Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (17)

Седемнадесета глава

На вечерята се заприказвах с някои от сътрапезниците ми, които също като мен се отказаха от играта на бридж. Около дванадесет се прибрах в стаята си. Смятах, че Баркър непременно ще се появи, дори и да не е успял да се снабди с кефт. Но щом останах сам, споменът за Кобхъм и огледалната зала се върна с нова сила. Защо Сатаната заповяда да гледам пленника? Защо сам трябваше да се видя в тези проклети огледала? И защо той искаше Кобхъм да ме види?

На първите два въпроса можеше да има само един отговор. Това е предупреждение. Значи, моето обяснение не бе го удовлетворило напълно. Но ако е така, нима не би взел и други мерки? Сатаната нищо не оставяше на голия случай. Помислих, че е задоволен, но въпреки това е решил да ме предупреди какво би станало с мен, ако престане да бъде доволен.

Не можех да разбера защо трябваше да ме види Кобхъм. Нали паметта му ще бъде унищожена? Разумен отговор сякаш нямаше, освен да бе още един каприз. Но и капризите на Сатаната, както ги наричаше, винаги имаха някаква причина. С нежелание и тревога се предадох.

В дванадесет и половина чух ликуващ шепот от спалнята:

— Капитане, нося питието!

Изтичах в спалнята. Нервите ми се напрегнаха, гърлото ми пресъхна. Започва се! Път за отстъпление повече няма. Картите са раздадени. А противник ще ни бъде смъртта, най-страшната смърт!

— Ето го! — Баркър пъхна в ръката ми двеста и петдесет грамово плоско шише, пълно със зеленикавата течност, която Сатаната даваше на робите в мраморната зала.

Кефт!

Течността беше прозрачна и микроскопичните частички вътре в нея като малки искрици отразяваха светлината. Отвинтих капачката и усетих слаба кисела миризма, която леко наподобяваше мускус. Вече се канех да опитам, но Баркър ме спря.

— Не го докосвайте, капитане — побърза да ми каже. — Това питие са го варили в ада. Вие и така сте близо до него.

— Добре де — завинтих капачката. — Кога тръгваме?

— Веднага — отвърна Хари. — Пазачите в храма се сменят точно в дванадесет. Сега е най-подходящото време. О, да… — Той порови в джоба си. — Помислих си, че подхождат на сценария — и се усмихна. В ръката му се появиха две златни чаши, в които забулената фигура с каната наливаше наркотика.

— Трудно ли ти бе да ги намериш, Хари?

— Работа за няколко минути — презрително отвърна той. — Не ми се иска да мисля, че ще трябва да ги връщам, но май ще се наложи. Ама аз си зная работата — добави той с гордост и надежда.

— Вярно, Хари, знаеш я.

Той се поколеба.

— Капитане — каза накрая. — Няма да крия от вас — имам чувството, че отиваме в стая, където от ъглите съскат отровни змии.

— Е, може да намерим защитни дрехи — отвърнах бодро.

— Тогава да вървим? — запита той.

— Да вървим!

Изключих светлината в първата стая. Минахме през стената на спалнята в полутъмния проход и по него стигнахме до един асансьор. Спуснахме се. Тръгнахме по дълъг коридор, перпендикулярен на първия. Още едно спускане и се оказахме в абсолютна тъмнина. Хари ме хвана за ръката и ме поведе като слепец. Неочаквано спря и освети стената, после натисна на едно място — настрани се плъзна капак на вдлъбнатина с множество превключватели.

— Контролното табло — обясни ми Баркър на ухото. — Намираме се точно зад стола, на който тогава седяхте. Лягайте!

Аз се проснах на пода. Той безшумно се отпусна до мен. Още един капак с размери петнадесет на тридесет сантиметра се отвори с бързината на затвор на фотоапарат.

Погледнах в храма.

Пролуката, през която се взирах, се намираше на височината на пода. Тя се закриваше от креслото, в което бях проследил изкачването на Картрайт. Като извих врата си, успях между краката на креслото да видя помещението в хоризонтален разрез.

Ярка светлина падаше право върху черния трон. Той бе празен, но страшен. Отстрани на около три метра стояха двама роби. Високите и яки мъже държаха в ръцете си готови за удар камшици с примки накрая. Бледите им лица изглеждаха като мъртви под ярката светлина. Очите им без мигли не примигваха.

А зад трона блестяха сини очи. Каменният Сатана ме гледаше злобно. Побързах да отместя поглед от този образ и тогава видях задната част на храма. Тя също бе ярко осветена. И се оказа дори по-голяма, отколкото си представях. В полукръг се редяха нагоре черните седалки, те бяха поне триста.

Цепнатината се затвори. Баркър ме докосна с ръка и аз се изправих.

— Дайте ми наркотика — прошепна той.

Дадох му шишето с кефт. Златните чаши бяха у него. Той отново освети таблото. Хвана ме за ръката и постави пръстите ми на две лостчета.

— Бройте до шестдесет — каза ми, — после ги дръпнете. Светлината ще угасне. Не си махайте пръстите от тях, докато не се върна. Започвайте. Едно… две…

Той изключи фенерчето си. И макар да не чух никакъв шум, знаех, че бе изчезнал. Като стигнах шестдесет, дръпнах лостчетата. Струваше ми се, че времето в тъмнината върви много бавно. Но мисля, че минаха най-много три до четири минути. Баркър се появи пак така беззвучно. Дръпна ръката ми и включи светлината в храма.

— Лягайте долу — прошепна той.

Легнахме на пода. Цепнатината се отвори още веднъж. Двамата пазачи на черния трон стояха на същото място. Те примигваха от внезапната светлина. И се въртяха нервно като ловджийски гончета, усетили наблизо плячка. Трепереха от възбуда и размахваха примките наляво и надясно; оглеждаха се на всички страни.

На черния трон стояха двете златни чаши, пълни с кефт.

В същия миг и робите ги забелязаха. Не повярваха на очите си. После се спогледаха. Като два автомата, привеждани в движение от един и същ импулс, направиха крачка напред и отново погледнаха блестящата примамка. Неочаквано на лицата им се изписа израз на страшен глад. Нишката се скъса и те се хвърлиха към черния трон.

Сграбчиха чашите и ги изпиха на един дъх!

— Боже! — прошепна Баркър. Дишаше тежко като човек, скочил в ледена вода.

И аз не се чувствах по-добре. Имаше нещо ужасяващо в това спускане към зелената течност. Нещо адско имаше в неудържимото им желание, унищожило всичко друго в мозъка, освен един-единствен порив — да изпият наркотика.

Те се обърнаха, като още държаха чашите в ръце. Отначало единият, после другият се отпуснаха на стъпалата и очите им се затвориха, телата се отпуснаха, но пръстите продължаваха да стискат чашите.

— Време е — каза Баркър.

Той затвори пролуката и контролното табло. Обърна се и бързо ме поведе по тъмния коридор. Направихме рязък завой. Чу се слабо съскане. От тесния отвор проникна лъч светлина.

— По-бързо! — подтикваше ме шепнешком Баркър.

Стояхме на подиума зад черния трон. Под нас лежаха телата на двамата пазачи.

Седемте стъпки блестяха примамливо.

Баркър коленичи. Лостът, с който Сатаната задействаше механизма на стъпките, лежеше хоризонтално в специално ложе в камъка. Дребният човечец бързо започна да прави нещо в основата му. Дръпна настрана някаква пластина. Под нея видях множество малки зъбни колелца. Ловката ръка се протегна и нещо придвижи. Контролното кълбо се спусна от тавана.

Баркър внимателно отпусна лоста. После го вдигна и го натисна, както правеше Сатаната. Не чух познатото бръмчене, изглежда той бе изключил още нещо.

— Ще трябва да се качите и да слезете по стъпалата, капитане — нареди той. — И по-бързо, сър! Стъпвайте на всеки отпечатък!

Изтичах до стъпалата, обърнах се с лице към стълбата и започнах бързо да се изкачвам, като натисках силно всяка стъпка. На върха спрях и погледнах контролното кълбо. На бялата половина святкаха три символа, на черната — четири. Сърцето ми се сви.

— Стегнете се — каза Хари. — Сякаш паднахте духом, а не бива. Нали го очаквахме. Почакайте още една минута.

Той отново се наведе над зъбните колела и нещо заработи. После възкликна радостно и скочи на крака, лицето му просветна, очите му горяха. Изтича до черния трон и го задуши като възбуден териер. Неочаквано се настани на трона и започна да натиска на различни места.

— Елате — повика ме той. — Седнете на мястото ми. Сложете си пръстите тук… и тук. Когато ви кажа, натиснете силно.

Той отскочи, а аз седнах на черния трон. Поставих пръстите си на посочените места — седем вдлъбнатини, които едвам се виждаха. Като ги пипах, бяха меки, сякаш не са от камък.

Баркър се върна при механизма и продължи да прави нещо.

— Сега натиснете — нареди ми той. — Всичките едновременно.

Вдлъбнатините леко поддадоха. Погледнах кълбото — върху него нямаше нищо, нито един светещ символ.

— Сега ги натискайте едно по едно.

Изпълних заповедта му.

— Господи, каква свиня! — възкликна Баркър. — Мръсна, кръвожадна свиня! Подла гадина! Капитане, елате и вижте.

Слязох при него и погледнах зъбните колела. После обърнах очи към кълбото. И отново върнах поглед на зъбците, не вярвайки на видяното.

— Хванахме го! — прошепна Баркър. — Хванахме го!

Той бързо превъртя колелата на старите им места и затвори кутията. Кълбото се върна на мястото си под тавана.

— Чашите — подсети ме Баркър, но сам изтича до неподвижните роби и ги измъкна от безжизнените им пръсти. Хванахме го! — повтори той.

Минахме зад черния трон. Баркър отмести панела, през който бяхме влезли, и отново се оказахме в тъмния коридор. Обхвана ме диво ликуваме. Но в него имаше и частица съжаление, ехо от следобедните часове на възхищение от красотата. Това, което открихме, завинаги лишаваше Сатаната от властта му над неговите поданици.

Ние му отнехме трона!