Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 7 Footprints to Satan, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красномир Крачунов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- BHorse(2009)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Сканиране
- debora(2019)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми(2019)
Издание:
Автор: Абрахам Мерит
Заглавие: Седем стъпки до Сатаната
Преводач: Красномир Крачунов
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК Орфия
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Весела Петрова
Коректор: Ангелина Кунова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4567
История
- —Корекция
- —Допълнителна редакция: BHorse, 2009
- —Добавяне
- —Ново цифровизиране
Първа глава
Часовникът удари осем, когато излязох от Клуба на откривателите, спрях и погледнах надолу по Пето авеню. Отново с пълна сила изпитах неприятното чувство на следен човек, което ме спохождаше и тревожеше през последните две седмици. Почувствах странно студено пробождане под кожата от страната, където ме гледат; някакво необикновено усещане на звънтящо напрежение. Хората, прекарали по-голямата част от живота си в пустинята или в джунглите, са особено чувствителни. Изглежда си възвръщат примитивното шесто чувство, което притежават всички диваци, докато не се запознаят със силните напитки на белите хора.
Но бедата бе там, че не успявах да определя откъде идва това усещане. То налетяваше от всички страни. Огледах улицата. Три таксита стояха до тротоара пред клуба. Те не бяха заети и шофьорите им весело бъбреха помежду си. Не видях никакви зяпачи. Два стремителни насрещни автомобилни потока летяха по Пето авеню. Прехвърлих погледа си към прозорците на отсрещното здание, но не открих и следа от наблюдатели.
И въпреки това знаех със сигурност, че ме следят!
През последните две седмици осъзнавах това на различни места. Усетих присъствието на невидимите наблюдатели в музея, където отидох да погледна юнанските нефрити: именно аз създадох благоприятната възможност на стария богаташ Рокбилд да ги изложи там и така значително да укрепи репутацията си на филантроп; усещах го в театъра, по време на сутрешната ми разходка с кон из парка, в брокерската кантора, където виждах как парите ми, спечелени от същите тези нефрити, се превръщат в едно нищо, участвайки в игра, за която аз — признавам си го — знаех по-малко и от нищото. Усещах го и на улицата, но това поне следваше да се очаква. Ала го усещах и в клуба, където не можех в никакъв случай да го очаквам и това ме безпокоеше най-много.
Намирах се под непрекъснато наблюдение. Но защо?
Днес, през настъпващата нощ, реших да разкрия наблюдателя.
Някой ме докосна по рамото и аз подскочих, пъхнах ръка под палтото, където се намираше пистолетът ми, и веднага разбрах колко силно действа нерешената загадка на нервите ми. Обърнах се и едва ли не глуповато се ухилих на огромния Ларс Торвалдсен, който от няколко дни се намираше в Ню Йорк след двегодишно пребиваване в Антарктида.
— Защо си толкова нервен, Джим? — ме попита той. — Каква е тази работа? Някакви неприятности ли имаш?
— Нищо подобно, Ларс — отвърнах аз. — Мисля, че градската обстановка ме изнервя. Непрекъснат шум и движение. И толкова много хора — добавих с такава искреност, за която той и не подозираше.
— Боже мой! — възкликна Ларс. — А пък на мен толкова ми харесва! Наситих се на самота през тези две години сред ледовете. Но след някой и друг месец съм сигурен, че ще изпитвам същото. Дочух, че отново тръгваш на път. Къде? Пак в Китай ли?
Поклатих глава. Не исках да кажа на Ларс, че посоката изцяло зависеше от това, което припечеля, докато изхарча наличните шестдесет и пет долара в портфейла ми и няколкото монети в джоба.
— Май наистина имаш неприятности, а, Джим? — Той ме погледна по-внимателно. — Ако наистина е така, ще се радвам… да ти помогна.
Пак поклатих отрицателно глава. Всички знаеха щедростта на стария Рокбилд заради проклетите нефрити. Аз си имам чувство за гордост и макар да ме обърка мигновеното изчезване на златния ми запас, който разчитах да превърна в непристъпна бариера пред всякакви несгоди на оставащия ми живот, за да бъда независим от случайността, все пак нямах никакво намерение да разказвам на Ларс за собствената си глупост. При това нещата не изглеждаха чак толкова безнадеждни и аз не съм бездомен скитник в големия Ню Йорк, все нещо ще се нареди.
— Почакай малко — каза той, когато някой го викна от клуба.
Но аз не останах да го чакам. Още по-малко ми се искаше да му разказвам за моите наблюдатели. И затова тръгнах по улицата.
Кой ме следи? Защо? Може би някой от Китай, който върви след мен от онази древна гробница, където намерих съкровището? Ки Ванг, разбира се, е разбойник, макар и с добро образование, но не би пратил шпиони след мен. Нашата, нека така да я наречем, сделка, макар и необикновена по характер, той смята за завършена, независимо от загубата си. Колкото и да е нечестен в играта на карти, не е човек, който да не държи на думата си. В това съм сигурен. Освен това нямаше да забави толкова време удара. Не, тези не са хора на Ки Ванг.
Сетих се и за фалшивото арестуване в Париж, което трябваше да ме отстрани за няколко часа; доказателство за това бе състоянието на стаята и багажа ми, когато се върнах. А се бях върнал несъмнено много по-рано, отколкото смятаха крадците, тъй като бързо открих измамата; с удоволствие си спомням внезапната си поява независимо от болезнената рана с нож: на единия мой пазач счупих шията, а другият май няма да може да използва главата си по прякото предназначение през следващите няколко месеца.
Имаше и втори опит: задържаха колата, с която отивах на парахода, между Париж и Хавър. Той можеше да бъде успешен, ако брошките с нефритите не бяха в багажа на мой познат, който пътуваше към същия кораб с обикновен влак; всъщност смяташе, че носи старинни съдове, и тръскането на колата по пътя може да ги повреди и изпочупи.
Дали наблюдателите са от същата банда? Те трябва да знаят, че нефритите не са вече у мен, а в музея, в безопасност. Повече не представлявах интерес за тях, освен ако не са решили да ми отмъстят. Но и това не обяснява постоянното, прикрито и търпеливо наблюдаване. И защо не бяха осъществили удара си по-рано? Досега имаха множество удобни случаи.
Които и да са те, реших да им дам възможност да се доберат до мен. Аз съм си изплатил напълно дълговете. Шестдесет и пет долара и няколко цента представляваше сега богатството ми на земята. В каквото и пристанище да се отправях, поне след мен не оставаха неизпълнени обещания.
Да, реших да подмамя врага — ако беше враг, да излезе от скривалището си. И дори избрах мястото, където това трябваше да стане.
В целия Ню Йорк най-безлюдното място в осем часа вечерта през октомври, както впрочем във всяка друга вечер, е това, което денем е най-многолюдно. Долната част на Бродуей, лишена от дневните орди, се превръщаше в каньонообразна пустиня и между стените й се разхождаше само тихият вятър. Именно там се канех да отида.
Когато завих по Пето авеню от Клуба на откривателите, край мен мина човек, чиято походка и осанка, фигура и дрехи ми се сториха странно познати. Спрях се и загледах как бавно изкачва стъпалата.
После някак обезпокоен продължих пътя си. Нещо необикновено познато, така познато, че ме изплаши, имаше в този човек. Но какво бе то? Тръгнах към Бродуей и продължих да усещам чуждото присъствие.
Чак когато стигнах кметството, разбрах какво ми се бе сторило познато. И това предизвика у мен нещо като шок. По походката и осанката, по фигурата и дрехите: от лекото кафяво палто и меката сива шапка до здравото малакско бастунче, този човек беше… бях аз!