Кристина Скай
Перлата на любовта (41)

41.

Чеси се пробуди от фалшивото пеене на Елспет. Момиченцето седеше, напълно облечено, на чай и пасти с куклата си.

До тях, в малка, плетена кошница, дебела кафява жаба издаваше гърлени звуци.

— Тихо, Наполеон. Не бива да будим мис Чеси.

— Мис Чеси вече е будна.

Елспет се обърна, а личицето й грейна в сияеща усмивка.

— О, чудесно! Искате ли чай? — Тя подаде миниатюрна порцеланова чашка с пукната дръжка, която Чеси пое тържествено.

Много старателно отпи от несъществуващата напитка, след което сви устни.

— Винаги пия чая с три лъжички захар.

Елспет се изхили.

— Да, разбира се… Толкова глупаво от моя страна — заяви тя най-сериозно. После, уж добавяйки захар, каза: — Сега как е?

— Много по-добре. — Чеси гледаше щастливото личице на момиченцето. — Как спа?

— О, изключително добре, благодаря. И разказах на Дже’ъми за чудесната приказка, която той проспа. За дракони и войници, и за лошия стар крал, който искал да… — Тя млъкна и се намръщи. — Какво е искал да направи, мис Чеси?

— О, всякакви противни неща. Искал да изсече всичките дървета, по които растели банички с месо, и на тяхно място да засади спанак. Представяш ли си.

Елспет все още се смееше, когато херцогинята влезе.

— Виждам, че вие двете чудесно се разбирате. Но аз умирам от глад. Има ли други желаещи за закуска?

— Доли е доста гладна. Нали, Доли? — обърна се Елспет към куклата.

— В такъв случай нека Доли да ни води. — Херцогинята се обърна към забулената си компаньонка. — Подай ми ръка по стълбите, Елизабет.

Когато излизаше от стаята след щастливо бъбрещата Елспет, Чеси едва забеляза елегантната фигура, покрита с черен воал, която пристъпи напред и помогна на херцогинята да слезе по стълбите.

* * *

Те се събраха, докато слънцето се издигаше над зелените поляни, пресечени от сребристи поточета. Морски птици, шумни и бдителни, кръжаха навсякъде.

Морлънд направи знак на херцогинята да се дръпне настрана, докато Чеси се възхищаваше от новата придобивка на Елспет — жабата.

— Няма що — заяви херцогинята, поклащайки глава. — Карат ме да се чувствам на хиляда години.

— Глупости! — Морлънд погали тънката й ръка. — Всички ни слагате в джоба си.

Херцогинята изсумтя.

— Чаровен си повече, отколкото е редно, Тони. И друг път съм те предупреждавала. Някой ден чарът ще те вкара в голяма беля… Ако вече не го е сторил. Кажи сега какво искаш? Не вярвам това да е компанията на една стара жена.

Морлънд положи ръка на гърдите си.

— Мадам, вие ме наранявате.

— Хм-м-м… Твърде много чар, както отбелязах. — А след това, когато усмивката на Морлънд започна да се топи, продължи: — Какво има?

Погледът на графа се насочи към Чеси, която милваше най-новия домашен любимец на Елспет.

— Да не би нещо да не е наред между теб и Чеси? — попита тя. — Ако имаш капчица мозък, няма да я изпускаш, момчето ми!

— Нямам никакво намерение да й позволя да избяга — заяви Морлънд сериозно. — И няма нищо… Поне в този смисъл… — Стисна зъби. — Но тя е в опасност.

— Мъжът от покрива ли?

Морлънд кимна.

— Да. Той преследваше Чеси и сериозно се безпокоя, че ще се появят и други.

Херцогинята се намръщи.

— Но това е ужасно! Какво смяташ да правиш?

— Ще я отведа колкото може по-скоро в Севъноукс и ще я държа там — насила ако трябва — докато не се уверя, че е в безопасност.

— Но дали ще е така? Имението е огромно.

Морлънд стисна здраво челюстите си.

— Тя ще е в безопасност в Севъноукс. Ще се погрижа за това. — Лицето му бе сурово, докато помагаше на херцогинята да се качи в каретата, в която щеше да пътува с децата. Чеси и баща й щяха да ги следват в каретата на графа, а той самият щеше да язди пред тях.

— Не очаквам неприятности по пътя — сподели той тихо. — Но след случилото се вчера предпочитам да не рискувам. Ще следя внимателно за нещо необичайно. А Камърън е въоръжен. Тя ще е в безопасност при него. — Той затвори вратата на каретата. — Впрочем, Ваша светлост, снощи, докато проверявах вратата ви, чух разговора.

Херцогинята замръзна на място.

— Ти… Ти си чул? За Чеси и за…

— Нейната майка. Да, чух всичко. Ще бъде шок за Чеси, ужасен шок.

Херцогинята въздъхна.

— Момичето има право да узнае. Това трябва да бъде направено. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Морлънд се намръщи.

— Напълно съм съгласен. Но си мисля, че ще има достатъчно време, след като пристигнем в Севъноукс. Искам първите й дни там да са щастливи, незасенчвани от терзания.

— Много добре. Елизабет ще каже на Чеси няколко дни след пристигането.

— Ще ми каже какво?

Чувайки гласа зад тях, за част от секундата двамата останаха втрещени. Чеси стоеше пред стъпенката на каретата с Джеръми и Елспет от двете й страни.

— Да… Да ти каже? — повтори глухо херцогинята. Чеси гледаше ту херцогинята, ту графа.

— Извинете — пророни тя бавно. — Не възнамерявах да подслушвам.

— Ъ-ъ-ъ… Нищо. Херцогинята искаше да ти опише Севъноукс, моето имение, но аз я убеждавах, че искам да те изненадам. — Морлънд впрегна целия си чар. — Нали нямаш нищо против, мила?

— Разбира се, че не. Винаги съм обичала изненадите. — Но Чеси бе усетила появилата се за миг неловкост между херцогинята и Тони. Оставаше й само да гадае какво означава това.

— Добре ли си? Съвсем добре? — Чеси се бе разположила удобно на седалката и разглеждаше баща си, докато каретата излизаше от двора на „Уайт Харт“.

Джеймс Камърън потупа ръката й.

— Екстра съм.

— Не ме лъжи, Джеймс Камърън! Изглеждаш отслабнал и изморен. И кашляш почти непрекъснато. Не вярвам да е било приятно.

Баща й въздъхна.

— Прекалено си наблюдателна, моето момиче. Е, добре, никак не беше приятно. Удряха ме, запушиха ми устата и ме захвърлиха в трюма като квичащо прасе на път да му теглят ножа. А беше и отвратително студено. — Той се намръщи. — Мисля, че никога няма да свикна с проклетия английски климат.

— Толкова съм доволна, че си в безопасност — прошепна Чеси с леко разтреперан глас. — Можеше да си… Можеха да те…

— Хайде, хайде, стига си ме оплаквала. Далеч съм от това да мра, уверявам те!

Чеси тайно избърса една сълза.

— Е, поне изглеждаш добре. Като изключим кашлицата…

— И така се чувствам. Мисля, че не съм се смял толкова много от години. Онези двама палавници наистина са забележителни. Жалко за родителите им. Но добре се разбират с графа. — Интелигентните му очи се присвиха. — Ти нямаш нищо против, нали?

Чеси усети бузите си да пламват.

— Да имам нещо против?

— Те ще бъдат при теб, след като се омъжиш, нали знаеш, тъй като Морлънд е техен настойник.

Чеси много съсредоточено започна да оправя полите на роклята.

— Разбира се… Искам да кажа, че все още не е окончателно, че… Когато… Ако… — Тя прехапа устни. Руменината й се засили.

— Е, добре, няма да те разпитвам за неща, които очевидно не искаш да споделиш — отбеляза баща й сухо.

Чеси въздъхна. И тя самата не знаеше защо все още избягва тази тема. Може би защото толкова неща се бяха случили през последните няколко дни — нападението срещу Морлънд, планът му да я отвлече, а след това нападението в странноприемницата. Тази сутрин се бе събудила толкова замаяна, че едва не си помисли, че е в своята слънчева стая в Макао с изглед към пристанището, а събитията от последната седмица са само неприятен сън.

Но не бяха сън. Чеси откри, че се опитва да разбере обърканите си чувства, породени от опита да се приспособи към новата за нея страна. Към това се прибавяше притеснението за здравето на баща й. Докато не се убедеше, че няма никаква опасност за живота му, тя просто не можеше да мисли за своето бъдеще и да мечтае да бъде щастлива с мъжа, когото обича.

Защото нямаше никакво съмнение, че обича Тони Морлънд.

— О, татко, съжалявам — отрони тя импулсивно. — Просто… Станаха толкова много неща, така бързо. Понякога се чувствам най-щастливата жена на този свят. А в други моменти… Очите й се навлажниха. — О, всичко е толкова глупаво, знам, но просто не се чувствам готова да… — Тя въздъхна. — Именно в такива моменти ми се ще да имах майка. Не, че ти винаги не си бил чудесен — добави тя моментално.

Баща й се намръщи и сякаш се готвеше да каже нещо, но се задоволи само да потупа ръцете на Чеси, които бяха здраво сплетени и положени в скута й.

И после, докато тучните есекски ливади пробягваха покрай тях като изпъстрени в зелено, златно и сребърно петна, той насочи разговора към по-безопасни теми, започвайки с последните клюки от Макао и свършвайки със състоянието на поредната китайска лодка, която се бе заел да изследва в крайбрежните води на отдалечен риф.

Чеси слушаше покорно, със съсредоточено лице. О, да, тя старателно слушаше.

Но мислите й все се завръщаха към мъжа, яздещ пред каретите и тайната, която той и херцогинята се опитваха да скрият от нея.

* * *

Към средата на утрото въздухът стана по-свеж и се изпълни с дъх на сол. В далечината тъмните очертания на горите се смениха с меки, заоблени хълмове, а след това — с безкрайни ивици зелена тръстика. Отвъд тях проблясваше сребърното море. Докато каретата следваше своя път, мъже с тъмни, обрулени от времето лица, режеха тръстиката и я нареждаха на купчини да съхне и да е готова за покриване на покривите догодина, а червендалести дечица събираха мидички край сребристите поточета, които криволичеха навсякъде из низината.

Чеси знаеше, че пътуват на североизток. Бе зърнала графа съвсем за кратко, когато бе задържал огромния си дорест кон, за да размени няколко думи с кочияша.

Джеймс си почиваше и след известно време Чеси също задряма, приспана от люлеенето в добре поддържаната карета на Морлънд. Не знаеше колко време бе спала, преди да я разбуди внезапното изскърцване на спирачката.

Лицето на Морлънд се очерта в рамката на прозорчето. В първия миг Чеси бе изненадана от това колко добре седи Тони върху коня — сякаш мъж и животно бяха едно същество. След това се сети, че се е бил на Пиренейския полуостров, където вероятно често е яздил. Усети странно любопитство към онези седмици и месеци, за опасностите, пред които се е изправял след раздялата им.

Но в следващия миг той й се усмихна и под топлата нежност в неговия поглед тя забрави всичко — любопитство, съмнения и съжаления.

Мислеше само колко са сини и ясни очите му и колко е щастлив в този момент.

— Мога ли да я отвлека за малко, Джейми? — Очите на Морлънд бяха върху Чеси, макар да говореше на баща й. — Знам, че имате много неща да си кажете, но искам да й покажа нещо.

— Разбира се. Тя от години не слуша какво й приказвам.

— Не е вярно! Винаги… — Чеси се усмихна игриво. — Е, наистина, може би не всичко…

— Заминавай! — отпрати я баща й грубичко. — Няма какво да се извиняваш, че ти е скучно в компанията на стар човек.

Чеси се опита да възрази, но той я прекъсна.

— Тръгвай. Може да поканя децата да дойдат при мен. Поне за тях моите истории ще са нови. — Усмивката му смекчи жилото на осъдителните думи.

Небето над главите им бе безкрайно и безоблачно. Когато Чеси слезе от каретата, тя се намръщи.

— Но как…

— Ето така. — Графът се наведе и я вдигна от земята, поставяйки я пред себе си.

— Но аз не мога… Искам да кажа… Не знам да яздя! — запротестира тя задъхано.

— Ето че сега можеш, сърце мое. И не се тревожи, че ще паднеш, защото нямам никакво намерение да те пускам. — Гласът му бе нисък и сериозен, предназначен само за нейните уши.

А обетът бе повече от ясен.

Чеси се изчерви, размърда се пред него и се опита да намести полите си върху разголените си глезени. Морлънд само се изсмя на усилията й, след което я придърпа по-близо до себе си и я притисна към силните си бедра.

— Дръж се, красавице. Дръж се толкова здраво, колкото и аз възнамерявам да те държа.

И те потеглиха.

Зад тях двете карети се приближиха една до друга и стъпенката бе спусната.

— Имаш ли нещо против? — попита херцогинята Джеймс Камърън, надничайки вътре. — Елизабет не се чувства добре и ще е по-добре да легне. — Тя бе прегърнала през раменете скритата зад черния воал компаньонка.

— О, не, не мога… Не бих и помислила… — протестираше Елизабет.

Но графинята я побутна към Джеймс. За миг белокосият човек не помръдна. След това кимна.

— Разбира се, че може да се качи. Освен ако не предпочитате да освободя напълно каретата…

Херцогинята енергично отхвърли подобно предложение.

— Това не се налага. Съвсем добре ще й бъде така. Аз ще наглеждам децата.

Независимо от протестите, компаньонката на херцогинята бе качена по стъпенката и набутана в каретата, която отново потегли.

Елизабет се сви в ъгъла, а очите й — доколкото те се забелязваха под воала — бяха вперени в лицето на Камърън.

Той също я съзерцаваше.

Чу я как се опитва да си поеме дъх, видя раменете й да се стягат.

— Сигурен съм, че тук вътре не ви трябва воалът — отбеляза той грижовно.

— О, не. Искам да кажа, няма да се чувствам добре без него.

— Но кого сте загубили? — Тонът на Камърън бе нежен, но настойчив. — Баща? Съпруг… Или може би дете?

Тя видимо потрепери.

Джеймс Камърън откри, че му е тежко да бъде свидетел на страданието и, въпреки че имаше, Бог му бе свидетел, достатъчно причини да не й съчувства след болката, която му бе причинила със своето бягство и която го бе измъчвала дълги години.

— Не плачете.

Неспокойните и бледи пръсти се движеха върху черната й рокля като крилца на нощна пеперуда.

Когато тихите, задавени звуци не спряха, Камърън се наведе по-близо към нея, а лицето му бе напрегнато и набраздено от собствената му болка.

— Недей. Не мога… да го понеса. Недей… Лизи…

При последната дума жената изведнъж замръзна.

След това сякаш рухна и отново задавено изхлипа.

Камърън не обърна внимание на треперещото й тяло, на вдървените й пръсти и на неразбираемите й вопли. Придърпа я на седалката до себе си и внимателно отметна черния воал от лицето й.

— Лизи. — И неговият глас трепереше, а ръцете му бяха несигурни. — Най-скъпата ми любов.

— О, Дж… Джеймс. Бях такава глупачка. Колко ли ме мразиш. Но мислех, че постъпвам правилно. Знаех, че ще си отличен баща за нашето малко момиченце. Тя е наистина прелестна. Толкова сдържана и силна. Толкова уверена. Въобще… Всичко, което аз не съм, и никога няма да бъда!

— Ш-ш-ш-т. — Нежно прокара пръсти по мокрите й от сълзи бузи. — Ти си не по-малко силна. По твой начин. Спомни си как направи на нищо онзи търговец на зеленчуци в Макао за това, че искаше да ме измами?

Жена му ахна и се опита да се засмее.

— И Чеси съвсем скоро ще те обича толкова силно, колкото и аз.

— О, наистина ли, Джеймс? След… След толкова години? След всичко, което сторих?

— Ш-ш-ш-т… Ще ти покажа колко.

След това тя неусетно се озова в прегръдката му и той целуваше сълзите по пребледнелите й бузи, нашепвайки неразбираеми, нежни слова.

Въпреки че не ги различаваше добре, те доставяха на Лизи безкрайно удоволствие.

* * *

— По-силно ли? Разбойник такъв! Още малко по-силно и роклята ми ще се вдигне неприлично високо.

Очите на Морлънд светеха.

— Звучи обещаващо.

— Не тук, Тони! Някой ще ни види!

Но той само пришпори едрия дорест жребец, така че Чеси трябваше силно да се притисне към него, за да не падне.

— Проклетник такъв! Някой ден ще…

Но той я прекъсна с целувка и постави ръка плътно през кръста й, докато минаваха през зеления тунел от букови дървета от двете страни на пътя.

— Къде ме водиш?

Той само се засмя и я притисна още по-силно, докато топлината им се сля и телата им жадно се търсеха.

Чеси въздъхна и се облегна на него, с рамо допряно до гърдите му.

— Така е по-добре, кавгаджийке. Изглежда, има все още някаква надежда да те превърна в покорна съпруга.

В отговор тя сви пръсти и леко одраска гърба му.

Той промърмори някаква ругатня. Ръцете му се свиха и се притиснаха към корема й. А след това се плъзнаха надолу, към свивката, където откри нейната топлина.

— Тони!

С дрезгав смях той я пусна.

— Този път си права, любов моя. Ако продължаваме така, никога няма да стигнем до Севъноукс.

— Близо ли сме?

Той се изхили и вдигна ръка, за да посочи гористия склон, който се спускаше към разпръснатите ниви и поляни, по които се мяркаха изведени на паша овце.

— Ако трябва да съм точен, ние сме в земите на Севъноукс от час насам. — Той дръпна юздите на коня, който премина в тръс, когато поеха по тясна пътечка, почти задушена от висящите наоколо клони на липи и върби. — А има едно нещо, което специално искам да видиш.

Той се наведе и придърпа и нея надолу, за да избегнат един нисък клон, препречил пътеката.

В следващия миг Морлънд изведе коня и го насочи към върха на хълма, покрай алени храсти рододендрон.

Дъхът на Чеси секна.

Цялата долина, окъпана в лека мъгла и мека, разпръсната слънчева светлина, като в картина на Констабъл, бе в краката им. Тук-там се виждаха каменни къщурки, а овце пасяха навсякъде, дори до самите им врати. Но най-силно я порази небето — сияйно и безкрайно, простиращо се към хоризонта, където се сливаше с бледия проблясък на водна шир.

В следващия миг Чеси видя отражението на слънчевата светлина върху украсените с колони прозорци, видя къщата от топъл жълт камък, която сякаш грееше в другия край на долината.

Морлънд беше сериозен и чаровно несигурен.

— Севъноукс. Исках да го видиш за първи път оттук. Според мен е най-красив, гледан отдалече. И… искам да ти хареса.

— О, Тони, прекрасно е…

— Наистина ли? Надявах се да ти направи впечатление. — Свъси вежди. — Знам, че ще е много по-различно от Макао и че ще трябва да се приспособяваш към много неща, но…

Чеси го принуди да замълчи, като понадигна и покри устните му със своите.

Ръцете му моментално се стегнаха. Устата му, топла, жадна и търсеща, се отвори. И когато сърцата им пулсираха едно до друго, те забравиха целия свят и се сляха в дълга целувка.

Силно и ненаситно желание обзе и двамата.

Накрая, проклинайки тихо, Морлънд се откъсна.

— Боже милостиви, мис Камърън, ама вие наистина избирате най-неподходящите моменти…

В отговор тя само простена тихичко и се доближи до него, за да докосне с устни неговите.

Той изпъшка. Ръцете му потънаха в тъмните й къдрици. Отпусна се назад, повличайки я след себе си, докато телата им загоряха от страст и те не усещаха нищо друго освен обзелия ги плам на желанието.

Неспокойното пръхтене на коня ги върна към действителността. Конят изцвили и леко се дръпна от юздите, а ушите му се наостриха.

Морлънд изруга и нагласи Чеси по-благоприлично пред себе си, след това се наведе да погали коня по гривата.

— Какво има, момичето ми? Нещо…

Не успя да довърши. В следващата секунда от храстите се чу изстрел и куршумът профуча покрай лицето му.