако Чарлз бе достатъчно искрен, щеше да ти каже преди всичко, че майор Мередит го спаси от една каша, която забърка като първия глупак. И ти, и аз знаем, че Чарлз много лесно може да бъде подведен от едно миловидно лице.

— Вярно е — засмя се младото момиче. — Любовните истории на Чарлз нямат край. Обаче какво общо има майор Мередит с това?

Полковник Хобърт не отговори. Продължаваше да се мръщи. Явно обмисляше колко може да й каже и колко е длъжен да премълчи.

— Чарлз ми каза също така — продължи Ориса, — че майор Мередит бил истинският виновник за самоубийството на Джералд Дюър.

— Това не е истина! — избухна полковник Хобърт. — Чарлз няма право да говори така!

— Обаче той ми обясни, че Джералд не би се самоубил просто така. Не бил такъв човек.

— Наистина не беше — съгласи се полковникът. — Тъй като знаеш доста от тази история, най-добре е да ти обясня каква е истината. Трябва само да ми обещаеш, че това, което чуеш сега, никога няма да излезе от тази стая.

— Разбира се, че обещавам, чичо Хенри.

— Джералд Дюър се оплете с една жена, която срещна в Симба. Беше се увлякъл по нея до такава степен, че започна да споделя информация, която засягаше сигурността на нашите войски.

— Как е могъл да направи такова нещо?

— Казано най-просто — тя беше руска шпионка. Така бе омотала младия Дюър, така го бе омаяла, че неговото недискретно държание премина в предателство.

— Не мога да повярвам! — възкликна Ориса. — И той е бил приятел на Чарлз?

— Да. И това ме безпокои още повече.

— И единственото доказателство, което имате за… е дошло от майор Мередит? — продължи да пита Ориса.

— Доказателството, което имаме за бъбривостта на Дюър — нека наречем по този деликатен начин извършеното от него предателство, е гибелта на цял отряд от най-добрите ни млади офицери, които пътуваха към границата, за да изпълнят важна задача.

— О, не! — отекна възклицанието на Ориса.

— За съжаление е истина. Цялата тази история означаваше военен трибунал за Дюър, опетняване честта на полка и неизбежен скандал, който щеше да се отрази пагубно върху морала на войските.

Ориса мълчеше. Трудно можеше да повярва това, което разказваше чичо й, въпреки че бе сигурна в истинността на думите му.

— При това положение Дюър нямаше друг избор, освен да постъпи така, както изисква честта на истинския благородник — довърши разказа си полковник Хобърт.

* * *

Когато Ориса се събуди, слънчевите лъчи струяха през прозореца на спалнята й. Дълбоко в нея се бе свило едно ново чувство на сигурност, на спокойствие, че макар да се намира в обсадена крепост, е заедно с някой, който я обича. И в любимата си Индия.

Позвъни на прислужника, който веднага й донесе сутрешния чай. Облече се и слезе да закуси с чичо си.

— Надявам се да намериш с какво да запълниш времето си — каза полковникът. — Ала се боя, че не трябва да излизаш по-далеч от градината около къщата. И без друго появяването ти причини достатъчно приказки.

За момент изпита разочарование. Когато обаче погледна през прозореца, видя множество търговци, вече разположили стоката си около верандата. Обърна се към чичо си и му се усмихна с дяволити искри в очите.

— Ще правя точно това, което искаш, ако ми дадеш малко пари.

— Изнудваш ли ме? — пошегува се полковникът.

— Не, просто се страхувам, че ще се окажа една твърде скъпа гостенка — отговори тя.

— Но и много симпатична — добави той. — Банковата ми сметка е на твое разположение. Макар че засега трябва да се задоволиш със сумата, която имам в момента. Струва ми се обаче, че тя е предостатъчна, за да накара някой от мошениците долу да спечели толкова много, че да се оттегли от бизнеса.

Момичето взе подадената му купчина пари и с благодарност целуна чичо си по бузата.

— Толкова ще е хубаво да имам нови и красиви дрехи. Мащехата ми пестеше всеки грош, предназначен за мен. Наистина години наред бях истинска Пепеляшка.

— Ако някога се измъкнем от тази крепост, ще ти купя най-хубавите рокли, които могат да бъдат намерени в Лахор, Делхи или Мадрас — обеща чичо й.

После излезе и Ориса се приготви за експедицията си.

Отначало обиколи всяка сергийка, докосна коприните, тънките прозрачни материи с богати шевици, изумително оцветените в ярки цветове муселини. Не можеше да скрие учудването си от разнообразието на изложените стоки за едно такова затънтено кътче като крепостта Шуба. Обаче за индийците присъствието на войници на дадено място означаваше бизнес, търговия с хора, които получават държавна заплата — значи разполагат с пари.

Научи, че преди известно време е дошъл търговец, който предлагаше много типични за Кашмир стоки. Ориса не можеше да се налюбува на изящните килими, на разнообразните вълнени дрехи, на изработените от орехово дърво и полирани като коприна предмети. Казаха й, че тази гладкост се получава благодарение на стрития прах от сандалово дърво, който се втрива в повърхността им с помощта на ахатов камък.

— Вижте, мемсахиб — обърна се примамващо към нея един от продавачите, — кашмирените вълнени шалове са толкова фини и изящни, че могат да се проврат през пръстен.

Никога преди Ориса не бе виждала толкова меки и в същото време топли шалове, такива красиви, изработени от папие-маше и оцветени с позлата различни предмети.

Опитваше се да бъде скромна и да пести парите на чичо си. Но не можа да устои на шишенце истинско жасминово масло и на филиграновите обеци, които бе видяла местните майстори да изработват по улиците на Пешавар.

Така се бе увлякла в покупките и разказите, с които я омайваха продавачите, че не усети кога бе дошло време за обяд. Не бе усетила как отлетя цялата сутрин! А не бе решила какво още да си купи.

Търговците бяха повече от услужливи и обещаха да дочакат да се върне при тях и следобед. Това си беше традиционно за индийците очакване на желан клиент.

След чудесния сън през нощта и вълнуващата сутрин Ориса не бе изморена. Но знаеше, че всички ще очакват да прекара известно време в спалнята си в задължителната за този климат следобедна почивка.

Невъзможно бе да повярва, че крепостта е наистина обкръжена. Обаче на разсъмване се бе събудила от яростна стрелба.

— Стрелят през нощта и рано сутрин. Най-редовно, като по часовник — й каза безгрижно коренякът лондончанин, който се грижеше за чичо й.

— Шумотевицата е доста силна — добави Ориса.

— Това е и тяхната цел — да вдигат шум. Колкото по-силен, толкова по-добре — съгласи се с нея прислужникът. — И не се отказват, ако имат възможност и успеят, да нарежат на парчета някой от нашите с дългите си ножове.

Ориса потрепери. Беше лесно да забрави временно опасността, в която се намираха. Сигурно чичо й очакваше подкрепления.

Той не се върна за обяд. Дойде си към четири следобед и индийците, явно добре обучени да спазват английските обичаи, веднага поднесоха следобедния чай. Имаше плодов сладкиш, леки сандвичи и малки хрускави курабийки, които обожаваше като дете. Чаят бе горещ, силен и много ароматен. Само млякото бе малко странно, тъй като не беше краве, а козе.

— Чаках те за обяд — започна разговора Ориса.

— Пропуснах да изпратя някой да ти каже, че ще се забавя. Имахме военен съвет.

— Случило ли се е нещо? — попита тя разтревожено.

— Не искам да те притеснявам — отговори полковникът уклончиво.

— Бих предпочела да зная истината.

— Права си. Основната ни беда е в това, че местните бандити бяха достатъчно умни да прекъснат комуникациите ни с щабквартирата.

— Значи не можеш да изпратиш съобщение до Пешавар, че крепостта е обкръжена! — възкликна момичето.

— Точно така.

— Не можеш ли да изпратиш специален куриер?

— Вече опитахме — отговори полковникът. — Изпратихме не един, а двама души.

Той замълча. Продължи след като Ориса го погледна с ням въпрос.

— На следващата сутрин отрязаните им глави бяха хвърлени през крепостните стени.

Ориса пое дълбоко въздух и едва продума:

— Но ние, старшината и аз, преминахме невредими. Как така са ни пропуснали?

— Мередит смята, че това не е било просто късмет. Обсадилите ни са искали да създадат у нас фалшиво чувство за сигурност. Мислели са, че ако все пак някой от куриерите успее да се добере до Пешавар, ще докладва, че пътят е свободен — съвсем скоро двама души са пристигнали в крепостта без косъм да падне от главите им.

— Искаш да кажеш, че ако към вас тръгне каквото и да е подкрепление — погледна чичо си и заговори бавно Ориса, — то ще се натъкне на неприятелските войници и ще бъде…

— Ще бъде нападнато от засада! — довърши вместо нея полковник Хобърт. — До крепостта може да се стигне само по пътя, който явно се наблюдава много стриктно. Да бъде изпратено подкрепление значи войниците му да бъдат обречени предварително.

Момичето видя тревогата в очите и усети болката в гласа му.

— Какво тогава би могло да се направи?

— Именно това се опитваме да измислим — отговори той загрижено.

Ориса повече усети с някакво шесто чувство, отколкото разбра, че отговорът по някакъв начин бе свързан с майор Мередит.

Късно вечерта се хвана, че мисли какво ли възможно предложение можеше да направи майорът, за да намерят изход от това изключително опасно положение. Явно никой не можеше да се превърне в птица и да излети от крепостта или да прокопае проход под земята като къртица.

Който и да напуснеше крепостта по друг начин, щеше със сигурност да попадне в ръцете на противника. А да разчита на неговата благосклонност бе абсурдно. Всяка дръзнала да тръгне на помощ на обкръжените военна част щеше да бъде унищожена от скритите от двете страни на пътя коварни и жестоки засади.

Докато мислеше върху тези проблеми, Ориса се унесе в следобедна дрямка, от която обаче не можа да прогони мисълта за майор Мередит.

Тази вечер тя слезе за вечеря ухаеща на жасмин и с уши, заглушени от пукота на стрелбата. В малката дневна бяха само чичо й и майор Мередит.

— Ето те и теб, Ориса! — възкликна полковникът. — Тъкмо се канех да изпратя да те повикат. Знаех, че ще се зарадваш да научиш, че майорът се е завърнал невредим.

— Добър вечер — поздрави спътника си от парахода Ориса, сякаш се намираше на официална вечеря в Лондон.

В отговор майорът се поклони едва забележимо и както й се стори — подигравателно.

Бе облечен в униформа, която явно бе заел от някого. Стори й се малко поотслабнал. Скулите му бяха още по-изпъкнали, а загарът — по-силен. Може би си въобразяваше. На слабата светлина бе трудно да се различат такива подробности.

Тримата седнаха на масата за вечеря. Направи й впечатление, че майорът се хранеше бързо, сякаш бе много гладен.

За разлика от него Ориса едва преглъщаше, въздухът не й стигаше. Бе ли възможно това да се дължи на присъствието на мъжа, който за нея все повече се превръщаше в някаква странна загадка.

Изкушаваше се да го попита за толкова неща. Защо не го бе виждала от вечерта на деня, в който пристигнаха? Къде точно в крепостта бе отседнал? Обаче знаеше, че не трябва да проронва дума, докато в стаята бяха местните прислужници.

Най-после се нахраниха и се върнаха в малката дневна. Но нито един от мъжете не взе чаша с традиционния портвайн. Майорът, който влезе последен, затвори след себе си вратата особено внимателно и плътно и застана пред камината. И от двамата се излъчваше особено напрежение. Преди някой от тях да каже каквото и да било, Ориса вече бе сигурна, че им предстои особено важен разговор.

— Какво има? — не се сдържа и попита тя.

— Мередит донесе лоши новини — отговори полковник Хобърт. — В планините около нас са ни заобиколили толкова неприятелски банди, че има вероятност всеки момент да бъдем нападнати.

Ориса не каза нищо. Само, както седеше на малкото канапе, стисна здраво дланите на скръстените в скута й ръце.

— Нямаме никакво основание да мислим, че преди да бъдат информирани за сериозността на положението, в което се намираме, в щабквартирата ще проявят някакво безпокойство за нас. В тези планини непрекъснато падат лавини или камъни, които прекъсват връзката с Пешавар. И в щаба с основание ще очакват, ако ни се случи нещо, да намерим някакъв друг начин да ги уведомим за опасността, на която сме изложени.

— Но вие нямате никаква възможност да влезете във връзка с тях — каза разтревожена Ориса.

— Именно затова Мередит смята, че единствената ни възможност да уведомим нашите е той да се добере до Пешавар и сам да им разкаже за създалото се положение.

За миг Ориса сякаш се вкамени. После успя да попита:

— Но защо мислиш, че той ще успее там, където другите са се провалили? Нали сутринта ми каза, че двама души вече са напуснали крепостта със съобщения и са били убити при опита им да стигнат до Пешавар.

— Мередит има свои начини за влизане и излизане от крепостта — отговори уклончиво полковник Хобърт.

— Значи през тези дни, докато не се хранехте с нас, вие не сте били в крепостта? — зададе този път въпроса си пряко на майора Ориса.

Той леко наклони глава в знак на съгласие с нейното предположение, но не каза дума.

— Точно така — намеси се полковникът. — Нещо повече. Той е подкупил един от местните бандити и го изпратил до Пешавар. Макар че шансът той да стигне до града е повече от нищожен. С това Мередит се е подложил на огромен риск. Ако го бяха открили и заловили, щяха да го екзекутират на място.

В гласа на чичо си Ориса долови нотка, която й подсказа, че полковникът е реагирал остро на едно такова начинание, което излага на опасност живота на майора. След това продължи вече малко по-спокойно:

— В същото време майор Мередит е уверен, че лично той трябва да тръгне за Пешавар. Ако успее да премине през блокадата, няма съмнение, че ще може да осигури изпращането на подкрепление колкото може по-скоро. Само така можем да бъдем спасени от пълно унищожение.

— Това не може да е… истина — прошепна Ориса.

— Трябва не само да признаваме фактите, но и да се съобразяваме с тях, скъпа — добави чичо й.

— Разбира се — съгласи се с него момичето и опита да скрие ужаса в гласа си.

Същевременно не можеше да разбере защо чичо й, който не обичаше да говори във връзка с военните си работи, й разказва всичко това с такива подробности.

— Майор Мередит ме убеди, че неговото отиване до Пешавар е единствената възможност да бъдат спасени хората, които командвам — продължи полковникът. — Както и да се предотврати падането на крепостта в ръцете на тези проклети бандити!

Той млъкна, сви презрително устни и заговори отново.

— Това няма да има значението на решаващо военно поражение. То ще накърни преди всичко престижа на Великобритания! Без съмнение ще окуражи местните племена да предприемат и други нападения.

— Това е точно така — съгласи се с него Ориса.

— Именно поради тази причина ще се бием така, че да задържим крепостта на всяка цена. Няма смисъл да ти казвам също така, че майор Мередит тръгва още тази нощ.

Ориса погледна майора, без да може да откъсне поглед от очите му.

В същото време чу гласа на чичо си. Полковник Хобърт казваше:

— Ти ще го придружиш!

За момент помисли, че не е чула добре думите му.

— Искаш да кажеш… че тръгвам с… него?

Чичо й седна на канапето до нея. Нежно взе ръката й в своята.

— Мило дете. Бях изправен пред ужасен избор. Да те оставя при мен в крепостта с надеждата, че подкрепленията ще дойдат навреме или да те изпратя с майор Мередит, убеден че само той може да те отведе на сигурно място.

— Но аз предпочитам да остана с теб — отговори бързо Ориса.

Разбираше, че изпитва ужас не от опасностите, с които сигурно щеше да се сблъсква, а от това, че толкова време щеше да бъде насаме с майор Мередит.

— Бих искал да те оставя при мен. Обаче една битка, изходът от която не може да се предвиди, още повече, че ще се води при такива неравни условия, не е за погледа на която и да било жена. Освен това…

Той млъкна. Явно се колебаеше как да й каже това, което искаше и търсеше най-подходящите думи.

— Това, което полковник Хобърт се опитва да ви каже — намеси се майорът, — е че ако крепостта бъде превзета от тези бандити, някой ще трябва да ви застреля.

Ориса пребледня толкова, сякаш в лицето й не бе останала капка кръв. Знаеше, че по време и след сипайските въстания нито един англичанин не бе оставил след себе си жена от своята раса на произвола на дивашките гаври на местните племена.

— Разбирам — отговори тя съвсем тихо. Чичо й се изправи.

— Знаех, че мога да разчитам на теб, Ориса — каза той с явно задоволство. — Не напразно си расла под крилото на полка на твоя баща. Държиш се като истинска дъщеря на професионален военен.

Похвалата предизвика появата на широка усмивка върху иначе безкрайно обърканото лице на племенницата му. Обаче практичността й я накара да попита:

— Как така ще тръгна с майор Мередит? Какво трябва да облека? Сигурно във всички случаи ще трябва да изглеждам напълно различна.

— Разбира се — отговори й майор Мередит. — Преди всичко бих искал да ви напомня и вие самата да разберете колко важно е никой в този дом да не ви види, че отивате някъде. Още повече — как сте облечена.

— Това ми е напълно ясно.

— В такъв случай бихте ли отишли веднага горе във вашата спалня. Кажете на прислужника си, че лягате, понеже сте изморена, и не искате да бъдете безпокоена. По-късно полковникът ще даде обясненията, които намери за добре.

Ориса стана.

— А след това? Какво трябва да правя след това?

— Ще изчакате известно време, за да може прислужникът да си отиде. След това слезте не тук, а в кабинета на чичо си. Той гледа към задния двор. Няма да бъдете изложена на опасност да срещнете когото и да било. Всички слуги ще бъдат изпратени да вършат някаква работа.

— Ще направя точно каквото ми казвате.

— Разбирате, че не трябва да вземате нищо със себе си — продължи напътствията си майор Мередит. — И за да си спестите неудобството след като се преоблечете, да връщате дрехите в стаята си, по-добре сложете сарито, което носехте при пристигането си тук.

— Разбирам.

С тези думи Ориса се обърна и тръгна към вратата. Като че ли нямаше какво повече да бъде казано.

Изпълни всичко съвсем точно съгласно нарежданията на майора. Отиде в спалнята, позвъни на прислужника и му каза, че не иска да бъде безпокоена. Изчака известно време след неговото излизане, сложи сарито и почти тичешком слезе по стълбите на долния етаж.

Както й беше обещал майорът, по пътя си не срещна никого. Успя незабелязана да стигне до кабинета на чичо си.

Когато отвори вратата, майор Мередит вече бе вътре. Той беше сам.

— Трябва да тръгнем колкото може по-бързо — каза той. — Затова без да губите време се преоблечете в тези дрехи.

Той посочи с ръка към един вързоп, който на пръв поглед приличаше на купчинка парцали. Когато ги разгледа, Ориса видя, че това са дрипави дрехи на момче с приблизително нейния ръст.

— Вие мислите, че ще облека… това? — попита тя ужасено.

Лека усмивка се появи на устните на мъжа, който бе в стаята, когато се обърна към нея.

— Сигурно не мислите, че както сте облечена сега можете да проникнете дълбоко във вражеския тил, нали? Или сте забравили, че повечето мъже не са виждали жена с месеци?

Намекът в думите му накара лицето на младото момиче да пламне в ярка червенина. После тя отвърна ядосано:

— Не бихте ли могли да измислите някакви други дрехи, които не показват краката ми?

— Сега не е време за преструвки и фалшив свян — с не по-малка язвителност отговори той.

Думите му я разгневиха още повече.

— Виждам, че твърдо сте решили да направите пътуването ни колкото е възможно по-неприятно.

— Поначало изобщо не трябваше да идвате тук. Затова сега изпълнявайте каквото ви се каже, за да бъдете измъкната от бъркотията, в която се замесихте.

— Вие изглежда наистина се мислите за мой спасител. Така ли е майор Мередит? — попита го тя с едва сдържана ярост. — Няма да дойда с вас. Предпочитам да остана тук и да взема участие в битката.

Ако бе искала да го ядоса, го постигна съвсем лесно.

— Мога да ви уверя, лейди Ориса — отвърна той с леден глас, — че и аз бих предпочел да остана в крепостта и да се бия. Ако мислите, че мечтата ми е да се занимавам с едно капризно, хленчещо и непрекъснато мърморещо същество от женски род, жестоко се лъжете.

Ако я бяха ударили по лицето, нямаше да се почувства по-обидена. Точно отваряше уста, за да му върне обидата, когато вратата се отвори и в кабинета влезе чичо й.

— Трябва да побързате — каза той възбудено. — Колкото по-далеч сте от крепостта при зазоряване, толкова по-добре.

— Прекрасно разбирам това, сър — отговори Мередит. — Но преди това ще трябва да накарате племенницата си да облече тези дрехи.

— Знаете, че Ориса няма да ви причини никакви затруднения — каза той и се обърна към застаналото в средата на стаята момиче. — Побързай, Ориса. Докато се облечеш, ние ще почакаме отвън.

Той излезе от стаята, следван от майора.

Ориса свали сарито и с отвращение навлече безформените дрехи, които по всяка вероятност са били носени от някой друг. Едва бе успяла да се оправи, когато на вратата се почука и без да дочака отговор, в стаята влезе майор Мередит.

Погледът му се плъзна по нея и спря на голите й крака. Тя се изчерви от смущение. Той обаче дори не мигна. Приближи се, коленичи пред нея и започна да й обува чифт здрави обувки. После взе две ленти от груб вълнен плат и ги обви около обувките, глезените, чак до коленете. Накрая ги пристегна със здрави памучни върви. Така планинците се предпазваха през студените месеци на годината.

Полковник Хобърт влезе в кабинета точно в момента, когато майорът свърши работата си.

— Надявам се така наистина да й бъде топло — каза той, след като разгледа странните ботуши.

През това време майорът бе взел едно избеляло парче плат, което някога сигурно е било розово, и умело обви с него главата й в нещо като тюрбан. Докато майорът се занимаваше с последните доизкусурявания в маскировката на бъдещата му спътница, чичо й извади от едно шкафче съд, в който имаше бледокафява течност.

— Ще трябва да потъмня кожата на лицето ви, лейди Ориса. Съвсем малко. Много патани са значително по-светли от типичните представители на индийската народност.

Майорът я заговаряше за първи път, след като се бяха скарали. В гласа му все още имаше следи от непреминал гняв.

— След това ще може ли да се измие лесно? — попита загрижено полковникът.

— Маха се веднага, щом се измие с вода и сапун. Но не и от обикновен дъжд — отговори кратко майорът.

Той взе една гъба и помоли Ориса да затвори очите си. После започна с изключително внимание да натрива лицето, врата, после една по една двете й ръце. Не престана с равномерните си, отмерени движения, докато откритата за погледи кожа не придоби златистокафяв оттенък.

— Сега трябва да се преоблека и аз, сър — обърна се Мередит към майор Хобърт и излезе от стаята.

Полковникът взе една чаша от страничната масичка, напълни я с вино и й я подаде.

— Това ще те подкрепи за предстоящото пътуване, мила — каза той. — А сега искам да ти кажа колко горд се чувствам от начина, по който се държа.

Очите на Ориса се напълниха със сълзи.

— Нали нищо лошо няма да ти се случи, чичо? — попита го тя.

— Това знае единствено Бог, дете мое — отговори той спокойно. — Мога само да те уверя, че ако някой може да ни помогне да се спасим, това е майор Мередит. Вярвам му безпрекословно.

Ориса въздъхна. Не можеше точно в този момент да сподели с чичо си колко много я ядоса майорът преди малко.

Полковникът сложи чашата в ръката й и каза:

— Искам да изпиеш и това — подаде й той четири малки хапчета.

— Какво е то?

— Две от таблетките са срещу малария, а другите две — против дизентерия — обясни й той.

Ориса се изчерви. Представи си в какво затруднено положение би изпаднала, ако по време на пътуването се разболееше от каквото и да било, да не говорим за някоя от току-що споменатите болести. Взе четирите хапчета от протегнатата му ръка.

— Изпий ги с виното — посъветва я той. — То ще помогне да бъдат абсорбирани по-бързо от организма ти.

Тя покорно сложи четирите бели хапчета на езика си. Усети странно неприятния им вкус и изпи наведнъж цялата чаша вино. Точно както предложи чичо й. Усети странен вкус, не приличаше на това, което поднасяха на вечеря.

— Чичо Хенри… — започна тя и почувства как главата й започна да олеква и се замъглява.

Беше като обикновено главоболие. Но ставаше все по-силно… Дори докато мисълта за това се появи в съзнанието й, усети, че й става все по трудно дори… да мисли…

Потъваше… потъваше в някаква дълбока пропаст. Макар че неистово опитваше да се пребори с това ужасяващо чувство на вцепенение, което заливаше и покоряваше цялото й тяло, правеше го все по-безжизнено, най-после тя загуби съзнание…