Кристина Скай
Перлата на любовта (39)

39.

— Жената пребледня.

— Да… Да й кажа? Че съм й майка?

— Разбира се.

— Просто ей така: „Здравей, скъпа моя. Съжалявам, че ме нямаше, но ето че се върнах, и всичко отново ще бъде чудесно.“ О, Амелия… Просто не мога!

Херцогинята на Кранфорд изсумтя.

— Лизи Гранвил, къде е смелостта ти? Тя те крепеше в миналото, преди да дойдеш при мен. А тогава бяха лоши времена наистина. Не ми се вярва, пък и не е редно, че не си си давала сметка, че един ден ще се стигне до това положение.

Жената със сините очи — същите като тези на Чеси — въздъхна.

— Вероятно е така. Но не сега… Не още… — Тя се обърна с лице към херцогинята. — Тя е толкова красива, Амелия. Тя е… всичко, което аз не съм. Не успях дори да издържа на силното негодувание на баща си.

— Имаше причини за това, доколкото си спомням. Майка ти бе много болна, а баща ти не желаеше да й осигури грижите, от които се нуждаеше. Не че съм изненадана. Старият Гранвил бе едно студенокръвно парвеню — довърши тя навъсено.

Елизабет Гранвил се изправи и започна да се разхожда из стаята, стискайки здраво дантелената кърпичка в ръце.

— Но Франческа би… Дори да й кажа, това едва ли би променило нещата? В нейния живот няма място за мен. Нито в неговия.

— Още го обичаш, нали?

Тъмнокосата жена застина на място.

— Да го обичам?

— Не го увъртай. Отговори на въпроса!

— Ами… Да… — пророни тя. — По съвсем платоничен начин, разбира се. Би било хубаво отново да бъдем приятели.

Херцогинята изсумтя, с което изрази отношението си към подобна идея.

— Добре. Ще изчакам до утре вечер. След това ще им кажа; независимо дали искаш или не. Ясна ли съм?

Компаньонката едва бе чула думите. Тя се взираше през прозореца навън, към тучната природа на Есекс, осветена от пълната луна, която проблясваше през гонените от вятъра дъждовни облаци.

— Винаги е бил красив… Още е, не мислиш ли? И забеляза ли как добре се справя с децата? Трябва да е бил чудесен баща на… на нашето дете. — Пръстите на Лизи мачкаха муселиненото перде. — Франческа… Скъпата малка Франческа със заразителния смях и пълните бузки. И онази чаровна трапчинка… От какво съм се лишила… Все неща, които не могат да се върнат обратно. О, Амелия, каква глупачка съм била…

В следващия миг тя облегна чело на стъклото на прозореца и започна да плаче с разтърсващи, приглушени ридания.

Нито една от тях не забеляза, че паянтовата врата не бе издържала напора на вятъра и сега бе леко открехната.

* * *

Отвън в коридора графът на Морлънд се облегна на стената.

Беше невъзможно.

Беше невероятно. И все пак… Бе чул всичко със собствените си уши — заплахата на херцогинята, отговорите на нейната компаньонка.

Елизабет Гранвил. Съпругата на Джеймс Камърън.

Майката на Чеси Камърън.

И какво, за Бога, трябваше да направи сега? Херцогинята бе права. Чеси трябваше да научи истината. Но как да й съобщи всичко, без да я нарани?

Не, най-добре да се вслуша в съвета на херцогинята и да види какво ще донесе утрото. Тогава може би, ако жената все още не беше взела решение…

Шум зад гърба му накара Морлънд светкавично да се завърти със свита в юмрук ръка. Навсякъде му се привиждаха пратеници на Триадата, с черни маски или безмилостни разбойници, решили да отвлекат Чеси.

Но се оказа мъж. Висок, с рошава посребрена коса и измъчено лице. Лице, бяло и изопнато, лице на човек, видял призрак.

Точно това, което по някакъв начин се бе случило с Джеймс Камърън.

Бе видял призрака на собственото си минало — призрака на жената, която винаги бе обичал, на майката на неговото дете.

— Тя… Тя е жива! О, Боже! След всичките тези години. — Той гледаше Морлънд напрегнато, със странно замаяни очи. — Ти… Ти чу, нали?

Морлънд кимна.

— Елизабет… Лизи… — Прекара пръсти през очите си, а раменете му се отпуснаха. — Как е могла да постъпи така с мен? С нас? — Беше блед, разтърсен до дъното на душата. — Мислех, че е умряла. Сигурен бях. По дяволите, трябваше да нахлуя вътре и да…

— Ела, човече. Трепериш като лист. Не си в състояние да се срещаш с когото и да било в момента. Не съм сигурен, че и аз бих могъл. В стаята си имам една бутилка сносно вино от Мадейра и мисля, че е настъпил идеалният момент да я отворим. — Тони внимателно затвори вратата на херцогинята, след което хвана Камърън подръка и го поведе към стаята си.

— И докато се подкрепим, най-доброто ще бъде да ми разкажеш всичко, което старателно криеше от Чеси — за Триадата.

— Дойде ни като гръм от ясно небе. И двамата не го очаквахме Предполагам, че понякога се случва така.

Двамата седяха с изпружени крака пред огъня, който ханджията току-що бе запалил в стаята на графа. Бутилката бе преполовена.

Камърън говореше тихо и бавно.

— Оженихме се с помощта на баба й. Елизабет бе прелестна в края на краищата и само твърдоглавието баща й пречеше да се съберем. Мисля, че не можеше да се примири с мисълта да се раздели с дъщеря си, която му вършеше чудесна работа като слугиня. Защото той я третираше като слугиня. Ако не бе тя, кой може да каже колко дълго щеше да живее майка й? — Въздъхна, втренчил поглед във виното. — От начало до край бе една невъобразима каша. И въпреки всичко двамата успяхме да откраднем малко щастие, нищо, че бе съвсем за кратко.

Изведнъж Морлънд се навъси. Бе доловил някакъв шум — дали не бе изскърцал дъсченият под навън в хола? Вдигайки пръст до устните си, той мълчаливо се промъкна до вратата и внимателно я отвори.

Коридорът бе пуст. Сенките и отраженията на светлината на двете свещи танцуваха върху стената.

С решително изражение Морлънд пристъпи надолу по коридора и хвана дръжката на вратата към стаята на Чеси.

Бе заключена, точно както бе наредил. Същото бе и с вратата на децата.

Пред вратата на херцогинята той се спря и се намръщи. Лекичко почука.

— Ваша светлост?

Херцогинята се появи с разтревожено изражение на лицето.

— Всичко наред ли е? Чеси…

— Това искам да проверя. Ако нямате нищо против. — След кимването на херцогинята той се запъти към съседната стая. Елспет и Джеръми спяха дълбоко, завити до брадичките. Морлънд леко открехна вратата към стаята на Чеси.

Тя лежеше с буза върху чистото, спално бельо, а косата й бе като тъмен ореол около главата. Ръцете й бяха свити и лежаха до брадичката. Изглеждаше пленителна, деликатна и много красива.

Морлънд отмести една тъмна къдрица от бузата й и я целуна нежно по слепоочието. Тя лекичко се размърда, след което въздъхна.

Но когато се върна в стаята на херцогинята, лицето му бе свъсено.

— Дръжте вратата затворена и пуснете резето. След всичко, което се случи днес следобед, не мога да позволя никаква небрежност.

Херцогинята кимна разбиращо.

Морлънд изчака да чуе звука от пускането на резето, след което се обърна и се върна в стаята си. Очите му бяха сериозни, докато пълнеше чашата си.

— Откри ли някой?

Морлънд сви рамене.

— Никого не видях. Вероятно е било от вятъра. Тези стари странноприемници са пълни със скърцаща дървения. — С питие в ръка той се върна на мястото си пред огъня. — Докъде бяхме стигнали? А, да, описваше прибързаната ви женитба. Какво стана тогава? Какво ви раздели?

— И всичко, и нищо. Животът. — Камърън се намръщи. — Почна се от детето. Бях довел Лизи в Макао, за да започне наново. Вече имахме Чеси — възхитителна и здрава, както може да бъде само едно дете. Лизи се бе измъчила през първата година, затова наех китайска бавачка. Но Лизи не я искаше и все се сърдеше. По същото време получихме вест, че в Англия състоянието на майка й се е влошило.

Той въздъхна, взирайки се в питието.

— Новината дойде в лош момент за нас. Едно нещо влечеше второ. Една караница прерастваше в друга. Сега си давам сметка, че отчасти вината е била и моя. Всичко там бе толкова трудно за нея. Дори не подозирах колко трудно, докато… — Той мрачно разклати чашата. — Получихме писмо от баща й, че майка й е на смъртно легло. Едва по-късно научих, че е приложил пари за билет обратно до Англия.

Пръстите на Камърън побеляха върху гърлото на кристалната гарафа. В този момент изглеждаше доста остарял, а едрото му тяло сякаш се бе смалило.

— Не помня всичко, което й наговорих, но помня, че й казах, че ако ме напусне, няма да я приема обратно. И че Чеси ще остане при мен, защото не съм сигурен как баща й ще се отнесе с детето. Беше я обявил за копеле, тъй като женитбата ни не била законна, което, разбира се, не отговаряше на истината. — Тихичко изруга. — Страхотно се скарахме. И двамата си наговорихме какво ли не. И то все неща, каквито всъщност не мислехме. Но вече бе късно… Тя замина. — Очите му се навлажниха, докато съзерцаваше огъня. — Повече не я видях. Нито веднъж до днес, когато стоеше зад херцогинята, скрита от толкова плътен черен воал, че дори не я разпознах. Повече от двадесет години…

— И си нямал никаква представа, че е тук, че живее при херцогинята?

— Не, разбира се. Направих запитвания в Макао и Калкута, но тя си бе купила билет под друго име. След завръщането си в Англия вероятно е живяла много потайно, почти като отшелница, при херцогинята. Аз… я издирвах, но без никакъв успех. Няма нужда да добавям, че баща й не ми помогна ни най малко, а майка й бе вече мъртва.

Морлънд поклати глава.

— Аз самият нищо не знам за тази жена, а всъщност съм живял по-близо до нея от теб. Боже, познавам херцогинята още от времето, когато съм бил в пелени, а май не съм виждал тази нейна компаньонка повече от половин дузина пъти. Амелия и думичка не е проронвала за живота си.

Камърън завъртя чашата си.

— Е, това е. Цялата глупава, проклета история. Постарах се да възпитам Чеси добре, така както Лизи би искала. Е, вярно, доста пътувахме и тя не получи дрънкулките, на които повечето момичета се радват, но…

Той погледна Морлънд с настоятелна молба в очите.

— Не е била нещастна с мен, нали? Чеси наистина ли е била щастлива… е щастлива… от живота, който водехме?

Морлънд се взираше в играта на огъня с намръщено лице.

— Опасявам се, че ще трябва на нея да зададеш този въпрос, Джеймс. Но едно знам със сигурност. Трябва да научи за майка си. Напълно съм съгласен с херцогинята.

— Разбира се. Ще говоря с Лизи още утре. А след това ще трябва да съобщим на Чеси. Най-добре — заедно.

Двамата мъже седяха пред огъня, чийто пламъци очертаваха с танца си от бронз и сенки лицата им. Всеки премисляше превратностите на съдбата и бъркотията, която ги очакваше на следващия ден.

— Още не си обяснил останалото от тази каша. За бягството си от похитителите. Триадата бе все пак, нали? Както предполагаше Чеси?

Камърън кимна.

— Не че го подозирах отначало. Беше дяволски объркано, уверявам те. Отнасяха се с мен сякаш съм безмозъчна кокошка и ме захвърлиха във вонящ трюм заедно с още стотина окаяници. Измина цяла вечност, преди да спрем на някакъв док, а след това друга вечност, преди да разбера, че сме в Англия, пуснали котва в старата Темза.

— Съжалявам, че лично не можах да помогна за твоето освобождение, но трябваше да се погрижа за безопасността на Чеси. Хората на Уелингтън обаче доста бързо се справиха.

Камърън се усмихна.

— Доста доволен бях, когато ги видях. Великият мъж е все така дързък. Но откъде знаеха къде ме държат? Сигурно има стотици кораби, пуснали котва в Темза.

— Заловихме един от Триадата. — Гласът на Морлънд стана суров. — Той… проговори.

— Е, мога само да благодаря на небесата за това. Дочувах откъслечни разговори долу, в трюма. Триадата е възнамерявала да използва книгата със същата цел като теб. Надяват се че императорът ще разреши тайните им обреди, ако му дадат такъв ценен дар. Но преди три месеца книгата изчезнала. — Камърън изпитателно се загледа в Тони. — Твоя работа ли е?

— Все още са ми останали няколко хитринки, Джеймс.

— Много умно от твоя страна. За жалост Триадата никак не ме харесва. Когато скъпоценната за тях книга изчезна, решиха да използват Чеси, за да я открие. Знаеха, че е била обучавана в Шао Лин и решиха, че е идеална за целта. Особено, когато научиха, че книгата е донесена тук, в Лондон, където едва ли биха могли да действат незабелязано. — Камърън енергично разтърка врата си. — Но докато не открия книгата, животът на Чеси продължава да е в опасност.

— Какво толкова могат да направят? Ние сме в Англия, човече, не в Азия!

— Не ги познаваш, Тони. Те са безкрайно предани и превъзходно обучени. Повярвай ми. Няма да се откажат, докато не открият книгата — или ще умират… и пак ще опитват.

Морлънд тихичко изруга.

— Не дочу ли да коментират кой притежава проклетата книга?

— Някакъв англичанин. Това е всичко, което знаят.

Морлънд потисна една ругатня.

— Значи сме точно там, откъдето започнахме?

— Не съвсем. Имам човек, който през цялото вре ме е държал Чеси под око и на когото вярвам като на себе си. Той отплава с нея и Суидин за Лондон. Двамата не подозираха за неговото присъствие, разбира се.

Морлънд рязко се изправи от стола.

— Той?

— Възпитаник, като нея, на Шао Лин. Войн с умения дори по-добри от нейните. С френска и шотландска кръв и в същото време — от рода на принцовете на Манчу. Името му е Макинон, по за по-кратко му вика ме Кан.

Морлънд старателно разглеждаше ръкава на сакото си, откъдето изтръска миниатюрна прашинка.

— Тя… — Тони прочисти гърлото си. — Те били ли…

— Глупак! — Очите на Камърън бяха строги. — От петнадесетгодишна Чеси мисли само за един мъж. За един безразсъден, полудив англичанин, с повече дързост, отколкото разум. — Той предизвикателно се вторачи в лицето на Морлънд. — Не, не са били любовници, разбира се. Доколкото ми е известно, тя го счита за нещо като по-голям брат. Въпреки че той… Понякога си мисля, че…

— Няма значение — сряза го Морлънд доста безцеремонно. — Неговите желания ни най-малко не ме интересуват. Тя е вече моя, чуваш ли? И няма да се откажа от нея. За нищо на света. Заради никого!

По устните на Камърън пробягна едва забележима усмивка. Рунтавата му побеляла вежда се стрелна нагоре.

— Доста интересно.

— Добре, злорадствай, негоднико. Но ще трябва да ме убиеш, за да ми попречиш да се, оженя за нея.

Камърън рязко остави чашата и се задави от мъчителна кашлица.

— Боже милостиви, болен ли си, човече?

По-възрастният мъж сви рамене.

— Нека да приемем, че имам добри и лоши дни. Нищо особено, нали разбираш? Но след всичките години, прекарани на Изток, след тропическата треска… А и сърцето ми никога не е било… — Хвърли кос поглед към Морлънд. — Няма страшно.

Морлънд прокара пръсти през косата си.

— По дяволите, Джейми, защо не ми каза?

— Няма да го споменавам повече, Тони, и очаквам същото от теб. Чеси нищо не знае и възнамерявам нещата да останат такива. Все се опитвах… Искам да е щастлива, да намери дом, който никога не е имала досега, сигурност, която никога не успях да й дам. — Вдигна очи към Тони, сериозни и решителни. — Възнамеряваш ли да й дадеш тези неща?

Морлънд се начумери.

— Знаеш, че е така!

— Чудесно. А… впрочем… Съжалявам, че така се стекоха нещата между нас. Доста ме болеше, когато те принудих да напуснеш Макао.

— Ако наистина е било така, показа го по много странен начин! Само дето не ме пречука, след като ни завари на палубата онази нощ.

Пръстите на Камърън се свиха.

— Сериозно обмислях дали да не те застрелям на място, момчето ми, и нямам нищо против да го призная. Тя бе още дете, а ти мъж с богат опит. Възползва се от нейната невинност, от интимността, която винаги възниква на борда на кораба…

Морлънд замръзна.

— С пръст не бях я докоснал! Боже милостиви, не смяташ, че съм…

— Вече знам, след като премислих. — Камърън скръсти ръце на гърдите си и се загледа в огъня. — Осъзнах, че ще спреш, преди нещата да отидат твърде далеч. Но, по дяволите, щяха да стигнат далеч, рано или късно, ако беше останал. Защото дори аз виждах, че е лудо влюбена в теб, както и ти в нея. Ако не те бях отпратил тогава, трябваше да се ожениш за нея. — Внимателно изучаваше лицето на Морлънд. — Вярно, бе преживял трагедията в Коруня, но имах чувството, че не си съвсем готов за семейство — не и докато Наполеон продължаваше да вилнее на континента.

Морлънд сви рамене.

— Само знам, че изтегли чергата изпод краката ми онази нощ. Така ти унищожи първото щастие, което бях получил от много време насам.

Камърън малко припряно се пресегна и силно стисна рамото на Морлънд.

— Адски съжалявам за това. Мислех… Надявах се да се върнеш, особено след като войната свърши. Имах си начини да те следя. Знаех за Саламанка… За коляното ти…

Лицето на Морлънд стана студено и непроницаемо.

— Хич не ме гледай така. Дълго време се възстановяваше. Да… И това знам. Както и за онази проклета работа с брат ти, тоя негодник, и вятърничавата му съпруга. Налагаше се да знам. Заради Чеси, не разбираш ли?

Дълго време мълчаха. Камърън се бе вторачил в припукващите пламъци, докато Тони се взираше през прозореца навън.

Най-накрая Морлънд остави чашата.

— Според мен вече няма за какво да спорим, освен как да открием книгата и да се отървем от онези нехранимайковци от Триадата.

Очите на двамата мъже се срещнаха.

— Да не мислиш… — започна Камърън.

— … това, което мисля ли? — довърши Морлънд.

Камърън сдържано се засмя.

— За другия мъж? За англичанина?

Морлънд кимна.

— Той е единствената ни следа.

— Ще видя дали мога да науча нещо. Може би той би могъл да ни каже нещо повече за това къде се намира книгата.

— Сам няма да се справиш. А аз няма да се отдалеча от Чеси, докато съществува опасност за нея.

— Чудесно ще се справя и без теб, момчето ми. Бил съм забъркан и в доста по-големи каши. — Камърън се намръщи. — Но пък Чеси не е била замесена.

— Ще се погрижа Уелингтън да бъде уведомен и да получиш толкова хора, колкото ти трябват.

— Благодаря, момчето ми. И не се притеснявай. Все някак ще открия загадъчния англичанин и книгата на насладите.