Кристина Скай
Перлата на любовта (43)

43.

Два часа кръстосва долината, но не намери никаква следа от ездачите. Дълбоко в себе си Морлънд призна, че не бе и очаквал да намери.

О, да! Биваше си ги тези мъже. Дори някакъв инстинкт подсказваше на Морлънд, че са по-добри, отколкото предполага.

Когато два часа по-късно отново премина по чакъла на алеята, лицето му бе много сериозно, защото се тревожеше дали може да осигури безопасност за Чеси дори тук, в Севъноукс.

Елспет го чакаше пред конюшнята.

Слизайки от Джупитър, той метна юздите към един от конярите и взе момиченцето на ръце.

Лицето на детето бе пребледняло. Този път то не се усмихна.

— Тя… Тя ще умре ли? Като всички?

— Да умре ли? Разбира се, че няма. Кой ти е наговорил такива глупости?

— Видях кръвта. А след това за… затвориха вратата и не ме пуснаха да вляза. Няма защо да ме лъжеш, чичо Тони.

— Не лъжа. Мис Камърън няма да умре, Елспет! Тя просто си е наранила глезена и трябва да си почива няколко дни.

Като че ли не успя да я убеди, защото очите й продължаваха настойчиво да го гледат.

Тогава се реши. Мислеше да поизчака, но може би така бе по-добре. Бавно приседна на ниската тухлена стена пред конюшнята и настани Елспет в скута.

— Мога ли да ти поверя една тайна, пакостнице?

Сините очи се разшириха.

— Смятахме да ви кажем по-късно, но… Ами виждаш ли, мис Камърън и аз ще се женим. Съвсем скоро и то тук, в Севъноукс. А сега трябва просто да ми повярваш, като ти казвам, че само си почива, а не е болна. Нали искаш да изглежда добре за сватбата?

Устните на Елспет потрепериха.

— О-о-о… — промълви тя едва-едва. — Колко… Колко хубаво. Дже’ъми и аз ще можем ли да идваме на гости? — попита тя с копнеж. — От време на време. Ако нямате ни… нищо против.

— На гости ли! — Морлънд хвана личицето й в ръце. Постара се да говори спокойно, докато вътрешно бе бесен от гняв — гняв към порочните, безотговорни родители, които бяха оставили това дете толкова несигурно в бъдещето си. — Скъпо, глупаво момиче, вие не само ще ни гостувате. Вие ще живеете с нас тук, в Севъноукс. А понякога и в Лондон. — След това се намръщи. — Освен ако не искате?

— Да не искаме да живеем с вас? — Елспет се хвърли на врата му и го стисна с цялата сила на своите пет годинки. — О, чичо Тони! Така ли ще бъде? Наистина?

— Разбира се, пакостнице.

— Ще бъдем много, много послушни. Няма да тормозя готвачката и ще се мия и зад ушите. Ще си казвам молитвата всяка вечер. Дори Доли ще слуша! Няма да бъдем непра… непоправими никога вече. Дори да върнеш ужасната мис Туитчет. Обе… Обещавам!

Тони се усмихна.

— Никога повече мис Туитчет. Ще намерим друга мис, наистина добра. Това пък аз ти обещавам.

Внезапно Елспет се намръщи.

— Ами… Дали ще има място за още един, чичо Тони?

Графът на Морлънд, герой от Бадахос и Саламанка, едва не се задави, чудейки се какво ли още ще му дойде до главата.

— Още един ли? Кого имаш предвид?

— Ами може ли и Наполеон да дойде? Няма да яде много, честна дума. А е и толкова чист. За жаба, имам предвид.

Морлънд прикри усмивката си.

— Предполагам, че ще можем някак си да го настаним — увери я той ласкаво. — Стига да е много чист.

— О, чичо Тони! Благодаря ти. Благодаря ти. Благодаря ти.

Неочаквано храбрият войник от битките по Пиренейския полуостров с изненада усети, че е готов да се разплаче, озовал се отново в прегръдките на детето.

* * *

За голямо облекчение на Тони Чеси спа целия следобед. След като се върна, той на няколко пъти проверяваше как е, и всеки път я намираше заспала. Изпитваше леки угризения заради лауданума в шоколада, но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че иначе нямаше да се задържи в леглото.

А Тони искаше тя да бъде в къщата, в безопасност, където той и Джейми можеха зорко да бдят над нея.

Беше допуснал Елспет в стаята само веднъж, за да се увери малката, че мис Чеси просто спи. Момиченцето дълго бе изучавало Чеси, преди да се обърне към Тони.

— Сега вече ти вярвам — заяви то сериозно. — Тя е… много красива, нали? Дори когато спи.

— Така е, пакостнице. И ти също.

Елспет се изчерви от удоволствие, а след това с весели подскоци напусна стаята, изгаряща от нетърпение да съобщи страхотната новина на надутия си брат.

Докато Морлънд вървеше след нея, се чу тропот от конски копита по алеята.

— Кой ли може да бъде — промърмори той, затвори вратата към стаята на Чеси и кимна на Камърън, който пазеше отпред, седнал на стол, и внимателно преглеждаше поредния брой на „Ройъл Джеолоджик Сосайъти“.

Няколко минути след това Морлънд разбра, че са пристигнали виконт Рейвънхърст и шумната му съпруга да му поднесат поздравленията си за предстоящата сватба.

Морлънд бе поразен.

— Но откъде…

Изцапано лице се появи на прозореца на каретата.

— Здравейте, гос’дарю! Надя’ам се, че нямате нищо против. Тоз ми ти тук благородник все разпитваше къде вие и младата госпожица сте отишли. Кат каза, че ви е приятел реших да му съобщя.

— Ти? А откъде знаеше ти намеренията ми?

— У-ф-ф! Т’ва пък изобщо не ме затрудни! Само слушах к’ви нареждания давате в конюшнята. Ама наистина трябва да внимавате къде к’во приказвате, гос’дарю. — Той се загледа в голямата къща и очите му се разшириха. — По дяволите! Значи това е Севъноукс? Хич не е чудно, че бързахте да се приберете.

Морлънд внимателно изучаваше момчето. Може би това ново развитие на нещата не бе чак толкова лошо. Имаше нужда от хора и се бе разпоредил да му изпратят няколко души от селото, на които можеше да разчита. Но не знаеше колко време ще продължи това. Сега поне старият му приятел Рейвънхърст бе тук и можеше да бди за Чеси. А изцапаният, изобретателен Барнаби чудесно щеше да наглежда децата.

— Е, добра услуга си ми направил, млади момко. Поне така си мисля. Защо не влезеш вътре. Ще се погрижа готвачката да ти даде да хапнеш. Не вярвам да си ял.

Момчето поклати глава.

— Много малко. Бих могъл да изям цял кон!

— Съмнявам се, че мисис Сибли разполага с конско, но съм сигурен, че все ще измисли нещо.

Морлънд повери момчето на чакащия на вратата прислужник, който неодобрително огледа мръсното му лице, а после двамата изчезнаха по посока на кухнята.

Виконтът замислено наблюдаваше Тони.

— Не бих казал, че се радваш на пристигането ни, Морлънд. Да не би да сме дошли в неподходящ момент? Когато момчето ни разказа за твоите планове Тес… Ние…

Съпругата му се появи на вратата на каретата и го прекъсна:

— Не. Признай кой е виновен, любов моя. Единствено аз. Не мога да мигна, докато не разбера дали наистина галеникът на жените най-после е попаднал в капана на брака.

— С други думи, искаш да знаеш дали съм женен?

— Разбира се. — Виконтесата му хвърли въпросителен поглед. — Е, си ли?

Морлънд въздъхна.

— Не съвсем. Мога да добавя — независимо от всичките си усилия. — Прокара ръка през косата си. — Кашата е неописуема. Всъщност доволен съм, че дойдохте. Но нека влезем вътре, за да го обсъдим, а? Доста е… оплетено.

* * *

— Не са били бракониери, така ли? — Лицето на виконта бе замислено, когато няколко минути по-късно поемаше чашата червено бургундско вино от Морлънд.

Слънцето нахлуваше през френските прозорци, които гледаха към ширналите се зелени морави. В далечината сребърната ивица на морето леко проблясваше. Гледката бе безкрайно спокойна и изключително красива.

И затова странно контрастираше със зловещия опит за убийство, който Морлънд току-що бе описал.

— Ни най-малко. В Севъноукс нямаме бракониери от години. Още на времето баща ми започна да разпределя дивеча съгласно официалното споразумение с персонала. Не, онези двамата не бяха бракониери.

— Излиза, че навреме сме пристигнали — отбеляза Рейвънхърст. — Какво искаш да направим?

— Нищо засега. Просто си дръжте очите отворени. И не желая Чеси да научи повече от това, което вече знае. Само ще се тревожи.

Виконтесата се готвеше да каже нещо, но многозначителният поглед на съпруга й я принуди да замълчи. Тъй като забеляза, че графът копнее да поговори насаме с приятеля си, Тес съобразително стана.

— Не се съмнявам, че предпочитате да съм в Джерико. И нищо чудно, като се има предвид как изглеждам след пътуването.

Морлънд взе ръката й и я вдигна към устните си.

— Тес, изглеждаш великолепно, както винаги.

Зад гърба им виконтът сухо се изкашля.

— Съжалявам, че трябва да прекъсна флирта ти, стари обеснико, но наистина ми се иска да махнеш лапите си от съпругата ми.

Тес се засмя.

— Хич не му обръщай внимание, Тони. Отегчен е до смърт, откакто се върнахме в Лондон. Това излизане от града просто беше необходимо. Но аз кога ще се запозная с нея? С Чеси, искам да кажа.

— Сега си почива. Куршумът не е засегнал костта, слава Богу, но все пак е добре да остане в леглото ден-два. Обещавам ти, че ще те представя при първа възможност.

— Ще настоявам да изпълните обещанието си, милорд. А сега, защото и двамата горите от желание да ви оставя сами, трябва да го направя. — Тя се усмихна дяволито. — Май ще потърся онзи младеж и ще видя какви пакости можем да извършим. Умирам да създавам тревоги:

След като тя напусна стаята, Рейвънхърст се облегна в стола и събра върховете на пръстите на ръцете си.

— А сега най-добре отново ми разкажи всичко, приятелю. И този път не изпускай най-ужасните моменти.

* * *

Здрачът се бе спуснал над долината, когато Чеси започна да се мята в съня си под влияние на лауданума. Въртеше се неспокойно, а в съзнанието й се мяркаха сцени от живота във висшето общество, ехтяха писъци, когато мъже на коне се появяваха в залата за танци с насочени за стрелба пушки.

Стаята бе потънала в мрак. Самотна свещ гореше на позлатената масичка до леглото.

Нахлувайки през отворения прозорец, вятърът бавно люлееше тежките завеси.

И ненадейно се чу едва доловимо изскърцване.

На стената до камината се разкри тесен процеп и в него се появи неясен силует. За секунда светлината на свещта освети гъста, тъмноруса коса.

Но Чеси, потънала в трескав сън, не забеляза нищо. Дори когато силуетът приближи до леглото, тя не се разбуди.

— Възхитителна. И по-изкусителна, отколкото си представях.

Ръцете му се спуснаха и погалиха нежната кожа над дантелата на пеньоара.

— Да, наистина е прекрасна. Луиза ще се пръсне от завист.

При лекия му допир устните на Чеси трепнаха и тя неспокойно се обърна.

Мъжът не откъсваше дълго време поглед от нея, а очите му бяха студени и бездушни. След това отново я докосна. Този път по стегнатите румени възвишения, които напираха под прозрачната дантела.

Бавно ги обви с ръце, галейки ги с хладнокръвна наслада.

Усети как това породи желанието в нея и това също го развесели.

— Забавно! — Андрю Лангфорд, от плът и кръв, граф на Моруд, сви устни в тънка усмивка. — И този път, мили братко, възнамерявам да доведа започнатото докрай.

* * *

Съобщението пристигна малко след зазоряване.

Морлънд точно заспиваше след поредното дежурство пред вратата на Чеси, когато Джеймс Камърън потропа на вратата.

Лицето на възрастния мъж бе разтревожено.

— Един от слугите току-що пристигна от Дедхам в Есекс. Открили са двама мъже, които отговарят на описанието. Съдия-следователят, мистър Бъкстед, ги е задържал, докато пристигнеш. Но предупреди, че не може да ги държи дълго, без официално да бъдат обвинени.

Морлънд отметна завивките и започна трескаво да се облича.

— Двама ли каза? Какво са отговаряли при задържането?

— Обикновените изявления, според слугата. — Камърън изглеждаше несигурен. — Да дойда ли с теб? Този Рейвънхърст ми изглежда оправен и можем да го оставим да наглежда нещата тук, ако желаеш да те придружа.

— По-добре — не. Рейвънхърст не познава толкова добре имението, колкото ти.

Камърън кимна угрижено.

— Точно така се надявах да ми отговориш.

— Доколкото разбирам, ти и Елизабет още не сте й съобщили.

Камърън поклати глава.

— Решихме да изчакаме. — Изглеждаше притеснен. — Оставихме го за по-късно.

Морлънд бързо се дооблече и прибра нещо в някаква кожена торба. На вратата се извърна.

— Погрижи се херцогинята и децата да не се замесват в тази история, Джейми. Разполагам с един находчив помощник, който в определени случаи ми е правил услуги в Лондон. Можеш напълно да разчиташ на него.

— Ще ги държа всичките изкъсо, не се безпокой за нас тук.

Съзирайки сериозното изражение на Камърън, Морлънд си даде сметка, че по свой начин Камърън е не по-лош войник от него. Инстинктът му подсказваше, че може спокойно да му повери защитата на хората и дома си. Морлънд само се молеше инстинктът да не го подведе.

— Рейвънхърст и аз ще бъдем в странноприемницата „Кингс Армс“ в Дедхам, ако имате нужда от нас. Би трябвало да се върнем до пладне. Ако се появят някакви трудности, изпратете да ни повикат.

Камърън отиде до вратата и постави ръка на рамото на Морлънд.

— Не се тревожи, момчето ми. Ще я пазя, обещавам ти.

* * *

Някъде между сънищата и поредното пробуждане той отново се появи. Ръката му я погали по бузата, а след това леко я разтърси.

— Чеси, събуди се. Важно е.

Тя отвори очи. Той държеше свещ, чиято светлина се отразяваше в бронзовата му коса.

— Т… Т-они? Какво…

— Нужна ми е помощта ти. Събуди се, скъпа. Тя премигна, докато проумяваше какво й говори.

— Помощ ли? Каква… О, не… Не са…

Лицето му бе сериозно.

— Страхувам се, че става дума за… Елспет. Случи се нещо неприятно. Иска да те види.

Чеси седна в леглото, лицето й пребледня.

— Елспет? — повтори тя тихо. После бързо се изправи на крака. — Ей сега ще се приготвя. — Обърна се и започна да съблича нощницата си.

Заета изцяло от заниманието си, тя не забеляза как сините очи следяха движенията й — алчни и много студени.

* * *

Морлънд и Рейвънхърст преминаха през дървения мост на заспалия Стур и с тропот навлязоха в Дедхам. Прекосиха бързо градчето, избягвайки идващите им насреща карети и файтони, подминаха църквата със заострената кула, мелницата и старата дървена странноприемница.

Облаци прах се издигаха около тях, когато Морлънд се обърна към приятеля си.

— Ето го, от другата страна на улицата. Съдията е казал, че ще ме чака там.

Рейвънхърст кимна към Морлънд, който скочи от коня, и го увери:

— Ти върви. Аз ще се погрижа да приберат конете. Морлънд влезе в „Кингс Армс“ и откри, че предната стая е празна. Както фоайето и трапезарията.

— Съдържателю! — провикна се той, отваряйки вратите към няколко други стаи, които също се оказаха празни.

Някъде отзад се отвори врата. Нисък, плешив мъж с изцапани с брашно ръце се завтече по коридора.

— Аз съм ханджията и Самюел Джоунс е името ми. А вие какво желаете?

— Съдията… Къде е съдия-следователят?

— Съдията?

— Побързай, човече. Няма време за губене!

Ханджията почеса лъскавото си теме, оставяйки бели отпечатъци.

— Преподобният Бъкстед, него ли имате предвид?

— Точно така. Къде е?

Ханджията изглеждаше изненадан.

— Не че искам да ви противореча… милорд — макар и със закъснение, ханджията бе разпознал графа на Морлънд, — но май друг съдия търсите.

— Какво говориш, човече? Къде е Бъкстед?

Объркан, ханджията поклати глава.

— Преподобният Бъкстед е на легло с болни гърди от шест месеца. Не, милорд, той не може да се занимава с никакви спешни дела сега. А сигурно още дълго време занапред.

Морлънд застина, долавяйки първите признаци на измамата.

— Ами ковачът? Ковач, който има подходящо мазе, където да се държат престъпници?

— Ковач ли? Че Дедхам няма ковач вече пета година. Откакто Такстън и двамата му сина се решиха и заминаха за Америка. Но защо…

Морлънд не дочака да чуе въпросите му. Всичко е било планирано, осъзна той, много внимателно нагласено, за да не бъде в Севъноукс, когато…

Изруга дълго и цветисто и изтича на улицата.

Но имаше ужасното предчувствие, че вече е прекалено късно.

* * *

Двамата не срещнаха никого на излизане от къщата, тъй като едва зазоряваше.

— Какво й е станало? — питаше Чеси разтревожено. — Пак ли някои от нейните кошмари?

Мъжът до нея я погледна косо.

— Значи ти е разказала за тях? Сигурно много държи на теб.

— Имаше нужда да поговори с някого, а аз просто се оказах подръка.

— Ясно. — Погледна я навъсено. — Не можеш ли да вървиш по-бързо.

Чеси прехапа устни, защото глезенът ужасно я болеше.

— Разбира се. Но къде е тя?

Нейният придружител я хвана за ръката и й помогна по стръмнината.

— В една стара овчарска колиба от другата страна на долината. Винаги е обичала старата мелница и поляната с лалета отпред. Очевидно е била разстроена и се е опитала да избяга. След това, в тъмното, е паднала… — Той въздъхна и я потупа по рамото. — Докторът е вече там, но… е по-добре да побързаме — довърши той сухо.

— И Джеръми ли е там?

— Джеръми ли? Разбира се. Той я откри.

— Горкото дете. — Чеси изтръпна, препъвайки се в оголен корен на дърво.

Морлънд я стисна по-здраво, принуждавайки я да бърза напред. В другия край на моравата се появи слуга. Морлънд внимателно го проследи с поглед, след което посочи с глава по посока на къщата.

В този момент Чеси се сепна. Някакъв недоловим плах глас дълбоко в нея й прошепна, че нещо не е наред. В същото време някои неща потвърждаваха и засилваха това усещане. Начинът, по който я бе погледнал, косо и безизразно. Начинът, по който ръката му стискаше нейната — силно и властно. Устните му — стиснати и безжизнени.

В следващия миг откъм къщата зад гърба им дочу вик.

— Чеси, недей!

Тя се извърна и се намръщи, когато видя баща й да тича по моравата.

— Татко? Защо…

Силни пръсти се впиха в ръката й. В следващия миг бе повлечена напред.

— Какво правиш? Защо…

И тогава прозрението я зашемети, сякаш в гърдите й се заби леден къс желязо.

— Ти… Ти не си Тони. — Тя преглътна, докато разбърканите парченца от мозайката се подреждаха в съзнанието й. — О, Божи, ти си другият. Ти си неговият…

— Брат-близнак — довърши той вместо нея. — Андрю Лангфорд, граф на Моруд. — Тъмнорусите вежди се вдигнаха нагоре. — Поздравления, скъпа моя. Чудех се кога най-после ще се досетиш. Не знам дали да съм поласкан или обиден, че ти трябваше толкова много време. Брат ми и аз доста си приличаме, това е вярно, но все пак… — Той сви рамене и грубо я придърпа по неравния терен.

Почти бяха в края на моравата. Пред тях, стръмно нагоре, се простираше гъстата, смълчана гора. Зад гърба си Чеси чу баща й да вика, а слугата, запъхтян, тичаше тежко след тях.

Чеси бързо разучи възвишението от лявата си страна, групата от върби с ниско висящи клони от дясно.

Да, мястото бе подходящо.

Тя се съсредоточи и регулира дишането си, подготвяйки се за нападение, когато мъжът до нея грубо се изсмя.

— Не се опитвай, скъпа. Дори не си го мисли. Защото Елспет и Джеръми наистина са в овчарската колиба. Готови са да последват скъпия Тони къде ли не. Но една думичка от мен и те ще… — Той сви рамене. — Е, да кажем, че няма да е приятна гледка.

— Ти… Животно такова! Изрод! Това са твоите деца!

— Може би. Разбира се, със съпруга като моята никога не можех, да съм сигурен. — След това гласът му стана груб. — Побързай, да те вземат дяволите!

Изведнъж Чеси разбра защо е така припрян.

— Ти се страхуваш, нали… Страх те е, че той ще ни открие. — Тя се стегна и се опита да се отскубне. — Къде е той? Какво си направил?

— Загрижеността ти за Антъни е трогателна — отбеляза похитителят й студено. — Но в този момент скъпият ми брат броди по улиците на Дедхам, търсейки двамата мъже, които почти ви убиха вчера, на път за Севъноукс. — Той се изсмя зловещо. — Жалко, че няма да ги намери. Нито в Дедхам, нито другаде на тоя свят. Те вече не ми бяха нужни, след като се провалиха, разбираш ли?

Чеси усети ледени окови да се затягат около сърцето й. Какво още по-ужасно можеше да измисли това чудовище?

Стараеше се да запази спокойствие, да предвиди каква следваща лудост може да му хрумне.

Мъчеше се да не мисли за двете изплашени и безпомощни деца, държани някъде горе из хълмовете.

Концентрирай се. Тъмнокоса. Заучените движения изскочиха в паметта й. Кръглото лице на учителя Танг изплува пред нея.

Наведи се дълбоко. Задръж дишането си и не се противопоставяй на нищо. Наведи се. Отдай се. Така ще бъдеш непобедима.

Направи го. Съсредоточи се ниско долу, към пъпа си, след това още по-надолу, покрай коленете и до самата земя под краката си.

И докато правеше това, усети как се изпълва със сила.

Когато пристигнаха в колибата, Чеси знаеше, че е готова.

* * *

Попаднаха на безжизненото тяло на Джеймс Камърън на няколко крачки навътре в гората. Веждите му бяха облени с кръв, изтекла наскоро, защото беше ярка и още несъсирена.

— О, не… — Морлънд се плъзна от Джупитър и потърси пулса.

Рейвънхърст скочи долу до него.

— Боже Господи, да не би…

— Още е жив, слава Богу. — Морлънд взе изцапаната с кръв глава на Камърън в скута си и се наведе ниско. — Чуваш ли ме, Джейми? Какво стана?

Белокосият мъж се раздвижи и леко простена. Миг след това отвори очи.

— Ти? Наистина ли си… — Очите му се преместиха върху Рейвънхърст. Доволен от видяното, той преглътна и направи нов опит да заговори. — Той дойде… Скоро след като вие тръгнахте. Трябва да я е подмамил.

Сърцето на Морлънд се сви. Усети гневът да се надига в него.

— Чеси?

Камърън кимна.

— Видях ги… Опитах се да извикам… След това онзи проклет слуга ме блъсна откъм гърба. Завърза останалите в къщата.

— Накъде я поведе? — Гласът на Морлънд бе твърд като кремъка на Съфък, проблясващ по тъмните хълмове.

— Някъде натам… Нагоре… — Камърън едва успя да посочи с ръка на север. — Не успях да видя добре…

Морлънд нежно отпусна главата на мъжа върху тревата.

— Помогни му да стигне до къщата, Дейн. Аз ще ги последвам.

— Кого? Извинявай, Тони, но нищо не разбирам. Кого точно ще последваш?

— Брат си. Проклетия си брат-близнак. Андрю е отвлякъл Чеси. — Изправи се на крака в момента, когато гласът на Камърън се надигна в гневен протест.

— Какво има, Джейми?

— Вни… внимавай, момчето ми. Той… — Възрастният мъж преглътна.

— Той какво?

— … ги държи. Не само Чеси. Той… взе и децата.