Кристина Скай
Перлата на любовта (3)

3.

Севъноукс Съфък, Англия

 

Бели облаци плуваха по спокойното синьо небе. Една червеношийка весело писукаше в гнездото си.

Две дебелички изцапани крачета провиснаха от отвора на грубо скованата горска къщичка в съфъкското имение на граф Морлънд.

— Къде е чичо Тони, Дже’ъми? — Гласът беше на пет и половина годишно момиченце, със златисторуси коси и пухкави, омацани бузки. По навик то изпусна „р“ от името на брат си.

Брат й, вече на девет години, й се скара.

— В Лондон, естествено, Елспет. Каза ни, че ще е там до края на месеца. — Стройното тяло на момчето се изпъна и той сви вежди, замервайки един поразен от мълния бук. Грабна камък от купчината до себе си и го хвърли.

Камъкът удари стъблото с глух, отекващ звън.

Джеръми Лангфорд нададе щастлив вик, но мигом го замени с далече по-въздържан възглас, както и подобаваше на достойнството му на осми херцог на Моруд. Та нали той бе господарят на чичовото си имение в негово отсъствие.

— Още колко остава?

— Още две седмици?

Сестра му стисна раздърпаната кукла в скута си.

— Липсва ми — с копнеж каза тя, притискайки куклата към гърдите си.

Брат й, Джеръми Морлънд, скрито въздъхна. Елспет дълбоко преживя случилите се през последната година трагедии. Само за няколко месеца загубиха родителите си при двете злополуки — първата с лодка, втората с карета.

Разбира се, Джеръми бе не по-малко потресен от нещастието, но възрастта му помагаше да не показва болката.

Сестра му нямаше това преимущество. Имаше обаче нещо, което Елспет не знаеше, а Джеръми никога нямаше да забрави. Баща им беше карал каретата мъртво пиян и освен своята, бе причинил смъртта на четиримата си спътници.

Джеръми въздъхна и запрати още един камък. Този път не улучи. Сумтейки раздразнено, се вторачи в сестра си.

— Ще престанеш ли да си смучеш пръста, Елспет? Това го правят само бебетата. Чичо Тони не ти го казва, защото… е, аз не съм толкова възпитан.

Главата на сестра му се отпусна. Сините й като метличина очи се разшириха. Брат й забеляза напиращите сълзи.

— Хайде, хайде, не плачи, глупавичката ми. Допускам, че можеш да си смучеш пръста, когато сме сами. Само… само не го прави пред хората, ясно ли е? Просто… просто не подхожда на сестрата на херцога на Морлънд.

Момиченцето тутакси налапа мръсния си палец.

— Що не? — смънка тя.

— Защото… защото не е, по дяволите! — Мърморейки, той запрати още един камък над пътеката. Този път — право в целта.

Мрачният му израз леко се разведри.

— Нашият чичо Тони ще се ожени ли някога, Джеръми?

Момчето сви рамене.

— Предполагам. Повечето възрастни го правят. — Той замислено заподхвърля камъка в дланта си. — Защо питаш?

— Защото искам нова майка — момиченцето погали с пръсти вълнените рошави коси на куклата. — Искам някой да ме завива нощем и да слуша молитвите ми. Искам някой нежен и добър да ме гушне, когато си ожуля коляното на оная ужасна стълба. — Очите й отново овлажняха. — Бавачката е добра, обаче не е същото. И престилката й винаги толкова дращи. — Тя подсмръкна. — Протрива ми носа.

Пръстите на брат й силно стиснаха камъка. Детското му лице стана сурово.

— Дори чичо Тони да се ожени, новата контеса няма да ни е майка, Елспет. Тя ще ни бъде… — очите му съсредоточено се присвиха — …нещо като леля, предполагам.

А през ума му мина мисълта, че първото нещо, което ще направи новата контеса, е да опакова багажа на нежеланите си племенници и да ги изпрати при някой роднина от десето коляно, колкото се може по-далече от Севъноукс.

Но момчето не каза нищо на сестра си.

Не и когато тя вече бе преживяла такава загуба. Вместо това той ведро махна с ръка на юг, по посока на величествения Лондон.

— Няма значение. Чичо Тони е прекалено зает с лондонските развлечения, за да мисли за женене. — Джеръми не бе сигурен в точното значение на последната фраза, но тя го беше впечатлила, когато чу Кук да я казва на иконома.

Сестра му го смути с острия си, настойчив поглед.

— Що, Дже’ъми? Той не обича ли дамите?

— Защо — поправи я разсеяно брат й. — Разбира се, че обича дамите, Елспет — смъмри сестра си той. — Нали го видя оня път в плевника с вдовицата от Лондон?

Джеръми се намръщи, той и досега не разбираше причината за задъхания й смях, който скоро премина в тихо, пресекващо стенание. Тогава за миг се бе уплашил, че на жената й е призляло.

Беше решил да се промъкне и да погледне по-отблизо, но някакво неосъзнато чувство го спря. А и лицата на двамата, когато излязоха от плевника близо четвърт час по-късно, изглеждаха доволни и щастливи въпреки сламките, полепнали по гърбовете им.

Да, ще трябва да разпита чичо Томи за случилото се, реши Джеръми. Време беше да научи за тези неща. Та нали беше вече почти на десет години.

— Е, защо няма да се ожени?

— По дяволите, Елспет, откъде да знам? — сопна й се момчето и взе нов камък. Този прелетя поне на метър от белега в дървото. — Видя ли сега какво направи! Останах почти без снаряди!

Палецът на Елспет се настани в любимото си място. Личицето й се издължи.

В прилив на разкаяние брат й се наведе и несръчно я прегърна.

— Не плачи, глупавичката ми. Големите са толкова… така де, странни в тия работи. С часове бленуват, пишат стихове и се гледат като телета. А след това изведнъж разбираш, че са се разделили и хич не се и сещат един за друг. Мен ако питаш, просто си губят времето, да ги вземат дяволите.

Елспет ококори очи от това безпрецедентно нарушение на „доброто джентълменско поведение“, както би се изразила бавачката.

Палецът се изхлузи от зяпналата й уста.

— О, Дже’ъми, бавачката сигурно ще те пребие, ако чуе това.

— Е, значи трябва да вземем мерки да не го чуе, нали така? — стрелна я с дяволит заговорнически поглед момчето.

След миг двамата прихнаха, после се хвърлиха в прегръдките си и започнаха да се въртят, докато очите им не се напълниха със сълзи от смях, сложил край на всичките им разногласия.

Когато най-сетне се настаниха отново върху грубия дъсчен под, Елспет вдигна сините си замислени очи към небето.

— Всъщност аз знам, че чичо Тони обича дамите — призна си тя. — Даже мисля, че много ги обича.

Брат й се намръщи.

— Не е същото.

— Кое?

— Дамите.

Палецът отново беше измъкнат от устата на Елспет.

— Защо не?

— Защото дамите не са… просто не са същото като жените.

— Но…

— По дяволите, Елспет, не ме питай защо! Само това знам. Каза ми го вторият коняр. Дамите са за женене, а жените за… — Той смръщи чело. — Е, за онова шумно нещо, което чичо Тони правеше в плевника с вдовицата от Лондон. Тия неща са нещо различно — важно завърши той.

Ококорена, Елспет го гледаше с преклонение.

— Божке, Джеръми! Знаеш толкова много за мъжете и дамите… ъ-ъ, жените. Откъде…

Ала брат й бе дал достатъчно разяснения за един ден.

— По дяволите, Елспет, край на въпросите! — Хвърли още един камък от топящия се арсенал. Кварцовият снаряд разцепи въздуха, проблесна под слънчевите лъчи и удари бука с галещ ухото звук.

Ала Елспет не се отказваше лесно, дори след толкова впечатляващ изстрел. Босите й крачета си играеха с една провиснала върбова клонка.

— Изгубил си е ума по жената на чичо Хок, знаеш ли?

От устните на младия херцог се отрони изумено възклицание.

— Къде си чула това, дяволче?

Сестра му само се подсмихна и залюля крачета в топлия въздух.

Джеръми я сръга с лакът.

— Хайде, изплюй камъчето или ще те гъделичкам, докато се разкрещиш.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя.

— Няма да го направиш!

— Ще го направя! — И за да й докаже, Джеръми се надвеси със заплашително готови пръсти.

— Спри! Ще кажа, ще кажа!

Погледът на Джеръми омекна.

— Предай се тогава, щурчо. Къде го чу?

Елспет срамежливо извъртя очи.

— Чух го, когато… когато бях в шкафа за бельо.

— Какво, за Бога, си правила там!

Пухкавите ръчички на момичето притиснаха куклата.

— Криех се. А после… после щях да избягам — добиви предизвикателно тя.

— Какво? — бясно извика Джеръми. — Без мен?

Елспет подсмръкна.

— Беше миналият месец. Бях толкова самотна, а ти мислеше единствено за оня грозен оловен войник, който чичо Тони ти донесе от Лондон. — Пръстите й мачкаха косите на куклата. — Никога не се промъкваш да ме видиш, след като бавачката изгаси свещта. Никога не ме взимаш, когато ходиш за риба. И никога не искаш да си играем на рицари и дракони. Не и откакто нима херцог. — Долната й устна затрепери. Ти си доволен да забиеш нос в някоя прашна стара книга или да си губиш времето с конярите, или…

Джеръми свъси вежди с неприятното признание пред себе си, че упреците на сестра му съдържат голяма доза истина.

— Винаги имам време да поговоря с теб, пате. А следващия път, когато решиш да бягаш, по-добре ме вземи със себе си, защото инак ще те направя на бъз и коприва заедно със скривалището ти! Разбра ли?

Елспет послушно кимна, сразена от яростната му заплаха. Но само след секунда палецът й отново се измъкна от устата.

— Дже’ъми?

— Ъ?

— Какво значи бъз и коприва?

Тъй като и момчето не бе съвсем наясно относно значението, само изсумтя презрително.

— Хич и не питай, лудетино. Но имай предвид, че ще го направя и че много ще боли.

Децата легнаха на дъсчения под. Елспет отново беше налапала палеца си. Дълго време не помръднаха, замечтано загледани в прелитащите облаци.

— Дже’ъми?

— Сега пък какво има?

— Чичо Тони беше влюбен до носа си в лейди Рейвънхърст. — Елспет сбърчи чело. — Или май беше „влюбен до уши“. Не успях да чуя добре, защото сгъваха чаршафите.

Брат й зяпна.

— И в лейди Рейвънхърст ли?

Сестра му сериозно кимна.

— Втората прислужница го каза на втората камериерка. А после Кук ги шляпна и двете и им рече да не клюкарстват по адрес на господарите.

— Вярвам, че Кук го е направила. Боже, а ти къде беше по това време?

— В кухненския килер, разбира се. Какво означава „влюбен до уши“, Дже’ъми?

Брат й въздъхна. Имаше някаква представа за значението на този израз, но реши да не я споделя с малката любопитка. Всеки въпрос пораждаше нов, а навлизайки в темата, той вече не се чувстваше в свои води.

— Само, че харесваш някого.

Елспет се зае да оправя роклята на куклата и затананика.

— В такъв случай, аз съм влюбена до уши в чичо Тони — весело заключи тя. — Иска ми се той да ни беше баща.

— Той ни е чичо, глупаче. Не може да ни бъде баща.

— Да, ама изглежда също като татко. И името му е почти същото. Освен това баща ни не струваше, всички слуги го казват.

Джеръми бе дочул достатъчно клюки и подобно изявление не можеше да го завари неподготвен, ала не му стана приятно, че и Елспет го знае.

— Какво точно си чула да приказват слугите, Елспет?

Сестра му сви рамене.

— Че е лъжел на карти. Третият лакей спомена, че не си плащал дълговете от комара, че останал без пукнат грош и, че натиснал една от кухненските помощнички с кифла в пещта. Какво означава това, Дже’ъми?

— Няма значение — потресен изстена брат й.

Елспет започна заговорнически да шепти.

— Сигурно няма. Обаче Кук каза, че татко бил човек с големи пороци. Какво ли искаше да каже, Дже’ъми? — Малката й главичка се наклони на една страна. — Дали не е крал кифлички от килера като нас, когато ни наказаха да си легнем без вечеря? Дали третият лакей не е имал това предвид, когато спомена кифлата и фурната?

Очите на Джеръми изведнъж станаха студени.

— Сигурно нещо подобно, Елспет.

Лъжата прозвуча достатъчно убедително. Все пак през последните месеци Джеръми научи доста добре как се лъже.

Научи също как да скрива болката от неочакваните открития и нямаше да допусне Елспет да преживее същото.

— Няма значение. — Той погали разрошените й златисти къдрици. — Аз ще се грижа за теб. Ще се справим чудесно.

Елспет го награди със слънчева усмивка, съдържаща безграничната й вяра в неговите способности. После й хрумна нова мисъл.

— Ами ако чичо Тони никога не се върне? Ако отиде пак на онова място… Китай ли се казваше? Или на оная проклета война с подлия стар французин? Чакай, казваше се…

— Той е корсиканец, а не французин, Елспет. Освен това войната свърши. А чичо Тони вече никога няма да воюва, забрави ли? Каза ни го през нощта, когато се върна след… след…

Гласът на Джеръми замря в гърлото му, когато си спомни нощта, в която Тони бе пристигнал, кален и изтощен, от Бат. Прегърна децата и силно ги притисна до себе си.

И така те научиха, че майка им няма да се върне у дома. Никога.

След няколко месеца чичо им отново ги прегърна така и им каза същото за баща им.

Слава Богу, че имат чичо Тони, помисли си Джеръми. Без него животът им през последвалите месеци щеше да бъде непоносим.

— Спомням си — промълви тихо Елспет. Мушна юмруче в шепата на Джеръми. — Чичо Тони беше толкова мил. Обичам го много повече от татко, това е! — Горната й устна трепна. — Искам той да беше истинският ни баща.

— Не може да ни е баща — отчаяно повтори Джеръми. — Те са близнаци, глупаче. Това, че кочияшът Джем прилича на принца престолонаследник, когато си сръбне, не означава, че може да отиде в Карлтън Хаус и да повика кралската карета — добави надменно той.

Елспет се замисли върху казаното.

— Какво означава „когато си сръбне“?

Брат й изпуфтя:

— Няма значение, лудетино. И спри да си мислиш, че чичо Тони може да ни стане баща. Той ни е чичо. Ще трябва да се задоволим с това.

Елспет бавно и замислено засмука палеца си.

— Ама кога ще си дойде? — попита жално тя.

Джеръми сви рамене.

— След две седмици, както обеща. Нали никога не ни е лъгал?

— Само един път.

— Тогава трябваше да остане в Лондон, глупаче. По държавна работа, ангажименти с правителството и така нататък. Мислех, че разбираш.

Елспет само презрително изсумтя.

— Ти разбираш. Никога не съм казвала, че аз разбирам. — В отговора й се четеше цялото достойнство на петте й годинки. Внезапно една сълза се търкулна по мърлявата й бузка. След нея — втора.

Брат й тихичко въздъхна и прегърна треперещите рамене. Двамата дълго не помръднаха, черни и златисти косици се смесиха, а мръсната парцалена кукла падна между тях. Острата болка на спомените бе почти непоносима.

След малко момиченцето нервно запристъпва от крак на крак. Все още подсмърчайки, тя се изтръгна от прегръдката му и се надвеси над стълбата.

— И-и-искам да си ида у дома.

— Внимавай с тия стъпала — предупреди я брат й, готов да се притече на помощ.

Ала Джеръми умишлено не бързаше, прибирайки останалите камъни в омачканата платнена чанта. Когато свърши, по бузите му личаха само следите от сълзите.

* * *

Залязващото слънце бавно потъваше сред злато и пурпур над изящните кули на „Сейнт Пол“.

Седнал в дълбокото кресло пред слънчевия прозорец, херцогът на Уелингтън сплете пръсти и обърна лицето си, с горд орлов нос, към двамата мъже, разположили се срещу него.

— Проклета работа. Понякога си мисля, че цялата държава се разпада. Бунтове и безредици. Никакво уважение към институциите. — Херцогът въздъхна. — Държавата ни се променя, запомнете думите ми. И нещо ми подсказва, че новата държава изобщо няма да е по вкуса ми. А и тази мръсна история с Китай. — Бръкна в джоба си, измъкна плътен пергаментов лист и ядосано го размаха. — Видяхте ли това?

Морлънд поклати отрицателно глава.

— Писмо от самия Небесен син до крал Джордж III. Току-що го получих.

Проклинайки, Уелингтън се приведе и зачете на глас с нарастваща ярост:

— „Небесното царство владее всичко. Синът на небето не се нуждае от странните ви изобретения. Нито желаем продуктите на вашата държава.“

Суровото лице на Уелингтън почервеня от яд.

— И сякаш това не е достатъчно, та старият деспот добавя следното: „Подчинете се. Само пълното покорство ще осигури хармонията и благоденствието, което желаете.“ — Уелингтън бавно смачка листа на топка. — Този глупак има ли представа с кого разговаря?

Морлънд благоразумно замълча.

Имаше ли смисъл да напомня на Уелингтън, че китайците са владеели и управлявали могъщата си цивилизована империя векове преди първите римляни да стъпят в Британия и да бъдат посрещнати от нарисувани със синя боя диваци? Че китайската армия е държала в подчинение половината свят, а китайската флота е кръстосвала океана чак до Африка?

Ала Морлънд не каза нищо. Не си струваше да си хаби думите на вятъра.

Той просто изчакваше.

Най-накрая херцогът вдигна чашата си.

— Да пием за зловещия ти план, Тони. И да се молим на Бога да успее. Вече загубихме толкова храбри мъже в Испания и Португалия. Не бих искал да губим повече.

Херцогът свъси вежди над чашата, надигна я и я пресуши на един дъх.

— Боже, как се променя Англия. Всички тези адски машини, бълващи пушек и трясък, плюещи ненужни стоки, които хората дори не могат да си купят. По-рано не беше така. Северни богаташи, граждански безредици. Да ме убиеш, ако разбирам какво става. А се боя, че неприятностите тепърва предстоят.

Тримата мъже замълчаха, спомняйки си ужасите на войната. И сега, макар мирът да бе сключен, вълненията продължаваха.

Блесингтън допи питието си и се облегна назад.

— Каква е следващата ни стъпка?

Морлънд се загледа в кристалната гарафа до ръката на Уелингтън. Тя му припомни за студените дефилета и мразовитите испански утрини. За дадените и неудържани обещания.

Спомени. Всеки по-горчив от предишния…

Когато Морлънд вдигна очи, те бяха по-ясни и по-прозрачни от кристалната гарафа.

— Има едно-две неща, които не споменах пред останалите. Трябва да ги чуете сега. Дори да получа книгата — а пред вас двамата трябва категорично да подчертая, че засега това е само вероятност, — ще разполагаме с твърде малко време, за да осъществим мисията си. Както знаете, дипломатът Амърст току-що се завържа в Англия, без да постигне успех пред императора относно търговските ни позиции. Но представители на двореца са намекнали, че императорът може да стане по-благосклонен, ако получи книгата на насладите. Всъщност дават ни три месеца да открием шедьовъра и да го върнем на императора. Ясно ви е, че ако не побързаме… — Нямаше нужда да продължава.

Уелингтън тежко се отпусна назад. Пръстите му забарабаниха по глобуса до прозореца, а той загледа синьото петно, отбелязано като Китай.

— Ако все още тази книга съществува, трябва да опитаме. Така или иначе, ще си осигурим свободната търговия с Китай, но предпочитам това да стане по мирен път.

Пръстът му бавно проследи криволичещия контур на бреговете, след което се премести върху сушата и спря на императорската столица Пекин.

— Планът ти може да се окаже гениален, Тони, но каква е вероятността да откриеш книгата? И как ще я познаеш, ако я откриеш? — Уелингтън погали глобуса. — Негово Небесно Величество едва ли ще остане доволен, ако му пробутаме някой фалшификат.

Морлънд мрачно се подсмихна.

— Едва ли. По-скоро веднага ще обезглави мръсника, който му занесе нещо друго, а не оригинала.

Уелингтън въздъхна.

— Големи диваци са, нали? Веднъж в Индия видях как един раджа заповяда цяло село да… — За малко да се впусне в спомените си, но се въздържа и изсумтя. — Но това сега е без значение. Искам отговор, човече. Ясен отговор. Можеш ли да се справиш?

Морлънд кимна.

— Мога. Разчитам и на помощник.

— Така ли? И кой е този щастливец… или нещастник?

— Това е тя — мрачно уточни Морлънд.

Уелингтън вдигна вежди.

— Сериозно? Аз се сещам само за един човек, който може да ти помогне, и това е Джеймс Камърън. Чух, че се е завърнал в Лондон с дъщеря си, но още никой не ги е виждал. Веднъж Камърън ми спаси живота в Индия, знаеш ли? — Очите на херцога зашариха по глобуса, проследиха начупените линии на Хималаите и се плъзнаха надолу към прашните дефилета, северозападно от Делхи. — Една нощ, както си спяхме, ни нападнаха петима бандити. Настана страшна бъркотия и тогава този огромен шотландец изскочи от джунглата, почернял като туземец, с брада и мустаци, стиснал ятаган между зъбите си. Да ви призная, уплаши ме повече от проклетите бандити! Той ги разпръсна като пилци, след което седна и си поиска бутилка от най-доброто ни уиски. — Уелингтън се подсмихна. — И истината е, че му дадох не една, а две, и то без капка съпротива.

Морлънд се засмя.

— Проклетият му мошеник! Да, това е Джеймс Камърън. — Усмивката му се стопи. — А Чеси… ъ-ъ… мис Камърън също ли е в Лондон!

— Живее близо до Холбърн. На „Дорингтън Стрийт“ двадесет и седем. Да ви кажа, не е от най-престижните райони. Няколко пъти се отбивах, но Камърън не си беше у дома. А дъщерята има глава на раменете си. И е много красива. — Уелингтън подозрително изгледа Морлънд. — Не ми казвай, че смяташ да я замесиш в това?

— Защо не? Ако е способна поне наполовина колкото баща си, ще може да разпознае книгата без никакво усилие.

Челото на Уелингтън се сбърчи.

— И дума да не става, момчето ми. Та това е книга на насладите, по дяволите. Не е за очите на една добре възпитана благородна девойка. Сигурно ще изпадне в истерия.

— Едва ли. Не и тази Чеси, която познавах навремето — каза тихо Морлънд. Но в очите му за миг се появи сянката на съмнението.

В крайна сметка, десет години бяха много време.