Кристина Скай
Перлата на любовта (21)

21.

Заповедният му глас я накара да се подчини. След миг тя се шмугна зад лакирания параван, върху който бяха хвърлени разкошен копринен халат и фина ленена риза.

Гънките на дрехите все още пазеха миризмата на тялото му. Смесен аромат на сапун, кожа и… гардении?

Чеси потръпна, забелязала бялото цвете, забодено в третия илик на ризата му. Но защо…

Ала нямаше време да гадае.

Морлънд духна свещта и стаята потъна в мрак.

— Каквото и да става, стой там — заповяда той. — Не искам да се спъна в теб в тъмното.

Чеси чакаше с разтуптяно сърце, дишаше леко, на пресекулки. Главата й странно се замая при приближаването на стъпките по покрива.

Прозорецът щракна.

Наблизо. Съвсем наблизо.

Тя автоматично забави дишането си, коленете й автоматично се отпуснаха и тя приклекна.

Готова. Винаги готова. Както я бяха обучили в Шао Лин. Независимо от обещанието, което бе дала на Морлънд.

Застинала в тъмнината, Чеси долавяше лекото, сладко ухание на гардениите. Нежно. Прекрасно. Невероятно чувствено.

Сетивата й се напрегнаха до краен предел. И двамата бяха в страшна опасност. Всеки миг можеха да прережат гърлата им, а тя си мислеше за това, че е запазил гарденията, която бе взел от косите й и я е втъкнал в ризата си, до сърцето си.

Рамката на прозореца тихо изскърца. След миг Чеси усети студения въздух, който нахлу в стаята.

Чу се как рамката на прозореца се вдига. След това прошумоляха копринени дрехи.

Чеси прехапа устни, неспособна да стои безучастна, скрита зад паравана, докато всичките й сетива се напрягаха, готови за атака.

Приглушени стъпки потънаха в килима и се насочиха към леглото.

Някой изохка. После тихо изруга. Морлънд?

Тя спря да диша и отчаяно се вслуша в тихите звуци край прозореца.

Мускулеста плът се сблъсъка в стена от мускули. Със затаен дъх противниците се вкопчиха един в друг и всяко тяхно движение глухо отекваше в ужасната тъмнина.

Чеси чакаше, без да помръдва, макар това да бе едно от най-трудните неща, които някога бе правила.

Масата с трясък се преобърна. Разнесе се остър звук на раздираща се коприна.

После — тиха ругатня. Беше Морлънд.

Пръстите й се свиха.

Ново проклятие. Този път пронизително, пискливо.

На китайски.

Значи наистина е Триадата. Сигурно са я проследили дотук!

Някакъв фотьойл се преобърна, докато двете сенки призрачно се приближаваха в тъмнината, все по-близо до паравана. И тогава се чу силен трясък на разбито стъкло, последван от грубата ругатня на Морлънд.

След миг тежко тяло удари паравана, който се разклати и полетя към земята.

Морлънд изрева от болка — единственото нещо, което Чеси се молеше да не чуе. Тя изскочи иззад падащия параван и се ослуша.

Нищо, освен тежкото дишане на Морлънд.

И тогава го чу. Едва доловимо прошумоляване на дреха. Съскащ звук на коприна от другата страна на леглото.

Чеси се насочи към него, като внимаваше да не се спъне в масата, паднала от дясната й страна. Нападателят също бе много внимателен и не издаваше звук. Ала Чеси долови движението на въздуха и разбра, че той е до библиотеката и търси тайника.

Ако успееше да го хване, може би щяха да разберат къде е баща й.

Приближаваше се безшумно. И в този миг кракът й настъпи натрошеното стъкло.

Тя моментално отскочи, за да избяга от предателския шум. Ала не бе достатъчно бърза.

Нечия твърда ръка се стовари върху нея, засягайки само част от лакътя й. Със стиснати зъби тя приклекна и се претърколи, за да избегне нов удар от тъмнината.

И тогава кракът й разсече въздуха и се стовари върху коприна и човешка плът. Нанесе няколко светкавични удара и всеки от тях срещаше стена от мускули. После отскочи назад. Чу тихо, тежко дишане и приглушена ругатня.

Чеси се плъзна като сянка и направи голям кръг, така че да излезе в гръб на противника си.

И пак силно ритна там, където предполагаше, че е шията.

Удари на мускули. Улучи яката му ръка. Пое си дъх, завъртя се и отново ритна, този път по-високо.

Този път ударът попадна в незащитения му стомах. От силата му противникът й политна назад.

— Ай-ей-я! — Говореше на бързия и писклив кантонски диалект. — Добре се биеш, синко. Особено за едно вонящо чуждоземно псе!

Чеси запази мълчание. Знаеше каква е целта на подигравката — да я накара да проговори и така да се разкрие. Тя тихо заобиколи и се върна при прозореца.

Там зачака. Знаеше, че врагът е ударен и ще опита да се измъкне.

Ударът дойде ненадейно, мазолеста длан се заби право във врата й. Само шепа бойци можеха да изпълнят подобно нещо. Чеси се бе надявала да се научи, но учителят не се съгласи, твърдейки, че това е просто външен ефект без съдържание и не е за такива като нея.

Ала един триад беше длъжен да владее този удар.

Чеси политна напред почти изгубила съзнание, после с вихрушка от въртеливи движения затърси противника си.

Беше закъсняла — долови полъх на вятър, усети как копринените завеси я блъсват в лицето. Прозорецът!

Метна се напред и се взря в празното пространство.

Късно. Някакъв силует се скри зад комина на покрива. Докато го наблюдаваше, на Чеси й се стори, че се обръща и й се покланя подигравателно.

Тъкмо се канеше да го последва, когато чу болезнен стон зад гърба си. Още един стол се прекатури на земята.

Този път Морлънд не издаде звук. А това, реши Чеси, бе по-лошо от всичките му ругатни.

Разтревожена се обърна, забравяйки за разтапящата се в нощта сянка, защото знаеше, че сега Морлънд има нужда от нея. Насочи се към проснатото му тяло и напипа пулса — беше забавен, но равномерен. Задъхвайки се от болката в собственото си рамо, Чеси го опипа, за да види дали кърви.

Вместо кръв намери две подутини — точно зад ухото и над дясната му вежда. Несъмнено това го беше повалило. Лицето й се сгърчи от напрежение, но тя успя да го повдигне в седнало положение и докосна бузата му.

— Тони? Събуди се!

Той потрепера.

— Какво… — Той тихо изруга. — Чеси? Нима е…

— Тук съм. За съжаление нападателят ни се измъкна. Мисля, че е голям майстор.

Твърдите му пръсти хванаха китката й в мрака.

— Чувствам се странно. — Отново изруга. — Ами ти… Той…

Тя сурово се засмя.

— О, аз съм добре, като не се броят няколкото драскотини. Но го изпуснах, но дяволите!

Пръстите му трепнаха.

— Следващия път ще се справим по-добре. Изведнъж под вратата на спалнята пропълзя лъч светлина. Приглушени гласове отекнаха в коридора. След миг вратата шумно се отвори.

— Милорд, тук ли сте? — Невидимият слуга изруга, когато кракът му се удари в някакво дървено препятствие. — Отиди да донесеш фенер, Алис! И повикай коняря! — Тежките му стъпки изтрещяха върху счупеното стъкло.

— Насам, Скелтън. Пази се от проклетите стъкла. — Морлънд пусна Чеси и се отдръпна от нея.

В коридора затрепка светлина, която след миг заля стаята. Влезе слуга със запален свещник.

— Божичко! Какво…

В стаята цареше хаос.

Маси и столове се търкаляха в безпорядък, параванът лежеше на пода със странно разперени крила, дрехите се бяха разпилели край него. До прозореца, където чаплите и гарафата бяха излетели по време на борбата, блестяха стъкла.

Слугата онемя. Погледът му се спря върху Чеси, която се бе подпряла на един преобърнат фотьойл.

— Кой…

Той не довърши. Объркано гледаше Морлънд, който се мъчеше да се изправи на крака, придържайки се в облегалката на фотьойла. Графът се олюля и тръгна към вратата.

— Този подлец е разлял брендито. По-добре… а-а-х… донеси друго, Скелтън.

— Не! — Пребледняла, Чеси наблюдаваше Морлънд, който вдървено се влачеше по обсипания със стъкла йод. — Недей!

Ала предупреждението й закъсня. В същия миг Морлънд се намръщи и се хвана за бедрото. Под ужасения поглед на Чеси той залитна.

— Помогни ми! — Преди слугата да се е опомнил, Чеси беше до Морлънд. Тя го прегърна през кръста, превивайки се под тежестта му.

Чак тогава слугата стигна до тях и подхвана графа.

— Какво става, за Бога? Кой сте вие? — Мъжът ококори очи, зърнал синьо-черния водопад на косите й, който досега бе скрит зад гърба й. — Но… вие сте жена!

— Разбира се, по дяволите! А сега ми помогнете да сложа графа в леглото, преди да е успял да се нарани по-сериозно.

Двамата помъкнаха безчувствения Морлънд към леглото и го настаниха да легне по гръб. На едно място бричовете му бяха срязани и кръвта напояваше плата.

Чеси смръщи вежди, забелязала още един разрез на ръката му. Виждаше се подутина с големината на юмрук.

Тя прехапа долната си устна, загледана в прясната, изтичаща кръв. Явно раната бе от кинжал. Но защо Морлънд изгуби съзнание?

Тя се наведе, разглеждайки гладките ръбове на раната. Не бе дълбока, не бе изгубил и много кръв… Защо тогава…

Изведнъж тя изтръпна. Странната кисела миризма бе първото нещо, което я предупреди за опасността. Тя бързо се наведе и докосна челото, после ръката на Морлънд.

— Вижте какво, мис…, която и да сте! Искам да знам какво става тук! И вие какво правите т…

Чеси не му обръщаше внимание. Беше съсредоточила вниманието си върху слабата метална миризма.

Отнякъде й беше позната.

И в този миг замръзна, спомни си.

Точно така, преди дванадесет години, на един селски банкет. Бе усетила миризмата, а после бе видяла един мъж, който падна с пребледняло и изкривено лице и малко след това умря.

Мили Боже, дано не съм закъсняла!

След миг тя вече даваше нареждания на слугата, свали подплатения си жакет и разкъса ръкава му.

— Ще имам нужда от топла вода и нож… трябва да се извари. Изпрати някой да доведе Уитби и мисис Харис от дома ми.

И тъй като зад гърба й продължавайте да цари тишина, тя вбесено се обърна.

— Стига си гледал тъпо, дръвнико! „Дорингтън Стрийт“, номер двадесет и седем. Кажи им да доведат Суидин, а той да вземе и чантата ми. Побързай, човече, иначе господарят ти ще умре!

Чак сега слугата затвори зяпналата си уста и изхвърча от стаята, викайки кочияша.

Чеси не откъсваше очи от бледото лице на Морлънд и зашепна отчаяна молитва за мъжа, който лежеше неподвижно в леглото.

Японците я наричаха „фугу“. Други — „риба-балон“. От нея правеха най-страшната отрова, позната на човечеството. Тя за секунди парализираше жертвата си и я умъртвяваше безвъзвратно, безмилостно.

Нямаше никакво време. С всеки тласък на кръвта отровата наближаваше сърцето.

* * *

Изобщо не усещаше крака си.

Отначало бе приятно, защото за пръв път изобщо не усещаше болката в коляното си.

Опита се да го каже на Чеси, но мисълта му се губеше. Чувстваше се добре така — да си лежи върху колосаните чаршафи, докато мислите му се реят някъде в отвъдното.

Тогава се появи студът и плъзна нагоре по краката му. Скоро усещаше само тежест там, където по-рано костта и мускулът пулсираха от болката.

Опита се да проговори.

— Чес…

Не се чу никакъв звук. Устата му беше подпухнала и усещаше езика си чужд.

С все сила напрегна волята си и успя да повдигне един пръст.

Но Чеси не го видя. Главата й беше извърната към изплашения слуга, който се обърна и излетя от стаята.

Морлънд се опита да се раздвижи, да каже нещо, слисан от страха в очите на Чеси.

Ала не успя. Сега не можеше да помръдне дори пръста си и пълзящата смърт проникваше навсякъде, във всяка частица от тялото му, във всяко бавно, болезнено вдишване.

— Чес…

Тогава очите му се затвориха. И той повече не помръдна.

* * *

Вече не се движеше. Лицето му бе загубило почти напълно цвета си. Вече носеше отпечатъка на смъртта.

Чеси разкъса дрехите му и различи всички белези на смъртоносната отрова. Първо блокиране на усещанията, после студът. И накрая пълната парализа, при която всички органи, един по един престават да функционират.

Пръстите й трепереха, когато съдра още една копринена лента и направи втори турникет. Върза го точно над първия. Това може би щеше да забави действието на отровата. А ако има късмет, скоро Суидин ще е тук с инструментите и лекарствата й.

Но дотогава…

Тя припряно се наведе и дръпна шалчето от врата му. Опитваше се да не гледа безизразното му лице, съзнавайки, че вече е потънал в царството на кошмарите.

Разкопча ризата му. Откри силните му рамене. Раната на ръката му беше силно зачервена, прорязана от зловещи жълти петна. Чеси преглътна риданието си и стегна горния турникет.

Точно в този момент прислужникът на графа се върна с нож и съд с вряла вода. В коридора се бяха насъбрали развълнувани слуги, които непрекъснато надничаха в стаята.

Чеси не им обръщаше внимание. Тя взе чисто парче ленен плат и бързо проми раната, като старателно отстрани всички възможни остатъци от отровата.

Слугите се разпръснаха, шепнейки си нервно.

През цялото време Морлънд лежеше неподвижно, със стиснати устни, вкочанено тяло, без да вижда и да чува каквото и да било.

Мили Боже, дано Суидин побърза!

* * *

Тамянът димеше бавно и упоително. Старият главатар на Триадата седеше с преплетени пръсти зад изящна масичка от палисандрово дърво.

— Е, Ах Фан? Уби ли го?

— Раната е дълбока. Отровата на „рибата-балон“ скоро ще си свърши работата.

— Ще бъде ли достатъчна?

— Да, сигурен съм, господарю.

Разкажи ми какво се случи. Боецът в черно се поклони.

— Не нараних жената. Тайникът беше отворен, когато пристигнах. Жената е отишла там преди мен и е потърсила книгата.

— Намерила ли я е?

— Не зная, господарю. Не беше у нея, когато се борихме.

Главатарят на Триадата пое дълбоко въздух, който изсвистя.

— Борила сте се? Глупак! Можеше да я нараниш. Трябва да я пазим, докато книгата се намери. Чак тогава можем да накараме императора да погледне по-благосклонно на нашата организация.

— Но тя не е ранена, господарю. Много е опитна.

— А англичанинът?

— И той се биеше добре, ала не достатъчно. — Тихо се изсмя. — Той ще умре, господарю. Както наредихте.

— Превъзходно, Ах Фан. Само разсейва жената, а ние не можем да си го позволим. Не и преди да сме получили книгата.

Очите на боеца се присвиха.

— А след като ни даде книгата?

— Тогава ще можеш да убиеш баща й… и да правиш с нея каквото пожелаеш.

Боецът се усмихна. Надяваше се да чуе точно тези думи.