Кристина Скай
Перлата на любовта (5)

5.

Минаха секунди. После минути.

Чеси бавно идваше на себе си.

Лекичко се размърда. Нещо твърдо пробождаше ребрата й. Главата я болеше, гърлото й бе странно пресъхнало.

Тя внимателно отвори очи.

За миг небето над нея се завъртя в лудешки кръг. Тя премигна срещу тъмните облаци, прелитащи над главата й. Внезапно я обсипаха малки бели снежинки.

Странно, не очакваше сняг. В Макао никога не валеше сняг. Всъщност Чеси само веднъж беше виждала студените бели снежинки — в Китай.

Една снежинка кацна на устните й. Облиза я и свъси вежди, защото не се топеше. Нали трябваше да се топят?

Сбърчи чело. Май е по-студено, отколкото предполагаше.

Някой издуха белите снежинки. За миг те увиснаха във въздуха, после бавно се спуснаха към земята.

Жалко за цветчетата.

Цветчета ли?

Тя се опита да седне, но при движението й силна болка прониза главата й.

— Стига си се противила. Нося те вътре. Сигурно не искаш да те изпусна на стълбите.

Чак сега Чеси усети мъжката ръка на кръста си. Твърдите му мускулести гърди притискаха ребрата й.

Вдигна глава и срещна едни изумително сини, лазурни очи.

— Ти!

— Аз — бавно отвърна Морлънд. — Явно последният човек, когото си се надявала да видиш. Може би някой ден ще ми кажеш защо, Чеси.

Тялото на младата жена потрепери в ръцете му, страните й поруменяха.

— Пусни ме, дивак такъв! Мога и сама да вървя. Веднага ме пусни или…

Ала дългите му нозе не забавиха крачка. След малко тя се залюля над разнебитените стълби на задния вход на къщата.

Светът около Чеси възвръщаше обичайния си ритъм. До слуха й достигнаха виковете на уличните търговци и трополенето на преминаваща каруца. Тя бавно осъзна болката в китката и ребрата си, които бе наранила при опасното катерене миналата нощ. Ала най-силно усещаше топлината от ръката на Антъни Морлънд, обгърнала талията й, натиска на силното му бедро.

И независимо от това дали й харесваше или не, имаше нещо ужасно успокояващо в тази сдържана животинска сила.

Внезапно съзнанието й напълно се върна. Чеси едва не изкрещя от острата болка, която я прониза.

Това изобщо не е Макао. И не е дори Азия. Тя е в Лондон, а баща й е пленник. И тя още не е открила книгата, която можеше да го спаси.

Чеси въздъхна и понечи да се размърда, но силни пръсти се впиха в талията й и я накараха да замре в прегръдката му. При всяка негова крачка тя усещаше силата на мускулестото му тяло.

— Казах да не шаваш. Почти стигнахме. — Синият поглед я прониза и озари мургавото му лице.

— Ще трябва да ми дадеш някои обяснения, мис Камърън.

Гласът на граф Морлънд звучеше меко, но Чеси долови потискания гняв. И нейната ярост се събуди. Кой е той, че да нахлува в къщата й, да се бърка в работите й, да я разпитва толкова високомерно?

И най-вече да я отвлича!

Раздразнена, тя се опита да се изтръгне от обятията му, но не успя.

Чеси се отпусна пребледняла. Затвори очи, а болката заблъска в главата й. Мили Боже, първо снощният провал, сега това!

Стигаше й, че го видя с любовницата му. Чутото бе още по-лошо. Но снощи Чеси поне бе заета със задачата си и това й помогна да отпъди болезнените спомени.

Но сега… сега бе лишена от подобна защита.

Тя преглътна.

Когато заговори, яростта накъсваше гласа й.

— Нищо не ви дължа, граф Морлънд. Откъде накъде? Все още помня как ни изоставихте в Макао преди десет години. Нямаше защо да се сбогувате, нали? Да кажете поне една дума. Просто се измъкнахте като куче през нощта.

Очите й се впиха в неговите, остри като късове стъкло.

— Ясно — процеди Морлънд.

— А сега ще ви помоля да ме оставите и да си вървите, преди един от нас да е казал или направил нещо, за което и двамата вечно ще съжаляваме.

— Единият вече го направи, скъпа. И тъй като е твърде късно да бъдеш предпазлива, може би ще споделиш с мен какво правиш в Лондон.

Болката в челото я принуди да задържи дъха си. Ръката й изгаряше в огън, главата я болеше.

Дяволска работа! Защо този презрян човек не си отива!

Макар и късно, Чеси си спомни, че винаги е бил много упорит. Ако го предизвиква, само ще стане по-лошо.

С помръкнало лице графът изкачи последните стъпала.

— Къде е дневната?

Чеси само стисна устни. Морлънд промърмори под носа си и зави надясно по коридора.

Дали не чете мислите й, проклетникът? Чеси се изчерви. Ако можеше да ги чете, би разбрал за какво си мисли.

А то беше за твърдостта на допира му, за тръпнещите й слабини, които се търкаха в бедрото му.

За това колко й се искаше да усети топлината му навсякъде по тялото си…

С тих стон, който можеше да се вземе и за проклятие, Чеси вдигна брадичка и изгледа настървено мъжа, който така внимателно я носеше в ръцете си.

О, небеса! Защо трябваше да е той? Нима не знаеше какво й причини, когато без дума за сбогом напусна Макао преди десет години?

Не, тя няма да човърка старите рани. Ще накара този човек да си тръгне, и то веднага. Инак…

Дъските под ботушите на Морлънд изскърцваха.

— Пристигнахме. Това е дневната, предполагам. В следващата секунда Чеси усети, че внимателно я поставят върху тапицираното с крепон канапе и потъва в пухените възглавници. Бяха в стаята, която хазяинът й твърде оптимистично бе нарекъл Синия салон.

Тя навъсено огледа избелелите раирани тапети. Някога може да са били в убит ултрамарин. Сега обаче бяха с унилия цвят на отразено в кална локва зимно небе.

В Макао стените бяха покрити с морава коприна. Около рамките на прозорците бяха изрисувани полюшващи се бамбукови стебла и подскачащи златни рибки.

Чеси прекъсна спомените си. Не мисли за това. Ако не намериш баща си, все едно няма да се върнеш.

Изведнъж бедрото на Морлънд се потърка в хълбока й. Чеси се вкамени. С дебнещ поглед проследи графа, който посегна да вземе одеялото от края на дивана.

Внезапно я заля гореща вълна… и леден студ. От живата топлина на възглавниците… и твърдата, изопната сила на бедрото му.

От невероятната близост на мъжа дъхът й секна.

Докато наблюдаваше как разгъва одеялото и внимателно го разстила върху неподвижното й тяло, устата й пресъхна.

Стиснал зъби, той плъзна поглед по тялото й, по всяка извивка и хлътнатина, очертали се под тънката вълнена завивка. Чеси можеше да се закълне, че видя как ръката му се повдигна, но мигом се сви в юмрук и отново увисна.

Възможно ли е той да си спомня лятото преди десет години? Понякога да съжалява, че нещата са се развили така?

Фантазьорка! Чеси изруга упоритото си, дръзко въображение. Вече знаеше много повече за този свят, отколкото тогава.

Нямаше пак да се остави да я излъжат.

Очите й се присвиха. Погледна към Морлънд, който лениво отпусна дългото си тяло в креслото до дивана.

— Чакам, Чеси.

— Можете да си чакате, Ваша светлост.

Обутият му в ботуш крак мързеливо се залюля напред-назад.

— Хайде, хайде. Човек би казал, че Лондон не ти понася.

— Не ми понася.

— Нищо чудно, особено ако продължаваш да се развяваш в тия странни одеяния.

Бузите на Чеси отново пламнаха.

— Какво му е на облеклото ми? Съвсем практично… и удобно при това. И е много по-добро от възмутителните прозрачни дантелите които видях да се мъкнат по улиците вашите жени!

Морлънд вдигна вежди.

— О, не и моите жени. Винаги внимавам да са прилично облечени, поне пред хората.

Чеси сдържа гневния си отговор. Тази змия се опитваше да я предизвика!

С тази мисъл тя притвори клепачи и отправи към Морлънд сладка като мед усмивка.

— Ужасно съжалявам, че нараних нежните ви чувства, милорд. Разбира се, не бих и помислила да ви задържам повече. Трябва да е страшно отегчително да правите компания на недодялана селянка като мен.

Ботушът на Морлънд все така се полюшваше.

— Вървете си, дявол да го вземе!

— Дума да не става, скъпа. Не и преди да си ми отговорила.

— Много добре, след като не проявявате и капчица джентълменство, ще се принудя да повикам…

В същия миг някой почука. На прага изникна румен червенокос слуга в старомодна ливрея.

— Оправихте ли се, мис? Добре че графът беше подръка, та да ви придържи. Съвсем бяхте пребледняла, а той ви вдигна, сякаш сте перушинка. Качи ви право горе, което и беше редно, мен ако питате.

— Не съм те питала, Суидин — прошепна Чеси. — А сега изхвърли този човек, ако обичаш.

— Да го изхвърля… — изумено ококори очи слугата. — Че защо ще правя такава глупост, мис Чеси?

— Защото ти заповядвам и толкова! Не се заблуждавай от изисканите му маниери. Той е лъжец, крадец и най-подъл измамник!

Суидин вдигна вежди.

— Така ли? И през ум не би ми минало подобно подозрение. Облечен е съвсем прилично. А и добичетата, дето чакат впрегнати навън, си ги бива. — Почеса се по главата. — Сигурна ли сте, мис Чеси? Че е лъжец, крадец и тъй нататък?

Обектът на разговора им продължи да люлее крак и само лениво се усмихна.

— Разбира се, че съм сигурна!

Морлънд се приведе и пръстите му обвиха китката й.

— Стига, Чеси — каза меко той. — Ти си превъзбудена. Трябва да си почиваш, а не да вдигаш пара заради някаква въображаема обида отпреди десет години.

Теменужените й очи пламнаха.

— Въображаема ли? Сигурно си въобразявам и това, което се случи, докато спяхме с баща ми. Без да оставите писмо, без думичка да кажете, вие се измъкнахте посред нощ и ни зарязахте в разгара на толкова важни разкопки. За да останем без работна ръка и да не успеем да приключим преди да задухат мусоните. А сега се опитвате да ми обясните, че съм превъзбудена!

Суидин се почеса по бузата.

— Хайде, хайде, мис Чеси. Недейте да…

Чеси не му обърна внимание, отблъсна ръката на Морлънд и се опита да седне.

Но синеокият граф й попречи.

— Тихо, малката. Ще имаме достатъчно време да спорим за това, след като си починеш. — Ръцете му обгърнаха разтрепераните й рамене и успокояващо ги погалиха.

Чеси усещаше всеки техен допир, всяко движение. Тръпката я полази чак до върха на пръстите на краката й, разбърка стомаха й. Проклетник! Нима смята, че с една-две милувки ще я накара да забрави стореното! Че ще я превърне в същото петнайсетгодишно, невинно, кръглолико създание?

Мисълта накара кръвта й да закипи.

— Да си почина? В един град с вас? По-лесно бих избягала от пирати в Малакския пролив! Какво замисляте този път? Да откраднете ботушите ми? Да оберете до шушка стаята?

И тогава, за ужас на Чеси, една сълза се търкулна по бузата й.

Тя бързо я изтри с изцапания си със сажди юмрук.

Ала не и преди Морлънд да я забележи.

Той стисна зъби, но погледът му остана безучастен.

— Чеси, недей.

— Недей! Да не ви напомням грозната истина? Да не ви казвам как наранихте баща ми, когато ни изоставихте? — Погледът й прониза Морлънд. — Никога не ще забравя израза на лицето му, когато откри, че сте се изпарили, докато бяхме най-заети. Беше вложил толкова любов и въодушевление в тези разкопки! А вие… Да, с цялата си наивност той ви обожаваше. Знаете ли, че след случилото се коренно се промени? Вече не се смееше, както преди, не пееше онези безсрамни френски моряшки песни. За една нощ сякаш остаря с десет години. И всичко това заради вас. А сега стоите пред мен, невинен като младенец, и ми казвате да забравя? Никога не ще забравя… нито ще простя!

Неочаквано тя се отпусна назад върху дивана. Устните й потреперваха, дланта й се залепи за парещото чело.

— Ох, вървете си, вървете си, по дяволите!

Морлънд сви устни. Обърна се към притеснения слуга.

— Суидин ли се казваш?

— Да, Ваша светлост.

— Иди да донесеш малко бренди. И нещо за ядене. Бисквити или някакъв сладкиш.

Слугата смънка едва чуто:

— Май няма да мога, Ваша светлост.

— Защо, човече?

Онзи продължи да се помайва.

— Сигурно не ме подозираш, че искам да се възползвам от отсъствието ти? Та тя е почти в безсъзнание!

— Тъй си е — помръкна Суидин.

— Е? Донеси бренди и бисквити. Това ще възвърне силите й.

— Сигурно, Ваша светлост. И все пак не мога да ви услужа. Нямаме ни едното, ни другото.

Морлънд започваше да се чуди дали не е попаднал в Бедлам.

— Тогава донеси нещо друго, човече. И малко шери ще свърши работа. Или…

Чеси издаде слаб протестиращ звук.

— Не ми казвай, че и това нямате!

Суидин смутено вдигна рамене.

— Какво, за Бога, имате?

Високият слуга се почеса по главата.

— Почти нищо, да си кажа правичката. Няколко яйца. Малко брашно. Май и парче шунка.

Чеси се намръщи презрително, чула ругатнята на Морлънд.

Кухнята наистина бе опустошена, но те бяха в Лондон едва от месец и тя още нямаше представа как се води домакинство тук. Не можеше да си позволи прислуга.

А подлият търговец тази сутрин бе последната капка!

Пребледнялата Чеси потърка лявото си слепоочие, опитвайки се да разсее болката. Не помогна.

Неясно дочу залпа от поръчки, с които Морлънд обсипа Суидин. После — звън на монети.

Звукът накара очите й да загорят и тя подскочи:

— Как смеете! Не се нуждаем от парите ви! Кое ви дава право…

Широка и много силна длан легна на гърдите й и я върна обратно на дивана.

— Спри да се надуваш и остави бедния човечец да си върши работата.

— Не е толкова беден. Освен това е мой прислужник, а не ваш, така че бъдете добър да…

Вратата зад нея тихо се затвори.

— Суидин? Върни се, да те вземат мътните! Да не си посмял…

Пръстите на Морлънд натиснаха по-силно.

Изведнъж Чеси усети — наистина усети — твърдите длани върху ключицата си. Спомни си как тези ръце се плъзгаха по кожата на любовницата му, доставяйки й върховна наслада, от която не можеше да си поеме дъх.

Лицето на Чеси пламна и тя се замята. Всяка друга мисъл бе по-добра, само не и тази!

— Пуснете ме, грубиян такъв! Суидин! Върни се!

Морлънд сподави ругатнята си, когато ноктите й одраскаха бузата му. Безмълвно хвана китките й и ги притисна към дивана.

— Суидин явно е по-схватлив от теб. Къде е презреният ти баща? Не мога да повярвам, че е допуснал подобно падение. Божичко, Чеси, откога я карате така?

В отговор Чеси яростно се замята. След миг Морлънд я притисна с бедрото си. Чеси усети играещите му твърди мускули. Боже, колко е огромен. Горещ и твърд, и…

— Махнете се!

Тялото на Морлънд се стегна.

— Какво се опитваш да скриеш, Чеси?

— Да скрия? — сърцето й подскочи. — Какво бих могла да крия от вас?

— И аз си задавам същия въпрос. — Лакътят му леко се изви, гърдите му се наклониха напред. — Къде е той, Франческа? Да не би да проповядва в Британския музей. Или се е усамотил в Кралското географско дружество с приятелчетата си? За Бога, щом го намеря, ще го нарежа на парчета!

Лицето му изглеждаше като изсечено от гранит, очите — от хималайски тюркоаз. Чеси едва понасяше гледката. Франческа…

Колко мразеше това глупаво име! Не го бе чувала от години. Не и по начина, но който той го произнасяше.

Той често я наричаше с това име в Макао.

Понякога простичко и прямо, по приятелски, друг път раздразнено или с вбесяваща надменност и неодобрение.

Точно както преди миг.

Изведнъж Чеси си спомни и други случаи, когато бе разговарял така с нея. Когато я измъкваше от какви ли не каши, докато баща й беше зает с географските си карти или изследваше опасните китайски плитчини с разбитата си плоскодънна лодка.

Веднъж група рибари бяха решили, че чуждестранното момиче с теменужените очи е зъл морски демон, който краде рибата им. Морлънд ги разпръсна, когато тъкмо се канеха да я изпратят на дъното в чувал с тежък камък.

Тогава Чеси беше радостна да го види.

Няколко седмици по-късно един могъщ владетел от Кантон я видя да плува край лодката и реши, че я иска за дванадесета наложница. Него не можаха лесно да сломят, тъй като един от съветниците му заявил, че връзката му с безразсъдната девственица с теменужените очи ще го направи активен като двадесетгодишен момък.

Половин ден и цяла нощ Тони се мъчеше да го убеждава, че Франческа Камърън само ще навреди на сексуалната му мощ. Един от най-силните доводи бе, че тя не е девствена и че лично би могъл да свидетелства за неутолимите й желания в леглото, от които всеки мъж би се състарил преждевременно.

Погледнете ме, умело лъжеше Тони. Аз съм едва на петнадесет, но поради ненаситната страст на тази жена, само след седмица изглеждам почти на тридесет.

Отначало имаше изгледи планът му да успее.

Владетелят оглеждаше грациозното напълващо тяло на Чеси с гладни очи, заинтригуван от измислиците на Морлънд.

Но стана още по-страшно, когато онзи пожела да се убеди лично. Най-накрая Морлънд съумя да му внуши, че дори един допир би нанесъл непоправима вреда.

След десетина минути владетелят ги пусна и даже дари Тони с двадесет сребърни таела като благодарност за това, че го е спасил от такава участ.

Щом тръгнаха обратно към лодката, Чеси се поинтересува как е успял да докаже, че не е девствена.

Високият англичанин не й отговори.

Тогава Чеси запита какво означава „девственица“.

В отговор той само тихо изръмжа.

Цял следобед Чеси разпитва момичетата от близкото рибарско селце, докато в най-общи линии нещата й станаха ясни.

Следващата седмица тя отбягваше Тони, страшно смутена и притеснена, както можеше да бъде само едно момиче на петнадесет години.

Най-сетне той я повика настрана и й каза да забрави случилото се. Увери я, че толкова държал на нея, че не би жертвал приятелството им заради някаква си превзета и излишна скромност.

Освен това щял да си заминава след месец и искал да изживеят пълноценно малкото време, което им оставало.

През онова щастливо лято Чеси стана жертва на чара му. Месеците станаха два, после три. Ала не бе предвидила какъв ще е краят.

Колко скъпи бяха тези спомени…

И тогава дойде нощта, когато Тони се сблъска с нея. Както си лежеше и съзерцаваше съзвездията, блеснали като скъпоценни камъни по черното небе, той произнесе името й — с изненада, със сърдита нежност и… Може би със съжаление.

И тогава я целуна.

Само веднъж. Нежно и бавно. Сякаш я целуваше против волята си.

Дори сега Чеси си спомняше как сърцето й подскоци, как я опариха пръстите му, докоснали шията й.

Но най-вече колко жадувано й се стори това сливане на устни и езици.

И колко й се искаше да продължи.

Невинността й попречи да разбере кога целувката се промени, кога приятелският жест премина в нещо съвършено различно.

В нещо страстно и безразсъдно, мрачно, могъщо и загадъчно като среднощните течения под кила на лодката им.

И в този непредвидим миг приятелството им прерасна в необуздана страст. Морлънд грубо я притисна до пламналото си тяло. Пръстите му се заровиха дълбоко в косите й, докато езикът му буйно и жадно търсеше нейния.

И Чеси му отвърна. С инстинкт, по-стар от света. С жажда, отговаряща на неговата.

Ала целувката свърши преди да е започнала истински.

С груба ругатня Морлънд се отскубна от треперещите й пръсти и остана неподвижен в меката звездна светлина под топлия вятър на тропиците.

Лицето му бе сурово и бяло като платно.

На другия ден замина. Без обяснение, без думичка за сбогом.

А сърцето на Чеси сякаш се раздвои.

Закле се, че не ще му прости и не му прости.

Нито го забрави.

Цели десет години носеше спомена не защото искаше, а защото нямаше избор. Той бе неизличимо запечатан върху още неоформеното й девическо съзнание.

И сега този мъж бе отново тук, със същия безгрижен чар, със същата дяволска способност да я обърква и смущава.

И което бе още по-лошо — да я кара да се чувства като онова непохватно и наивно петнадесетгодишно момиченце.

Такава си и беше, каза си Чеси. Но не и сега!

Сега тя беше зряла жена, достатъчно силна, за да се справи за броени секунди с всеки мъж.

Тя опъна гръб и измери англичанина с поглед, в който вложи цялата си гордост, трупана през последните десет години приключения, от които можеха да ти се изправят косите.

— Вече никой не ме нарича Франческа, милорд. Ще ви бъда благодарна, ако не го забравяте. За вас съм мис Камърън.

В очите му припламна лукаво пламъче.

— Разбира се, мис Камърън. Бях забравил. Сигурно заради саждите по лицето ви. Или торбестата ви рокля. Не, ако се замисля, сигурно заради това как кълняхте и ругаехте търговеца на въглища.

— Да кълна! Аз никога не кълна, ах вие…

От устните на Чеси рукна порой от китайски думи, цветисто описващи предците на Морлънд до двадесет и трето коляно.

Морлънд я слушаше възхитен. Неговата Чеси винаги се е справяла прекрасно с ругатните. Устните му се извиха в усмивка.

— Благодаря на Бога, че така и не научих добре китайски по време на престоя си там. Имам чувството, че от чутото ушите ми щяха да увехнат.

Този път Чеси не отговори. Изглежда умората наистина надделя. Пулсът й биеше едва-едва, на пресекулки, не й достигаше въздух.

Гръм и мълнии! Имаше нужда единствено от храна и от малко почивка. Беше станала преди да се зазори, за да проучи следващата къща, в която трябваше да проникне и явно бе изтощена.

Всъщност това бе къщата на Морлънд.

Когато се върна у дома, трябваше да обсъжда някакви сметки със Суидин, сетне да разпита няколко местни хлапаци за навиците и особеностите в домакинството на Морлънд. И накрая — да избере един натруфен златен часовник и парче фин камгарен плат за подарък на един приятел на баща си, висш държавен служител и запален антиквар в Кантон.

А пък и сцената с подлия търговец! Разбира се, че бе платила последната си сметка, но той подуши колко бе уязвима на тема пари и настоя да предплати за още два месеца.

Да вървят всички по дяволите! Не желаеше да дължи нищо на Морлънд! Дори ако това означаваше да остане без въглища за готвене, без вода за пиене, без дрехи, с които да покрие зъзнещото си гладно тяло…

Чеси се намръщи. Тази мисъл пък откъде се взе? Сигурно наистина не се е оправила напълно.

Над нея чертите на Морлънд се размазаха. Чеси премигна, когато суровото му, изсечено лице се сля с плуващите пред очите й цветни петна.

Ох, беше толкова странно…

Силна ръка обгърна шията й.

— Съвземи се, Щурче, нали няма пак да припадаш?

Дочула това забравено нежно обръщение, Чеси усети странен спазъм в гърлото.

— Разбира се, че… няма, презрян… дявол… такъв! Аз просто… просто…

След този последен неясен протест тя рухна на дивана и за втори път през деня светът престана да съществува за нея.

О, богове, това бе най-упоритата, най-невъзможната… най-подлудяващата го жена, която бе срещал.

Десетте години не бяха променили нищо, помисли си Морлънд.

Но бяха настъпили други промени, които Морлънд с върховно усилие се мъчеше да не забелязва.

Той внимателно вдигна хладната й ръка и напипа пулса.

Слаб, но равномерен.

Поклати глава, загледан в пребледнелите й страни. Тази жена е невероятна! Спасил я бе от нахалния негодник, търговеца на въглища, а за благодарност тя го нападна като дива котка!

А сега и това!

Какво от това? — дочу някакъв вътрешен глас.

Защо ще те допуска отново в живота си с отворени обятия? Ти знаеше какво вършиш, когато напускаше Макао. Чудесно знаеше и защо го правиш.

Можеше да се върнеш поне веднъж през всичките тези години. Можеше да намериш някого, по когото да изпратиш писмо и да се погрижиш тя да го получи.

Морлънд се намръщи.

Не бе направил нито едно от тези неща, разбира се.

Първо го сполетя болестта на баща му. После войната и всички неприятности с брат му и именията. Просто не му оставаше време и възможност за…

Лъжец.

Този път Морлънд не се възпротиви на подигравателния глас. Защото всичко бе вярно, разбира се. Спираше го страхът и ужасът, че ако я види отново, вече никога не ще може да замине…

Погледна надолу и видя, че пръстите му все още стискаха меките като кадифе китки на Чеси. И несъзнателно изписваха меки кръгове върху кожата й.

Мили Боже, нима е изгубил разсъдъка си?

Нима лудостта го завладяваше отново? Мърморейки ядосано, Морлънд пъхна обратно ръката й под завивката и скочи на крака.

Какво му ставаше? Та това бе просто Чеси. Чеси! Непохватната, слънчевата, напълно непредсказуема дъщеря на един стар и очарователен приятел.

Ала Морлънд не бе в състояние да откъсне очи от бледото чело, от черните дъги на миглите, засенчващи очите й.

От леките движения на гърдите й, едва загатнати под безформената рокля. Господи, тези гърди…

Все още помнеше нощта, когато я целуна за първи път и усети тяхната гъвкава, едва оформена заобленост.

Нощта, когато едва се удържа да не предприеме нещо повече от една целувка…

Морлънд ядно изруга и тръгна към вратата. Трябваше да направи и невъзможното, за да я забрави! Иначе отново щеше да се нахвърли да я целува, все едно дали е в съзнание, или не.

И само Бог знаеше какво би сторил след това.