Кристина Скай
Перлата на любовта (23)

23.

— Почти успяхме — каза си Чеси. Иглите й проблясваха в светлината на Свещите. Пръстите вече я боляха, но тя измъкна и последната, почисти я и внимателно я пъхна в кадифената кутия.

Вдигна ръце и разтърка врата си. Сигурно скоро ще съмне. Уморена, тя се отпусна на кушетката, която Уитби беше сложил до леглото на Морлънд.

Духна всички свещи освен една, легна по гръб и плъзна поглед по гипсовата украса на тавана. Щеше да постави иглите отново след три часа. А превръзката щеше да смени след четири.

Но ще трябва да минат дванайсет часа, за да е сигурна, че той е извън опасност.

Чеси затвори очи. Въздъхна и започна да си преповтаря уроците за меридианите и номерата на иглите.

* * *

— Няма да пия никакъв лауданум. — Гласът на Морлънд прозвуча дрезгаво след съня. — Няма да го изпия, казвам ти!

— Разбира се, че няма да пиеш лауданум — каза Чеси успокояващо. — В това няма капчица лауданум.

Беше лъжа, разбира се, но той трябваше да си почива.

Изгледа я свирепо.

— Няма ли? Тогава, за Бога, ти изпий това проклето нещо.

Събуди се точно така, както Чеси бе предвидила. Вече десет минути се мяташе тревожно и упорито отказваше да изпие отварата, която му предлагаше.

— Езикът ми… гори. Кожата ми е като… ах… сякаш ще изскочи и ще затанцува. Какво, по дяволите, си ми дала?

— Нещо, което спаси живота ти, неблагодарнико. Ще изпиеш и това! — Виждайки, че все още не е убеден, Чеси ядно въздъхна и погълна половината от течността, после подаде остатъка на Морлънд.

Той го погледна с недоверие.

— Ще се… закълнеш ли? Че няма лауданум?

Независимо от угризенията на съвестта си, Чеси убедено кимна.

Морлънд пое чашата и я пресуши.

— Видя ли, не е чак толкова страшно.

Англичанинът се намръщи.

— Да не ме вземаш за кръгъл идиот? Мислиш, че не мога да позная лауданума, когато го вкуся ли? — Но езикът му започна да се преплита. — Гадна… малка лъжкиня. — Очите му се затвориха. — Красива, лукава лъжкиня. — Протегна ръка и зарови пръсти в косите й. — Целуни ме, лъжкиньо. Докато съм твърде слаб да ти направя нещо…

Чеси се разсмя на неприкритото безочие на заповедта му. Обидата, която звучеше в гласа му, и скритата болка в сънливото му мърморене най-сетне я накараха да се подчини.

Докосна устни до ключицата му.

Когато той въздъхна и бавно погали косите й, тя се приведе още повече, плъзна устни по брадичката му и постепенно се насочи към устните.

Беше й горещо… и трепереше от студ едновременно. Беше неспокойна и самата — леко замаяна.

Замаяна от вкуса на плътта му. От желанието да обсипе с целувки твърдото му, бронзово тяло.

— Защо не… отговори? — замаяно прошепна той.

— Да отговоря ли?

— На писмата. Писах ти. Защо… никакъв отговор?

Чеси пребледня.

— Ще… говорим утре.

— Сега — нацупи се той.

— Трябва да си починеш. Това… е, това може да почака.

— Утре? Обещаваш ли?

— Да. А сега заспивай.

— Утре — повтори Морлънд. Ръката му се плъзна под ризата й. Той въздъхна и затърси копринената й гръд. Скоро я намери и я хвана в шепа, а палецът и показалецът му заиграха с вече настръхналото зърно.

— Чес’но?

— Честно. — Гласът й повече приличаше на писък. Тя преглътна. — А сега… спете, милорд.

Дългите му пръсти се свиха. Покровителствено. Жадно.

— Спи ми се…

Чеси чу как дишането му започна да става равномерно и забавено, тялото му се отпусна. Внимателно отмести ръката му от гърдите си. Не можеше да я остави там, разбира се. И дума да не става. Бе съвсем недопустимо.

Беше безкрайно приятно.

Караше я да се чувства неудобно.

Караше я да стене от наслада.

А и не желаеше той да я докосва.

Искаше единствено това от него.

Чеси се намръщи и съжали, че е пила повече от отварата с упойващото лекарство, за да излезе наглава с Морлънд. Въздъхна и се сви на кушетката. Смътно осъзна, че предметите наоколо започват да губят очертанията си.

Затвори очи и засънува. Ярки сънища за сребърни морета, за риби, които подскачат в голите й ръце. За кораби със съкровища и острови с тъмни борови гори. За кръвни клетви и тържествени обети.

За всички красиви неща, които можеха да се случат.

Когато отвори очи, слънцето се процеждаше през завесата на прозореца. Объркана, тя впи пръсти в колосаните бели чаршафи, ухаещи на лавандула.

Тони…

Коленичи до него и се ослуша. Дишаше тихо и равномерно. Докосна челото му и облекчено въздъхна. Нямаше температура.

Неочаквано Морлънд отвори очи.

— Ела тук — потупа леглото той. — До мен. Проклетата кушетка едва ли е удобна.

Не беше. Гърбът й се бе схванал от напрежение, когато трябваше с часове да върти иглите.

Независимо от това, тя поклати глава и се опита да издърпа китката си от ръката му.

— Седни… тук.

Виждайки, че започва да се ядосва, Чеси се подчини.

— Утре ли е вече?

— Не — излъга Чеси.

— Тогава ще почакам отговора ти, Щурче. Но дотогава… — Той я притегли по-близо до себе си, докато тя почти легна върху топлите му голи гърди.

И в този миг ризата й зейна. Едната й гладка като алабастър гърда изскочи навън. Зърното бе розово и настръхнало.

Чеси се стресна и понечи да загърне дрехата си.

Ала Морлънд хвана китките й и не й позволи да помръдне. Очите му потъмняха, вперени в пищната гръд с цвят на слонова кост.

— Не… недей — промърмори с дрезгав глас. — Дай ми… да те погледам. — Започна да се задъхва. — Само… да погледам… докато ти ме целуваш.

Пръстите му трепереха върху вената, която пулсираше на китката й. По челото му избиха капчици пот. Чеси разбра, че ще трябва да се подчини, само докато отново заспи. Не можеше да рискува да изпадне в нова криза.

— Непоносим човек — каза тихо и усети как се изчервява под пронизващия му поглед, натежал от треската и мъжкия глад. Състоянието му се подобряваше. И то твърде бързо за нейната безопасност.

Кожата й пламна и настръхна.

— Целуни ме, Щурче.

— Не — едва промълви тя.

— Иначе ще стана. Имам си… работа… все пак…

— Не бива! Та ти едва не умря!

Въздъхна, видяла трескавата решителност в погледа му.

— Ох, добре, непоносими човече. — Наведе се със затворени очи, за да му даде исканата целувка.

Устните й се докоснаха до веждата му.

— Това ли наричаш… целувка?

Чеси ядосано измърмори и го целуна още веднъж в ъгълчето на устата.

Той изви ръката й и я задърпа надолу, а косите й се разляха върху тях като блестящ черен водопад. Като мек копринен балдахин, който ги скри от целия свят.

Морлънд въздъхна и разтвори устни, за да вкуси сладостта й, да й даде да вкуси и неговата.

Беше прекрасно. А допирът до него бе тъй кадифен и нежен.

И тогава твърдата му ръка се сключи върху болезненото връхче на гърдата й.

Чеси потрепери и опита да се отдръпне.

— Спри, негоднико! Не съм казала, че…

Той потръпна.

Тя се навъси и погледна надолу, усещайки, че е отпуснал хватката си. Пръстите му вече изобщо не се съпротивляваха.

И нищо чудно. Мизерникът спеше дълбоко!

* * *

Чеси тъкмо бе забила всички игли, когато чу тихото покашляне на Уитби пред вратата.

— Моля за извинение, мис, но ви нося вечеря.

Не бе й минавало през ума да яде. Но сега стомахът й изведнъж протестира.

След миг Уитби влезе с поднос, от който се носеше такова ухание, че устата й се напълни със слюнка.

— Мисис Харис настоя да хапнете. Сготвила ви е пай с месо от гълъб и аспержи с лимонов сос. — Икономът остави подноса и загрижено погледна графа. — Боже, толкова е блед!

— Ще се оправи, Уитби. Само да успея да го накарам да лежи.

Старият прислужник поклати глава.

— Да го пази Бог, ама никога не е давал да го глезят. Дори когато беше дете, той рядко… — Икономът спря насред думата и се обърна да сервира вечерята на Чеси. — Е, мис, ако това е всичко…

Чеси свъси вежди.

— Като дете — какво?

— Много пъти съм го виждал как сам си търси боя. И твърде често — заради някоя беля на оня палавник, брат му — близнака. Но Тони никога не му прехвърляше вината. О, да, брат му Андрю беше майстор да накара някой друг да плаща за щуротиите му.

— Близнак ли?

— Почина миналата година. — Уитби отново поклати глава. — Проклета работа… Простете за думите ми, мис. А Негова светлост тъкмо се беше оправил от…

— От? — подсказа му Чеси.

— Раниха го в Испания. — Лицето на Уитби помръкна. — Нямаше да го познаете, мис. Сякаш се бе смалил наполовина. И беше блед, толкова блед…

Чеси също пребледня.

— Моля за извинение, мис. Нямаше да говоря, ако… Просто, като го видях такъв… Спомените възкръснаха. Не оздравяваше месеци наред. Но така и не се оправи напълно. Сигурен съм, че кракът му още не е наред. А и хирурзите, които са се грижили за него… — Уитби изсумтя. — Е, сигурно са направили каквото са могли. Все пак е било на бойното поле.

Пръстите й се впиха в кадифената драперия на леглото.

— Тези болки… Аз не знаех…

— Никой не знае. Той не говори за това. Дори сега отказва някой да се погрижи за него. Голям инат е. — Гласът му потрепера. — Бог да му е на помощ.

Той се обърна и придаде обичайния сдържан израз на лицето си.

— Ще останете, нали?

Не можеше да не долови нотката на надежда в гласа му.

Каза си, че трябва да си върви, че вече и Уитби би могъл да се грижи за Морлънд. Каза си, че не иска да остава, че е опасно да остава.

Но някак си това не повлия на отговора й. Тя изпусна дълга въздишка и кимна.

— Да, май ще остана, Уитби. Ще ми трябва още вряла вода. И малко чай, ако е възможно. Боя се… боя се, че нощта ще е дълга.