Кристина Скай
Перлата на любовта (32)

32.

Момчето наистина бе мръсно. Освен това явно бе в блажено неведение за това до каква степен присъствието му във великолепния кабинет на графа е неподходящо.

— Тъй, гос’дарю. Додох да докладвам, как’о наредихте.

Морлънд му посочи стол да седне, след като прецени с подозрителен поглед смачканата му шапка и изцапаните със сажди панталони.

— Гладен ли си? Искаш ли да пийнеш нещо?

Момчето поклати глава.

— Не. Веч си ’зех дажбата грог за деня. Най-добре да си свърша работата и да поемам. — Спря за момент, без да откъсва очите си от лицето на Морлънд.

— Може би искаш първо да си получиш парите?

— Парите са си пари, гос’дарю. — Веселата усмивка на момчето разкри два реда блестящи, бели зъби.

Без с нещо да издаде намерението си, Морлънд му подхвърли малка кесийка. Момчето я хвана, без да му мигне окото.

— Без съмнение, висша класа си, момче, признавам ти го. А сега, чакам твоя дял от сделката.

Момчето огледа платнената кесийка, бързо прецени колко злато има вътре, след което я прибра в джоба на панталоните си.

— Обичам да работа с вас, гос’дарю. Знаете как да се държите с деловите си партньори. Добри пари падат кат работа за вас. — Той отметна един черен кичур от челото си и се обърна към Морлънд с блеснали очи. — Беше точно как’о казахте, гос’дарю. Трима бяха, облечени със странни дрехи. Идеха откъм доковете, макар много да се стараеха това да не личи. Не че могат да скрият нещо от Барнаби Браун, искам да знаете. Наблюдаваха къщата на дамата. Редуваха се, кат един от тях отиваше до доковете на всеки шест часа. Да докладва, предполагам.

Морлънд недоволно смръщи лице.

— Откри ли точно откъде идват?

Очите на момчето блестяха.

— А как иначе? От един такъв странен кораб, с доста необичаен екипаж, това зная аз! Не успях да се кача на борда, тъй като нали вие искахте всичко да бъде тайно. Ето… Нося ви карта, дето аз я нарисувах, за точното място. Наблюдавах внимателно близо два дни. Никой друг нито слезе, нито се качи. Само мъжете, дето идваха да докладват. Бая странничко, ако питате мен.

— Дори не подозираш колко е странно — промърмори Морлънд тихо. — Ами момичето?

Там си е и е наред. Аз и мо’те момчета държим под око къщата, точно как’о искахте. Оня смрадлив слуга обаче е доста чевръст. На два пъти почти ме хвана, докат наобикалях конюшнята преди да си дигна чукалата. Единственият друг, дет дойде — вас не броим — беше оня благородник, дето е войник. Херцогът на… Уелингтън. — Очите на момчето се разшириха от силно възхищение. — И-и-и, ама него си го бива, нали така?

Морлънд прикри усмивката си.

— Така разправят. — Той наблюдаваше преценяващо припряното човече пред себе си. — Справил си се добре, Барнаби. Надявам се, че имаш сигурно място, където да прибереш парите?

Момчето се ухили.

— И още как! И се сетете пак за мене, кат искате да ви се свърши някоя работа. Пак такава тайна, нали разбирате? Попитайте за мене в Чийпсайд. Там знаят винаги къде да ме открият.

Морлънд приличаше на човек, който се готви да добави нещо, но не го стори.

— Ще го имам предвид. А сега приеми моите благодарности. Знам, че няма нужда да ти напомням, че никой не бива да узнае нищо за извършеното дотук.

— Че разбира се, че няма нужда! Уговорката си е уговорка, гос’дарю. — Момчето оскърбено погледна Морлънд. — Проклет да съм, ако не удържа дадена моя дума.

— Извинявай. Глупаво беше от моя страна дори да предположа подобно нещо. — Морлънд се усмихна вежливо.

Момчето задържа погледа си върху него, сякаш го преценяваше, после внезапно се усмихна.

— Ама и вие сте умен, гос’дарю. Точно така си е.

На вратата на кабинета отчетливо се почука. Миг след това се появи Уитби с каменно изражение.

— Прощавайте, милорд, но пристигна съобщение. — Той хвърли неодобряващ поглед към изцапаното със сажди момче, седнало удобно върху един стол, който бе успял да се изцапа. — Да съпроводя ли… ъ… младия господин?

— Пратеникът от Уайтхол ли е?

Уитби кимна.

— Много добре. Кажи му, че ей сега ще го приема. И… кажи на децата, че веднага след това ще отида при тих.

Бавно и неохотно Уитби се запъти да предаде съобщението.

Посетителят на Морлънд кимна с благодарност.

— Доста е натоварено тук при вас, гос’дарю. Кат че ли имате много ваши задачи, с които да се оправяте. Тъй че най-добре да изчезвам. Но първо май трябва да ни кажа още нещо. Ония странните човеци хич не бяха единствените, които наблюдаваха къщата. Имаше и още един. Той пък беше англичанин, не чужденец. Че и доста хитър при това. Мислех, че е редно да знаете, гос’дарю.

Морлънд рязко стана. С бързо движение метна още една кесийка с пари на момчето, което я хвана с радостен възглас.

— Нямаше нужда пак, гос’дарю. Платено си е всичко как’о трябва.

— Но още не сме свършили цялата работа, Барнаби. Искам да предадеш едно послание от мое име. Нещо, което не бива да се пише на хартия. Ще можеш ли да го запомниш? И още по-трудно — да го забравиш — веднага щом го предадеш? То е за… ъ… онзи страхотен човек, когото спомена. Херцогът на, ъ… Уелингтън.

Лицето на хлапака се озари от широка усмивка, която подчерта изцапаните черти на лицето му.

— И още как! Че за една кесийка с пари, кат тез тук, мисля, че бих могъл да забравя и собственото си име! Така че, гос’дарю, давайте. Целият съм слух! И само чакайте щом мо’те момчета чуят, че съм разговарял с Великия мъж.

* * *

Чеси тъкмо тръгваше към херцогинята на Кранфорд, чиято покана за посещение беше почти заповед, когато Суидин застана на вратата.

— Питат за вас, мис. Той е навън, в алеята до къщата. Млад момък с тъмна коса. Съжалявал бил, че ви безпокои, но че трябвало да ви види, преди да замине.

Чеси постави олющената сребърна четка за коса върху тоалетката. Очите й срещнаха тези на Суидин в огледалото.

— Преди да замине ли?

— Прислужникът сви рамене.

— Заяви, че не издържа повече живота на „Хаф Мун Стрийт“ и тръгва по пътя на приключенията. Но преди това искал да поговори с вас.

Чеси свъси вежди.

— Едно слабичко момче, нали? С гъста, тъмна коса? Около деветгодишен?

Суидин се почеса по брадата.

— Горе-долу… Но кой…

Джеръми. Какво ли се е случило, че да се реши на такава отчаяна постъпка?

Чеси бързо тръгна към стълбището.

— Няма значение, Суидин. Ще поговоря с него.

Наетата карета бе спряла в тясната алея.

Чеси се огледа за момчето, което Суидин бе описал, но наоколо нямаше никой. След това забеляза, че вратичката на каретата е леко открехната.

— Джеръми? — Тя широко отвори вратичката и надникна вътре.

В дъното на купето се бе сгушила някаква фигура, почти цялата загърната в нещо като пелерина. Несъмнено е искал да скрие лицето си, докато тайно е напускал къщата на баща си, предположи Чеси.

Но при вида на триъгълната шапка тя вече не изпитваше никакви съмнения.

— Джеръми! Какво правиш тук? Нали нямаш намерение наистина да избягаш?

Фигурата леко се размърда и притисна още по-плътно ръце към гърдите. От движението триъгълната шапка се килна и почти изцяло захлупи лицето.

Чеси се намръщи от яд, че не може да го види по-добре.

— С мен можеш да говориш. Аз искам да ти помогна.

— На него няма да му липсвам — дочу се нисък, приглушен глас.

Чеси си помисли, че вероятно е плакал. Влезе в каретата, като търсеше най-подходящите думи, с които да го предразположи. Трябваше да намери начин и да убеди момчето да се върне у дома.

— Можеш ли… Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

Едва различимата в сумрака, плътно обвитата фигура поклати глава.

— Добре, но…

Вратата на каретата се затръшна зад гърба й. Чеси се обърна и успя да мерне кочияша, който бързо мина напред. След секунди, седнал на капрата, той силно шибна конете.

Каретата бързо потегли. Чеси се спусна към вратичката, опита се да превърти дръжката и да я отвори, но разбра, че е заключена от външната страна.