Кристина Скай
Перлата на любовта (2)

2.

— Каква книга?

— За насладите. В Азия съществува от памтивека, доколкото разбрах. — Адмиралът навъси гъстите си вежди и намръщен обиколи с поглед полираната до блясък орехова маса от челното място, което заемаше.

Беше ядосан. Изобщо не понасяше да поставят под съмнение идеите му, а пък това да си го позволява безочливо парвеню като Атъртън, бе направо непоносимо!

Предизвикалият яростта на адмирала, седнал в далечния край на масата, изсумтя презрително:

— Мен ако питате, това е пълна глупост. Някакви си неприлични картинки.

— Не си спомням да съм ви питал, Атъртън. Напротив, добре си спомням, че миналия месец комисията ви забрани да участвате при вземането на бъдещи решения от тази камара.

— Извинете, но това предложение беше отхвърлено. — Графът на Морлънд стоеше в отсрещния край на залата. Очите му не изпускаха нищо въпреки привидната му незаинтересованост. — Сигурно ще си спомните съобщението, адмирале. Май беше миналата седмица.

О, да, адмиралът си спомняше. Съвсем точно. Никога не би забравил мига, в който отхвърлиха категорично изразената му воля.

Ала той не би го признал пред тази змия Атъртън.

— Съобщение ли? Какво съобщение?

Сините, с цвят на сапфир, очи на лорд Морлънд се присвиха. Забеляза руменината, плъзнала по лицето на адмирала.

— Ах, какъв пропуск от моя страна. Струва ми се, че по това време бяхте в Карлтън Хаус — измъкна се съобразително той.

— Миналата седмица ли казвате? — Адмиралът изсумтя. — Чудно как съм го пропуснал. — Той измери Атъртън с неодобрителен поглед и пак се обърна към графа. — Достатъчно по въпроса. Искам да чуя повече за книгата на насладите.

В дъното на масата Атъртън се разшава, мърморейки раздразнено.

Морлънд чуваше всяка дума.

— Значи мислите, че това е глупост, Атъртън? Просто някакъв недостоен боклук? Не мога да се съглася. Уверявам ви, че е много повече от непристойна. Такива книги далеч надминават въображението. Все пак те изпълняват ролята на наръчник.

— Да, наръчник за пъкъла, доколкото схващам — избухна лорд Уорбъртън, известен с пуританските си възгледи.

Лорд Морлънд леко се усмихна.

— Според нашите разбирания, сигурно, Уорбъртън. Ала има и такива, които твърдят, че физическото общуване е път към екстаза, към религиозното извисяване. Когато се прави както трябва, разбира се.

Мъжете около масата шумно се изсмяха.

— Никога не съм чувал подобно нещо — излая Атъртън и яростно издърпа жилетката си, която се бе заклещила под стърчащото шкембе. — Започвам да си мисля, Морлънд, че твърде дълго умувате над тези ваши дивашки книжки. Цялата идея е абсурдна.

Бавно, лениво усмихнат, Морлънд прекоси стаята, стъпвайки по персийския килим. Куцаше едва забележимо. Наля си от питието върху палисандровата масичка и остана дълго време неподвижен, загледан през прозореца в суматохата по „Грейт Джордж Стрийт“ и моста на Уестминстър.

Всичко е толкова обичайно, помисли си той. И толкова различно от шума, пъстроцветието и суматохата в Макао или Кайро.

Не беше обаче нито по-съдържателно, нито по-житейски правилно, само защото си англичанин. Не че Морлънд можеше да обясни това на тези мъже.

Той разклати питието си.

— Така ли мислите, Атъртън? Що се отнася до мен, смятам, че съм чел твърде малко. Никога няма да постигнем съгласие по този въпрос. И все пак аз донесох една такава книга. Разбира се, тя не може да се сравнява с изискания стил на съкровището, което ви описах. Моята е без перли и нефрити, без майсторския рисунък на древния шедьовър. И въпреки това ще ви помогне да получите някаква представа за какво става дума.

Морлънд внимателно вдигна кожената си чанта и извади подвързана в коприна книга.

Ако комисията няма да я одобри, нека да го стори още сега, а не по-късно, помисли си мрачно. Във всички случаи е по-добре да знаят в какво точно се забъркват.

Мъжете край масата се наведоха напред. Морлънд бавно отвори коприненото фолио пред очите им и освободи закопчалките от слонова кост, разгръщайки първата страница.

— Н-но… — шокирано заломоти Атъртън. — Това… това са…

— Абсолютно порочно — спокойно заяви адмиралът. — И все пак приликата е поразителна. Религиозно извисяване, така ли казахте?

— Нещо подобно. — Морлънд обърна следващата страница, на която двама любовници бяха заобиколени с божури и хибискус.

— Никога не са ни учили на подобни неща, когато бях млад — сключи рошавите си вежди адмиралът. — Само биха ни осакатили, повярвайте ми. — Той изгледа Морлънд. — И как тази ваша безценна книга ще ни помогне в дипломатическата мисия при проклетия китайски император?

Морлънд се върна на мястото си.

— Както знаете, император Ция Цин твърдо отказва да приеме нашите пратеници в Пекин. Но, изглежда, че императорът е голям любител на книги на насладите… и особено на тази книга. От десет години разпраща шпиони надлъж и шир из цял Китай, за да търсят приказната книга, наречена „Тайните изкуства на Жълтия император“. За нещастие, тази книга е изчезнала преди десет години.

— И какво ви кара да мислите, че вие ще я откриете? — подсмихна се Атъртън. — Щом дори необузданият китайски император не може.

Морлънд плъзна пръсти по изрисуваната страница с невиждащи очи.

— Преди три години случайно направих услуга на капитана на една бригантина, пътуваща за Макао. За благодарност човекът ми каза, че винаги мога да разчитам на помощта му. И, господа, преди шест месеца аз поисках тази услуга.

— Е, и? — Гласът на Атъртън не губеше презрителните си нотки. — Не ни дръжте в напрежение, за Бога!

— Капитанът откликна на молбата ми. Най-сетне е открил къде се намира книгата, която току-що ви описах.

Адмиралът стисна челюсти.

— Къде е?

— В Макао… поне е била в Макао, преди да изчезне повторно. Капитанът каза, че има сериозни основания да вярва, че книгата е качена на някакъв кораб в пристанището на Макао, посред нощ, без документи и нужното разрешително.

Морлънд изчака, докато думите му предизвикат желания ефект.

— Е, човече? — рязко попита адмиралът. — Накъде е отплувал?

— Към Лондон, както се оказва.

Из залата плъзна тих шепот. Безцветните очи на Атъртън се присвиха.

— И как този ваш капитан се е сдобил с тези сведения, Морлънд?

Графът небрежно махна с ръка.

— Смятам, че това едва ли ви засяга. Важното е, че книгата скоро ще бъде в ръцете ни. И ние най-сетне ще разполагаме с ключа, който ще отвори вратата за английската търговия и дипломация с Небесната империя. И то без капчица кръв, следва да подчертая.

Адмиралът лекичко забарабани с пръсти по ореховата маса.

— В това има хляб — промълви най-сетне той. — Това е много по-добро от другите планове, които идват от Форин Офис. Обсадете Пекин, покорете Летния дворец и вземете императора за заложник, как пък не! — стрелна ядосано с очи Атъртън. Авторът на този обречен на неуспех план само изсумтя презрително и отново подръпна жилетката си.

Адмиралът се обърна към Морлънд:

— Какво е необходимо, за да имаме книгата, Морлънд, в случай, че приемем този вариант?

— Моля да ме разберете правилно, предпочитам да не споделям подробностите, адмирале. — Погледът му беше твърд. — Поне засега. Капитанът ми каза, че има вече петима, тръгнали по дирите на тази древна книга и загинали при странни обстоятелства. Ако искаме да успеем, трябва да ми дадете пълен карт бланш.

Атъртън се надигна в знак на протест, но адмиралът го сряза с остър поглед.

В същия миг вратата към съседната зала се отвори. Висок чернокос мъж с надменно извит нос прекрачи прага.

Всички мигом понечиха да скочат на крака.

Но героят от Уотърлу им махна да не стават.

Херцогът на Уелингтън прониза с ястребовия си поглед графа на Морлънд.

— Адмиралът ме уведоми за плана ви, Морлънд. Може да се каже, че поне е оригинален. Но защо да ви поверяваме такава отговорност? — Във въпроса му нямаше заяждане, а само сила, с която изпитаният боец проверява слабите места на пионките си. Морлънд издържа погледа му.

— Защото единствено аз разполагам с достатъчно знания, за да проследя книгата. Разполагам с необходимите контакти и тук, и в Азия, за да водя преговорите. И най-вече, защото само аз мога да различа оригинала, когато го намеря.

Уелингтън се подсмихна.

— Много убедително. Всъщност вие винаги сте се славили с умението да нагазвате в най-дълбоките води, нали така?

Взирайки се в суровото, гордо лице, Морлънд си спомни твърде много случаи, когато бе постъпвал тъкмо така. В Коруня. В Бадахос. В проклетата Саламанка.

Ала тогава той търсеше спасение, бореше се като див звяр с разяждащата, непоносима болка. О, той я бе погребал надълбоко и никой не се усъмни за причините. Те останаха скрити дори за зоркото око на Железния херцог.

И все още търсеше спасение, призна пред себе си Морлънд. Проклетата война с Франция приключи, Наполеон бе заточен на Света Елена, а той все още бягаше…

Сините очи на Морлънд станаха сурови. Може би така е по-добре, отколкото да съжалява за миналото. По-добре да не се пита какво би станало, какво би трябвало да стане, ако…

Намръщи се и си наложи да върне мисълта си към разговора. Мъжете около масата го наблюдаваха с любопитство.

— Виждам, че пак се задълбочихте в кроежите си — промърмори Уелингтън. — В такъв случай ще повторя въпроса си. Къде да открием книгата? — В гласа му се долавяха скептични нотки. — И колко ще ни струва, когато я намерим?

— Отговор на първия въпрос ще имам преди да е изтекла седмицата. А колко ще струва… — Морлънд задържа погледа си върху херцога. — Двадесет хиляди лири ще стигнат, надявам се.

Мъжете около масата изумено възроптаха.

— Боже, човече, та това ще ни разори! — изрече адмиралът.

— Глупости! — оживи се Морлънд. — Ще си върнем тази сума само за една седмица от търговия.

Препирнята бушуваше десетина минути. През цялото време херцогът седеше неподвижно на стола, сплел пръсти пред себе си, и внимателно слушаше спора. Когато залата стихна, той сурово изгледа Морлънд.

— Много добре. Но мислете му, ако целта не оправдае средствата — добави тихо той.

— Но вие… не е възможно да приемете…

Само един студен поглед сложи край на възражението на Атъртън.

— Имате ли по-добро предложение… Атъртън, така ли беше?

— Ами, ъ-ъ, в момента не. Но работя върху един проект, който със сигурност…

Погледът на Уелингтън отново стана суров.

— Значи, ще опитаме плана на Морлънд. Всички ли са „за“? — Студените сини очи обиколиха залата и прекратиха всички възможни протести още в зародиша им. — Чудесно! Морлънд, останалото зависи от вас.

Графът леко се поклони.

— Това е голяма чест, Ваша светлост. И съм убеден, че ще спаси стотици, хиляди живота. И двете страни ще спечелят от законната търговия.

А за Морлънд това имаше първостепенно значение.

Не бе успял да помогне на онези мъже, издъхващите мъже, които той държеше в ръцете си, без да може да им помогне, докато кръвта шуртеше от прерязаните им гърла в Саламанка или се лееше от зейналите в гърдите им рани в Бадахос. За онези мъже той не успя да стори нищо.

Душите им щяха вечно да го преследват.

Но би направил всичко, за да не тегнат нови души на съвестта му, души на моряци и воини, които щяха да загинат далеч от дома си, по пясъчните брегове отвъд хоризонта, неопяти и неоплакани.

Би могъл да спаси децата им, сираците с печални очи и преждевременно състарени лица, които винаги страдаха най-много от войните — изоставени и пречупени. Морлънд се бе нагледал на такива сираци, безнадеждни човешки развалини, пръснати из Испания и Португалия по време на войната. А когато се завърна у дома, видя собствените си племенници, покосени от същата участ. Безразсъдният му брат бе загинал при злополука, която сам бе предизвикал. Морлънд не можеше да оплаква брат си, когото отдавна бе престанал да обича, но чувствата му към децата бяха различни. Той щеше да се погрижи повече нищо да не наранява младите им души.

Да, не би могъл да върне и промени миналото, но щеше да направи и невъзможното, за да промени бъдещето…

В този миг Уелингтън се надигна от стола.

— Много добре. Имате подкрепата ми за плана си, Морлънд, макар да е безпрецедентен. Да се помолим на Бог за успеха му.

Бавно и величествено херцогът се обърна и закрачи към съседната зала. На вратата се спря, облегнал ръка на полираната дървена рамка.

Зорките му очи обиколиха залата.

— Последвайте ме, Морлънд. Трябва да обсъдим още няколко въпроса. Елате и вие, Блесингтън.

Малцина в Англия биха имали смелостта така повелително да се обърнат към внушителния адмирал.

Херцогът на Уелингтън бе един от тях.

Сякаш по даден знак останалите мъже се изнизаха от залата. Кожата по лицето на Атъртън подозрително блестеше, когато се изсули покрай Морлънд, мърморейки нещо от рода на „хора, които са изгубили всякакво чувство за морал и възпитание заради диващини“.

Морлънд не му обърна внимание. Важното е, че спечели.

Зачуди се защо тази мисъл го изпълни с такова остро безпокойство.