Кристина Скай
Перлата на любовта (48)

Епилог
НА ИЗТОК И… ЗАВИНАГИ

— Наистина е изумително, нали? — Херцогинята на Кранфорд наблюдаваше тълпите от гости по обширните зелени морави на Севъноукс. — Понякога се чудя дали познавам и половината от тези хора.

— Разбира се, че ги познавате. — Жената с горда осанка и изумително сини очи, която стоеше до херцогинята, обърна глава към нея и се усмихна. — Освен това какво значение има? Те са тези, които те познават, скъпа Амелия.

Сякаш да потвърди казаното, една смееща се двойка поздрави херцогинята, докато се придвижваше към отрупаните със закуски маси, разположени под опънат сенник на червени и бели райета.

Херцогинята изсумтя.

— През живота си не съм виждала онези двамата! Освен това мъжът носи ластичен корсет. Представяш ли си, скъпа Лизи? Оттук го чувам как поскърцва!

Мисис Джеймс Камърън потупа нежно ръката й.

— Е, скъпа, не всички сме дарени с такава елегантна фигура като твоята.

Херцогинята хвърли на усмихнатата си компаньонка кос поглед.

— Не съм забелязала съпругът ти да е недоволен от твоята фигура, скъпа. Между другото идеята Чеси да облече твоята сватбена рокля беше прекрасна. Изглеждаше чудесно в старинната дреха. Толкова различна от измишльотините, които жените носят напоследък.

— Да, в нея има романтика, нали? Цялата в атлаз и прекрасни дантели, с ръкави, обшити с дребни перли. Навремето сама измислих модела. — Погледът й се прехвърли към тълпата на моравата.

— Хм-м-м… Морлънд определено я намираше за красива. Ако питаш мен, този мъж едвам се сдържаше по време на церемонията. Същото, впрочем, важи и за твоя съпруг.

Очите на Лизи се засмяха.

— Така си беше. — Тя въздъхна. — Джеймс каза ли ти, че ще повторим нашия обет следващата седмица? Дори ме помоли да нося същата рокля. Той наистина е доста романтичен човек. — Тя отново въздъхна.

— А казах ли ти…

Херцогинята вдигна заповеднически ръка.

— Не, не си, и не желая да слушам. Нито думичка повече за твоя мъж.

Майката на Чеси едва я чу. Беше прекалено заета с това да търси с поглед забележителния си съпруг.

Когато най-после го откри сред множеството, изражението й видимо се промени. Очите й заблестяха, а бузите й пламнаха.

— Лизи Гранвил, ти се изчервяваш като ученичка!

Тази забележка предизвика още по-силна руменина по страните на мисис Камърън.

В този момент Джеймс Камърън се приближи с две кристални чаши в ръце. Първата предложи на херцогинята, която мърморейки я прие. Втората поднесе с галантен поклон на съпругата си.

— Опасявам се, че оттук нататък ще трябва да я наричате мисис Камърън, Ваша светлост. Отдавна мина времето, когато се казваше мис Гранвил.

Съпругата му се усмихваше, докато той леко докосна чашата й със своята, предлагайки мълчалив тост.

— Х-м! Само лунни лъчи и магическо настроение витае около вас двамата! Остава да ми кажете, че чакате и дете! — Очите на Джеймс Камърън стрелнаха херцогинята, но тя само вдигна крехката си ръка. — Не, не желая да слушам! По-скоро търся дъщеря ви. И онзи непрокопсаник — нейния съпруг.

Камърън скри усмивката си.

— Опасявам се, че си тръгнаха, Ваша светлост.

— Тръгнали са си? Но аз не съм поднесла… — Белокосата жена прочисти гърлото си. — Е, както и да е. Може и по-нататък. — Погледът й се спря върху група жени, които шумно бърбореха, наобиколили бюфета в единия край. — Какво ли обсъждат тези безмозъчни гъски така оживено?

В този момент струпаните слънчобрани се разтвориха и разкриха строен мъж, облечен в черни дрехи. Очите му бяха като златисти кехлибари, а кожата му бе бронзова, с цвета на медальона с дракон, който висеше на врата му.

— Значи това е войнът на Чеси. Дори в английски дрехи изглежда екзотичен. И свиреп. Почти толкова безмилостен, колкото и драконът на врата му.

— Предполагам, че е точно такъв. Всъщност никой не знае подробности за миналото му — добави Камърън. — Той не говори за себе си.

Херцогинята изглеждаше замислена.

— Той дори не забелязва.

— Какво не забелязва?

— Как жените се лепят за него, не пропускат нито една негова дума, нито един жест. Той като че ли не е тук. Чеси ми каза, че винаги е бил такъв. Знаете ли, известно време мислех, че е влюбен в нея.

— Така беше — сподели Камърън тихичко. — Някога. Но като че ли го е превъзмогнал.

— Или е така, или е великолепен артист. — Херцогинята разсеяно си играеше с дантелата на ръкава си. — Чудя се дали…

— Амелия. — Лизи Гранвил хвърли разтревожен поглед към приятелката си. — Знаеш, че не е хубаво да се намесваш в съдбата на хората.

— Глупости! На моята възраст какво друго ми остава?

— Има толкова други неща! Не можеш вечно да се бъркаш в живота на хората и да правиш тайни кроежи как да го промениш. Това само носи мъка…

Но херцогинята не я слушаше. Мислите й вече бяха заети с планове. А Лизи Гранвил Камърън така и не довърши репликата си, защото съпругът й я задърпа към лабиринта от хладни и зелени храсти в отдалечения край на моравата.

— Но, Джеймс, не можем!

— И защо не?

— Защото… Защото е посред бял ден. Защото празнуваме сватба! Сватбата на нашата дъщеря.

— Аз си имам своя начин да празнувам.

— Но Чеси…

— Тони ще занимава нашата Чеси, не се тревожи, любима.

— Значи… Значи знаеш къде са отишли?

— Да кажем, че мога да се досетя. Сега забрави за тях двамата. Достатъчно ни пречиха. Имаме си наша работа, която трябва да свършим.

— Така ли?

— Така. — Той я погледна със замъглен поглед.

— О, Джеймс, не бих могла…

Той прекъсна възраженията й, като я придърпа да се скрият от чуждите погледи в алеята от тисови дървета. Щом достигнаха до първите храсти, той я привлече в прегръдките си и зарови пръсти в гъстата й кестенява коса.

В косите й има сребърни нишки, но това я прави още по-желана, реши той.

— Мразя, когато носиш косата си вдигната. Защо слагаш проклетите фиби? — С рязко движение той захвърли далеч шнолата от кост на костенурка. — Ето, така е значително по-добре.

— Джеймс, човек би си помислил, че си неразумно шестнадесетгодишно момче!

Усмихна й се дяволито, докато я притискаше назад към стената от храсти.

— Да не би да намекваш, че не съм. Защото, когато съм с теб, Лизи, се чувствам наистина толкова млад.

След това ръцете му обвиха кръста й. Устните му потърсиха нейните.

— О, Джеймс…

— Ш-ш-ш-т, жено.

Този път тя го послуша. И следващият звук, който се чу от храстите, бе издаден от него.

Простена, когато тя се притисна до него и отвърна на целувката му. По начин, за който Джеймс Камърън реши, че му липсва каквото и да е благоприличие.

* * *

— Това вече е прекалено! По дяволите, никъде не виждам това момче! — Сър Реджиналд Фортескю наблюдаваше намръщен как майката и бащата на Чеси се шмугват в храстите. — Не е с родителите на графинята, тъй като те току-що се усамотиха в храстите. Приличат на влюбени гълъби, ако ме питат мен.

— Такова необикновено семейство. — Елегантен както винаги, облечен в черно и бяло, лорд Алванли наблюдаваше тълпата. — Надявах се лично да поднеса своите поздравления, но можеше да се предположи, че булката и младоженецът имат, ъ-ъ… други неща предвид за този ден.

Усмихна се леко, като забеляза как херцогинята се отправя към херцог Уелингтън, за да го измъкне от лапите на вкопчена в него жена, облечена в червеникавокафяв сатенен тоалет.

Алванли леко потрепери.

— Червеникавокафяво, Реджиналд. Червеникавокафяво. Човек може да се отчае. Откакто Брумел ни напусна, светът като че ли се разпада.

Събеседникът му наблюдаваше безмълвно пъстроцветната тълпа.

— Червеникавокафяво. Цветът никога не ми е харесвал особено. Винаги ми е напомнял за очите на Луиза Ландрингам. — Той леко се намръщи. — Между другото, къде изчезна тази жена? Никой не я е виждал след бала на херцогинята на Кранфорд. Доста загадъчно, ако питаш мен!

Алванли продължи да наблюдава тълпата безизразно.

— Може би знам нещо по този въпрос.

— Наистина ли? Е, къде е тази унищожителка на мъже? Бях сигурен, че ще бъде тук. В крайна сметка тя от години хвърляше мрежите си към Тони.

— Скъпи Реджиналд, защо не посмекчиш малко думите си.

— Ами това си е самата истина, за Бога. Знаеш го, както и аз го знам!

— Разбира се, че е самата истина, но трябва ли това да е причината, за да го огласяваш на половината общество, докато преминава покрай теб.

Облеченият в младежки костюм мъж се заигра с верижката на часовника си.

— Проклет педант, това си ти!

— Благодаря ти, Реджи.

— По дяволите, не го казах като комплимент!

— Нима? — Елегантната фигура го наблюдаваше безразлично. — Разстроен съм, че се налага да ти го кажа, Реджи, но възпитанието ти буди недоумение. — Изглади малка гънка на ръкава си. — Ще се погрижа твоите недостатъци да бъдат смекчени.

Сър Реджиналд промърмори нещо, след което се намръщи:

— Не мисли, че ще се измъкнеш с празните си приказки от отговор. Знаеш ли къде е тя?

— Далече оттук. Толкова далече, че да не може повече да те безпокои, приятелю.

Сър Реджиналд въздъхна облекчено.

— Имаше нещо тайнствено около тази жена. А сега, като се замисля… Какво ще кажеш за приказките, които дочух? Нещо за брата на Тони… Онзи, който загина миналата година при злополуката.

— А, имаш предвид Андрю? — Очите на Алванли станаха по-твърди. — Опасявам се, че не си в течение и на половината от историята, момчето ми. — И когато приятелят му се накани да зададе следващия си въпрос, той се загледа към моравата. — Да, наистина е време да поднеса почитанията си на херцогинята. А що се от нася до скъпия ни Уелингтън, страхувам се, че трябва тактично да му се подскаже да подбира по-внимателно връзките си.

Зад гърба му сър Реджиналд въздъхна тежко и сви недоволно рамене. Ясно беше, че повече през този ден няма да получи никакви отговори.

* * *

— Прекрасен ден. Да, наистина прекрасен ден. И великолепна церемония. Най-хубавата, на която някога съм присъствал, всъщност. — Херцогът на Уелингтън потупа ръката на херцогинята и се наведе почтително. — Впрочем, благодаря ти, че ме спаси, Амелия. Онази жена е истинска акула. — Той погледна към веселата тълпа. — А, ето го и виконт Рейвънхърст с прекрасната му съпруга. — Той кимна към двойката.

Виконтесата изглеждаше особено представителна в роклята си от зелен атлаз, която подчертаваше буйния огън на косата й. Уелингтън дълбоко се поклони и й предложи ръката си.

— Ако някога се уморите от този безжизнен стар морски вълк, уведомете ме, скъпа моя. Ние, войниците, сме далеч по-жизнени, нали разбирате?

Тес се усмихна.

— Двама от вашите офицери току-що ме убеждаваха в същото, Ваша светлост. Явно това съперничество с флотата датира доста отдавна. — Тя се усмихна. — Но то е част от английския ни характер, предполагам. Ако и с враговете си се биехме със същата непримиримост, с която се караме помежду си, щяхме да сме непобедими.

Херцогът така гръмко се изсмя, че хората започнаха да се обръщат към тях.

— Проклет да съм, ако не е точно, скъпа! — Той кимна към виконта. — Пази я, Рейвънхърст. Такива като нея не бива да попадат в ръцете на врага.

Сините очи на бившия морски офицер лениво се усмихнаха.

— Ще се постарая, Ваша светлост. А и храня надежда, че задачата ми скоро ще стане по-лека.

— О, така ли? Защо?

Виконтът дари съпругата си с похотлива усмивка.

— Защото засрамената ми съпруга, която ме гледа така разгневено в момента, е бременна.

— Дейн — Бузите на Тес станаха алени.

— Е, така си е, скъпа, и аз много се гордея с това!

— Точно така трябва да се чувстваш, момчето ми.

Уелингтън се усмихна благосклонно на двойката.

— Имаме нужда от още юначни синове, които да се наредят под английското знаме.

Тес се усмихна.

— Извинете, но какво ще стане, ако този хипотетичен син реши да се посвети на морска кариера? Или още по-лошо, ако този хипотетичен той се окаже тя?

— Не искам да кажа, че жените нямат своя дял, скъпа. Както и флотата. Но първо трябва да се научат къде им е мястото.

Веждите на Тес леко се вдигнаха.

— И кой по-точно трябва да си знае мястото, Ваша светлост — жените или флотата?

— Ами и двете, разбира се.

Като видя очите на жена си да припламват, виконтът побърза да се намеси:

— Непрекъснато й повтарям, че трябва да си почива повече сега.

— Ха! Чувствам се отлично. — Тес погледна към херцогинята за подкрепа. — Нали не сте привърженик на подобни отживелици, Ваша светлост?

За себе си херцогинята смяташе, че виконтесата изглежда великолепно и не се нуждае от особено глезене, но избра по-дипломатичния курс.

— Малко угаждане не може да навреди, скъпа. Накарай съпруга си да се грижи за теб, ето моя съвет!

В този момент се приближи херцогът на Хоксуърт с прекрасната си съпруга.

— Правилно ли съм дочул казаното току-що? Че ние, нещастните мъже, трябва да работим повече?

Херцогинята изсумтя.

— Всичките сте направо разглезени. Точно разправях на виконтесата, че трябва да накара съпруга си да поработи. Особено сега, когато чака дете. — До ушите й достигна шум и тя се извърна. — Какво ли е предизвикало това оживление ей там, на моравата?

— По всяка вероятност, Раджа — отговори Хоксуърт сухо и побърза да уточни. — Мангустата на моята съпруга има тепърва да се учи, че светът не пада на колене при нейното появяване. Май гонеше някаква огромна кафява жаба с отвратителни брадавици.

— Сигурно е бил Наполеон. — Херцогинята въздъхна. — Най-добре да отида да погледна. Ако очите не ме лъжат, две безподобно глупави жени току-що припаднаха. — С тази унищожителна забележка белокосата херцогиня тръгна да търси нови проблеми, които считаше за свой дълг да разрешава.

Междувременно Александра, златокосата херцогиня на Хоксуърт, нежно прегърна Тес.

— Значи очакваш дете? Каква вълнуваща новина! — Двете жени се дръпнаха няколко крачки встрани и започнаха оживено да разговарят.

Тримата мъже последваха примера им.

— Почивка и много спокойствие — започна да демонстрира задълбочените си познания по въпроса херцог Хоксуърт. — И да кротува. Ето от какво се нуждае тя най-много сега.

Рейвънхърст се усмихна.

— По-лесно е да се каже, отколкото до се осъществи.

Уелингтън изглеждаше замислен.

— Изпрати я в провинцията, Рейвънхърст. Остави я да обзавежда детската стая, да прави посещения на арендаторите ти. Това би трябвало да запълни времето й.

В същото време младата херцогиня на Хоксуърт на свой ред предлагаше съветите си на Тес.

— Много въздух и слънце, скъпа. Енергични разходки. Да, от това се нуждаеш сега. И преди всичко не му позволявай да те третира като някаква крехка порцеланова статуетка. Иначе до една седмица ще полудееш от скука. — Тя се усмихна дяволито на Тес. — Ако искаш да знаеш, току-що ми хрумна превъзходна идея. Може би трябва да убедим съпруга ти да ни заведе с онзи чудесен негов кораб до Гърция.

— Имаш предвид Liberte? — Тес бавно кимна, а сивозелените й очи заблестяха. — Би било идеално!

Приближавайки главите си, двете жени се отдалечиха, погълнати от кроежи и планове за предстоящото им морско пътешествие.

Съпрузите им ги следваха бавно. Може би бе по-добре, че не можеха да ги чуят.

По този начин им бяха спестени лудориите, които жените им замисляха.

* * *

— Хайде да се спасим, любов моя. — Тони Морлънд изглеждаше особено привлекателен в черно и гълъбово сиво, с един-единствен диамант, проблясващ на ревера.

Погледна въпросително към съпругата си.

— Освен ако не искаш да приемеш още от безкрайните поздравления. — Той опипа дългия сатенен ръкав на сватбената й рокля, погалвайки дребните перли, струпани на китката. — Въпреки че заслужаваш всяка една от тези похвали, любов моя. Наистина си изключителна в тази рокля.

Съпругата му от час насам отвърна с дълбок реверанс. Когато се изправи, по лицето й бе изписано неудържимо желание да направи някаква пакост.

— Сигурна съм, че гостите ти са решили, че е много ексцентрично от моя страна. — Тя погали с ръка талията си и широките атлазени поли. — Но си помислих, че просто съм длъжна да облека сватбената рокля на майка си. Разбираш ли какво искам да кажа? А още повече, че я открих отново след толкова много години.

— Напълно те разбирам.

Тони я целуна по бузата, а слънцето се отрази в изкусно изработените филигранни обици на Чеси, направени от злато и скъпоценни камъни. Подобна гривна блестеше върху китката на ръката й — подарък от херцогинята на Кранфорд, същата, която бе откупила от бижутера на „Кързън Стрийт“. Той хвърли бърз поглед през рамо.

Две матрони в тъмносиво се устремиха към малкия павилион на хълма, където изчезнаха от погледа му.

— Боже мили! Ако не побързаме, ще трябва да стоим тук целия следобед.

Чеси каза нещо под носа си. Повдигайки полите си, тя се шмугна покрай него в лабиринта от храсти. Тони я настигна след няколко мига.

— Лудетино. Скоро репутацията ми съвсем ще е провалена.

— Така ще си отмъстя, че ме метна през рамо и ме внесе в странноприемницата като проста… Като… Е, знаеш какво.

Морлънд хвана блестящ кичур от гарвановочерната й коса и го поднесе към устните си.

— Хайде, хайде, скъпа! Може всичко да съм ти казвал, но никога не съм те наричал проста.

Чеси го погледна подозрително. В следващия миг те дочуха тих смях наблизо. Чеси извърна глава.

— Но това беше…

Секунда след това пред тях застанаха Джеймс Камърън и съпругата му.

Косата на Лизи бе разпиляна по раменете, а бузите й бяха зачервени. И това доста й отиваше.

— Чеси! — възкликна тя.

— Майко!

— Ние точно… Джеймс си мислеше, че…

Бащата на Чеси се засмя.

— Чеси знае точно какво съм мислил и има доста вярна представа за това какво сме правили, скъпа. Няма нужда да й се обяснява.

Руменината по бузите на жена му се сгъсти.

— Но…

— Най-вероятно е двамата с Тони да са дошли тук със същото намерение.

Графът на Морлънд се усмихна закачливо на стария си приятел.

— Надявахме се да бъдем сами. Но трябваше да се досетя, че предварително си се ориентирал за всички спокойни местенца наоколо.

— Предварителната подготовка винаги е много полезна, момчето ми. Предлагам ти да запомниш този съвет. — Джеймс погледна към съпругата си. — Е, скъпа, да се поразходим ли? И да ги оставим на спокойствие да бъдат неразумни?

Лизи бе възхитена от вида на Чеси, облечена в бухналата бяла рокля. Изведнъж сведе поглед. Джеймс забеляза как незабелязано избърсва една сълза.

Внимателно хвана брадичката й и вдигна лицето й.

— Никакви сълзи, скъпа. Не днес.

— Просто… съм толкова щастлива. — Тя взе кърпичката, която той й подаде, а след това се обърна към дъщеря си. — Знам… знам, че все още не можеш напълно да ми простиш и може би още ме мразиш… Не мога да ти се сърдя за това. Толкова пропилени години.

— Да те мразя? Напротив! Очарована съм от откритието, че имам майка след толкова много години. — Чеси сърдечно прегърна Лизи. — Освен това изглеждаш толкова млада, за да ми бъдеш майка. Не си ли съгласен, татко?

Джеймс Камърън прочисти гърлото си, предпочитайки да не споделя своето мнение по въпроса, преди той и съпругата му да се озоват на по-закътано място.

— Хайде, Лизи — нареди той троснато. — Да оставим тези деца на мира. И колкото по-рано приключим с нашите задължения към гостите, толкова по-бързо ще успеем да се измъкнем и да се усамотим.

— Джеймс… Какво ще си помислят Чеси и Тони?

— Какво ще си помислят ли? — Камърън се усмихна накриво. — Ами същото, което и ние, скъпа.

— Но те не могат!

— Нима? А според мен е по-добре да направят точно това. Иначе как ще се сдобия с внука, който копнея да друсам на коленете си? И да го науча на всичките си нови техники при разкопките?

Лизи вдигна брадичка възмутено.

— Джеймс Камърън, ти си без съмнение най-влудяващият, най-невъзпитаният мъж, когото някога съм имала нещастието да срещна. Ела с мен сега. Имам да ти казвам няколко думи и не желая Чеси да ме чуе.

Джеймс Камърън вдигна вежди.

— Само няколко думи ли, скъпи?

Жена му така го изгледа, че той покорно тръгна след нея, като я остави да го отведе към павилиона.

— Трябва да им покажем кой командва, Тони — подметна той през рамо.

— Разбира се! Нали ти правиш точно това в момента. — Морлънд се забавляваше неимоверно много от поражението, което неговият приятел претърпя току-що.

Съпругата му заби лакът в ребрата му.

— Докато още сме на тази тема, милорд, защо не ми покажете на мен! — Очите й блестяха подозрително. — Кой да командва, искам да кажа.

— О, никога не е имало и най-малкото съмнение, скъпа моя. Това си ти, разбира се. Още от онази нощ, когато ме хвърли във водите на Южнокитайското море, защото те обвиних, че имаш мършави крака.

— Мършави крака ли?! Никога в живота си не съм имала мършави крака! Е, може би за известно време, когато бях осемгодишна. Но… Чакай, ще ти докажа. — Тя вдигна високо полите си и разкри краката си до колената, обути в копринени чорапи и атлазени жартиери с цвят на праскова и украсени с розетки от перли. — Виждаш ли? — попита тя победоносно.

— Да, наистина — отвърна графът дрезгаво.

— Още ли твърдиш, че са мършави?

— Съвсем не, сърце мое. — Очите на Морлънд потъмняха. — О, Чеси. Това бе доста неразумно от твоя страна. Бях търпелив досега, но тъй като церемонията вече приключи, май няма да мога да…

Той не довърши. Жена му бе събрала полите си и се отправяше към центъра на лабиринта. Тя сякаш също не си бе губила времето, защото безпогрешно се движеше по правилния път.

— Върни се обратно!

Вятърът донесе до него звънкия й смях.

Настроен философски, Морлънд спря минаващ прислужник и постави в джобовете си две гравирани кристални чаши и бутилка изстудено шампанско.

Нетърпеливо се усмихна. Истината бе, че знаеше пряк път, който Чеси надали бе открила. Пъргаво се запъти към стената от храсти, където потъна.

Захили се, когато изскочи пред нея. Хвана я тъкмо преди да свие встрани.

— А сега, лудетино, ще си платиш скъпо и прескъпо! — Хвана я през кръста и я затегли към дърветата насред лабиринта.

— Тони? Къде ме водиш?

— Ще видиш.

— Тони, спри веднага. Искам да знам.

Съпругът й я дръпна зад старо брястово дърво точно в момента, когато херцогинята прекосяваше билото на възвишението, следвана от херцог Уелингтън и двама офицери.

— Мога да се закълна, че ги видях тук само преди секунди — казваше възрастната жена. — Тони защо ме избягва?

Уелингтън хвана херцогинята подръка и я поведе обратно към гостите.

— Може би, скъпа Амелия, младите искат да останат сами. Новобрачните двойки понякога изпитват това желание, не знаеше ли?

Докато я отвеждаше, все още протестираща, херцогът се обърна и се загледа към мястото, където Тони и Чеси се криеха. Тони подаде глава и херцогът му намигна заговорнически.

— Сега разбирам защо е победил при Уотерлу — промърмори Тони. След това хвана Чеси за ръка и я повлече към прясно окосената ливада, където слънчевата светлина танцуваше между тревите.

Най-после Тони спря. Пред него имаше огромно дъбово дърво. Около дънера се извиваше спирала от дървени стъпълца, водещи към елегантна къщичка в короната.

Чеси бе поразена от огромните размери на дървото. Аметистовите й очи се разшириха.

— Това не е…

Морлънд наблюдаваше лицето й. След това тя се засмя.

— Това не е ли горската къщичка на Елспет и Джеръми?

— Те много настояваха да те доведа тук, любов моя. Елспет смяташе, че няма да искаш да прекараш тази нощ много далеч от дома. И според нея, това е най-добрият начин да ти кажа „Добре дошла“ в Севъноукс. На място, където можем да сме съвсем сами.

Чеси рязко си пое въздух.

— Тони, не си й казал, че… Ами за…

— Разбира се, че не. Но понякога ми се струва, че това петгодишно момиченце е като зряла жена на петдесет! Какво друго да си помисля, като гледам как командва онзи хлапак Барнаби. А момчето направо я боготвори. Напомни да не забравя да накарам Уитби да открие родителите му. — Той се намръщи. — Но може би… Ако не ти се нрави къщичката на дървото…

— Идеята е чудесна! Колко умно го е измислила Елспет.

— В такъв случай, след теб, любима. Бих те пренесъл на ръце през прага, за да спазим традицията, но май няма да успея, защото прагът е на петнадесетина метра от земята — усмихна й се накриво.

Чеси разбра, че в този момент си мисли за коляното, което щеше да остане осакатено завинаги.

Нежно прокара ръка по бузата му.

— Каква традиция да спазваме в тази абсолютно нетрадиционна обстановка, любов моя — прошепна тя.

Мускулче заигра на челюстта на Тони. Хвана ръката й и я поднесе до устните си.

— Някой ден може и да проумея с какво съм заслужил жена като теб, сърце мое. Но дотогава… — Хилейки се дяволито, той бръкна в джобовете си и измъкна бутилката и чашите.

— Никога нищо не забравяш, разбойнико!

— Никога, скъпа моя! — Поклони й се. — След вас, мадам.

Чеси прихвана огромните атлазени поли. Очите на съпруга й потъмняха, щом видя показалите се бели бедра и жартиерите с цвят на праскова.

От възвишението се чу шум.

— Бързо — подкани я Тони.

Чеси започна да се изкачва нагоре, а бухналите бели поли и дългите дантелени ръкави се развяха, огрени от слънцето.

Понесен от порив на вятъра, белият атлаз се изду, затанцува около лицето му и погъделичка Тони по бузата. Ръководен от дяволит импулс, Тони леко се наведе и пъхна глава под полите й.

— Боже Господи, какви са тези дантелени работи, които си сложила, жено?

Чеси му се изсмя отгоре.

— Това, мили съпруже, са дълги долни гащи.

— Само не ми казвай, че си възприела тази чуждестранна мода? Тя е направо скандална!

— Така ли? — Лицето на Чеси бе самата невинност. — Тес ме уверяваше, че са много шик. Донесе ми ги от Париж. Ти знаеше ли, че тя се е занимавала с контрабанда! Дори ми каза, че ако обещая да съм много внимателна, ще ме вземат с Дейн, когато…

— Само през трупа ми! — изръмжа Морлънд. — Явно ще трябва да поговоря с Дейн. Тази жена плаче за здрава юзда. Не искам и да чувам как те въвлича в подобни безумни приключения. Сякаш пък на теб ти е нужно окуражаване.

Белият атлаз отново се повдигна и покри лицето на Морлънд.

Той отново пое дълбоко въздух.

— Долни гащи! О, небеса, те са… почти невидими, украсени с всичките тези дантели. — Гласът му ставаше все по-пресипнал.

— Тес каза, че направо подлудяват мъжете. А тя би трябвало да знае, като се има предвид… — Чеси внезапно млъкна.

— Като се има предвид какво?

— О, не! Не бива да казвам.

— Да кажеш какво? Че тази жена е мъжкарана? Лудетина?

— Не. Че е бременна.

Морлънд замръзна.

— Така ли? Чудех се колко време ще мине, докато… — Той се изкашля. — Е, поне това ще я държи настрана от неприятностите известно време. Дори като се замисля — ще държи и двамата настрана. — Той тръгна нагоре по стъпалата, клатейки глава. — Долни гащи, как ли пък не.

В следващия миг спря.

— На какво мирише. Ако не бях сигурен, че е невъзможно, щях да се закълна, че мирише на гардении.

— Така е. — Чеси му се усмихна от високото. — Подарък е от херцогинята. Специално е наредила да приготвят екстракта от цветята в зимната й градина. — Чеси сведе клепачи. — Каза, че щом са въздействали веднъж, нямало начин да не въздействат пак.

В този момент последва нов порив на вятъра и той отново зърна незабравимата гледка от атлаз с цвят на праскова и чисто бели дантели. Морлънд притвори очи, а ръцете му здраво стиснаха дървеното стъпала.

— Господ да ми е на помощ.

Морлънд усети кръвта му да закипява. Това някакъв заговор ли беше? Само още няколко минути и щеше напълно да полудее.

— Въздействало ли? — Гласът му бе стегнат. — Въздействало за какво?

— Нямам никаква представа. Надявах се ти да ми обясниш. — С език Чеси леко навлажни долната си устна. — Или по-точно — да ми покажеш.

Морлънд осъзна, че направо е обречен. Как щеше да запази разсъдъка си при тези еротични атаки? Но, по дяволите, този път той не желаеше да бърза! Този път искаше да е бавен и опитен и цялостен, докато Чеси направо полудее за него.

И щеше да успее да го направи!

Ръцете му се напрегнаха.

— Продължавай да се катериш, палавнице. И докато го правиш, можеш да ми съобщиш какви други изненади си ми подготвила.

Смеейки се тихичко, Чеси хвана полите си и влезе през вратата на къщичката в короната на дървото. А след това замръзна на място.

Вътре дървените дъски по пода бяха покрити с ориенталски килим, с пръснати по него копринени възглавнички. На прозорчето весело се полюшваха от лекия вятър алени перденца, извезани със златна сърма.

— О, Тони!

Морлънд поклати глава от учудване.

— Тези двамата наистина са помислили за всичко. Да не забравя да ги похваля и да им благодаря. — Очите му се замъглиха. — Ако все още съм в състояние да говоря, когато сляза оттук, искам да кажа.

— Тук е направо като в наш собствен, мъничък свят — изолирано от всички, а в същото време можем да чуваме и виждаме всичко наоколо. Пре… Прекрасно е! — С широко отворени очи тя се облегна върху купчина възглавници.

Морлънд приседна до нея.

— Права си. Наистина е прекрасно. — Но той наблюдаваше бузите на Чеси, леко зачервени от катеренето. И косата й — бухнала като абаносов облак около раменете. — Изумително красиво е.

Тогава забеляза кутията в ъгъла.

— Още ли подаръци?

— Вероятно херцогинята е наредила да ги донесат тук. Александра изобщо бе изключително мила. Каза, че можем да ги посещаваме в Хоксуърт, когато пожелаем. О, да, и ми обеща новородена мангуста! Е, разбира се, първо ще трябва да спечеля доверието на Раджа. Той е доста своеволен домашен любимец.

Морлънд съвсем не изглеждаше очарован от подобна перспектива.

— А това е нейният подарък. — Чеси показа една книга.

— Наръчник за жени? Звучи прекрасно. — Той суховато се изсмя.

Чеси сбръчка нос, докато прелистваше дебелата книга.

— Май хич не е интересна. — Тя отвори на случайна страница и зачете. — „Общото въздействие на студената баня се състои в свойството й да свива разширените пори. Всяка част от тялото, изложена на внезапен контакт със студена вода изпитва известно напрежение…“ — тя изсумтя. — На кого ли ще е интересно това?

Морлънд, който бе започнал да мисли, че самият той се нуждае от студена баня в момента, стисна зъби и се съсредоточи върху отварянето на бутилката шампанско. В същото време обаче единственото, за което можеше да мисли, бяха дантелените долни гащи и обшитите с перли жартиери.

И за копринените бедра под тях.

Челото му се покри с капчици пот, докато най-накрая освободи тапата и тя излетя с гръм през прозорчето на скритата в клоните къщичка. Някъде отдолу долетя ругатнята на изненадан мъж.

Чеси се разсмя.

Очите на Морлънд блестяха.

— Коравосърдечна жена. Почети ми още малко. — Може би това ще ми помогне да овладея мислите си.

— Чакай да видим. „Възбудени нерви могат да бъдат облекчени със студена баня. Тя спомага да се преодолее напрежението.“ — Чеси повдигна глава, мръщейки се. — Чудя се за какво напрежение става дума?

Морлънд напълни чашата и й я подаде.

— Започвам да се досещам — промърмори той.

Чеси изглеждаше объркана.

— Има и други глави. За готвене например. Ето рецепта за задушени бузи от вол. Друга за мариновани езици. И една за баница с раци.

Морлънд сграбчи книгата и я метна в ъгъла.

— Уверявам те, че не искам баница с раци, скъпа — декларира той сериозно. — Не искам всъщност нищо. Нищо освен теб.

— Но… — Чеси се освободи от прегръдката му. — О, виж. Херцогът на Хоксуърт ни е дал втора книга. — Тя присви очи, за да прочете написаната на ръка бележка. Озаглавена е Парфюмираните Градини. — Внимателно произнесе сричките. — Никога не е била превеждана, но… Каза ми да не я отварям, докато ние… Докато ти не…

Лицето й пламна.

Тони започна да се усмихва.

— Така ли? Тогава, хайде, отвори я. Защото само след минута аз със сигурност ще…

Чеси погледна надолу, за да прикрие смущението си и бързо отвори книгата.

— Чудесни цветове. И толкова хубава златна корица. — След това гласът й затрепери. Очите й се разшириха. — Но това е… Искам да кажа те…

Прелисти страницата. Тони се усмихна похотливо.

— Искаш да кажеш, че много прилича на нашата книга на насладите? Която в момента е на път за Китай. И добре че се отървахме от нея, ако ме питаш. Надявам се само нашият пратеник да може да я опази от Триадата. Но стига с държавните проблеми!

— Какво? — Чеси сякаш не го бе чула. Намръщена, тя изучаваше двойката на страницата пред нея.

Обърна книгата настрани. Обърна я наопаки.

Накрая главата й се килна на една страна.

— Но, Тони, как го правят това?

— Много внимателно, любов моя. — Съпругът й с нежно движение измъкна от ръцете й обкованата със скъпоценни камъни книга и я метна настрана, а след това придърпа Чеси върху себе си. — И подозирам — с много практика.

Сините очи на Чеси заблестяха.

— Бихте ли искали да… започнем с практиката, милорд? С мен?

Морлънд простена. Първо това скандално бельо, след това — съблазнителен парфюм, а сега и този еротичен наръчник. Той поклати глава.

— Нещо ми подсказва, че животът с теб може да бъде всякакъв, само не и скучен, Щурче. А сега — стига приказки.

Чеси отпусна глава назад.

— Защо?

— За да мога да те целуна, разбира се. И за да започнем най-сетне с практиката.

Чеси го дари с най-съблазнителната си усмивка. Роклята се смъкна от раменете й.

— Скъпи мой, мой завинаги — пророни тя дрезгаво — мислех си вече, че никога няма да започнем.