Кристина Скай
Перлата на любовта (37)

37.

— По дяволите!

— И аз не бих го изразила с други думи — озъби се херцогинята на Кранфорд. Рязко се извърна към притеснения ханджия. — Накъде тръгна?

— Взе дилижанса за Челмсфорд, Ваша светлост — отвърна почтително той.

— У теб ли е специалното разрешение, Тони?

Морлънд мрачно кимна.

— В такъв случай имам по-добро предложение. Пасторът в Ипсуич е мой стар приятел. Той е с добро сърце, макар да не е постигнал кой знае какво в този свят. Ще ти хареса, мис Камърън. За мен би било удоволствие да го повикам в Севъноукс… — Тя не довърши започнатото, наблюдавайки лицето на Морлънд за никакви признаци на недоволство.

Графът погледна надолу към бъдещата булка.

— Е? Права ли е тя? Да те оставя ли да се омъжиш облечена в бял атлаз и перли, с бродирани пантофки на краката вместо скъсани чорапи?

— Ако съвсем не възразяваш…

Усмихвайки се, графът погледна към херцогинята.

— Пращайте съобщението си тогава, Ваша светлост. Но го направете по-бързо.

— О, това нетърпение на младостта — отбеляза белокосата дама и шепнешком нареди нещо на лакея си, Който веднага, тичешком, се спусна по стълбите. — А сега се чудя дали в тая съборетина ще се намери местенце да седна за малко. Пътувам от зори и съм доста…

Потокът от думи бе прекъснат от тичащи стъпки. Миг по-късно дребна фигурка с изсветляла от слънцето руса коса, сплетена на плитки, се втурна през вратата.

— Чакахме до след петнадесет минути от часа, точно както наредихте, Ваша светлост. Готова ли сте да… — Сини като метличина очи се заковаха върху Чеси и графа. — О, ето ви и вас. Здравейте! Дже’ъми каза, че…

Брат й застана до нея.

— Не сега, Елспет.

— Но ти го направи. Каза, че те двамата…

— Не сега.

Чеси замръзна, докато децата я изучаваха с любопитство.

— Защо Тони те е хванал така?

Усети остра болка в гърдите си.

— Защото… Ние… — Как да съобщи новината на неговите деца?

— Защото, любопитна малка госпожице, мис Камърън нарани глезена си, докато бягаше от един много лош мъж, и не може да стъпва на крака си. За щастие разполага с мен, за да я пренасям насам-натам.

Елспет се намръщи и по челото й се появиха бръчици от усилието да се концентрира.

— Насам-натам ли? Нали не и до…

Брат й заби лакът в ребрата й.

— Престани, Елспет.

— Но…

— Остави чичо Тони на мира, пакостнице. Достатъчно го тормозим през последните два дни.

Сърцето на Чеси сякаш затанцува в гърдите й. Тя премигна, не можейки да повярва това, което току-що бе чула. Чичо!

Тони изучаваше лицето й, което бавно поруменяваше.

— Да, чичо съм им. — Сините му очи се присвиха. — Те са деца на брат ми. Но… Не ми казвай, че си мислила… — Пръстите му се свиха върху талията й. — Непростимо глупаво от твоя страна, скъпа. И необяснимо защо си се измъчвала с тази тайна вместо веднага да ме попиташ.

Чеси доста неубедително му се усмихна.

— Съвсем си прав, разбира се. Сега осъзнавам това.

— Но, чичо Тони, какво ти е на краката? — Гласът на Джеръми бе пронизителен. — Те… Те са целите в кръв.

Морлънд въздъхна. Явно нямаше да бъде оставен насаме с бъдещата си булка. Нито щяха да му позволят днес да се състои церемонията. Явно беше, че ще трябва да се задоволи само да я държи в прегръдките си, докато седяха върху тази жалка имитация на кушетка.

— Това е една доста дълга история, Джеръми.

Децата се спуснаха към кушетката и седнаха едно до друго. С лакти върху коленете си, те се взряха нагоре към лицето на чичо си.

— О, но ние имаме време, нали Ваша светлост?

Морлънд погледна кушетката с копнеж, след което се отправи към доста избелял, но широк стол със облегалки. Все още държейки Чеси в ръце, той приседна.

— Но, Тони… — сгълча го херцогинята.

— Лиших се от сватбата си днес, но не можете да ме лишите от това…

Чеси започна да се върти, чувствайки се неудобно от трите чифта очи, вторачени в нея.

— Стой мирно — мрачно й нареди Морлънд.

Дъхът на Чеси секна, когато усети издайническата твърдост до бедрото си. Очите й се стрелнаха към очите на графа.

— Да, така е.

Нова вълна руменина заля бузите й.

Очите на Морлънд потъмняха и обещаваха, че още в мига, в който бъде възможно, той ще предприеме нещо. Но беше явно, че няма да е толкова скоро, колкото му се искаше.

— Разкажи ни, чичо Тони. Разкажи какво стана!

— Добре, вие упорити, непоправими, незачитащи…

— Какво означава не… непоправими? — поиска да узнае Елспет.

— Зверчета — преведе за нея брат й със снизходителна усмивка.

— Аз не съм! Винаги правя реверанс пред по-възрастните. И мисис Харис казва, че…

Морлънд въздъхна с комично отчаяние и поклати глава. Чеси започна тихичко да се смее. Дори в очите на херцогинята се появиха странни пламъчета.

Петнадесет минути по-късно децата продължаваха да спорят помежду си, когато се появи ханджията и им поднесе чай и бадемови сладки, току-що извадени от фурната.

На таблата бяха наредени най-хубавите сребърни прибори — гордост на заведението, както и бутилка от най-доброто бренди от избата.

Стопанинът на „Уайт Харт“ можеше и да живее в това затънтено място, но знаеше кога случаят си заслужава.

— Не си!

— Направих го!

— Не си!

— Нап…

— Стига!

Моментално два чифта светли, лазурни очи, съвсем като тези на Тони, се сведоха разкаяно. Чаят бе изпит, сладките — изядени до последната трохичка и децата бяха изслушали доста преработена версия за избавлението на Чеси.

Скоро след това бяха започнали да спорят чия е била идеята да се обърнат към херцогинята на Кранфорд, когато чичо им бе изчезнал така внезапно. Оказало се бе, че херцогинята вече има собствени подозрения.

— Сега, когато се уверихте, че аз и мис Камърън сме в безопасност, предлагам да намерите гувернантката си и…

— Имаш предвид мис Туитчет?

— Точно така, май така се казваше, мис Туитчет. Тя ще се погрижи…

— А, тя ли? Тя си отиде — заяви Елспет щастливо. — Херцогинята я освободи.

— Господи, бях забравил за това. — Морлънд погледна към властната жена, а в погледа му се четеше жажда за отмъщение. — В такъв случай може би тя ще ви заведе долу, за да измиете личицата си, да се срешете и да почистите невъзможно мръсните си нокти преди да потеглим оттук.

Херцогинята изсумтя и се изправи на крака.

— Хайде, деца. С мен е и моята компаньонка и съм сигурна, че ще открием и за вас някакво занимание в това чудато място.

— Сетих се какво ще правим! — Елспет сграбчи дружелюбно ръката й. — Ханджията каза, че имат жаби в езерцето.

— Има — поправи я старата жена разсеяно.

— Има? И вие ли ги видяхте? О, колко прелестно! Джеръми обеща да ми хване една. Но може би вие ще го направите?

Херцогинята хвърли заплашителен поглед към Морлънд, но той само поклати глава и продължи да се усмихва доволно.

— Сърдете се на себе си, Ваша светлост. Но ще ви оставя да се измъкнете сама, ще намерите някакъв начин. С или без помощта на вашата компаньонка.

Брадичката й се вирна.

— Хайде, деца. Явно не сме желани тук.

— Ако нямате нищо против, Ваша светлост, нека моята да бъде много голяма, ако обичате. Много голяма и кафява. Без мно-о-о-го от онези отвратителни брадавици…

Херцогинята леко потръпна, докато Елспет щастливо я извеждаше от стаята. Настъпи тишина.

Чеси прехапа устни, мъчейки се да сдържи смеха си.

— Не биваше да правиш това, Тони. Може би трябва да отида с тях и…

— Нищо такова няма да направиш, палавнице. Чу я да казва, че компаньонката й е с нея. Затова ще стоиш тук — веднъж поне плаха и покорна — докато стегна глезена ти. — Погледна недоволно към собствените си крака и разкъсаните панталони. — Слава Богу, че е малко вероятно някой от познатите ми да ме видят тук. Иначе не знам дали ще мога да преживея този ден.

— Ех, да те бяха видели горе на покрива. Беше чудесен, толкова храбър. — Очите й заблестяха, когато тихо повтори клетвата им. — Мой вечен приятелю. Моето сърце и най-смелият ми войн срещу всички неприятели. О, Тони, ти спаси живота ми там горе. Аз нищо не можех да направя, абсолютно нищо. Това никога не ми се е случвало досега.

Изведнъж си припомни всички ужасни неща през този ден.

— И той щеше… Искаше да… — Тя потрепери.

— Ш-ш-ш-т. Всичко свърши. Беше в шок. Но сега си в безопасност.

— Как мога някога да ти се отплатя?

Лицето на Морлънд се навъси.

— О, ще успея да измисля едно-две нещица. Като начало…

Отново се чуха тежките стъпки на ханджията, който се качваше по стълбите.

Морлънд комично погледна към тавана.

— Никога ли няма да останем сами?

Миг след това на вратата нервно се почука.

— Влез — извика Морлънд недоволно.

Лицето на стопанина бе плувнало в пот и зачервено от вълнение.

— Моля за извинение, милорд, но долу един мъж много настоява да разговаря с вас. Наистина „настоява“ може би не е най-точната дума, защото…

— Отпрати го — последва безмилостният отговор.

— Но… Искам да кажа… Той едва ли…

— Освен ако не е… — Лицето на Морлънд просветна. — Да не би да е свещеникът?

— Не, но…

— Тогава да изчезва! И ти също. Моментално!

Потящият се ханджия поклати глава и напусна стаята, мърморейки през цялото време.

— Много са досадни тези хора от Есекс. Помня, че имаше някаква причина никога да не се отбивам тук на път за Севъноукс. Трябва да не го забравям и в бъдеще да се съобразявам с това. Та, докъде бяхме стигнали?

— Дотам, че сме изключително невъзпитани и непростимо безразсъдни.

— Нищо подобно, скъпа моя. Малко неприличие винаги се очаква от благородниците. Ако се бях отнесъл по-любезно с този мъж, той направо щеше да припадне от изненада.

Чеси се опита да стане от скута му.

— Ти си без съмнение най-суетният, най-нелюбезният…

Морлънд я придърпа обратно и страстно я целуна по врата.

— …най-нахалният…

Следващата му целувка попадна върху ухото й.

— … най-… най-… О, Тони!

Той дразнеше чувствителната й кожа с език и зъби, карайки дъхът й да секне.

— Проклетник такъв. Как успяваш да ме накараш да се чувствам така?

— Как така? — долетя въпросът му, прошепнат с устни, долепени до горещата й, жадуваща го плът.

— Да ме оставяш… без дъх. Така… безразсъдна.

Морлънд тихо се изсмя.

— Много просто, любов моя. Просто те карам да се чувстваш така, както аз се чувствам. Според мен е честно, не смяташ ли? Дори Конфуций е казал, че…

Не успя да продължи. В следващия миг вратата се отвори широко и в рамката застана висок мъж със смачкана филцова шапка и огромно, изцапано с прах, горно палто. Личеше си, че ще се пръсне от ярост.

— Пусни я.

Морлънд премигна, но не помръдна.

— Веднага, глупако!

Чеси усети как тялото на Морлънд се стяга.

— Май не ми харесва тонът ви, човече. Нито думите ви. — Гласът му бе мек, подчертано спокоен.

Но всеки от приятелите му знаеше колко опасен е Тони Морлънд, когато говори с такъв глас.

— И горещо ви препоръчвам да излезете оттам, откъдето сте влезли. Иначе… — остави думата да увисне във въздуха, тиха и заплашителна.

— Иначе какво! Хич не ми пука какво мислиш за мен или моя тон. Стой настрана от нея, копеле такова!

Очите на Морлънд се присвиха. Имаше ругатни, които не можеха да се отминат току-така.

Бавно отмести Чеси от скута си и я положи на широката облегалка на стола.

— Така ли? Може би няма да възразите… да обсъдим това… навън. По мъжки.

— С удоволствие.

Чеси се вкопчи в рамото на Тони.

— Недей, Тони. Не трябва… — Тя погледна към другия край на стаята. Защо нещо в този мъж й се струваше познато? — Кой… Кой сте вие?

Последва тих, дрезгав смях. Тони се изправи на крака.

— Забрави го, Чеси. Не се занимавай с него. Дворът при конюшнята е чудесен за дребната работа, която имаме да уредим. Съмнявам се, че този човек се бие със същата лекота, с която подмята обиди.

— Достатъчно добре, за да се справя с такива като тебе.

Ръцете на Морлънд се свиха в юмруци.

— Да тръгваме тогава.

Чеси хвана Тони за ръката.

— Не… забранявам ти! Краката ти са още наранени, ръката ти кърви. Това е лудост!

— Пет минути ще са ми достатъчни, за да се разправя с този нагъл тип — увери я Морлънд дрезгаво.

— Но твоето… — Чеси се поколеба, несигурна дали трябва да споменава болното му коляно.

Той се обърна с безизразно лице. Чакаше, тя добре знаеше това, да чуе какво още има да му казва.

Чеси замръзна на място, усещайки ледени тръпки да преминават през тялото й. Разбра, че се намира на ръба на страшна бездна.

Следващите й думи щяха да са от огромно значение. Една грешка, едно подхлъзване и ще го загуби.

— … рамо — довърши тя почти без да диша. — Едва започва да се оправя в края на краищата. И като се има предвид, че положих доста усилия, за да не умреш, за мен пренебрежителното ти държание е като лична обида.

Видя как графът малко се отпуска.

— Рамото ми няма да е пречка, уверявам те.

— О, ти си невъзможен. Толкова нахакан, глупав… Или с други думи — всичко, което знам, че може да се очаква от един мъж.

Светлите вежди на Морлънд се повдигнаха.

— Едва ли е изненадващо — отбеляза той суховато. — В края на краищата аз съм мъж.

— Е, не се дръж като такъв през цялото време! Нито вилней като… като…

— Като разярен хипопотам? — предложи й сравнение човекът до вратата. — Или като обиден хлапак в период на възмъжаване?

Чеси замръзна. Ето го отново същото познато чувство — нещо в гласа, в едва доловимия хумор.

— Вас какво ви засяга?

Морлънд видя как Чеси се намръщи, забеляза внезапното напрежение в раменете й.

— Принуден съм да повторя въпроса на дамата. Какво ви засяга? — обади се графът.

— Какво ме засяга ли? Ами нещо, бих казал. — Мъжът дръпна прашното си палто и го запрати към някакъв стол. — Защото, проклети досаден развратнико, аз съм нейният баща!