Кристина Скай
Перлата на любовта (13)

13.

— Готова сте, мис, най-сетне. Изглеждате прекрасно.

Най-добрата камериерка, която Уитби бе намерил на Чеси, отстъпи от огледалото и се усмихна триумфално.

Чеси онемя. Не можеше да откъсне изумените си очи от елегантната дама, която я гледаше от овалното огледало.

Невъзможно. Това не може да е тя. И въпреки всичко…

Страните й пламнаха, ала не от суета, а от възбуда. Косата й бе вдигната, освен няколкото черни къдрици, които игриво се виеха покрай лицето и врата й.

Но това, което приковаваше омагьосания й поглед, бе роклята, която блестеше и сияеше като живо същество. Чеси се завъртя и светлината на свещите заигра по богатите гънки на виолетовия десен. При всяко движение втъканите жерави и дракони сякаш връхлитаха и се гмуркаха в небе от наситен аметист.

— Великолепно — каза тихо камериерката и Чеси можеше единствено да се съгласи. Наистина модистката, която й препоръча графиня Кранфорд, бе надминала себе си.

След визитата й Чеси бе изпратила бележка, че приема поканата. Отговорът бе мигновен: да чака херцогинята същата вечер, за да обсъдят тоалета й. Трябваше да се пази пълна тайна, бе добавила херцогинята, за да дадат добър урок на лорд Морлънд.

Чеси се съгласи със задоволство. И сега, изумено наблюдавайки отражението си в овалното огледало, бе благодарна, че се е оставила изцяло в ръцете на херцогинята. Дори изборът на тази необикновена тъкан бе нейно дело. Чеси трябваше да признае, че на фона на блестящата й кожа и тъмните коси ефектът бе поразителен. Разбира се, цветът на коприната подчертаваше и редкия оттенък на очите й.

Тя нежно докосна разкошния плат и мъничко съжали, че се бе принудила да се раздели със скъпоценната гривна, подарена от баща й. Ала нямаше избор. Трябваше да храни прислугата си, а сега се налагаше и да покрие разноските по модния си тоалет.

Разбира се, роклята не бе всичко. И сатенените пантофки, и бродираните ръкавици от коприна и най-фина еленова кожа. Имаше и ветрило от слонова кост и вечерна пелерина от черно кадифе с подходяща виолетова копринена гарнитура. И тъй като Чеси притежаваше само няколко рокли, които бяха почти за изхвърляне, трябваше да се съгласи да й бъдат ушити няколко сутрешни рокли и един костюм, в комбинация с гарнирани с дантели манто и маншон.

Чеси се извърна от огледалото.

— Да, мадам Гре наистина е надминала себе си. Не мога да се позная.

— Разбира се, че сте вие, мис. А като се прибавят красивата карета и изисканите ви обноски… — каза уверено камериерката, явно доволна от работата си. Едва ли едно на хиляда момичета се е появявало в обществото в такъв блестящ вид, помисли си самодоволно тя.

Ала Чеси, застинала пред овалното огледало, изпитваше единствено страх от предстоящата вечер и морето от непознати лица. Успокояваше я само мисълта, че херцогинята ще е там и че бе заявила, че с радост ще я придружава.

— Сега ли да сложа цветята, мис? — Камериерката вдигна две нежни парникови гардении. Когато Чеси разсеяно кимна, тя втъкна бледите цветове в пищните синьо-черни коси. — О, мис, вие сте самата прелест. Като настъпваща пролет. — Жената поруменя, смутена, че възторгът й може да се изтълкува като дързост. Но Чеси само се засмя.

— Тъй ли смятате, мис Хендърсън? Аз по-скоро се чувствам като зима. Но ви благодаря за прекрасния комплимент.

В отговор камериерката се изчерви.

— А сега огърлицата?

Чеси кимна. Огърлицата излъчваше неземно сияние на трепкащата светлина на свещите. Върху релефния златен медальон двата императорски дракона сякаш кръжаха, оспорвайки си нешлифованите рубини, смарагди и аметисти, пръснати около тях.

Бе се разделила с гривната, но знаеше, че никога не ще се откаже от огърлицата.

— О, мис, толкова… толкова е красива. Достойна за императрица, така си е. — Камериерката благоговейно гледаше как Чеси закача безценната огърлица на шията си. Последваха и обиците.

Усети хладния допир на метала, но ефектът бе поразителен. Златото и перлите сякаш осветиха кожата й, а цветните скъпоценни камъни допълваха съвършено роклята.

На вратата се почука. Суидин стоеше неподвижно, със сурово обрулено лице.

— Каретата е долу, мис. Готова ли сте?

Сърцето на Чеси подскочи. Каретата? А после какво? Море от зложелателни лица? Тълпа от светски красавици, готови да я разкъсат на парчета?

Чак сега напълно осъзна какво се готви да направи. Това вече не бе игра, шега между нея и херцогинята, за да натрият носа на Тони Морлънд. И докато стоеше ужасена пред овалното огледало, Чеси изпита неудържимо желание да изпрати бележка на херцогинята и да се извини, че е болна.

Милостиви Боже, ами ако й се наложи да прочете нещо? Някакво меню или дори програма за танци? Чеси изтръпна. Колко ще се радват надутите английски дамички!

Ами ако просто не й обърнат внимание? На скованата чужденка от затънтената колония?

Чеси изпъна гърдите си. Страхът й бе недостоен за дъщерята на Джеймс Камърън. Не беше стигнала дотук, за да подгъне колене накрая! Точно когато баща й тъй отчаяно се нуждаеше от нея…

— Благодаря ви, мис Хендърсън. Направихте цяло чудо.

Когато камериерката излезе, Чеси погледна Суидин.

— Е, стари приятелю? — промълви тя. — Как е? Чувствам се страшно неловко и вече мечтая за костюма си от еленова кожа и смачканата сламена шапка, с които копаех. Никога не са ми допадали такива фини неща. — Докато говореше, заглади една пищна гънка в тъканта.

Старият слуга изумено клатеше глава.

— Май вече никога няма да ви възприемам като мъжкарана, мис. Не и след като ви видях тъй нагласена. Татко ви би се гордял с вас. Само да можеше да ви зърне.

Болка стегна гърлото на Чеси.

— Така ли смяташ, Суидин? Това би трябвало да ме окуражи. — Усмихна се притеснено на слугата. — Може би ще забравя как ми треперят коленете и колко ме стягат обувките.

Тя пое дълбоко дъх, сложи ръкавиците и хвана Суидин под ръка.

— Мисля… мисля, че съм готова.

Лъжкиня, прошепна подигравателният глас, когато тя подхвана полите си и се спусна по стълбите.

О, татко, къде си, толкова имам нужда от теб?

* * *

Кингс Чийч Темза

 

Каютата беше влажна, пропита от миризма на море, сол и риба, каквато имаше в изобилие в корабния трюм. Водата клокочеше и бълбукаше около дървения му корпус.

Мъжът лежеше в тъмнината, ала сънят му не бе спокоен. Току се въртеше, ругаеше и придърпваше оръфаното одеяло, което пазачите му бяха хвърлили върху него.

Влага. Тази вечна влага. И този проклет студ.

Той се закашля по-мъчително от когато и да било. Сякаш тази кашлица нямаше край. Усети вкусът на кръвта да се надига в гърлото му.

С мъка се изправи и тръгна пипнешком към вратата. Време бе да му донесат отвратителната каша, която минаваше за храна. Може би този път, ако чака точно зад вратата…

Чу трополенето на ботуши по стълбата. Притисна се до стената, сподавяйки кашлицата.

Само да не беше толкова студено. Да не бе тъй уморен…

В ключалката щракна ключ. Той вдигна юмрук в очакване на похитителите си. Появи се сянка, която се приближи в тъмнината. Дочу звън на ламарина.

Сега!

Ботушът му се блъсна в стена от кости и мускули. Изсипа се яростна ругатня. Но това бе последното, което чу Джеймс Камърън. В следващия миг в лицето му се заби юмрук, той изстена и се стовари на земята.

— Върни го в леглото. — На вратата стоеше набит мъж. Нащърбен белег разделяше на две бузата му. Той направи рязък жест на едрия си придружител и подритна Камърън с върха на ботуша си. — Вече няма да ти създава неприятности.

Той се усмихна и белегът отвратително се нагърчи.

— Сложи му повечко лауданум в храната. И го завий. Цяла нощ е кашлял. По дяволите, кой би помислил, че старият кресльо е със скапани дробове?

Очите му се присвиха, когато съучастникът му метна дрипавото одеяло върху неподвижното тяло на Джеймс Камърън.

— Аха, трябва да се грижим за него. — Той студено се изсмя. — Че кой би искал храбрият ни английски приятел да умре, преди да са ни платили?

* * *

По дяволите. Прилича на опашка пред вратите на ада. Морлънд мърмореше с досада, гледайки безкрайната редица спрели карети.

Планирал бе да закъснее с не повече от половин час. Според светските разбирания за точност това бе неприлично рано. Ала не бе включил в сметката тази навалица.

Той се навъси и си спомни казаното от херцогинята пред Чеси: „Нищо особено, няколко стари приятели.“

Морлънд мрачно се усмихна. Няколко стари приятели, как не! Сигурно са поне петдесет карети! Ако закъснее с по-малко от час, пак ще има късмет!

Тогава го осени догадка. Тази вечер щеше да е една от първите обществени появи на Уелингтън, откакто се бе завърнал от Пиренейския полуостров.

Херцогиня Кранфорд ли нямаше да си осигури такъв триумф!

Морлънд въздъхна, облегна се и зачака. За миг устните му се изкривиха в цинична усмивка. Винаги можеше да отвори вратата и да тръгне пеш. Щеше да е пред входа на херцогинята след пет минути.

Но човекът, който изминаваше по двадесет мили на ден на Пиренейския полуостров и бе преживял смъртоносния преход през ледените планински дефилета край Коруня, знаеше, че тази вечер и дума не можеше да става да пристигне пеш.

Лондон си имаше собствени, непоклатими закони. И Морлънд знаеше, че в известен смисъл те са не по-малко сурови и безпощадни от законите на войната, с които се бе сблъскал в Испания.

— Ах, Морлънд, ето къде си. Страхотна навалица, нали?

Натруфен в червена коприна и пищно изобилие златни ширити, сър Реджиналд Фортескю оглеждаше ослепителното множество през сребърния си монокъл.

— Всички са се отзовали на поканата. Дори Рейвънхърст и безподобната му съпруга. — Контето свали монокъла. — Ще трябва да й поднеса почитанията си Виконтесата ми каза за една чудесна стара кръчма, когато минавах през Рай. Нарича се „Ангела“. Известна ли ви е?

Морлънд изгледа суетното човече с неразгадаема усмивка.

— Това име ми говори нещо.

— Чудно местенце. Ами съдържателят… май беше Хобхаус. Истински цар! Има от най-доброто бренди, което съм опитвал извън Париж. Е, трябва да вървя и да благодаря на скъпата дама. Дано само мъжът й да не се навърта наоколо. По дяволите, ужасно е да обсебиш така собствената си съпруга!

Силно шумолейки с коприната върху себе си, сър Фортескю потъна в морето от сатен и дамаска.

Морлънд не успя да сдържи горчивата си усмивка.

Много добре си спомняше старинната кръчма от четиринадесети век на „Мърмейд Стрийт“. Преди да стане виконтеса, Тес Лейтън беше усърдната й стопанка. И оттам ръководеше дръзката контрабандна операция с Франция, толкова успешна, че лорд Рейвънхърст лично се зае с разкриването й. Морлънд предполагаше, че именно там Рейвънхърст си бе изгубил ума по смелата жена, чийто смях така и не успяваше да прикрие огромната, поглъщаща я мъка.

А мъката бе нещо, което Морлънд познаваше твърде добре.

В този миг лека ръка докосна китката му.

— Пак ли бленуваш? И то по време на събитието на годината?

Морлънд се обърна и видя херцогиня Кранфорд, която го изучаваше с присвити очи. Той изруга наум, молейки се меланхолията да не се е изписала на лицето му.

То вече грееше, когато графът погали крехките пръсти на херцогинята.

— Съвсем не, Ваша светлост. По-скоро пресмятах дали ще се намери местенце за закъснелите нещастници.

Херцогинята огледа блестящата тълпа със задоволство.

— Страхотна навалица, нали? Бедният Бартоломю щеше да е ужасен. Но сега всички ще се успокоят, след като имаха шанса да се докоснат до херцог Уелингтън.

— Значи Великият мъж наистина е тук? Направихте невъзможното и измъкнахте Железния херцог от леговището му?

Херцогинята кимна. Само прекрасните й очи издаваха колко тържествува от факта, че е организирала събитието на тазгодишния сезон.

— Но не мога да кажа още колко ще остане. Чух го да процежда, че ако още една нахална майка му натрапи лицемерната си дъщеричка, ще скочи от най-близкия прозорец. — Тя се замисли. — Май не вървят както трябва нещата между него и кроткото същество, което взе за жена. Голям позор. Та тя е такова срамежливо и покорно създание, а той е твърде властен. Направо се чудя…

Морлънд се намръщи.

— По-добре е човек да не се чуди, уверявам ви. — Поколеба се дали да не намекне на херцогинята да не се бърка.

Всяка намеса в семейството му Уелингтън считаше за жестоко оскърбление. Обтегнатите отношения между съпрузите не бяха убегнали на никого от младите офицери на Пиренейския полуостров. Макар Морлънд високо да оценяваше решимостта и желязната воля на Уелингтън, които го бяха превърнали в победител, графът предполагаше, че същите тези качества са трудно поносими у един съпруг.

Ала браковете без любов не бяха кой знае каква рядкост сред висшите кръгове. Морлънд можеше да изброи не една двойка сред познатите си, които си разменяха бегли усмивки по време на закуска, докато планираха поредното си незаконно рандеву за вечерта.

Това бе едва ли не в реда на нещата. Единственото изискване бе да се спазва дискретност и да не се стига до прекомерни емоции.

Морлънд ли не знаеше. Той бе чест партньор в подобни връзки.

Ами брат му? Бракът на близнака му бе точно е този тип. Приветливи у дома, навън и двамата се отдаваха на разнообразни и доста разюздани удоволствия различни и многобройни партньори.

Но чашата преля, когато снаха му го покани да сподели леглото й едва две седмици след брачната церемония с брат му.

Дори сега изпита погнуса, спомняйки си как тъмночервените й нокти се плъзнаха надолу по гърдите му, за да погалят мъжествеността му.

В известен смисъл денят, в който бурята отнесе яхтата й по време на една лятна екскурзия до Шотландия, бе истинска благословия. Само няколко месеца по-късно загина и брат му, седмият херцог, и титлата се пое от сина му, Джеръми.

Морлънд въздъхна. Трябваше да признае, че брат му бе още по-безпътен от жена си. В продължение на пет години той блудстваше из цяла Англия. След още три-четири години Андрю Морлънд щеше да пропилее цялото богатство на рода Лангфорд, да изгуби Севъноукс, красивата къща от шестнадесети век в имението в Съфък, както и по-големите им владения в Съмърсет.

За щастие Морлънд не си беше у дома, за да вижда разхищенията му. Но слуховете го настигаха дори в Испания и тогава той скърцаше със зъби и ругаеше брат си, когото никога не обикна и когото не уважаваше, защото беше пълен глупак.

Неговият близнак.

Дори сега Морлънд долавяше погледите, които сякаш го сравняваха с брат му.

Ала Андрю бе мъртъв. И ако Тони имаше донякъде цинично отношение към жените и към трайността на прехваленото чувство, наречено любов, това бе напълно обяснимо, като се има предвид на какво се бе нагледал.

Всички тези горчиви спомени прелетяха през съзнанието му за броени секунди. Когато се обърна, херцогиня Кранфорд го гледаше внимателно.

— Ти май си единствената черна овца тази вечер, млади момко. Но този строг стил ти отива. Черни бричове, черна жилетка. Много елегантно. А тази бродерия е безукорна. Френска е, предполагам.

Морлънд разсеяно кимна, оглеждайки залата. Твърде късно осъзна, че търси нежните рамене с водопада от синьо-черни коси. Две теменужени очи, в които яростта за секунди заменяше тъгата.

Той вдигна рамене.

— Париж все пак си е Париж.

Но херцогинята не можеше да се излъже от небрежния му отговор. Забеляза мрачния израз на лицето му, стиснатите му челюсти, когато потъна в ужасните си спомени.

Да, тя бе видяла. И сърцето й се сви.

Познавайки добре висшите светски кръгове, тя предположи, че причината отново е в порочния брат на Морлънд. И в не по-малко безпътната му съпруга.

Но лицето й остана все тъй безизразно. Само една палава искрица гореше в зорките й очи.

— А сега трябва да ти поверя една задача. Тук е Палмерстън, зачервен, изнервен, едно буре с барут, което всеки миг може да избухне. Търси Уелингтън, така дочух. Сигурно заради някоя отвратителна консулска работа. Та можеш да доведеш Великия мъж.

Очите й не се откъсваха от Морлънд и с нищо не издаваха фалшивото й безразличие.

По дяволите, трябва да внимава с херцогинята, каза си Морлънд. Умът й бе все още остър като бръснач.

— С удоволствие. Но Палмерстън сигурно може и сам да намери херцога.

— Боя се, че няма да извади този късмет, защото Великият мъж напусна бойното поле. Насити се на влюбените погледи на тълпата. Каза, че Уотърлу не може да се сравни с нито един от приемите ми. — Тя тихо се изкиска. — Да, смятам, че трябва да го доведеш. Палмерстън всеки момент ще получи апоплектична криза.

Морлънд се поклони, обърна се и понечи да тръгне. В този миг херцогинята докосна ръката му.

— Дали не забравих да спомена, че мис Камърън се появи? Май е с херцога.

— Поразен съм, Ваша светлост. — Той отново елегантно се поклони. — Започвам да си мисля, че тази вечер два пъти сте постигнали невъзможното — добави тихо той.

Херцогинята само се усмихна, спомняйки си каква роля бе изиграла, когато подкрепи връзката на Рейвънхърст с очарователната му съпруга. Всъщност не бе трудно и тя не считаше станалото изцяло за своя заслуга.

Тя обаче нямаше намерение да го споделя с Морлънд, защото си бе наумила още една-две хитринки.

— Знаеш ли, че имаш опасен чар. С всеки изминал ден все повече ми напомняш за баща си.

Морлънд се усмихна, това явно бе голям комплимент.

— А сега, да те няма. Трябва да си видя гостите. Този ужасен тип Атъртън току-що пристигна. А пък Луиза Ландрингам още не е зърнала съперницата си. Театрално кокетничи с две дами край масата с пунша. Ще откриеш Уелингтън и мис Камърън в зимната градина, ако не се лъжа. Сигурно са сами там. — Тя леко се намръщи. — Освен ако Луиза Ландрингам не ги е открила, разбира се.

— Ще се постарая да съм там преди нея, Ваша светлост. — С елегантен поклон Морлънд изчезна под арката, украсена с панделки и коприна.

Едва забележима усмивка играеше по устните на херцогинята, когато Тони се смеси с тълпата, отрупана със скъпоценности. Искреното й желание бе наистина да извърши чудо тази нощ. Те двамата очевидно бяха влюбени.

А какво по-хубаво занимание от това, да предизвиква срещите им, докато осъзнаят, че са създадени един за друг?