Кристина Скай
Перлата на любовта (38)

38.

Докато говореше, пътникът свали измачканата си шапка и разкри рунтави, посребрени черни коси. Скръсти ръце на гърдите си, гледайки свирепо Морлънд.

— А ти трябваше да се грижиш за нея. Да я пазиш от злини. Ха! Вместо това я прелъстяваш! Безчестие е да се възползваш от нейната беззащитност.

Красноречието му бе прекъснато.

— Татко? Ти ли си наистина? — С възторжен вик Чеси скочи от стола. Лицето й се изкриви от болка, когато стъпи върху наранения си крак.

— Чеси, недей! — Морлънд се втурна да й се притече на помощ.

Но бе прекалено късно. Тя залитна, а след това бавно започна да се свлича настрани.

Морлънд я хвана, преди да се удари в стола. Прегърнал я здраво, той гневно се обърна към вцепенения Джеймс Камърън.

— Нямаш ли по-добро занимание от това да съсипваш живота на дъщеря си, Камърън? Нямаш ли си някаква там педя земя, която да човъркаш в името на научния напредък? Някой надут, богат търговец, когото да ухажваш с молби да финансира поредното ти невероятно начинание? Боже милостиви, човече, не виждаш ли, че я боли?

Веждите на възрастния човек се свъсиха.

— Чеси, момичето ми… — Той погледна към Морлънд. — Какво точно става тук?

— Крайно време е да се заинтересуваш от дъщеря си! Прекрасен баща си, няма що, да се мъкнеш Бог знае къде и да очакваш тя да те измъква от батаците, в които си затънал до шия, когато…

— Достатъчно, човече! И без това ръцете ме сърбят да надупча някого с два-три куршума, така че на мушката може да се окажеш и ти.

— Само посмей!

— Добре! Към двора на конюшнята, нали! След тебе.

Чеси не знаеше дали да заплаче от радост или от гняв.

— Вие двамата, спрете! Вие сте… по-ужасни от децата!

— Какви деца? — прогърмя гласът на баща й. — Не ми казвай, че негодникът се опитва да ти натрапи децата си. Само това може да се очаква от хаймана като него! Боже, Тони, ще те науча как се…

Извади пистолет и го насочи към гърдите на Морлънд.

— Пусни я и се отдръпни настрана, проклетнико. И се приготви за среща със Създателя си.

— Татко, недей!

— Готов ли си, подлецо?

Морлънд остави Чеси върху стола и кръстоса ръце на гърдите си.

— Хайде, стреляй!

— Не! — Чеси успя да докуцука до баща си, сълзи се стичаха по бузите й. — Спрете това идиотско представление! — Гневно посегна и сграбчи свободната му ръка.

Камърън премигна и сведе поглед. Сепна се, когато видя сълзите по бузите й.

— Чеси, момичето ми… — прошепна той нежно и ласкаво. — Какво направих? Ти… Ти го обичаш, така ли?

— Да. Страшно много.

В следващата секунда Камърън напъха пистолета в джоба си и я сграбчи в силна прегръдка.

— Не знаех. Мислех, че те насилва да…

— Разбира се, че не си знаел. Но наистина ли си добре? Те не те ли нараниха?

— Изобщо — излъга Камърън.

— Но как успя да избягаш. Нали все пак бяха от Триадата?

— По-късно — сряза я той грубичко. — Много повече ме интересува какво става с теб.

— Ами доста е… — Тя хвърли поглед към безизразното лице на графа. — Историята е твърде дълга и мисля, че е по-добре вие двамата да пийнете по чаша чай, преди да започна да разказвам.

В този момент се чу забързано топуркане. Две малки същества надникнаха през вратата.

— О, Дже’ъми, виж. Сега тя целува него. Ти нали каза…

— Ш-ш-ш-т, Елспет.

— Няма! Нали каза, че ще се жени за нашия чичо Тони?

— Чичо Тони? — повтори Джеймс Камърън изненадано. — Да се ожени за моята Чеси? — Той погледна към графа.

Изведнъж набръчканото му лице се озари от усмивка.

— Но защо не каза, разбойнико? А аз през цялото време си мислех, че имаш нещо много нередно наум!

— Защото не ни даде възможност да кажем каквото и да било — обади се Чеси със смях.

— Хванах се за пистолета, така ли? — Той погледна Чеси с печална усмивка.

— Винаги така правиш — напомни Чеси нежно. С любов.

— Ех, момичето ми. Колко добре ме познаваш. — Той погледна към графа, който продължаваше да стои изправен в другия край на стаята, без да помръдне.

— Е, не стой там, момчето ми! Ела насам! Ела и стисни проклетата ми ръка! Не че го заслужавам, какъвто глупак се показах, но ме познаваш достатъчно отдавна — мен и моя сприхав характер. — Погледна към двете фигурки, застинали с широко отворени очи на вратата. — Твоят племенник и племенничка, така ли?

— Моите повереници. Децата на брат ми — обясни Морлънд, малко поомеквайки.

— Доста са симпатични. Виждал ли си някога старинна английска монета, млади момко? Със златния лик на Магнус Максимус, великия войн, който изтръгна Англия от контрола на Рим, а след това нападна самото сърце на Империята. От чисто злато са и са изключително красиви, с крилатата Победа, изобразена във фона. Ами ти, млада госпожице? Намирала ли си каменна стрела в земята, паднала там направо от ръката на ловец, мъртъв от десет хиляди години?

— Не-е-е — прошепнаха децата в хор, омагьосани от думите му.

— Нима? Тогава чичо ви сериозно е занемарил образованието ви.

Двамата тъкмо събираха кураж, за да се присламчат към този изключително интересен мъж, с буйна сребристочерна коса, когато се появи херцогинята.

— Значи ето къде сте били вие двамата! Какво направи с жабата, която ти хванах, Елспет?

— Вие… — Морлънд не можа да се въздържи и се разсмя. — И не е с онези безбройни, грозни, кафяви брадавици, надявам се?

— Точно такава е! Но какво те засяга теб, със сигурност не разбирам! — отвърна херцогинята хладно.

Бащата на Чеси кимна одобрително.

— Направо си го заслужи.

— А кой, ако може да запитам, сте вие?

— Джеймс Едуард Харис Камърън. — Бащата на Чеси почтително свади шапка и дълбоко се поклони. — На Вашите услуги, мадам.

Херцогинята застина.

— Камърън? Искате да… — Погледна към Чеси за потвърждение.

— Баща ми е успял да избяга. И след това, Бог знае как, но е успял да ни открие тук.

— Когато не те намерих на „Дорингтън Стрийт“, Чеси, отидох да видя Тони. Неговият човек, Уитби, ме насочи насам.

— Започвам да съжалявам, че ти е казал — промърмори Морлънд. А след това очите му станаха загрижени. — Наистина ли успя да се измъкнеш невредим? Успя ли да видиш и да запомниш добре някой от тях?

— Не сега, момчето ми. Не сега. — Бащата на Чеси се намръщи. — Ще ви разкажа всичко по-късно. Чеси трябва да си почине.

— Това е първото разумно нещо, което изричаш.

— Вие двамата ще престанете ли да се препирате, ако обичате! — намеси се Чеси. После залитна и Елспет се втурна към нея, за да я подкрепи. Чеси притисна момиченцето до себе си, а след това стрелна с ядосани очи Морлънд и баща си. — Кога ще започнете да се държите подобаващо за възрастта си?

— Никога, да се надяваме — промърмори в отговор баща й.

— Съвършено вярно — изръмжа Морлънд. — Ти никога не си го правил. Цял живот си бягал от отговорност, трупайки всичко на гърба на Чеси. — Морлънд гледаше гневно към Камърън. — Но възнамерявам да променя това. Ще я предпазя от теб и твоите…

Чеси въздъхна. Докато двамата продължаваха да се карат, тя сведе поглед към ококорената до нея Елспет. Повдигна рамене и заяви:

— Мъже!

Миг след това Елспет, имитирайки я съвършено точно, сви рамене и дълбоко въздъхна:

— Мъже…

* * *

Чеси седеше до прозореца и гледаше как селското пастирче превежда рунтавите си повереници през алеята, обсипана с диви зюмбюли. Усмихна се, изпълнена с чувството за уют и усещането за принадлежност — нещо, което не й се бе случвало до този момент.

Значи това е Англия, за която бе чувала други да говорят с такава носталгия и копнеж. Вперила поглед в зелените хълмове, които се виждаха сред прозрачната мъгла, Чеси разбра болката на всички, които страдаха, че са толкова далеч от тази красота.

В другия край на стаята баща й се разхождаше, описвайки едно особено опасно приключение в пустошта на Балучистан, където воюващите туземци за малко не го бяха обезглавили. Пред него децата седяха с широко отворени очи, онемели от възторг. Тънки пръсти я потупаха по рамото.

— За Макао ли мислиш, скъпа?

Чеси вдигна очи и се усмихна, когато видя херцогинята. Посочи към прозореца.

— Мисля за това. Толкова е… красиво.

— Не си се затъжила за дома, надявам се?

Чеси поклати глава.

— Напротив, чувствам се неблагодарна. Аз едва познавам Англия и все пак… — Тя разтърси глава. — Тук се чувствам съвсем като у дома.

— Може би това чувство има нещо общо с Тони Морлънд?

Чеси се усмихна още по-широко.

— Вероятно е така. — За миг тъга засенчи лицето й. — Само да можеше…

— Да можеше какво, мила?

Чеси нервно заопипва дантелената украса на елечето.

— Кажи ми. С мен можеш да споделиш — подкани я херцогинята.

— Ами… Като знам от колко неща се отказва. Вероятно има други жени къде-къде по-подходящи от мен. Не мога да му предложа нито богатство, нито благородническа титла.

— Глупости… — Херцогинята я стисна за рамото. — Никога ли не ти е минавало през ум, че в замяна на това го даряваш с други неща — светлина, смях и чувството, че изцяло му принадлежиш — неща, които ни кога преди не е имал. Ти му даваш именно това, Франческа Камърън. Наблюдавам промяната в него през из теклата седмица. Всичко се дължи на теб, мила моя.

Чеси положи ръка върху крехките пръсти на херцогинята и усети как някаква буца заседна в гърлото й.

— О, благодаря. Толкова сте мила с мен.

Херцогинята ненадейно се стегна.

— Глупости. Ти си тази, която…

Зад гърба им се дочуха стъпки. Тя се прокашля и се отдръпна от Чеси.

— Заговорничите, както виждам. — Графът гледаше ту едната, ту другата. — Съзаклятничите срещу мен, предполагам?

— И добре правим — сряза го херцогинята. — Някой трябва да се заеме с теб, момчето ми. И от всички, които виждам, мис Камърън е най-подходящата. Точно й описвах лошите ти навици.

Той въздъхна с престорен трагизъм.

— А аз се надявах да мина за джентълмен с добро име.

Херцогинята изсумтя.

— Напразни надежди, ако питаш мен.

* * *

Шестимата спореха на висок глас дълго и доста весело. Слънчевият следобед измина неусетно преди здрачът да се спусне над тучната природа на Есекс.

Агънцата бяха прибрани, но звънчетата им продължаваха да се чуват. В живия плет бекаси и полски чучулиги извиваха своите трели. Въздухът бе златист, изпълнен с лека, прозрачна мъгла, която се стелеше но Зелените хълмове и се сливаше със сребърните, вливащи се едно в друго, поточета.

По някакъв начин Чеси се чувстваше повече у дома в тази непретенциозна странноприемница, отколкото през целия си живот.

След шумна и доста забавна вечеря бе решено да прекарат нощта в „Уайт Харт“.

Ханджията бе във възторг и Чеси забеляза, че баща й с облекчение прие решението да не тръгват толкова скоро отново на път.

На няколко пъти Чеси се опита да се отделят с него от групата с надежда да научи как е успял да се освободи, но всеки път ококорените дечица го молеха да им разкаже още някоя, изпълнена с приключения и подвизи, история.

Когато небето съвсем потъмня, граф Морлънд излезе да уреди спането на децата. За радост на Чеси, настаниха ги в стая, която от едната страна беше свързана с нейната, а от другата — с тази на херцогинята. Морлънд бе направил опит да се настани в по-малката стая, но тъй като леглото там беше поне тридесетина сантиметра по-късо от ръста му, подобно разпределение бе отхвърлено.

— А сега вие двамата заминавайте в леглото! Утре рано сутринта поемаме за Съфък, за да сме в Севъноукс навреме за обяд.

— О, нека още малко! Само още една история! Моля те, чичо Тони.

Настойникът им не се подаде на молбите.

— Хайде, двамата! Освен ако не искате да се сблъскате с легендарното чудовище от тресавището.

Елспет се смееше весело. Джеръми очевидно се разкъсваше между желанието да остане и необходимостта да се подчини.

— А, значи сме смелчаци, така ли? — В следващия миг Тони се спусна към децата и, хващайки ги здраво под мишница, ги понесе, смеещи се и протестиращи, към вратата. Очевидно бе познат и спазван ритуал преди лягане.

На вратата се спря.

— Кажете „Лека нощ“, чудовища.

Децата произнесоха нужните думи, като през цялото време се превиваха от смях, защото Тони безмилостно ги гъделичкаше.

Скоро след това Чеси и херцогинята също се оттеглиха. Само Джеймс Камърън остана, отдавайки дължимото на бутилка превъзходно сладко вино от Мадейра, която ханджията бе донесъл от килера.

Но колкото виното намаляваше, толкова лицето му ставаше все по-угрижено.

* * *

Чеси тъкмо потъваше в неспокоен сън, когато подсъзнателно усети лек, неясен шум. Седна рязко в леглото, а ударите на сърцето й ускориха ритъма си при спомена за случилото се на покрива.

Тишина. След това отново същият лек неясен шум — сякаш някой драска върху дърво.

Този път Чеси схвана, че звукът идва откъм вратата, която свързваше стаята й със стаята на децата.

— М-мис Чеси?

Порив на вятъра накара стрехите на старата постройка да заскърцат, а стъклата на прозорците тихо да зазвънтят.

Миг след това вратата широко се отвори. Елспет стоеше на прага като привидение, с лице бледо като широката й, бяла нощница. Стискаше здраво одърпана и доста преживяла кукла-ветеран в ръце.

— М-мис? Вас… Искам да кажа… Чухте ли шума?

— От вятъра ли? Доста неприятно, нали? Но съвсем безобиден е, уверявам те.

— Вас смущава ли ви… Вятърът имам предвид? Когато фучи и реве по този начин?

Сърцето на Чеси се сви, когато видя, че Елспет трепери цялата.

— Какво има, скъпа? — Тя отметна завивките и, отивайки до момиченцето, приклекна и започна да гали лъскавите златни плитки.

Треперенето продължаваше.

— Мислех си, че… ако и вие като мен не харесвате вятъра, тогава… — Тя преглътна, докато следващ порив профуча над главите им. — …Аз нямаше да имам нищо против, ако дойдете да спите при мен, в моето легло.

Чеси бързо и силно я прегърна, а после рязко се изправи.

— Великолепна идея. Ще ме изчакаш ли да отида да си взема възглавницата?

Елспет кимна. Но когато Чеси се обърна, момиченцето я хвана за ръка и тръгна редом с нея, явно се страхуваше да се отдели даже за миг.

Заедно отидоха и взеха възглавницата, а след това влязоха в съседната стая, където Чеси се мушна в леглото на бледото момиченце.

Джеръми спеше дълбоко в далечния край на стаята, нечуващ нито вятъра, нито шума от клончето, което се удряше в стъклото на прозореца.

— Бих… Бихте ли искали да ми прочетете приказка? Свещта е на нощното шкафче.

— Не, скъпа. Нали не искаме да събудим Джеръми? Но ще се опитам да ти разкажа една. Много тихичко.

— О, да. Моля ви. Сутринта Дже’ъми има да се ядосва, че я е проспал.

— Добре. Сгуши се още по-близо до мен.

Топли пръстчета хванаха Чеси за ръката.

— Готова съм, мис.

— Чакай сега да видим. Имало едно време…

— Преди много, много години — подсказа Елспет сведущо.

— Не е честно! Ти знаеш приказката, пакостнице!

Елспет се разхили.

— О, мис! Вие ме занасяте. Продължавайте, моля ви.

— Х-ъ-ъ-м… Докъде бях стигнала? А, да, преди много, много години, в една чудесна земя през седем морета, имало страна, където банички с месо и бадемови торти растели като ябълки по дърветата.

— М-м-м… Звучи… толкова хубаво. — Елспет се прозя.

— О, да. Това било много специално място. На север от нощта и на запад от утрото.

Гласът на Чеси се снижи, докато дишането на Елспет започна да става равномерно от идващия сън.

— И в тази земя на юг от слънцето, на север от нощта, живеело едно много умно момиченце. Хубаво и смело. То се казвало Елспет…

Чеси се усмихна, усещайки как пръстчетата в ръката й се отпускат. Внимателно се измъкна от леглото, а после се наведе, за да подпъхне завивката под вече спящото дете.

— Спи спокойно, малкото ми момиченце — прошепна тя. — Да можех и аз да направя същото.

* * *

— Трябваше да останеш, Лизи. — Херцогинята прокара за последен път четката със сребърна дръжка през бялата си коса, след което я остави върху тоалетката.

Компаньонката й нищо не отвърна, привидно заета с отстраняване на прашинка от великолепните кожени чехли на херцогинята.

Благородната дама се намръщи.

— Не можеш вечно да се криеш, нали знаеш? Станалото — станало, скъпа. Някой ден ще трябва да признаеш този факт. И имам чувството, че този ден е настъпил.

Крехката, слаба, тъмнокоса жена въздъхна, зави чехлите в хартия и внимателно ги подреди в отворената и вече почти пълна пътна чанта.

— Не мога. Искам да го направя, опитах дори, но… Невъзможно е! — Тя се обърна и херцогинята видя, че изящното й лице е облято със сълзи.

— О, Лизи, без сълзи! Ела тук! — Тя протегна ръце и компаньонката приседна до нея, разтърсвана от ридания.

— Толкова си добра към мен, Амелия. Прекалено добра. След всичко, което се случи.

— Глупости, скъпа. Просто аз съм една стара, себична жена, която изцяло робува на желанията си. Защото съм открила, че имам най-добрата компаньонка в целия свят. — Тя протегна ръка и повдигна брадичката на жената. — Но ти не можеш вечно да се криеш зад гърба ми. Нито пък да се преструваш на моя компаньонка. Не ти подхожда, както неведнъж съм ти заявявала. Особено сега.

Жената, чието име всъщност беше Елизабет, се опита да не плаче. На светлината на лампата очите й бяха зачервени. Те бяха забележително сини, с теменужен оттенък.

— Кога ще й съобщиш? — попита херцогинята строго.

— Да й съобщя ли? Не мога. Как да я погледна в очите след… О, всичко е толкова объркано! Тя ще ме намрази.

— Можеш, разбира се, и си длъжна да го сториш. Момичето има право да узнае в края на краищата.

Тъмнокосата жена подсмъркна и прие предложената от херцогинята кърпичка.

— Как да й кажа? Всичко бе толкова отдавна. Бях сигурна, че съм го преодоляла, че е най-добре нещата да си останат така, каквито са. А сега какво — да отворя старите рани? Да съживя цялата болка. — С мъка си наложи да не изхлипа. — Не… Сигурна съм, че няма да мога.

— Ако ти не й кажеш, аз ще го направя.

— Не! Моля те…

— Тя трябва да узнае истината, Елизабет. Трябваше да бъда по-настойчива, но толкова се бях наслушала на страховити приказки за този мъж — куп истории за невъздържаното му поведение. Но сега… Ами, че той въобще не е бандитът, който си представях. Съвсем не.

— Бандит? О, не. Джеймс никога не е бил такъв. — Нежна, замечтана усмивка освети лицето на компаньонката. — Той е добър човек. Вярно, упорит и ексцентричен, но добър.

Херцогинята тихичко, но категорично заяви:

— Това решава всичко! Трябва да кажеш и на двамата. Камърън има право да узнае. А Чеси… Ами, крайно време е Чеси да разбере, майка й е жива!