Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 7 Footprints to Satan, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красномир Крачунов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- BHorse(2009)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Сканиране
- debora(2019)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми(2019)
Издание:
Автор: Абрахам Мерит
Заглавие: Седем стъпки до Сатаната
Преводач: Красномир Крачунов
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК Орфия
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Весела Петрова
Коректор: Ангелина Кунова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4567
История
- —Корекция
- —Допълнителна редакция: BHorse, 2009
- —Добавяне
- —Ново цифровизиране
Петнадесета глава
Събуди ме телефонът. Още не бях се разсънил напълно и без да съзнавам къде се намирам, вдигнах слушалката. Гласът на Консърдайн ме поля като студен душ.
— Добро утро, Къркхайм. Не бих си позволил да прекъсвам прекрасния ви сън, но си помислих, че ще се съгласите да закусите с мен, а после да пояздим. Тук има отлични коне, утрото е толкова свежо и прекрасно, че е просто жалко да се изпуска.
— Добре — отвърнах аз. — След десет минути ще бъда готов. Как да ви намеря?
— Позвънете на Томас. Чакам ви. — Той затвори телефона.
През прозореца слънцето сияеше. Погледнах часовника си. Наближаваше единадесет, бях спал почти седем часа. Обадих се на Томас.
Добрият сън, плаването в басейна и яркото слънце изместиха сянката на Сатаната отвъд хоризонта. Подсвирквайки си, с вътрешно разкаяние се надявах, че и Ева се чувства така прекрасно. Лакеят ми донесе костюма за яздене. Баркър би го нарекъл „истински разкош“. После Томас ме заведе в обляна от слънце старомодна и приятна стая, която имаше излаз към широка затревена тераса. До малки елегантни масички закусваха десетина души с приветлив вид. С някои от тях се бях запознал снощи.
В ъгъла се намираше Консърдайн и аз седнах до него. Хапнахме отлично, поне аз се насладих на храната, докато докторът явно мислеше за друго. Повече говореше и думите му, леко иронични, ми бяха интересни. За нашата среща в стаята на Ева не бе споменато нищо, дори намек. Аз, естествено, следвах неговия пример.
По едно време станахме и се запътихме към конюшнята. Консърдайн си избра силна черна кобила, която запръхтя насреща му, а аз — строен жребец. В лек галоп минахме покрай пистата с препятствия и навлязохме в гъсталаци от млади елхови и дъбови дървета. Често срещахме хора от охраната, които се изпъваха и поздравяваха Консърдайн. Яздехме мълчаливо.
Неочаквано излязохме от гората. Консърдайн дръпна юздата и конят му спря. Намирахме се на върха на нисък хълм. На стотина метра под нас блестеше водата на залива. А на четвърт миля навътре в морето гордо се полюшваше яхта красавица, дълга шестдесет и широка не повече от девет метра. Изглеждаше приспособена за океански плавания, здрава и бърза. Цялата блестеше с белотата си и позлатените си украшения.
— Това е яхтата „Херувим“ — сухо обясни Консърдайн. — Собственост на Сатаната. Даде й това име, защото изглежда безупречна и невинна. Има и второ прозвище, но то е неприлично. Между другото, прави тридесет възела в час.
Погледът ми се прехвърли от яхтата на пристана. Край него беше наредена цяла флотилия от катери и бързоходни моторни лодки. Забелязах и старомодна къща, която се къташе сред дърветата малко встрани от брега.
Погледът ми следваше извивките на брега. На няколкостотин метра от пристана се издигаше купчина скали — грамадни камъни, оставени от древните ледници, които някога са покривали този остров. Трепнах и се вгледах по внимателно.
На една канара стоеше Сатаната в черната си мантия и скръстил ръце, гледаше сияещата яхта. Докоснах рамото на Консърдайн.
— Вижте — прошепнах неволно аз. — Сата… — и замълчах.
Скалата вече бе пуста. Бях си отклонил погледа за частица от секундата, но през това време той бе изчезнал.
— Какво видяхте? — запита ме Консърдайн.
— Сатаната — отвърнах аз. — Той беше на скалата. Къде ли се дяна?
— Там има тунел — равнодушно ме осведоми докторът, — който води от голямата къща до брега.
Той тръгна обратно към гората. Последвах го. Изминахме още четвърт миля и се оказахме на неголяма полянка, през която течеше бистър ручей. Консърдайн слезе от кобилата и метна поводите през шията й.
— Искам да си поговорим — каза той.
Пуснах жребеца да пасе и се настаних до доктора.
— Къркхайм, заради вас светът под краката ми се разклати — започна рязко той. — Вие посяхте черно съмнение у мен. Едно от малкото неща, за които бях готов да си заложа живота, бе играта на Сатаната. Смятах, че седемте стъпки са честни. А сега… сега вече не мога да твърдя това.
— Значи, не вярвате на Баркър?
— Нека говорим открито, Къркхайм — студено ме предупреди докторът. — Вие предположихте, че Сатаната управлява кълбото от черния си трон със собствените си скрити ръце. Ако това е истина, той има достатъчно ум да направи така, че Баркър да не види нищо особено в механизма. Вие го знаете, затова, повтарям, нека говорим открито.
— Мисълта, че Баркър може би греши, ми мина през главата — отвърнах аз. — Но предпочетох сам да стигнете до нея. И без това бях казал достатъчно.
— Дори прекалено много — или малко… Вие посяхте у мен съмнението, следователно вие трябва да ме избавите от него.
— Какво искате да кажете?
— Само това, че сте длъжен да откриете истината. Върнете ми вярата в Сатаната или превърнете съмненията във факт.
— И ако направя второто… — започнах предпазливо.
— Ще му нанесете удар, по-силен от куршум или нож. Няма да бъдете сам в борбата. Обещавам ви това!
Гласът му беше хрипкав, дръжката на камшика се счупи с трясък в силните му ръце.
— Консърдайн — рязко го попитах, — защо толкова силно ви вълнува предположението, че Сатаната не играе честно? Мисля, че вие сте му най-приближен от тук присъстващите. Службата при него ви дава възможността да осъществите всичките си желания. Казахте, че той е вашият щит срещу правосъдието. Тогава какво значение има за вас дали играе честно със седемте стъпки, или не!
Той ме сграбчи за рамото и аз изстенах от болка.
— Защото над мен виси смъртната присъда на Сатаната!
— Над вас ли?! — възкликнах учудено и изпълнен с недоверие.
— Преди осем години получих тази присъда. Осем години ме изтезаваше според капризите си. Понякога намекваше, че може незабавно да изпълни наказанието. Понякога почти обещаваше да го отмени. Понякога ме караше да мисля, че ще ми даде друга възможност да се изкача по стълбата. Къркхайм, не съм страхливец, но смъртта ме изпълва с ужас. Ако знаех, че е неизбежна, бих я посрещнал спокойно. Но смятам, че тя е вечна тъмнина, забрава и пълно унищожение. Нещо у мен не приема това, кара ме да се гърча от ужас и отвращение. Къркхайм, аз обичам живота! Ако играта е честна, той е в правото си. Но ако не е честна — значи през всичките тези осем години си е играл с мен, надсмивал ми се е, правил ме е за посмешище. И ще продължи да ми се надсмива, когато безропотно приема смъртното наказание, на което ме е обрекъл, защото аз вярвам, че съм свързан с дадената клетва. Това, Къркхайм, не може да се прости. Аз поне няма да простя! И не само това. Виждал съм множество мъже и жени, които изкачваха стълбата и рискуваха всичко само по една дума на Сатаната. Виждал съм как някои приемаха спокойно смъртта, както аз бих я приел. Но тяхната и моята чест, както се оказва, се основават на безчестие. Други си отиваха сломени и разплакани. Както например Картрайт. А Сатаната се смееше. И още много такива като мен живеят под заплахата за предстоящата присъда. И всичко това всъщност се постигало с белязани карти? Ако наистина е така, казвам ви честно, Къркхайм, то не бива да продължава! Не бива да продължава!
Той дръпна яката си така яростно, сякаш тя го задушаваше.
— Боже мой! — прошепна той. — Ще му платя! Ако е истина… С песен ще срещна смъртта… Но трябва да знам истината!
— Изчаках, докато самообладанието му се върне.
— Помогнете ми да разбера истина ли е — казах накрая. — Сам няма да успея.
Той поклати глава.
— Баркър ще ви помогне.
— Не искам да го излагам на риск. — Бях решил да прикривам дребното човече, колкото мога. — Ще ни се наложи да потичаме, Консърдайн. Ами ако срещнем някого, който не е настроен като вас? А тримата заедно бързо ще се справим.
— Не — упорито настоя той. — Защо именно аз? Това си е ваша работа, Къркхайм. Вие посяхте съмнението у мен и вие трябва да го разсеете. В края на краищата подозренията ви не се базират на доказателства. Две или три произшествия са лесно обясними. Вероятността да грешите, е несравнимо по-голяма от възможността да сте прав. Защо тогава да си рискувам живота? И така отидох прекалено далеч. Обещах ви неутралитет и дори нещо повече. Но спирам дотук. Използвайте Баркър. Обещах нищо да не виждам и да не чувам, ако ви срещна по време на вашите… търсения. Но сега не мога да се обричам на сигурна гибел, като се присъединя към вас. Бях относително доволен от живота. Ако нещо бъркате, ще си запазя статуквото. Ако сте прав… тогава, повтарям, няма да сте сам. А дотогава — Майкъл Консърдайн упорито ще пази мястото си под слънцето.
Докторът извика черната си кобила и я яхна. Повече нямаше никакъв смисъл да продължаваме спора. Минахме през гората и след известно време се върнахме в замъка. Оставих Консърдайн в конюшнята и се прибрах да се преоблека.
На леглото ми имаше бележка. Послание от Сатаната. Той се надяваше, че добре прекарвам времето си, както съм го заслужил, и иска днес вечерта да ме види. Точно в девет.
Останалата част на деня премина без произшествия. Колкото повече размишлявах над казаното от Консърдайн, толкова повече се съгласявах с неговата гледна точка. И настроението ми започна да се оправя. На вечерята отидох с повдигнат и безгрижен дух.
Както и вчера, на почетното място седеше Консърдайн. Мой съсед бе Кобхъм. А на отсрещната страна видях Ева. Тя не ми обърна никакво внимание. Но на мен ми бе трудно да не я гледам.
Кобхъм направо се наливаше. Кой знае защо, чувстваше някаква отговорност спрямо мен. На никого другиго не обръщаше внимание и на мен не даваше. Приказваше интересно, но колкото повече говореше, толкова повече се изпълвах с отвращение към него. Кобхъм изложи теорията си за живота като проста електрохимическа реакция. Ясно ми даде да разбера, че нито индивидът, нито масите не означават нищо в смисъла на това, което обикновено се нарича човечност. Той беше потресаващо нечовечен.
Май към хората не изпитваше повече чувства, отколкото към епруветките си. Дори по-малко. Всъщност за него те бяха просто одухотворени мензурки, чието съдържание се различава до известна степен. И не виждаше причини да не ги разбива, опустошава или изменя съдържанието им чрез опити. Разказа ми за няколко ужасни опита с робите на кефт. Поне се надявах да е било с робите, макар той да не спомена нищо за това. Като го слушах, си помислих, че Сатаната е по-човечен от него.
Кобхъм продължаваше да пие. Единственият резултат бе, че все повече се превръщаше в студено и нечовешко наукообразно.
— Във вашите ферменти, Къркхайм, се крият прекалено много чувства — каза той. — Вие вероятно смятате живота за нещо свещено, ако използваме досадния шаблон на изразяване; мислите, че не може да се унищожава без крайна необходимост. Глупости! Той не е по-свещен от електрическия ток, който включвам и изключвам когато си поискам или от съдържанието на епруветките ми, чиято съдба решавам аз. Кога природата е давала нещо за отделния индивид? Неутрализирайте в себе си елементите, които ви размекват, Къркхайм, и ще станете велик човек. Мога да го направя, ако поискате.
Обещах му да си помисля.
Точно в осем и тридесет се появи Сатаната. Опитах се да отгатна къде ще се настани. Консърдайн му отстъпи мястото си.
Сатаната ме покани да седна от лявата му страна.
— Да пием за новия ми последовател Джеймс Къркхайм — вдигна той чашата си. — Много съм доволен от него.
Всички станаха и пиха за мен. Видях как Ева умишлено остави чашата си недокосната. По същия начин, сякаш тя го бе накарала, постъпи и Сатаната.
В осем и четиридесет и пет като по сигнал компанията започна да се разотива. След няколко минути останахме Сатаната, Кобхъм и аз. Учудих се, че Консърдайн също си тръгна. Слугите разчистиха масата и по сигнал на Сатаната изчезнаха.
— След три дни от Хавър тръгва кораб — неочаквано започна той. — Казва се „Астарта“ и е бавен като охлюв, но на него ще се намират няколко изключително красиви предмета. Смятам да предявя правата си върху тях. Там се намират платна на сър Джошуа Рейнолдс и на Ромни. Има сервиз от планински кристал: кана и дванадесет чаши, всичките гравирани чудесно и с вградени големи необработени сапфири и рубини. Най-вероятно са изработени в древния Крит за царица Пасифая. Във всеки случай са много стари. Неизвестният майстор е вложил в тях целия си гений. Дълго са пролежали в Кремъл. Комунистите ги продали. Има също и огърлица от изумруди, на всеки от които е изгравирана глава от „Метаморфозите“ на Овидий. По света няма нищо подобно.
Той млъкна, после се наведе към мен.
— Аз трябва да ги имам, Къркхайм! Вие с Кобхъм трябва да ми ги донесете!
Не ми оставаше нищо друго, освен да се поклоня и да чакам следващите разяснения. Както забелязах, с идването на Сатаната Кобхъм нищо повече не пи и въобще не изглеждаше пиян. Той седеше мълчаливо, гледаше чашата си и потропваше по нея с пръсти. На пълните му устни играеше едва забележима цинична усмивка. Но усещах, че ме поглежда под око и сякаш чака нещо от мен. Каквото и да каже Сатаната, изглежда вече са го обсъждали заедно.
— Назначавам ви за ръководител — продължи Сатаната, — не само защото задачата изисква необикновена находчивост, но и заради точното изпълнение на инструкциите, което вие продемонстрирахте. Ще ви дам сега само общи указания, които трябва да обмислите. Подробните инструкции ще получите преди да отплавате.
Да отплавам! Значи Ева ще остане сама! Неспокойно се размърдах. Вероятно се появи загриженост върху лицето ми. Той я усети.
— Да — каза Сатаната, — прехвърлянето на ценностите ще трябва да стане в морето, преди пристигането на „Астарта“. Ще ви се наложи да участвате в нещо, което предразсъдъкът нарича пиратство, Джеймс Къркхайм. Каква романтика!
В бляскащия му поглед прозираше едва забележимо злорадство.
— Вие притежавате романтична струнка. Признавам го, защото и аз я имам. Дори ви завиждам в известна степен.
— А аз съм ви благодарен — с усмивка посрещнах втренчения му в мен поглед, но дланите на ръцете ми изведнъж се навлажниха.
— „Астарта“ ще тръгне по южния маршрут — продължи той. — В това време на годината и на тези ширини бурите са малко вероятни. В деня на отплаването и вие и Кобхъм ще излезете в открито море с моята яхта, на която, както забелязах, днес така се любувахте. Освен екипажа с вас ще дойдат и десетина от моите консуматори на кефт. Ще ги ползвате в случай на непредвидени усложнения. Всички ще мислят, че „Херувим“ — прекрасно име, нали? — ще се движи край брега. Но още първата нощ корабът ще захвърли ангелската си външност и ще се превърне в „Морски вълк“, яхтата на финансист с безупречна репутация, който в този миг, неподозирайки нищо, ще плава към Хавана. Това също е в случай на непредвидени усложнения. Разбира се, името „Херувим“ навсякъде ще бъде сменено с „Морски вълк“. След два дни в определен район вие ще настигнете „Астарта“ и ще я надминете, като останете невидими. Скоростта й е петнадесет възела, а вашата — тридесет. Затова ще можете да я спрете, да вземете каквото ми е нужно и да се върнете — отново като невинния, безупречен „Херувим“ — два дни преди „Астарта“ да се появи в пристанището.
На сърцето ми олекна. Значи Сатаната не възнамерява да стори нищо на кораба и екипажа му. Иначе не би говорил за завръщането му.
Кобхъм се разсмя цинично. За миг Сатаната спря погледа си върху него. Химикът се раздвижи неспокойно на стола си.
— Вие, разбира се, сте предвидили как да спрем „Астарта“, сър? — запитах аз.
— Естествено — отвърна той. — Сега ще ви кажа как ще постъпите. През това време на годината на кораба не ще има повече от стотина пътници. Постарал съм се те да бъдат дори по-малко от обичайното. Някои от тях ще бъдат мои хора. Част от каютите са запазени за туристически клуб. Но колкото и странно да ви се види, тази поръчка ще бъде отказана малко преди вдигане на котвата. Клубът неочаквано е променил плановете си. Но щедрите му представители ще възмездят компанията за непредвидените загуби. „Астарта“ ще отплува по разписание, защото притежателите на вещите, за които ви казах, ще се безпокоят за сигурността им. Мисля, че на борда няма да има повече от тридесет души, от тях десет ще бъдат мои хора. Нали е прекрасно, Джеймс Къркхайм? Приближаваме се до нощта на вашето предстоящо приключение. През целия ден ще следвате кораба на десет мили разстояние. Очаква се нощта да бъде безлунна. В десет вечерта в салона на „Астарта“ ще има концерт. Няколко пътници ще празнуват семеен празник. Всички ще се съберат в салона, а вероятно и някои от офицерите ще ги почетат с присъствието си. Ще изключите светлините си и ще се приближите на четири мили. От „Астарта“ ще дадат сигнал, на който ще отговорите. В този миг двама души, поставени от мен, ще хвърлят няколко бомби в машинното отделение. Те са заредени с газ, изобретен от мистър Кобхъм. И веднага работещите там ще изгубят всякакъв интерес към дейността си. Трети мой човек ще се вмъкне вътре и ще спре машините.
Сатаната замълча и започна да ме оглежда. Освен неговия усещах и погледа на Кобхъм. По някакво чудо не показах ужаса, който ме бе обхванал. С равнодушен тон и спокоен глас продължих разговора:
— И така, работниците от машинното отделение са отстранени. Какво ще последва?
Известно време Сатаната не ми отговори. Твърдият му като диамант поглед не се откъсваше от мен. Побързах да изгоня колкото се може по-далеч видението на хора, които се задъхваха и гърчеха на пода на машинното отделение. Издържах погледа му и се намръщих, сякаш бях удивен. Дали видя това, което бе искал, или не, не зная, но неочаквано неговата объркваща ме съсредоточеност се стопи.
— Какво ви става, Джеймс Къркхайм! — произнесе с благ глас. — Съвсем не е нужно да се убива. Газът на мистър Кобхъм не е смъртоносен. Той е сънотворен. Практически е с мигновено действие. За пет секунди приспива човек. И е напълно безвреден. Минават шест часа и спящите се събуждат дори без да ги боли глава. За какви кръвожадни чудовища ни взема той, Кобхъм!
Нещо ми подсказа да прикрия облекчението си по същия начин, както скрих и ужаса си.
— Остават офицерите и екипажът — равнодушно продължих аз. — Какво ще стане с тях? Казано честно, досега аз съм само зрител, пратеник. Къде са пиратските ми приключения?
— От този миг нататък нещата преминават във ваши ръце — отвърна той. — Ще се приближите до „Астарта“ и ще я превземете на абордаж с Кобхъм и още няколко души. Не е изключено да възникнат обстоятелства, които не съм могъл да предвидя, и затова разчитам на вашата изобретателност и храброст. На „Астарта“ ще възникне паника и хаос. Не бива да допуснете нито една лодка да се спусне в морето и някой да избяга от кораба. Преди да се качите на „Астарта“, с капитана и помощниците му ще се случи известна неприятност. Не, нищо сериозно, просто ще излязат вън от строя. А може и да не стане. Вероятно ще има съпротива. Смажете я. Без кръв, ако е възможно. Работата може да се усложни от метеорологическите условия. Мисля, че няма да скучаете, Джеймс Къркхайм.
Аз си помислих същото. Остана неприятното чувство, че той не ми разказа всичко.
— В последните инструкции ще намерите описанието на точните места, където ще се намират нужните ми предмети. Те ще се съхраняват в яка каса от специална стомана. Толкова са ценни, че шифъра й знае само капитанът. Няма защо да го убеждавате да ви разкрие цифричките. Ще ви придружава специалист, на който никаква каса не може да се опре. Щом вземете необходимите вещи, незабавно се отделяте от „Астарта“ и с пълна пара поемате за вкъщи, като не забравяте и моите хора, за които ще бъде опасно да останат там. Това е всичко.
Замислих се. Той имаше предвид, че агентите му впоследствие може да бъдат разпитвани и да стане ясно кои са в действителност. Ами ние от „Херувим“?
— Не предполагате ли, сър, че някой от „Астарта“ може да ни разпознае по-късно? — започнах аз.
— Вие ще бъдете с маски — прекъсна ме с равномерния си глас.
Кобхъм неочаквано направи нетърпелив жест.
— Относно радиото — продължих аз, — предполагам, че ще го извадят от строя още преди да започне нападението?
— Няма да е необходимо — отвърна Сатаната. — На яхтата има изключително силен предавател. С него може да бъде заглушен сигналът на „Астарта“. Опитният радист на „Херувим“ не ще позволи никакво съобщение да излезе от радиокабината на кораба.
Продължих да мисля. Май всичко бе ясно. Но защо ме гнетеше такова безпокойство? Зад загладените фрази на Сатаната се криеше още нещо, което изглеждаше много зловещо.
— Предполагам, че сте доволен от възнаграждението за малката работа с огърлицата — прекъсна той мислите ми. — За кораба, естествено, ще получите доста повече. Когато ви поканих, прекъснах заслужената ви почивка. Какво ще кажете за шестмесечно пътешествие след като изпълните новото си задължение? Ще отидете където си искате, както си искате и ще правите каквото си искате. Аз поемам разноските. И ми позволете да добавя, че можете да харчите колкото пожелаете.
— Благодаря ви, сър — отвърнах, — но не ми е нужен отпуск. Искрено казано, срещите ми с вас са много по-интересни от всичко, което мога да преживея на друго място.
Лицето му остана непроницаемо, но усетих, че е доволен.
— Е, както решите — отвърна. — Продължавайте все така, Джеймс Къркхайм, и няма да имате причини да се жалвате от моето скъперничество.
Той се изправи. Аз също се надигнах — вежливо, а Кобхъм — предпазливо. Сатаната няколко мига ни съзерцаваше.
— Какво смятате да правите тази вечер? — попита ме той.
— Кобхъм спомена нещо за бридж — отвърнах аз, — но ако имате други предложения…
Химикът не ми бе казвал нищо подобно, но толкова много говори, та се надявах да реши, че е казал именно това. Точно сега не исках да се разделям с него. Ако Сатаната имаше намерение да помоли някой от нас да го придружи, сега се отказа. Кимна ни на сбогуване и тръгна към стената.
— Няма да е лошо утре сутринта да разгледате „Херувим“. — Той се обърна към разкрилия се отвор. — Запознайте се добре с нея. Лека нощ.
Кобхъм в продължение на дълги и тягостни минути мълчаливо гледа мястото, където изчезна Сатаната.
— Добре го измислихте, Къркхайм — каза той бавно накрая. — Не зная как се досетихте, но за днес Сатаната ми стига. Много добре го измислихте!
Протегна се да вземе бутилката коняк. Аз се усмихнах — значи Кобхъм помни всичко и е разбрал моята маневра. Той си напълни чашата и я изпи на един дъх.
— Много добре! — повтори и аз забелязах, че този път алкохолът му действа бързо. — Пийнете с мен за компания.
Приех поканата му и си налях малко, а той отново напълни и пресуши чашата си.
— Срамно е да се държи с вас така, сякаш сте дете — замърмори той. — За него май не сте излезли от бебешката люлка. Вие сте мъж, Къркхайм. И сте смел мъж! Защо ви мами така? Защо ви разказва празни приказки? По дяволите, Къркхайм, вие заслужавате да знаете истината!
Ето какво било! Идва онова, скритото, зловещото, което бях усетил и което сега се канеше да се откъсне от устните на Кобхъм.
— Налейте си — предложих му шишето. — Кой се държи с мен като с дете?
Той ме изгледа с пиянски поглед.
— Вие какво си мислите, че този газ ще приспи екипажа ли? — изхили се Кобхъм. — Каква мила приспивна песничка за бедничките уморени моряци. Текста го съчини татко Сатана, а химическата музика — мама Кобхъм. И те, кълна се в дявола, Къркхайм, наистина ще заспят, но вечния си сън!
Налях си коняк и го изпих спокойно.
— Е, какво от това? — запитах аз. — Къс или дълъг сън, каква е разликата.
— Каква е разликата ли? Каква е разликата! — Той ме изгледа и нервно стовари юмрук по масата. — Господи, аз бях прав! Казвах му на Сатаната, че притежавате мъжество! Казвах му, че не е нужно… не е нужно да си мешаме форм… формулите… с вас. Каква е разликата! Налейте си, сър! Да пием!
Вдигнах чашата си. Той се тресеше от смях.
— Маски! Ха, ха, ха! Маски, че да не ни познаят! Кога? После! Колко хубаво измислено: после! Няма да го има това после, момко!
Стаята се завъртя пред очите ми. За какво всъщност говореше?
— Не веднага, да кажем, след… двадесет минути… Ха, ще има бах! И прекрасна бомбичка се взривява. Джентълменска бомбичка. Тиха и пълна с достойнство. Но силна! Бах! Дъното на „Астарта“ изчезва. Лодки няма. За това са се погрижили лапачите на кефт. Корабът изчезва под водата. Следи няма. Само мехури бълбукат. Край!
Той стана разговорлив като всеки пиян човек.
— Ни… н-н… нито… за секунда не се лъжете, старче Къркхайм. Той няма да рискува. Ами ако някой от „Астарта“ изведнъж ви срещне и разкаже на добрите полицаи за лошите пирати сред океана? В ада е мястото на свидетелите! Това е кредото на Сатаната. Още една неразгадана тайна на океана. Най-добрият начин! Начинът на Сатаната.
— Какво пък — казах безгрижно, — радвам се да го чуя. Аз само за това се безпокоях…
Опиянението се свлече от Кобхъм като мантия. Лицето му стана бледо и измъчено. Чашата падна от ръката му.
От тъмния ъгъл на стаята се появи Сатаната!