Кристина Скай
Перлата на любовта (19)

19.

След пладне на другия ден Уитби отвори вратата и покани лорд Морлънд. Бледото му лице показваше едно съвършено съчетание на уважение и сдържаност.

— Мис Камърън приема в… ъ-ъ… зеления салон — пропя икономът, поемайки шапката и ръкавиците на графа.

— Благодаря ти, Уитби. — Морлънд дочу смях от далечния край на коридора. — Днес май е оживено?

Отговорът на Уитби бе само едно повдигане на побелелите му вежди и отчаяна въздишка, но той бе ясен за Морлънд.

Морлънд свъси вежди.

— И джентълмени ли има? — Разбира се, той беше сигурен в безспорния успех на Чеси, но толкова бързо?

— Прииждат на тумби, Ваша светлост — скръбно съобщи икономът. — Влачат се по стълбището, отрупват беседката с букети цветя и бръщолевят за „божествената поезия в очите на мис Камърън“. Не бих се учудил, ако и в момента в салона има поне дузина обожатели. — Икономът покорно се поклони. — Бихте ли ме последвали, Ваша светлост.

Хор от смеещи се мъжки гласове блъсна Морлънд в лицето и не остави никакво съмнение, че Уитби казва истината.

По дяволите, какви ги върши тази жена? Считаше се за връх на неприличието млада дама да забавлява мъжка компания, без да има по-възрастна придружителка. Когато слухът за това достигне до светското общество, репутацията на Чеси ще е безвъзвратно опетнена. Да не е изгубила ума си?

Когато Уитби го отведе до залата в дъното на коридора, Морлънд застана на прага и свъси вежди.

Мили Боже, беше по-зле, отколкото очакваше! Десет-дванадесет мъже се смееха, бъбреха или разглеждаха редките източни фигурки и ръкописи, закачени на стената.

В центъра на тълпата, в муселинена рокля с цвят на праскова, невъзмутимо стоеше жената, която заплашваше да лиши Морлънд от сън, от разсъдък, от смисъл в живота му.

Той влезе в стаята, без да обръща внимание на пресилените въздишки на групичката младоци.

Очите му бяха отправени единствено към Франческа.

Видя как тя мигом настръхна, а раменете й едва забележимо трепнаха, но тя нарочно не се обърна. Предизвикателното й поведение го вбеси. Значи той не бе добре дошъл в нейната „светая светих“.

За Бога, би й дал чудесен урок, ако си тръгне и я остави да върши глупости. Нека цяла седмица да царува, нарушавайки правилата на лондонското общество. Скоро обаче щеше да попадне в лапите на лондонските матрони.

И тогава бързо ще дотича обратно при него.

Но независимо от яда си, Морлънд не искаше да стане свидетел на публичния позор на Франческа Камърън. А и мисълта, че тя ще започне да подражава на предвзетите маниери на повечето дами, които познаваше, го караше да изтръпва.

И все пак схватките с нея го забавляваха. Беше цяло удоволствие да срещнеш жена, която отстоява собствените си идеи — все едно колко скандални изглеждат.

Морлънд едва сподави гнева си, когато един длъгнест младеж, облечен в яркозелено кадифе, се стовари на колене в нозете й.

Боже, та тя направо ги поощряваше!

Чак сега Морлънд забеляза цветята, които отрупваха всички възможни кътчета на стаята.

Със закъснение се сети, че е дошъл без букет и неловкото положение го вбеси още повече.

Значи тя жънеше успехи. Той го очакваше, но все пак…

Странна болка прониза гърдите му, докато гледаше как Чеси кимва на обожателя си да се изправи. За миг изпита диво желание да изхвърли цялата шумна тълпа на улицата.

Но това би било чиста лудост, разбира се, и би предизвикало скандала, който сам Морлънд се мъчеше да предотврати. Освен това Чеси явно се наслаждаваше на първата си победа. Само един напълно безсърдечен човек би могъл да я лиши от нея.

Морлънд стискаше зъби и чакаше Чеси да му обърне внимание.

Напразно.

Явно миналата нощ в зимната градина я бе засегнал по-силно, отколкото предполагаше.

Така й се пада, помисли си горчиво Морлънд. Той също бе не по-малко засегнат.

Търпението му се изчерпа.

— Мис Камърън. Трябва да поговорим, ако не възразявате. — Той сви устни, тъй като тя продължаваше да стои с гръб към него. — И ако компанията ви би се лишила от вас — мрачно добави той.

Молбата му бе посрещната с вълна от протести, но той не им обърна внимание. Не можеше да откъсне очи от жената, която се обърна към него в мига, в който слънчевите лъчи нахлуха през прозореца.

Първата му мисъл бе, че изглежда твърде свежа и бодра след тържеството снощи, което сигурно е продължило до зори.

Втората — че е невероятно, до болка красива. Както винаги.

Пръстите на Морлънд конвулсивно се свиха, когато забеляза леката руменина, плъзнала по страните й. Без да каже дума, тя взе една разцъфнала роза от вазата, в която имаше сигурно поне тридесет.

Чеси повъртя в ръка пурпурното цвете, сякаш обмисляше предложението на Морлънд.

— Ах, но вие не уточнихте предмета на разговора, милорд. Аз трябва да съм много внимателна, тъй като си нямам кой да ме защити тук, в Лондон.

Орлякът обожатели зад гърба й тутакси обори изявлението й. Понесоха се шумни клетви в преданост до смърт.

Във всяка друга ситуация Морлънд би оценил подобна сцена като забавна и безобидна. Сега обаче сърцето му бясно заби. Да не го прави нарочно, за да го дразни?

— Мисля, че ще е по-добре да поговорим навън, мис Камърън.

— Така ли? — Очите й проблеснаха. — Лорд Морлънд, така ли, се казвахте? — Тя безгрижно се разсмя. — Но аз едва ви познавам. Пък и не виждам за какво бихме могли да си говорим. И насаме, и пред хората. — И тя любезно се усмихна.

— Чес… — запъна се Морлънд и изруга наум. — Мис Камърън, сигурен съм, че приятелите ви ще ми разрешат тези няколко минути.

Изявлението на Морлънд бе посрещнато с нов зали от протести. След всяка дума сапфирените му очи блясваха все по-заплашително.

Чеси го наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи.

— Какво мислите, господа? Смятам, че молбата му е твърде неуместна.

Нови викове я подкрепиха.

Чеси погледна Морлънд и грациозно сви рамене.

— Редно е да уважим волята на мнозинството, милорд. Може би някой друг път.

Това изчерпа търпението му. Графът яростно изруга, прекоси стаята и я хвана за китката.

— Излизаме навън, момичето ми — тихо изсъска той, така че никой друг не чу думите му.

Мигом шестима мъже преградиха пътя им. В очите им се четеше заплаха.

Но Морлънд не им обърна никакво внимание. Чеси пребледня.

— Е, добре. След като толкова настоявате. Ще ни извините ли за миг, господа?

И тя излезе от стаята с високо вирната брадичка. Щом вратата се затвори, тя рязко се обърна и измери Морлънд със смразяващ поглед.

— Е, милорд? Какво толкова се е случило, че така грубо нахълтвате в дома ми?

За миг Морлънд изгуби дар слово. Не бе очаквал отново да я завари такава, с побеляло от ярост лице.

Господи, всичко пак се обърка!

Той намръщено гледаше красивото създание в муселинена рокля с цвят на праскова.

— Аз… по дяволите, Чеси! Това, което се случи снощи, бе непростима грешка! Не исках да стане така. И се кълна, че никога няма да се повтори.

Страните на Чеси пламнаха.

— Грешка? Това ли беше? И сте сигурен, че няма да се повтори? — В този миг очите й изглеждаха съвсем прозрачни. Сетне тя сведе поглед и продължи да върти розата между пръстите си.

— Не те моля за прошка. Би означавало да искам твърде много. Моля те единствено да приемеш извиненията ми.

Пръстите й смачкаха розата.

— Правилно е, че не искате прошката ми, милорд, защото никога няма да я получите. Нито ще приема извиненията ви.

Цветните листенца се посипаха върху полирания под. Чеси сви устни.

— Но не се разстройвайте. Направихте това, което би сторил всеки мъж, стига да има възможност.

— По дяволите, Чеси, недей да…

Тя с последни сили задържаше усмивката върху устните си.

— Какво „недей“? Не разбирам защо вдигате толкова шум. Просто се позабавлявахте, нещо типично за мъжете.

Морлънд я сграбчи за ръката.

— Недей, по дяволите! Не и пред мен. Познавам те прекалено добре, за да повярвам на този маскарад.

— Така ли? Аз пък мисля, че изобщо не ме познавате, лорд Морлънд. А сега, ако обичате, пуснете ръката ми.

Лицето му бе сурово.

— Всичко започна… ох, и аз не знам как, по приятелски. И някак си се промени, стана нещо съвършено друго.

— Приятелски? Отдавна вече не сте сред приятелите ми. От десет години, ако трябва да съм точна.

Морлънд стисна зъби, гневът отново го завладя.

— Значи отказваш да приемеш извиненията ми? Питам се защо?

Чеси се изсмя.

— Защото не се нуждая от извиненията ви. Постъпихте така просто по навик. Инцидентът е приключен и забравен. За мен това няма никакво значение, уверявам ви.

Морлънд помръкна още повече. Неизвестно защо, именно спокойният й отговор разпалваше гнева му.

— Прекалено лесно забравяш, скъпа. — Сините му очи се присвиха. — Ако можех да ти повярвам, разбира се. Което, скъпа Чеси, не мога да направя. — Той сниши глас. — Въпреки че си превъзходна малка лъжкиня.

Чеси издърпа ръката си.

— Не лъжа. Колкото до мен, случаят е напълно забравен.

— Не може да бъде. — Дръзко огънче пламна в очите му. — Да се хванем ли на бас?

— Хващам се на бас само с приятелите си.

— Не криеш отношението си към мен. Добре тогава, щом като така и така си произнесла присъдата ми… — Той тихо изруга, притисна я до стената и зарови пръсти в лъскавите й коси. Другата му ръка се плъзна около шията й.

Крехката й китка се огъна между пръстите му. Мили Боже, тя е толкова мъничка, мека и…

Съвършена. До болка съвършена.

Той вдъхна аромата на кожата й. Не беше ли на сандал?

И тогава тя се заизвива. Усетили допира на бедрата й, слабините му пламнаха в огън.

Тя се отказа от борбата. Нещо му подсказваше, че гордостта й пречи да приеме битката.

Добре…

Той бавно вдигна брадичката й.

— Забравено е, така ли? Докажи го, магьоснице. Покажи ми колко си безразлична.

Преди Чеси да успее да помръдне или да му възрази, устните му се впиха в нейните. Леки и топли, те затанцуваха върху зейналата й от изумление уста.

Вълнуващи. Възбуждащи.

Напомнящи й за забранената страст, която твърдеше, че не си спомня.

Но това бе лъжа, разбира се.

Защото Чеси Камърън си спомняше всеки завладяващ миг в обятията на този мъж. Всяко сладко откритие, което бе направила под допира на силните му пръсти.

Спомняше си бавната, сякаш вродена вещина на устните му. Дивото, сладостно желание, което се зараждаше в гърдите й и заливаше с наслада цялото й тяло.

Докато сърцето й започваше да се мята като лодка в бурно море. Докато коленете й някак странно омекваха и ръцете й вече не й се подчиняваха.

И започваха да галят косите му.

Да опипват мускулестия му врат.

Да се плъзгат по твърдите очертания на устните му.

И изведнъж това всепоглъщащо, задушаващо я чувство я заля отново. Невероятната, разтапяща наслада.

Ала най-опасно бе усещането, че е част от него, че му принадлежи. Че най-после след дългите скитания отново си е у дома.

Тази мисъл напомни на Чеси колко опасно е за нея това, че е подценила силата на този мъж.

Тя простена, напрегна се, опита се да се изтръгне от прегръдката му, ала ръцете й вече бяха обвили шията му, отворените й устни вече очакваха копринената ласка на езика му.

Сладък, незабравимо сладък…

И, да й прости Господ, тя искаше още и още, искаше да усети ръцете му там, където никой мъж не я бе докосвал. Жадуваше и тя да го докосва, навсякъде, да гали нежната трапчинка на бузата му, меденорусата коса, която леко се чупеше над веждата му.

Докато узнае какво би го накарало да се усмихва и какво — да стене от неутолима страст.

Ала тя нямаше никога да го узнае. Не би могла. Не и след като я бе изоставил по този начин преди десет години.

И тогава, с кипнала кръв, като морски ураган, Чеси дръпна шалчето от врата му и жадно зарови пръсти в гърдите му.

Един миг той остана неподвижен. Чеси усети завладяващата го възбуда, ускорения ритъм на сърцето му под пръстите си.

Повече от всичко тя видя страстния пламък, лумнал в очите му. Да не говорим за топлината, разляла се по слабините му, които се докосваха до корема й.

Чеси се мъчеше да си внуши, че той би се чувствал така в обятията на всяка друга жена, че това е само още едно доказателство за пълното му отдаване на разврата.

Ала не можеше да го повярва.

Защото пръстите, обгърнали шията й през копринения облак на косите й, леко трепереха. И защото дъхът му бе не по-малко развълнуван от нейния.

Колко лесно би било да се поддаде на желанието, да заплува по горещото течение на изгарящото я чувство.

Но действителността отново нахлу в съзнанието й, както ставаше винаги. Чеси застена и блъсна гърдите на Морлънд, замята глава, за да избяга от завладяващата наслада на целувката му.

— Боже… — Гласът на Морлънд бе дрезгав и груб. Объркан.

И Чеси се чувстваше безпомощна, зашеметена. А сърцето й откликваше на безмълвната молба, която се усещаше в тази единствена дума.

Ала тя нямаше време за въздишки и наслада. Нямаше право да се размеква. Не и когато животът на баща й висеше на косъм.

— Мили Боже, Чеси… — Морлънд потръпна и пое дълбоко въздух. — Не можеш да забравиш това.

— Пусни ме!

Ръцете му замръзнаха. Лицето му помръкна и се превърна в безизразна маска.

Внезапно Чеси осъзна, че изобщо не познава този човек, че в него има нещо, което никой не познава.

Най-малко — той самият.

И отново, задъхвайки се, се опита да се отскубне от ръцете му. Но при всяко движение усещаше топлината му, невероятната твърдост на мускулестото му тяло.

И нейната плът тръпнеше от тази твърдост.

Няколко дълги минути те стояха неподвижно, ръцете му обгръщаха шията й, телата им трепереха от възбуда.

Очите на Морлънд помръкнаха. Той гледаше пламналите страни на Чеси, червените й устни, подпухнали от целувките му.

Не, не по този начин. Не и с болка и горчивина…

Ръката му бавно се плъзна по косите й.

— Говори с мен, Чеси. Кажи ми какво желаеш…

Чеси надви порива на сърцето и задържа ръката си, която жадуваше да изглади тревожната бръчка, появила се между очите му.

По-добре така, помисли си тя. Без надежда, с болка и гняв — единствените останали в отношенията помежду им. Да, само така бе безопасно…

Насила придаде леден израз на лицето си.

— Вие… ме отвращавате, милорд. — Гласът й бе спокоен, но не и кожата й, която тръпнеше, не и сърцето, което лудо биеше до гърдите му. — Ще ви бъда много благодарна, ако напуснете тази къща и вече н-никога не се появявате.

Чеси с ужас усети, че всеки миг очите й ще плувнат в сълзи. Боже, трябваше да го накара да си отиде! Не би могла да издържи дълго.

— И ако нещастният случай ни събере отново, с нищо няма да покажа, че някога сме се познавали. Тони Морлънд, когото познавах навремето, вече не съществува. Той е мъртъв. — Гласът й потрепера. — Може би Чеси Камърън, която той срещна в Макао, също е мъртва.

Морлънд пребледня. Стисна зъби.

Чеси се ужаси, че сега ще я залее с порой от думи, но той само я гледаше в пронизващата, всепоглъщаща тишина.

В следващия миг рязко се отдръпна. Поклони се толкова изискано, че сърцето й изстина.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем. Ти напълно ясно изрази желанието си. — Той горчиво се усмихна. — Що се отнася до мен, аз оставам ваш слуга, мис Камърън. Сега и завинаги.

Той се обърна и излезе.

* * *

Чеси дълго не помръдна. Гърбът й се плъзгаше надолу по стената. Краката й всеки миг щяха да се подкосят.

Той си тръгна. Най-сетне успя. Прогони го с обидните си думи.

И вече никога не ще го види.

Изгаряща болка ненадейно прониза гърдите й, стегна като в примка шията й и започна да я души.

Откъм края на коридора се дочу гласът на Суидин, който питаше нещо, и грубият отговор на Морлънд. След това — рязко изскърцване на врата.

Готово. Свърши се. Завинаги.

Една сълза се плъзна по бузата й, но Чеси не откъсваше невиждащите си очи от влажното нетно на отсрещната стена. Тя леко докосна бузата си, опитвайки се да запази този спомен за него. И макар това да бе само една сълза, тя бе единственото, което щеше да й остане, през дългите, студени дни. През ледените, самотни нощи…

Със сподавен стон тя съсредоточи вниманието си върху петното на стената. Да, трябва да го прикрие с нещо. Много е грозно. Ще каже на Суидин.

Или може би на Уитби, който, изглежда, е съвършен иконом.

Тя потърка бузата си и се учуди, че е толкова хладна.

Зад гърба й се чуха леки стъпки.

— Извинете, мис Камърън, питах се дали… — Мъжът се поколеба за миг. — О, Морлънд си е тръгнал. Но аз мислех, че…

Повече не можеше да издържа! Пръстите й конвулсивно притиснаха гърдите й и тя напрегна всичките си сили, за да каже спокойно:

— Моля… моля да ми простите, лорд Грантам. Аз… аз трябва да изляза. Бихте ли предали извиненията ми на… останалите?

— Разбира се. Ако мога с нещо да ви…

Чеси не чу нищо повече. Мина покрай него и се качи по стълбището с пребледняло като платно лице.

Не трябваше да излиза, разбира се.

Облече черния копринен костюм и с угаснал поглед се качи по задното стълбище в таванската стая. Там правеше упражненията си.

Искаше да забрави. Да се освободи от болката чрез единствения начин, който й бе познат.

* * *

Започна с „пречистващо“ дишане. Спокойно и дълбоко. Без никакво усилие.

Тя стъпваше уверено, с разхлабени колене. Постепенно стаята започна да губи очертанията си и тя се озова отново там, под закрилата на вековната традиция, сред червените керемиди и трепкащите във въздуха бели хвърчила. Суровият старец следеше всяко нейно движение с каменно лице, потънал в мълчание.

— Не така, Тъмнокоса. — Той поклати глава с характерното за него рязко, отсечено движение. — Движи коленете. Всичко зависи от коленете, както съм ти казвал стотици пъти.

И без да продума повече, той й показа правилната стойка с леко подгънати колене и опънати напред ръце.

— Мисли си за небето и земята. За високопланинския извор. Мисли с това — заповяда той, потупвайки стегнатия си стомах точно над пъпа. — Преди всичко мисли, без да разсъждаваш. Така, че да стигнеш отвъд думите и разума. Само тогава ще се движиш съвършено и изящно, с тяло и душа в единение.

Чеси тренираше упорито и лека-полека се научи.

В Шао Лин имаше още един чужденец, висок, с кехлибареножълти очи. Понякога Чеси се бореше с него, докато учителят внимателно ги наблюдаваше. Питаше се какво ли е станало с него след заминаването й.

Отдавна, толкова отдавна…

Изведнъж й се стори, че беше вчера — реещите се хвърчила, плодородния чернозем. Яркозелените оризови насаждения над сребърната повърхност на водата.

Плъзгай се. Отблъсни се. Чувствай.

Ръцете й разсякоха въздуха, образувайки еднакви, безупречни дъги в пространството.

— Движи се като вода през пясък, Тъмнокоса. Като вятър през трева.

И тя го правеше. Както винаги всяко движение я изпълваше с хармония, с енергия и радост.

Възраждаше я. Дори когато си мислеше, че силите й са напълно изчерпани.

Най-сетне болката намаля и се отдръпна от нея като черен облак.

Но остана да кръжи наоколо.

Без да я докосва. Ала и без да може да се освободи напълно от нея.