Кристина Скай
Перлата на любовта (26)

26.

— Време е, Чеси. Трябва да поговорим.

Дъждът тихо барабанеше по стъклата на прозорците. Свещта бе загаснала преди часове, а зората бе отдавнашен спомен.

Облегнат на таблата на леглото, Морлънд я наблюдаваше. На оскъдната светлина лицето му имаше цвят на бронз с кехлибарен оттенък, а косата му блестеше с десетките нюанси на златото.

— За утрешния ден. За вчерашния… И за писмата, на които никога не отговори.

— П-писма ли?

— Да. Онези, които ти писах в продължение на месеци. Мисля, че ми дължиш някакво обяснение.

За секунда Чеси си помисли дали да не отрече, че някога е получавала многобройните тънки листове. Истинско чудо бе, че въобще пристигаха, измачкани и изпокъсани, носещи щемпелите на десетки пощенски станции, пръснати из всички краища на Британската империя.

Калкута. Кайро. Пенджаб. Всички места, които Тони бе обиколил, след като напусна Макао. Много по-късно се бяха появили другите имена.

Бадахос. Сиудад Родриго. Саламанка. Цял низ от прашни, раздирани от войни, градове в Португалия и Испания.

Като странна чуждоземна песен тези имена все още звучаха в главата на Чеси.

Първите писма бе отваряла с изключително внимание, плачейки над всеки ред. Тя самата не можеше да ги прочете, но бе наела учител с отчаяната надежда, че ще се научи достатъчно бързо, за да може да го направи.

Но се бе провалила. Две седмици след като Тони замина, тя и Джеймс се бяха преместили за пореден път и хиляди задължения се стовариха на крехките й рамене. Писмата обаче продължиха да пристигат. Напълно отчаяна, накрая тя помоли една приятелка от евроазиатски произход да й ги прочете.

Каква ирония, мислеше си Чеси. Уи Мей, която никога не бе стъпвала в Англия, четеше почти безупречно. Чеси усети сълзите да напират в очите й, припомняйки си колко унизена се бе чувствала от своята неграмотност. Бе мъчително да слуша от нечия чужда уста написаното от Тони Но Чеси бе запаметила всяка отделна дума.

След това бе вързала здраво купчината писма, заключила ги бе в кутия от чемширово дърво и повече не ги погледна. Щеше да е прекалено болезнено.

Тонът им бе ту насърчителен и прям, ту присмехулен и гневен. В тях присъстваше острият му ум, точното му око за отделните подробности и човешките характери. Те я караха да усеща, че е заедно с него сред хаоса на пазарите и доковете или че плава под опънатите платна по носещите се бързо вълни…

Но болката прозираше във всеки отделен ред, дори когато тонът бе от най-закачливите.

Чеси познаваше тази болка, защото и тя самата я изпитваше. Но нейната бе по-остра, тъй като това бе първата й среща с любовта и нямаше с какво да я сравни, за да я смекчи.

Плачеше всяка нощ, след като Уи Мей й прочетеше поредното писмо; плачеше и се мяташе, притиснала чаршафите плътно до гърдите си, докато си представяше някои от ужасяващите премеждия, които Тони е преживял. През онези мрачни дни писмата на Морлънд бяха едновременно и горчива болка и най-сладка наслада, и постоянно й напомняха за всичко, което бе загубила след неговото отпътуване. Но те бяха и един сладко-горчив урок. Животът продължаваше — за нея, както и за него. Дори когато половината земно кълбо ги разделяше. Може би тази мисъл в крайна сметка й бе помогнала да запази разсъдъка си, а може би и живота си.

Чеси никога не му отговори. Това само щеше наново да отвори раната — нещо, което нямаше да има сили да понесе.

Именно затова отиде в Шао Лин. Баща й внезапно бе дал съгласието си, след като цели две години категорично отказваше. Чеси разбра, че той се тревожи за нея, сериозно се тревожи. Само така можеше да се обясни рязката промяна в становището му.

В Шао Лин поне нямаше писма, над които да ридае. В Шао Лин други неща запълваха мислите й — тайнствени занимания и физическо предизвикателство, които я оставяха прекалено изтощена, за да се сеща за каквото и да било.

Това също я бе спасило. Чеси не се върна, докато не се усети достатъчно подготвена, за да може отново да погледне писмата на Тони.

Докато го наблюдаваше сега, тя си припомни онези горчиви месеци и с усилие на волята не позволи болката да се изпише на лицето й.

— Аз… аз ги получавах. — Гласът й бе равен и безизразен.

Пръстите на Морлънд се впиха в раменете й.

— „Аз ги получавах“ — това ли е всичко, което ще ми кажеш? Само толкова, без никакви обяснения? — Той наскърбено се усмихна. — За три години ти написах над четиридесет писма, Чеси, но нито веднъж не получих отговор.

Тя се стегна и се опита да се освободи.

— Не, почакай. Обясни ми, по дяволите. Трябва да е имало някаква причина.

— Какво значение има? Ти си бе отишъл. Нямаше какво повече да се каже.

— За мен има значение.

Тя въздъхна.

— Бях… заета. Знаеш какъв става Джеймс, когато се залови с нещо ново. Същата есен на два пъти се местихме и…

— И аз бях зает — участвах във война. — Гласът му бе станал по-строг. — Погребвах най-добрите си приятели из скалистите проходи в Португалия и Испания. Стараех се да запазя живота на останалите.

— Съжа… Съжалявам.

— Не ми трябва твоето съчувствие, Чеси. Искам да чуя истината. Защо не ми отговори?

— Не… можех. — Сълзите я задавиха.

— Ето, пак същото. Имало е начини. Дори тогава кораби пресичаха океана всяка седмица. Можеше да намериш…

— Не. Не можех да ти отговоря. Нито тогава, нито днес. Защото… — Тя преглътна, чувствайки как срамът я залива. — Защото не знам… Не умея…

Мили Боже, не можеше да го изрече! Позорът й се струваше прекалено голям.

Тони изчакваше напълно неподвижен.

— Защото не знаеш да четеш ли? — Тонът му издаваше, че е изумен.

Чеси успя само да кимне. Опита се да се отскубне, но той здраво я държеше.

— И сега ли?

Тя отново кимна и напрегнато разтърка очи.

— Боже, Чеси, защо твоят несериозен баща не ти взе учител или не се погрижи…

— Опита се, но постоянно залагахме на нещо ново, непрекъснато се местехме, търсехме съкровища, за които бе чул. — Очите й бяха огромни морета от аметист и блестящо сребро. — А и това нямаше да промени нищо, не разбираш ли? Ти бе затънал до гуша в… своите проблеми. А аз… — тя горчиво се изсмя — бях далеч и не бях от значение. Копаех из прашните хълмове на Непал. Или може би на някой остров в Южнокитайско море. Какво значение щяха да имат моите писма?

Морлънд се намръщи.

— Може би трябваше да ми дадеш възможност аз да преценя.

Забеляза, че лицето на Чеси е зачервено там, където я бе одраскал с наболата си брада. Нежно я помилва, проклинайки се за нетърпението си.

Което проявяваше за толкова много неща.

Спомни си косата й, очертаваща лицето. Очите й танцуваха като звезди, когато му бе подала рибата, още цвърчаща от мазнината на огъня…

Сети се за неприличните песни, на които я бе учил, докато оправяха платната на лодката — песни, които тя моментално усвояваше и му пригласяше с ясния си, възхитителен контраалт.

Боже, как го бе разсмивала преди толкова много лета! Колко млада бе тя тогава. И как бе копнял да може да остане й да наблюдава как расте и се превръща в жена!

По дяволите. За толкова много неща не е бил прав. Чеси забеляза как очите му потъмняха.

— Не, недей. — Тя погали ръката му. — Искам да знаеш, че каквото и да се случи — каквото и да е — никога няма да съжалявам за това. За нас.

Той я придърпа до себе си на леглото, а в очите му отново забушува огън.

— Много се радвам да чуя това, красавице. Защото възнамерявам да си получа отплатата за онези четиридесет писма. И знам точно какво възмездие желая.

Чеси прокара език по устните му.

— Възмездие ли? Нали не възнамеряваш четиридесет пъти…

Очите му се стоплиха.

— Най-малко толкова, сладка моя.

На вратата се почука.

— Разкарай се, Уитби! — Морлънд притисна Чеси до гърдите си и зарови пръсти дълбоко в гарвановочерната й коса. — Ела утре. — Като се взря в разтворените й устни, подхвърли: — Не, след месец.

Гласът на Уитби беше по-висок от обикновено, скован и смутен.

— Моите извинения, милорд, но… — Той се прокашля. — Настоявам за една минутка.

— Следващия месец, Уитби. Може би даже догодина.

— Но… вече пристигнаха пет бързи съобщения, милорд. — Гласът на Уитби изтъня извинително. — И сега, с последното, стават шест.

— Могат да почакат! Търговци или стари светски дами — нямам какво да им казвам. — Морлънд се наведе и докосна стегнатата гръд на Чеси. — О, Боже… догодина. Не по-рано от догодина.

Чуха се приближаващи се стъпки. Някой шепнеше в коридора. След миг се разнесе гласът на Уитби, по-притеснен от всякога.

— Но те са от него. От херцога, милорд! От самия Уелингтън. Прислужникът му казва, че Негова светлост е бесен и се е заканил лично да дойде, ако не получи отговор от вас до един час.

Морлънд въздъхна. Уелингтън.

Изведнъж осъзна, че онзи, другият свят, беше някъде много далече, почти не съществуваше. Единственото, което имаше значение, бе да е тук, с Чеси, в техния нов свят на чудеса и открития.

Проклет ад. Проклет, пъклен ад.

Уитби внимателно се прокашля.

— А и херцогинята… Лично изпрати няколко съобщения. Ъ-ъ-ъ… Осем, ако трябва да бъдем точни, милорд. Отнякъде е научила за вашето… ъ-ъ-ъ… премеждие и е изключително разтревожена.

Морлънд тихичко изруга.

— По-добре върви. — Чеси е копнеж наблюдаваше устните му. Пръстите й си играеха с космите по гърдите му.

— Да бъда проклет, ако успея да стигна където и да било, когато ме гледаш по този начин.

— Как?

— Сякаш искаш да направиш точно това, което и аз искам. В момента. Силно, дълбоко и бързо. А след това бавно. Блажено бавно и удовлетворяващо.

Чеси прехапа устни и се опита да се освободи, но Морлънд хвана ръката й и я поднесе към устните си. Пронизващите му тюркоазени очи не се откъсваха от лицето й, докато лекичко хапеше дланта й.

— Съжалявам, Чеси. Май наистина ще трябва да…

Чеси преглътна. Не още. Не толкова скоро…

Но тя успя да се усмихне ведро.

— Разбира се. Нямам нищо против. Сигурно имаш хиляди неща за уреждане.

— Ако беше нещо друго, ако беше някой друг, а не Уелингтън…

— Разбирам. Всичко е наред.

Не, почакай! Не тръгвай. Ако ме оставиш сама, ще трябва да премислям отново и отново какво съм сторила, да застана с лице към промените, които предстоят през днешния ден.

Но Чеси не изрече на глас нито една от тези тревожни мисли. Макар очите й да пламтяха с подозрителен блясък, усмивката и бе убедителна.

— Заминавай тогава. Колкото по-рано тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш.

Тя помилва за последен път бузата му, опитвайки се да запази грубоватото усещане от костта и мускула под топлата кожа.

Брадичката му потръпна при нейното докосване.

— Дай ми петнадесетина минути. Няма да се бавя повече. Дори престолонаследникът да дойде да трона на вратата.

Чеси отдръпна ръката си. Усмивката й трепна само за секунда.

— Двадесет. След това ще започна да мисля, че… съжаляваш.

— Да съжалявам ли? Никога.

Чеси с усилие преглътна и се размърда под него, след това седна, облегната на таблата на леглото, и придърпа чаршафа нагоре.

— Ще ги броя, предупреждавам те. Халатът ти е там, до паравана, на земята. И внимавай за счупените стъкла.

Тръгвай. Направи го бързо, преди да загубя и последните зрънца от своята решителност.

Морлънд продължаваше да стои неподвижно и Чеси си наложи едно гневно изражение.

— Изчезвай, варварино! На жената й е нужно поне малко време да прекара сама в края на краищата! Каква ли гледка представлявам?

— Прелестна гледка, мога да те уверя в това. — Очите му отново потъмняха. — Изглеждаш страхотно красива.

Чеси затвори очи и въздъхна.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, английски варварино. — Постара се гласът й да звучи непринудено и закачливо. — Двадесет минути е максимумът, който ти се разрешава, и няма да променя решението си.

След прощална, бърза целувка Морлънд се изправи и тръгна към вратата. Тялото му бе великолепно — широки рамене и силни бедра.

Чеси беше много горда от себе си.

Тя не заплака преди той да наметне копринения халат и да излезе в преддверието.