Кристина Скай
Перлата на любовта (25)

25.

Когато най-после намери сили да помръдне, когато бурният кипеж на кръвта се уталожи, а мозъкът й мързеливо заработи отново, Чеси повдигна клепачи и загледа мъжа, който току-що я бе любил така, че тя почти бе загубила съзнание.

Руменина заля бузите й.

Графът се засмя тихо и дрезгаво. Очите му блестяха.

— Приличаш на котенце. На задоволено, разглезено и изключително умно котенце.

— Не… Недей. Как можах… Не биваше… Ох, не биваше.

— Не мечтаеше ли точно за това на палубата на онзи кораб в горещата тропическа нощ? Не искаше ли да направя всички тези приятни и забранени неща с теб?

Чеси преглътна. Червенината но бузите й се сгъсти.

Това само по себе си бе отговор. Морлънд се усмихна замислено, а желанието все още не го напускаше.

— Кажи ми, че е било така.

Чеси кимна. Не можеше да забрави всичките си сънища, които сякаш я изпепеляваха.

Той взе кичур лъскава, синьо-черна коса и го поднесе към устните си.

— Няма да има редно и нередно в моето голямо бяло легло, малка красива крадло. Не и тази вечер. Нощта ще бъде каквато е и каквато искаме да бъде. Само каквото желаем или не желаем. Само това, от което се нуждаем или не се нуждаем.

Пронизващите му очи изучаваха гладкото й тяло, докато желанието — силно и буйно — го разтърсваше.

— А това, което искам сега — от което се нуждая сега — си ти. Колко пъти съм мечтал да те обладая. Ти беше началото и краят на всеки мой блян. Още тогава.

Стисна зъби, за да се пребори с нестихващия копнеж да я притежава отново и отново, до безкрай. Опита се да се концентрира върху болката. Само така можеше да запази разсъдъка си и да се защити от унесения копнеж в нейните възхитителни теменужени очи.

— Колко пъти съм бленувал да те любя, да те усещам. Безброй пъти съм си представял какво ще бъде да те чувствам до мен, да чувам стоновете ти, когато те докосвам. Разхождах се пред каютата ти на кораба, знаеш ли? Нощ след нощ стоях в мрака пред вратата, вслушвах се в дишането ти, долавях шепота на шумолящите завивки в задушната нощ. И си представях, че аз издавам тези звуци, или че аз съм този, който те докосва и те кара да стенеш, изтегната под мен.

Усмихна се тъжно, когато съзря появилата се изненада в изпълнените с копнеж очи на Чеси.

— Не знаеше, нали? — Горчиво се изсмя. — Стараех се да прикривам желанието си, разбираш ли? Ужасно внимавах. Но сега вече няма нужда да се крием или да се отричаме от това, което и двамата искаме. Чеси, издай сега за мен онези звуци. Онези неясни, смущаващи звуци. И този път нека разберем дали те са това, което сме си представяли, че ще бъдат.

Бавно, постепенно той се притисна до тялото й.

— Усещам те, Чеси. Гореща и възбудена. Топло ти е, нали? Полазват ли те тръпки, сладка моя?

Тялото на Чеси се изви като дъга, когато той свали брича и допря опънатата си кожа до нейната.

— Боже, никога няма да забравя как наглеждаха гърдите ти през онази нощ. Беше тъмно и задушно. Току-що бе излязла от водата.

Чу я сепнато да си поема дъх и се засмя.

— Не подозираше, че съм там, нали? Горещината и тишината си казаха своето и аз се бях качил на палубата с намерението да се гмурна във водата. И в момента, когато се канех да го направя, забелязах, че ти си ме изпреварила. Затова единственото, което ми оставаше, бе да се отдръпна в сянката и да наблюдавам как се плъзгаш по огрените от сребристата луна вълни. Боже, ти бе толкова красива.

Докосна тъмната й ареола и я усети да набъбва.

— Онази нощ приличаше на морска сирена — белите ти бедра проблясваха на лунната светлина, косата ти бе като приведена плътна сянка, целуваща голото ти тяло. А гърдите ти… О, Боже, гърдите ти… — Остана неподвижен за миг, с напрегнати ръце. — Толкова налети. Проблясващи и сребристи всеки път, когато водата се задържаше ей тук, преди да се стече.

Придружи казаното с движение на пръста. Бавно… Възбуждащо… Докато тя, припомнила си също, се заизвива от удоволствие…

— Зърната ти бяха твърди. Стегнати и тъмни, набъбнали от хладната вода. Боже, как мечтаех да ги докосна. Да ги поема с устни и да изпия и последната капчица. Бях на път да те обладая още онази нощ, Чеси, независимо дали искаш или не… Дали е редно или не. И то, докато моят най-добър приятел, твоят баща, спеше само на няколко метра от нас.

Гласът му, изпълнен с горчива самоирония, стана тих. Пръстите му проследиха извивката на бедрата й. Остави я да усети страстта, която го изгаряше, и отново появилата се сила на неговата възбуда.

Чеси тихичко, задавено изстена.

— Моля те… О, Боже, Тони… Искам…

Той грубо се изсмя.

— Какво искаш? Сега я галеше, разтваряше гладките й крака.

— Теб… Ох… Онова…

Лицето на Морлънд се изкриви в гримаса, когато ноктите й се впиха в гърба му. Мускулите на ръцете му пулсираха, а коляното ужасно го болеше.

Но той не му обърна внимание. Мислеше само за нея.

Сведе глава. Твърдите му устни прилепнаха към твърдата пъпка, уголемена от копнежа. Покри я с влажна горещина. Даде й огън. Целуваше и целуваше без да спре.

Под него Чеси стенеше и се огъваше, мечтаеше той да проникне дълбоко в нея. Искаше да е безразсъден и опиянен от любов.

Той обаче не промени темпото. Със същата бавна, спокойна, изчерпателна съсредоточеност прокара език и по другото зърно, доставяйки и на него болезнено удоволствие.

— Тони… Сега…

— Сигурна ли си, Чеси? Боже, аз…

— Да. Ох, да. Никога не съм била толкова сигурна.

На светлината на свещта кожата й блестеше като злато, беше обагрена едва-едва с руменина от възбудата.

— О, Боже, Щурче. Цялата си златна и копринена. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Не съм сигурен, че мога още дълго да чакам…

— Недей, моля те. Недей да чакаш!

— Господи, Чеси, откога мечтая… — Гласът му бе суров, напрегнат — … да си до мен. Розова и гладка, топла и сладка като мед, посветена изцяло на мен.

Пръстите му се плъзнаха по кадифената кожа. Към забранената топлина, към неизчерпаемото удоволствие.

Чеси простена.

— Не, не отново. Аз… О, Боже!

— Разбираш ли, винаги съм те обичал, Щурче. Винаги съм те желал по този начин. Независимо че бе смъртен грях; независимо че посрамвах най-добрия си приятел, бленувайки страстно за дъщеря му. Но сега… Сега си жена и аз възнамерявам да си моя. Да поемам стоновете ти с устни. Да наблюдавам как потреперваш и те залива огън, когато те отвеждам направо към звездите.

На Чеси й се струваше, че наистина е същество, изтъкано от море и нощ, хванато в сребриста паяжина, приковано от прилива на силното желание. Волята и разумът й бяха изчезнали и тя не можеше да намери сили да се освободи.

Очите на Морлънд не я изпускаха, докато я галеше и проникваше по-навътре.

— Хиляди забранени сънища… Хиляди мъчителни нощи. Но може би си заслужаваше, заради това, което изпитвам сега. Да те докосвам по този начин.

А след това навлезе дълбоко, дълбоко. Топлина, после пак топлина, но все недостатъчна.

Пламтящото тяло на Чеси се огъваше, търсеше да получи всичко, което той можеше да даде и в замяна да му отвърне със същото. Кратки, сподавени звуци изпълваха въздуха, докато страстта отново я завладяваше.

Тя извика, забравяйки всичко освен него и този пленителен нов свят от усещания. Силните му пръсти бяха нежни като кадифе, докато разтваряха гънка след гънка, за да открият пулсиращата перла, където усещанията бяха най-горещи, най-силни и най-сладки.

При неговия допир Чеси изстена. Очите й се отвориха, а страстта я заля.

В този миг Тони трябваше да затвори очи, да се лиши от възможността да наблюдава дивната й красота. Размърда се, опитвайки се да смекчи болката от възбудата в набъбналата, пулсираща мъжественост.

Това, че си затвори очите, не му помогна, разбира се. Продължаваше да я вижда. Усещаше я. Боже, та той долавяше всяка гореща, влажна тръпка дълбоко в нея.

А след това не можеше да чака повече.

Повдигна бедрото й. Очите му помътняха, докато изучаваше тъмния триъгълник. Дишаше затруднено и тежко, отпускайки се в горещото, влажно убежище.

Тя се извиваше под него, ходилото й докосваше стегнато му седалище, докато се стремеше към по-пълно освобождаване.

Но Морлънд бе чакал прекалено дълго, за да приключи така бързо. Продължи да я възбужда, държеше я на ръба, оставяше жаждата й да се засили. Борбата започна да му коства все повече и повече усилия. Нейните откъслечни стонове го влудяваха и го караха да тръпне от копнежа да проникне дълбоко в нея и да излее горещото си семе.

Още малко. Боже, тя бе толкова нежна, толкова тясна. И почти готова да…

Ноктите й се забиха в бедрата му.

— Тони! Трябва… Не мога…

Морлънд потрепери. Пот изби по челото му. Сега. О, да, сега…

Потъна дълбоко, след това — още по-дълбоко. Дълго се спускаше сред мекото кадифе и си прокарваше път покрай влажната, набъбнала пъпка.

О, Боже, колко тясна бе тя. Колко гореща, сочна и…

В този миг се появи преградата. Прагът, който й предстоеше да прекоси, за да остави моминството зад гърба си.

Той стисна зъби. Значи не е имало други. Наистина е първият.

Застина, обзет от вледеняващото чувство за вина. Тя заслужаваше повече. Редно бе някой по-добър, много по-млад и не толкова покварен като него, който…

— Т-Тони? — Тя се изви под него, заслепена от страст.

Той простена. Вината и угризенията бяха отхвърлени и забравени, когато я усети да се притиска до него.

— Сега… Малко ще те заболи, Чеси. Малко. Само в началото.

Тялото й отново се изви. Той се зачуди дали изобщо го е чула. Пръстите нетърпеливо се вкопчваха в него.

— Но болката няма да трае дълго, заклевам ти се. — Помръдна предпазливо, усещайки преградата под себе си. Спусна се по-надълбоко, давайки й възможност да приеме големината му. — Ще гледам да ти причиня по-малко болка.

След това се повдигна и бързо се гмурна, преминавайки през бариерата с едно-единствено рязко движение. Независимо че внимаваше, усети как тя замира под него, а ноктите й се впиват в гърба му.

Морлънд замръзна, проклинайки тъмните пориви на страстта, които му нареждаха да се движи, да напира, да загребва и да навлиза, да навлиза надълбоко, докато съвсем потъне. Боже, тя бе толкова тясна. Толкова влажна. Мислеше, че ще умре от пламенната й прегръдка.

Но Морлънд не помръдна. Не направи нищо от това, което кръвта му повеляваше. Знаеше едно: сега трябваше не да взима, а да споделя.

Най-накрая възбудата премина.

Чу Чеси плахо да си поема дъх. Гласът й бе нисък, несигурен, с нотки на пресилена веселост.

— Значи… Това било. Не е… Не е точно каквото си го представях, но… Искам да кажа… Може би аз…

Тони дрезгаво се изсмя и я накара да млъкне с бърза, страстна целувка върху треперещите й устни.

— О, Боже, Чеси. Сладко, невинно глупаче, каква наслада ми носиш! Ти си това, което искам, ей сега ще се убедиш!

Усмихвайки й се, докато тя продължаваше да лежи под него, той отново започна да се движи — бавно, вече по-лесно, тъй като нищо не го възпираше. Сега всичко бе топлина и непрекъснато съприкосновение. Неспокойно, усилващо се желание.

— О! — Тя се гърчеше, останала без дъх. — Но аз мислех… Представях…

— Не, не е свършено още, глупачето ми. Не съвсем. Нима смяташ, че ще те оставя така, моя чудесна, невинна, своенравна красавице?

Простенвайки, тя изви тяло нагоре. Този път Морлънд се отпусна надолу да я пресрещне. Трябваше да се движи внимателно, защото тя бе толкова крехка и толкова тясна, че му идеше да закрещи от удоволствие.

И, мили Боже, как само се притискаше към него, докато навлизаше дълбоко в нея, докато проникваше навътре.

— Тони! Ти си толкова… Той е…

Тони потрепери, когато долови дрезгавите, възбудени нотки в гласа й. Съсредоточи се върху богатия, модулиращ тембър, отново възпирайки собственото си желание, макар и вече близо, толкова близо до това, за което винаги бе мечтал.

След всяко нейно горещо потръпване го полазваха тръпки. Всеки неин дрезгав стон го възпламеняваше.

И тогава, когато тя плътно го притисна, усети потреперванията й да започват. Петите й се забиха в чаршафите, а гърбът й се изви нагоре като дъга.

— Ще бъда твоето сърце — прошепна той, докато блаженството — всепоглъщащо и пламенно — я обземаше. — Ще бъда твой приятел, Чеси. Завинаги.

Стискаше зъби и се бореше със собственото си желание, наблюдавайки красотата на нейната страст, която заливаше и него.

— Ще бъда… ъ… дясната ти ръка. Л-л-лявото ти око. Сърцето ти. Най-храбрият ти воин. Ще те браня от всички неприятели.

Дори от себе си. Защото ще съм мъжът, който първи и най-добре те е любил, сладка моя Чеси. Но ти никога няма да го узнаеш.

Едва тогава започна отново да се движи, а нейната женственост бе все така сладостна и влажна. Очите й продължаваха да блестят от преживяното удоволствие.

Изумление, радост и възхита пробягаха по лицето й.

— Т-Тони?

— Ето, красавице. Никакви блянове този път. Никакви фантазии. Само аз. Само ти. Само това.

Тя обгърна тялото му с крака. Отметна назад глава и косата й се разпиля по ухаещата на лавандула възглавница като необуздан, тъмен облак.

— Искам… О, искам…

Докато говореше, тя се напрегна. Сега той бе обхванат от страст — безмерна, сляпа, разтърсваща — затова почти не я чу.

Но изведнъж дочу — не с ушите си, а със сърцето си — когато тя промълви:

— Искам теб.

Тя го потопи в наслада, а тялото й остана застинало нагоре, когато продължи:

— О, Боже. Така… С теб. Вечно…

И той стана пленник на нейната страст завинаги — изпълнен с ненаситен копнеж към тази страстна евина дъщеря.

Герой в нейните боготворящи, го очи.

Това бе най-ужасното нещо, което някога бе вършил. Осъзнаваше го.

Но в мига, когато нежните викове на Чеси звънтяха в ушите му, когато краката й го обгръщаха, а облекчението, се изливаше от него като стихиен поток, графът на Морлънд откри, че нищо друго не го интересува.

* * *

Когато тя се събуди, той бе облечен, стоеше до прозореца и се взираше в нощта.

— Тони? Ти…

— Добре съм. — Извърна се и се усмихна горчиво. — Е, може би не съм съвсем добре, но поне нямам вече чувството, че съм мъртъв… или че ей сега ще умра.

— Защо си облечен?

Той въздъхна.

— Дошъл е куриер от Форин Офис. Уитби се качи да ми съобщи. Постарах се да не те безпокоя.

— Не си. — Чеси се прозя и се протегна. — Признавам, нямах никаква представа. Нищо не съм чула.

— Ти изкара две тежки нощи.

— Така ли? — Гласът й — нисък и дрезгав накара косъмчетата по врата на Морлънд да настръхнат. Напрегна всичките му мускули. Графът отчаяно се опита да не му обръща внимание.

— Благодарих ли? Надявам се, че съм го сторил.

— Направихте го, милорд. Около петдесет пъти вече.

Дори не се усмихна на закачката й. Чеси съзря в очите му решителност и това я изплаши.

— Какво има?

— Справедлив въпрос. Става дума за гордост, предполагам. И за чест. Много отдавна ти дадох обет, Чеси. Казах, че ще бъда твоето сърце, твоят воин. Срещу всякакви неприятели. Но… Но чувството между нас просто не може да изчезне. А аз съм прекалено изхабен и съсипан, за да съм подходящ за теб. И точно затова ти би трябвало да побегнеш от мен колкото се може по-смело и по-бързо.

— Това ще помогне ли?

— Не знам. Не съм сигурен, че ще те пусна вече, дори да настояваш.

Чеси бавно се надигна в леглото. Гъвкавите й мускули — от краката до раменете — бяха толкова изящно оформени, че Морлънд усети внезапна болка в слабините.

— Радвам се да го чуя, английски варварино. — Тя се доближи и докосна с пръсти стегнатата буза с едва набола брада. — Баща ми винаги казваше, че съдбата се кове от мъжките сърца, а не от звездите. Ако това е така, искам ти да бъдеш моята съдба.

Морлънд се намръщи.

— За жалост, баща ти често приказва глупости.

Чеси се усмихна и нежно прокара пръст по твърдата му, волева брадичка.

— Не, той е гений. Глупакът си ти, Тони Морлънд, въпреки целия ти прехвален житейски опит. — Погледът й се спусна надолу, към плътните му устни. — Мой глупав приятелю. Мой приятел завинаги. — Гласът й стана дълбок и приглушен. — Моя най-съкровена любов.

Тя освободи най-горното копче на ризата му. Усети го да потръпва.

— Недей, Чеси. Не ме улеснявай в момент, когато се мъча да изброя всички причини, поради които не бива да оставаш. Баща ти би ми изтръгнал сърцето със собствените си ръце, ако узнае какво съм правил с теб в моето легло през изминалата нощ.

Чеси сведе мигли като черна коприна над сияещи като аметисти очи. Гласът й стана тих, тъжен.

— Съжаляваш ли?

— Боже Господи, не.

— А… Желаеш ли ме? Поне малко?

— Поне малко ли? О, небеса, бих могъл да те държа тук с години и никога да не ти се наситя. Думата желая не може да изрази чувствата, които изпитвам към теб.

Погледът на Чеси се спусна към опънатия плат между бедрата му.

Неподготвеният й ум бавно започна да схваща. Намръщи се, готвеше се да зададе въпроси като „защо“, „как“, „кога“.

После обаче реши, че думите нищо няма да й обяснят.

Прегърна Морлънд през врата. Разкопча още две копчета и усмихната го придърпа до себе си на леглото.

— Какво…

— Стига си приказвал, варварино.

— Чеси, не смяташ… Аз съм най-лошият…

После млъкна. Потрепери, когато нейните устни започнаха да галят топлите тъмноруси косъмчета на врата му и продължиха надолу.

Чеси премигна, загледана в набъбналото мъжко зърно. Зачуди се…

Няма редно и нередно — бе казал той. — Само каквото желаем или не желаем.

А това, което тя желаеше сега, бе да усети вкуса му. Навсякъде.

И започна да опитва. Той ухаеше на сол и цитрусов плод, на дим и мъгла, усещаше се едва доловимият мирис на медицински джинджифил.

— Чеси! — Гласът му бе неясен. — Чеси, помогни ми. Боже, недей…

Само това, което изберем или не изберем.

Тя избра него. Предпочете да почувства всичко това. И ако утрешният ден й донесеше сълзи, нямаше да съжалява. Животът бе прекалено кратък, за да изпитва угризения. Внезапното нападение преди две нощи я бе научило на това.

Разтвори ризата и леко докосна гръдта му с език; остана възхитена, когато го усети да трепва, а силните му ръце да се отпускат на раменете й.

— Ти… Това…

Той издаде звук, пълен със смях и с огромна болка.

— Какво, моя малка обеснице? Искаш да знаеш дали това беше раят. Дали беше мъчение? Дали беше най-изпепеляващото нещо, което някога съм преживявал? Отговорът е „Да!“ — „Да!“ на всички тези въпроси.

Окуражена, Чеси сплете пръсти в тъмнорусата му коса и сведе поглед надолу, където мургавата кожа се скриваше в бричовете, изопнати от пулсиращата му мъжественост.

Косата й се разпиля по гърдите му — синьо-черно върху меднорусо, нежен облак върху неподправена мощ.

В този миг лорд Морлънд отказа да се съпротивлява. Прокара пръсти дълбоко в този тъмен облак, без да смее да повярва, че всичко това е истинско, обхванат от опасението, че сънят може да изчезне, подобно на всички останали преди това.

Но може би, ако повярваше достатъчно силно, ако го желаеше изключително много…

Пръстите й, нежни като шепот, танцуваха по тялото му. Тя неумело търсеше копчетата, които все още й пречеха.

А той усещаше всеки неин несигурен жест с цялото си тяло. Удиви се от смелостта й. Мили Боже, нима можеше да я обича повече, отколкото сега, в този момент? Но с всяка изминала минута успяваше да стори точно това.

И тогава…

Тогава тя напипа първото копче на панталона му. Бавно го освободи.

Той отметна глава назад и потръпна, когато и следващото се разкопча.

Но символът на неговата мъжественост вече бе толкова огромен, така набъбнал, че панталонът не се свлече. Морлънд преглътна една ругатня, докато усещаше топлия й дъх на кръста си и се изпълваше с болка.

Копнееше да свали и захвърли непотребната дреха, така че нищо да не се изпречва между тях.

Но не го направи. Защото сега се осъществяваше нейната мечта.

Само това, което изберем или не изберем…

Простена, когато тя внимателно започна да смъква опънатия плат. А след това усети горещия й дъх.

— Аз… Той…

— Боже. Ако желаеш — вземи го. Това е всичко, което някога съм искал. От теб.

Крайчетата на устните й се извиха нагоре. Той усети усмивката й, лека и нежна, когато докосна изгарящата му кожа.

А след това пръстите й бяха върху плата и се движеха в ритъм, който му причиняваше сладка агония. Чувстваше се като в рая.

Най-накрая набъбналият, огромен член изскочи освободен. Стисна устни, за да овладее силата на страстта, като същевременно копнееше да се слее с нея.

Но не го направи. Неговата мечта… нейната мечта.

Тяхната мечта, осъществяваща се с неописуема наслада.

Чу накъсания й смях и стисна зъби, когато усети да го докосва.

— Той е толкова… голям. Толкова… набъбнал. Винаги ли е така?

Пръстите й нежно го галеха и той научаваше нови значения на думите рай и ад. Сурово се изсмя.

— Не, слава Богу, не е. Но всички тези приказни, невероятни неща, които ми правиш, го карат доста да… набъбне. В манастира учиха ли те как да измъчваш? Чувал съм, че китайците са изкусни майстори.

Тя веднага го освободи от прегръдката си.

— О! Аз… Нараних ли те? Затова ли той…

Боже милостиви, наранила…

— Само да си помислиш да спреш, ще те убия, моя красива, малка вълшебнице.

— О… — Тя бавно започна да се досеща. — Тогава…

После се усмихна и продължи с отмерените движения на умното, задоволено котенце, на което я бе оприличил. Морлънд усещаше усмивката, докато Чеси се наместваше върху подутата му жадна плът.

Неговата мечта… Нейната мечта. Сърцето му преливаше от щастие, тялото му се къпеше в топлина, усещаше се потъващ все по-надълбоко и по-надълбоко в това тайнство. Почти загуби контрол.

Простена и едва успя да се овладее. Не съвсем ласкаво хвана лицето й и го придърпа към гърдите си.

— Защо…

— Защото те желая, Чеси. Сега. Без задръжки и без да остане нещо за даване. С дългите ти крака, стискащи ме здраво, докато намерим къде е вечността. Онова завинаги, в което се заклехме преди толкова много години насред сребристото китайско море.

Едрото му горещо тяло се намести отгоре й преди тя да успее да възрази. Плъзна ръка по корема й и остана очарован от моменталното й трепване, замаян от сладката топлина, която му подсказваше, че тя е готова, дори повече от готова за него.

Очите й, вперени в него от възглавницата, бяха огромни.

— Тони? Искаш ли…

— Да. О, Боже, да. Макар че съм глупак и пълен непрокопсаник за това, че…

— Не. Ти си чудесен — прошепна Чеси убедено. — Просто чудесен.

Босото й ходило галеше напрегнатия му прасец. След това му се усмихна разнежено и той усети, че е загубен.

— Няма да боли този път. Ще внимавам. Вероятно ще бъдеш леко ожулена, разбира се, но нищо повече. И ако направя нещо, което не ти харесва, Чеси — каквото и да е — просто…

— Тони?

— Да, сърце мое?

— Млъкни!

Послуша я. А след това й даде снова, което тя искаше. Даде й го сега и завинаги, докато внимателно проникваше дълбоко там, където винаги бе желал да бъде. Изстена, когато усети как тя леко се надига, за да го поеме.

Божичко, каква топлина. И каква сладка болка…

Дълбоко, после по-дълбоко… Слабо потръпване, а след това неговата и нейната топлина се сляха.

Скоро тежкото, тайнствено шумолене на чаршафите бе единственият звук, който се чуваше в стаята.

* * *

Най-накрая огромният свиреп звяр, наречен Лондон, започна да се събужда.

Първата светлина плахо се разля по тесните, опушени улици. Продавачи на цветя на висок глас хвалеха стоката си, а момчетата, които нощно време носеха факли, за да осветяват улиците, с посивели от изтощение лица бързаха към домовете си. Големият град се разтърси и зажужа, изпълвайки се с живот.

Но в предната стая на втория етаж на „Хаф Мун Стрийт“, дванайсет, зората бе нежна и галеща. Въздухът тежеше, почти неподвижен и сладникав.

И в това меко, замечтано утро графът на Морлънд отново склони жената, която винаги бе обичал, да легне под него. Очите й все още бяха натежали от съня, а тялото й бе изпълнено с наслада и възхитително пресищане.

Стоновете й бяха женствени, приглушени. Не разговаряха, а се отдадоха на невидимото плъзгане и на безкрайното допиране. Постара се за нея да е бавно и дълго, сякаш знаеше, че повече няма да са заедно.

Но искаше поне този път да се запомни. Желаеше Чеси да го съхрани в паметта си.

Завинаги, точно както той щеше да направи.

Дори след като го напусне — нещо, в което бе напълно уверен.

И докато я притискаше към себе си, той се опита да си внуши, че бъдещето не е важно. Че единствено сега има значение — това сега, в което бяха бедро до бедро и ръка до ръка.

Едно обезумяло сърце до друго такова.

Да, той наистина се опита — и най-странното е, че почти успя.