Кристина Скай
Перлата на любовта (42)

42.

Обезумялата дореста кобила се изправи на задните си крака и едва не хвърли Чеси на земята. Морлънд дръпна юздите, мъчейки се да удържи коня.

По дяволите, кой от слугите бе такъв глупак, че да стреля на посоки от храстите?

Но в следващия миг отговорът проблесна в главата му. Не беше слуга. Изстрелът не беше случаен.

А след това, докато конят танцуваше в ситни, неспокойни кръгове, едва удържан от Морлънд, последва друг изстрел откъм гората.

Кълнейки, Морлънд пришпори коня, разчитайки, че ужасеното животно ще се втурне напред, вместо да се върти изправено на задни крака.

И те препускаха през гористата местност. Клони шибаха лицата им, но Тони поддържаше бясната скорост на галопирането. Лицето на Чеси бе бледо, но тя не издаде и звук, докато го стискаше през кръста.

Защото също осъзна какво става.

Зад тях останаха резките звуци от пречупени клонки и тропота на копита, но Морлънд познаваше всяка педя от тази земя и знаеше хиляди места, където могат да се скрият.

Неочаквано сви надолу по тясна овчарска пътека, след което внезапно дръпна поводите и потърси убежище зад гранитна скала, над която бяха надвиснали гъстите клони на азалия.

Спряха там и зачакаха със затаен дъх. Лека пара се вдигаше от затоплените хълбоци на огромния кон. Бели и алени листенца се посипваха върху тях, носени от вятъра, но това бе единственото движение в зеленото им скривалище.

Зад гърба им вече не се чуваше никакъв звук. Нямаше и следа от техните преследвачи.

Тишината се нарушаваше единствено от слабия полъх на вятъра, който шумолеше през гигантските дъбови дървета, и тежкото дишане на дорестия кон.

Някакъв инстинкт накара Морлънд да се дръпне още по-навътре под скалистата козирка. Същият инстинкт, който бе спасил живота му в Бадахос и Саламанка, насочи ръката му към врата на коня, докато нашепваше нежни слова, за да укроти неспокойното животно.

Миг след това, точно зад ръба на скалата, на фона на блестящите зелени листа на върбите, се очерта силуетът на ездач с насочена напред пушка.

Тази гледка, изплувала сред тишината и нежния дъжд от венчелистчетата на азалии, докато те се таяха зад скалата, приличаше на призрачен кошмар.

Морлънд се напрегна, но пръстите му продължиха бавно да галят врата на кобилата. Те успяха да успокоят животното точно в момента, когато отново се канеше нервно да затанцува.

Танц, който щеше да издаде скривалището на Чеси и Морлънд, а това означаваше сигурна смърт.

Защото сега вече се появи и втори ездач, който студено, професионално и безпристрастно огледа гората наоколо. Бяха съвсем близо и ако ездачите ги бяха забелязали, Тони нямаше да успее дори да издърпа пушката си от калъфа на седлото.

Със сигурност нямаше да може при тези обстоятелства.

Затова те чакаха, затаили дъх. А само на няколко метра от тях ездачите си проправяха път през гората — мълчаливи и зловещи сред веселите птичи чуруликания и шума на листата.

Чеси наблюдаваше движенията им, онемяла от ужас.

Толкова близо до смъртта… Отново толкова близо до смъртта.

След миг, продължил сякаш цяла вечност, мъжете изчезнаха отново в гъсталака. Дълго време Чеси и Морлънд не проговориха. Само пръстите му продължаваха нежно да галят коня.

Погледна надолу към Чеси. Очите й бяха огромни и обезумели.

— Спокойно, любов моя — прошепна той. — Вече сме близо.

Макар че беше почти припаднала от страх, Чеси забеляза, че той продължава да шепне.

Значи опасността все още беше наблизо. Това не е случайно нападение на бракониери, на недоволни селяни или бандити, действащи посред бял ден.

— Готова ли си?

Чеси кимна, потиснала страха и хилядите въпроси, които я задушаваха.

Очите му помътняха от гняв, когато забеляза какви мъчителни усилия й струва това.

— Храбро момиче — прошепна той, а ръката му докосна извивката на бузата й. След което я хвана здраво през кръста и пришпори кобилата обратно натам, откъдето бяха дошли.

Чеси не попита защо или къде, а само се притисна към гърдите на Морлънд, изпълнена с угризения, че отново го е изложила на опасност.

Защото бе ясно, че ездачите преследваха нея, не него. Не по-малко очевидно бе, че ги командват същите хора, които бяха изпратили нападателя на покрива.

Сълзи пареха гърлото й, но тя мълчаливо ги преглътна.

Мили Боже, какво щеше да прави сега?

Стори й се, че яздеха часове наред. Придържаха се към овчарски пътечки и най-гъстата част на гората, следвайки пътища, познати на Морлънд от детството. Веднъж чуха изстрел от пушка стотина метра встрани от тях и Морлънд подкара кобилата към сенките на огромно, извито тисово дърво.

Тревата се люшна с тихия, злокобен повей на смъртта. Отново се появи ездач, движещ се бавно, тихо и внимателно под косо падащата слънчева светлина.

Ръката на Морлънд здраво притисна Чеси през кръста и тя усети безпомощния гняв, който го бе обзел.

Но той не помръдна и скоро ездачът потъна в зелената гора.

Лицето му бе напрегнато и сурово. Защото Тони бе забелязал нещо, което Чеси не бе в състояние да забележи: тези мъже познаваха хълмовете и поточетата на Севъноукс почти толкова добре, колкото и той.

* * *

Слънцето вече залязваше, когато те излязоха от гората и в лек галоп поеха по чакълестата алея, водеща към къщата в якобински стил в началото на долината.

Чеси бе бледа и уморена. Прекалено уморена, за да намери утеха в прекрасните каменни стени и тераси, в украсените с колони прозорци по южната фасада, обърната към долината.

— Най-после у дома. — Гласът на Морлънд бе нежен. Отпусна юздите на коня и го остави сам да извърви последните метри до къщата.

Чакъл се разхвърча, когато грамадните дъбови врати се разтвориха и Елспет и Джеръми се завтекоха към тях, а херцогинята и Джеймс Камърън ги следваха по петите.

— Ето те и теб, чичо Тони! — Лицето на Елспет бе напрегнато. — Ние отдавна сме тук! — След това метличеносините й очи се разшириха. — Какво… Какво й е на мис Чеси? Защо… има кръв по нея?

Едва тогава Чеси осъзна, че глезенът й лепне и студенее. Премигвайки, тя се загледа в тъмночервеното петно, избило по долния край на полата. Не бе усетила кога куршумът я е одраскал, дори не знаеше, че е ранена.

Бързите удари на сърцето й я заглушаваха, но тя успя да се усмихне окуражаващо заради разтревоженото дете.

— Клонка ме е одраскала, Елспет. Опасявам се, че накарах чичо ти да преодолее последния хълм прекалено бързо.

С потъмнели от гняв очи бащата на Чеси се приближи до неспокойния кон и й помогна да слезе. Чеси потрепери и се облегна на ръката му, докато вървяха по алеята към къщата.

Морлънд се смъкна от едрия, дорест кон и подхвърли юздите на Джеръми, който зяпаше към кръвта по роклята на Чеси.

— Не е сериозно — каза тихо Морлънд. — Но конят е неспокоен. Ще се погрижиш ли добре да го разтрият и да го напоят?

Джеръми преглътна и сякаш се освободи от някакво странно вцепенение.

— Разбира се. — Обърна се към пребледнялата си сестра. — Хайде, ела с мен до конюшнята, Елспет. Ще потърсим малко захар за Джупитър.

Но докато брат й тръгваше, Елспет стоеше с бяло като вар лице и наблюдаваше процесията на възрастните, която се изнизваше по посока на къщата.

— Тя ще умре, нали? — попита Елспет едва чуто, без всъщност да се обръща специално към някого. И никой не я чу, когато, притиснала здраво куклата към гърдите си, добави: — Всички умират.

* * *

— Къде точно се случи?

Джеймс Камърън гледаше мрачно, докато Морлънд почистваше раната върху глезена на Чеси.

Куршумът бе оставил набъбнала червена резка, дълга десетина сантиметра, но за щастие не бе проникнал по-дълбоко и костта не беше засегната.

— На хребета, където ви оставихме. Двама бяха, въоръжени. И ни причакваха.

Камърън цветисто изруга.

— Разпозна ли ги? Местни бракониери ли бяха?

Морлънд му метна бърз, предупредителен поглед. Чеси забеляза това и разбра, че той не иска темата да се разисква пред нея.

Нови тайни. Нови премълчавания.

Затвори очи, докато силната болка отново я прониза. Така се бе надявала, че всичко е приключило, че бъдещето им няма да бъде застрашено.

Но сега знаеше, че няма да бъде така. Не и докато Триадата бе намесена. Не преди да открие книгата, която щеше да освободи всички тях.

— Ето, така изглежда по-добре. — Морлънд огледа с последен критичен поглед раната, след което я превърза. — Опасявам се, че известно време няма да можеш да се разхождаш по покривите, скъпа моя.

Но шегата му, макар и добронамерена, само накара Чеси да потрепери.

Защото там, в тихата гора, докато яздеше притисната до гърдите на Морлънд, тя бе открила какво значи да се страхуваш. Не се страхуваше за себе си, а за Тони и двете деца, които бяха изложени на сериозна опасност само защото бяха свързани с нея.

Ах Чеси никога преди не бе изпитвала чувството на всеобхватен, смразяващ, сляп страх. Особено след обучението си в манастира Шао Лин.

Но заради Морлънд и баща си се постара да не показва тревогата си и овладя треперенето на ръцете.

— Предполагам, че си прав — заяви тя. — Предполагам, че това означава „без никаква акробатика“?

Морлънд внимателно я изгледа. Не можеше да го заблуди с несръчния си опит да се пошегува.

— Само един специален вид акробатика — отряза той тихичко, така че баща й да не чуе. — С мен, Щурче. В моето легло. А ръцете ми ще те пазят.

Устните й потрепериха, когато съзря желанието в очите му.

Баща й се изкашля.

— Остави я да поспи, Морлънд. Това е, от което се нуждае сега. А междувременно искам да разменя няколко думи с теб. Навън, в коридора. — Звучеше повече като заповед, ясна и категорична.

Тони въздъхна. Подпъхна юргана около Чеси и настани крака й по-удобно.

— Така по-добре ли е?

Тя само кимна, защото се страхуваше, че ако проговори, ще издаде чувствата си.

— Опитай се да поспиш. Ще се върна след няколко минути. А след това ще остана тук при теб, така че не се тревожи.

Тя преглътна шумно, но все пак успя да се усмихне.

— Няма.

Но това бе лъжа.

* * *

Навън, в преддверието, привидното спокойствие на Морлънд се замени с ярост.

Започна нервно да се разхожда напред-назад.

— По дяволите, Джейми. Не искам да я тревожа повече, отколкото е нужно. Тя не е глупава — разбра почти едновременно с мен, че онези двамата не са никакви шляещи се бракониери.

— И можем да предположим, че всъщност са преследвали нея, а не теб?

Морлънд не отговори веднага, но мълчанието му бе красноречиво.

— Е?

Графът прокара ръка през дългата си тъмноруса коса.

— Да… Не… Не знам… Но нещо ме накара да се замисля.

— Кажи го, де.

Морлънд навъсено погледна към вратата на стаята на Чеси.

— Те като че ли познаваха местността… Всеки сантиметър от имението.

Камърън подсвирна тихичко.

— Което означава, че може да са преследвали теб, след като са си направили труда да изучат разположението на Севъноукс. Това ли искаш да кажеш?

Морлънд напрегнато кимна, а Камърън удари с юмрук по дланта на другата си ръка.

— Но как да направим план, ако не знаем кого преследват?

— И аз това се питам, Джейми. — Очите на Морлънд се присвиха замислено. — И затова ще останеш тук да наглеждаш Чеси, докато аз отида да видя дали няма да намеря отговора на този въпрос.

— Ами ако се събуди? Ще бъде бясна, ако разбере, че си излязъл сам.

— Няма да се събуди — увери го мрачно графът. — Прибавих, без да ме забележи, малко лауданум към горещия шоколад, който изпи.

— Така ли постъпи? Има да вика и за тази ти постъпка, да знаеш.

Морлънд сви рамене.

— Можеше ли да измислиш нещо по-добро?

— Предполагам, че не. Но поне вземи някой със себе си. Нямаш ли някой управител на имението или пазач подръка?

— Управителят е на седемдесет и шест години и страда от ревматизъм. Пазачът на имението загина във Вимиеро. — Морлънд продължи навъсено. — Заедно с тримата си братя. Опасявам се, че ще трябва да тръгна сам.

— Това не ми харесва. Ни най-малко. Да внимаваш, чуваш ли?

Морлънд стисна зъби.

— Не се тревожи, стари приятелю. Точно това възнамерявам да направя.

* * *

Бавната, плъзгаща се сянка я събуди. Мълчаливо и предпазливо, тя застана пред нея.

В първия момент сърцето на Чеси подскочи.

В следващия миг съзря гъстата тъмноруса коса, проницателните сапфирени очи.

— Тони! — Тя се надигна сънено и разтри очи. — Мис… Мислех, че си навън и говориш с татко.

Той бавно се обърна. На лицето му се появи лека усмивка.

— Точно това исках да направя, но… Открих, че съм изпуснал нещо… Ръкавиците си. Нали не възразяваш?

— Че ме събуди ли? Не, разбира се, че не. Но се зачудих защо се прокрадваш така из стаята. — Тя потисна една прозявка. — Божичко, спала съм като умряла. — Виолетовите й очи внезапно се разшириха. — Ти сложи нещо в шоколада, нали?

Той не помръдна.

— Аз ли?

— Направил си го! Признай си!

Красивите черти леко се отпуснаха.

— Е, може би съвсем мъничко лауданум.

Чеси се ядоса.

— Хич не ми харесва това, предупреждавам те. Следващия път, когато решиш да направиш подобно нещо, ме уведоми. — Тя потисна още една прозявка. — От друга страна, трябва да призная, че не съм спала така добре от години.

Облегна се на възглавниците и потупа мястото на леглото до себе си.

Той пак не помръдна.

— Нещо да не би да не е наред? Не се е случило нещо с децата, нали?

Докато гласът й ставаше по-висок от обземащия я страх, той сякаш се отърси от вцепенението си. Пристъпи към леглото.

— Не. Децата са наред. Просто… Ш-ш-ш-т.

— О, а аз си помислих…

Той бавно приседна до нея. Лицето му бе извърнато настрана.

— Добре са, наистина. Всичко е наред. Защо не се опиташ отново да поспиш?

Тя погали меката завивка с изящните си пръсти.

— Не… Не е нужно, нали знаеш? Да спя, искам да кажа. — Преглътна. — Чувствам се чудесно. Съвсем малко ме наболява. — Очите й бяха широки и много неуверени, но в същото време смели. — Бихме могли… — Тя преглътна отново и докосна мекия плат на ръкава. А след това гласът й стана тих и треперещ — Оби… Обичам те, Антъни Морлънд. Знаеш ли колко много?

Той като че ли се намръщи, но бе трудно да се каже със сигурност, когато лицето му бе така извърнато настрана. Очите му бяха мрачни.

След това се изсмя. Тихо и горчиво.

— Чакайте да видя дали съм разбрал, мис Камърън. Каните ме да споделя леглото с вас?

Чеси само зяпна безпомощно.

Учуденият й наранен поглед бе достатъчен отговор.

Той задържа напиращата на устните му ругатня и рязко продължи:

— Прости ми, скъпа. Просто… Не мога да остана. Трябва да претърся имението. — Очите му потъмняха, докато гледаше надолу към нея. — Повярвай ми, нищо друго не би ме задържало далеч от теб. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Ще погледнеш децата, нали? Мисля, че Елспет има кошмари.

— Разбира се.

— И ще се върнеш бързо, нали? Ще бъдеш наоколо?

С непроницаемо лице той я съзерцаваше от прага, застанал в полумрака на нишата, където никога не достигаха слънчеви лъчи.

— Всяка минута, скъпа. Всяка скъпоценна минута.

Едва по-късно — доста по-късно — Чеси осъзна, че той е тръгнал без ръкавиците, за които бе казал, че е дошъл.