Лей Грийнууд
Лили (24)

Глава двадесет и четвърта

Лили беше уверена, че дори да живееше сто години, никога нямаше да се зарадва толкова много, ако чуеше нечий глас. Пазачът пусна Кити и се обърна, за да нападне Зак.

Зак беше готов. Един мощен удар в стомаха накара Карадек да се превие. Последва силен удар по слепоочието му с дръжката на револвера и пазачът падна на земята. Зак извади един малък револвер от джоба си и го подаде на госпожа Торагуд.

— Дръж го под око. Ако се опита да стане, застреляй го.

Тя го погледна, сякаш й подаваше жива змия, но не изпусна оръжието.

Зак се обърна към Лили.

— Вземи Кити и тръгвайте към града. По целия док се бият. Всеки момент тълпата ще стигне до „Морска вещица“.

След това той се обърна, без да изчака да види дали Лили ще изпълни каквото й беше казал. Тя остана на мястото си. Лили беше обвила ръце около Кити, която изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да припадне. Лили обаче не можеше да изостави Зак, след като той току-що се бе появил и бе рискувал живота си, за да помогне на нея и приятелите й.

— Искам този човек — заяви Зак и посочи към Джак Лофтън. — Предайте ми го и няма да закачаме кораба ви.

Капитанът погледна Зак с убийствен поглед.

— Ще те окова до него — изръмжа той. — Елате горе — извика той към трюма. — Тук има един глупак, който си мисли, че може да си тръгне с един от нашите моряци.

Боргър тръгна по трапа към Зак. На палубата зад него се появиха още шест души.

— Аса! — извика Зак. — Време е.

Шумът по дока ставаше все по-силен, но тълпата от въоръжени мъже не се приближаваше към „Морска вещица“.

— Не му е сега времето да се правите на срамежливи — извика Зак, като се оглеждаше. — Имаме около десет секунди, преди някой да хвърли топа.

— Няма да съм аз — каза капитанът.

— Махни Кити оттук — изрева Зак на Лили. — Тя може да види съпруга си, когато свърша с този огромен жабок. — Той подаде оръжието си на Лили. — Ако падна, застреляй го. И стреляй, за да го убиеш. Ако не успееш, ще завършиш като играчка на някое копеле с извратено въображение.

Лили пое револвера, но отказа да си мисли, че Зак можеше да бъде шанхайван. Тя щеше да застреля капитан Боргър, преди това да се случи. Лили вдигна револвера и го насочи към първия от мъжете, които се появиха на трапа.

— Не се приближавайте повече. Няма да позволя толкова много страхливи крадци да нападнат съпруга ми.

— Само така, момиче — окуражи я Зак. — Дръж това желязо насочено право в тях и може и да се измъкнем от тази бъркотия.

Зак подскачаше около Боргър, успя да му нанесе един удар в брадичката и да отскочи, преди капитанът да му отвърне по същия начин.

— Той е боксьор — възкликна Йезекия, който се беше свестил междувременно. — Стой по-надалеч — посъветва той Зак. — Можеш да го млатиш до смърт, но ако той те пипне, направо ще те смачка.

— Знам това — отговори му Зак, докато нанасяше светкавичен удар в стомаха на капитана. — Само се подготви да го удариш бързо по главата, ако аз се окажа твърде бавен.

— Но с какво? — попита Йезекия.

— Измисли сам! — извика в отговор Зак. — Точно сега съм малко зает. — Той стовари юмрука си в окото на Боргър и едва успя да избегне ответния удар на капитана, който беше насочен към слепоочието му. Ударът обаче го засегна леко, Зак загуби равновесие й падна на колене.

— Пази се! — извика Лили, когато видя, че Боргър се хвърля напред.

— Ти дръж под око онези бесни кучета на кораба — отвърна й Зак, докато се изправяше. Той нанесе мощен удар в гърлото на капитана, докато той прелиташе покрай него.

В този миг крясъци отвлякоха вниманието на Лили. Тя вдигна очи и видя, че единият от корабите беше подпален. Пожарът осветяваше околността и тя забеляза желанието за мъст в очите на капитана. Преди да успее да погледне обратно, първият моряк се втурна напред по трапа и се опита да избие оръжието от ръцете й. Тя успя да се измъкне, но само за миг. Йезекия се опита да й се притече на помощ, но беше отхвърлен встрани почти мигновено. Лили чу гневния вик на Зак, след което нещо тежко падна върху земята. Тя разбра кой беше повален едва когато мъжът, който я държеше, отпусна хватката си и падна след нанесения в основата на черепа му мощен удар. В този миг Аса Уайт и хората му се появиха от двете страни на „Морска вещица“ и смазаха съпротивата на екипажа за броени секунди.

— Точно така, елате, когато вече съм свършил цялата работа — каза им Зак, задъхан от усилието. Той сграбчи Лили и я придърпа към себе си. — Добре ли си? Той нарани ли те?

— Добре съм. Трябва да освободим Джак. Можем ли да освободим и останалите мъже?

— Точно така, не ме питай дали съм добре. Наложи се да се преборя само с двама души с размерите на телеграфен стълб, а ти мислиш само за Джак Лофтън.

— Но аз виждам, че си добре.

— Ръцете ми не са добре — каза Зак и ги вдигна пред себе си. — Все едно, че удрях тухлена стена.

Лили изпусна револвера, който за щастие не гръмна, и взе ръцете му в своите.

— Кървиш. Боли ли те?

— Разбира се, че ме боли.

— Горкичкият. Щом се върнем в кръчмата, ще ги измия с топла вода и ще ги превържа с меки превръзки.

Лили трябваше да знае, че Зак ще реагира като всеки друг мъж. Той търсеше съчувствие, но когато го получи, не знаеше какво да прави с него.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Ще се оправя. Трябва да изведем теб и приятелите ти оттук.

— Не забравяй за Джак.

— Как мога да го забравя, след като крещиш името му през пет секунди?

Зак се огледа, но схватката беше приключила. Някой беше извел пленените мъже на палубата. Аса беше намерил ключовете и сега отключваше оковите им. Зак събра оръжията си от земята и от ръцете на госпожа Торагуд.

— Вдигнете ги — каза той на Сара и Джули, като имаше предвид двамата свещеници. — Трябва да се махнем оттук. След малко това място ще бъде обхванато от пламъци.

Още няколко кораба бяха подпалени междувременно. Кити се втурна по трапа и прегърна съпруга си, който се появи, залитайки откъм палубата. Останалите мъже обаче изглеждаха объркани.

— Не можем да изоставим тези хора — каза Лили.

— Йезекия и господин Торагуд могат да ги върнат в църквата — успокои я Зак. — Дайте им храна и нови дрехи и ги оставете да се наспят.

— Нямаме готовност да се погрижим за толкова много хора — възрази Сара Торагуд.

— Не мисля, че ще останат при вас твърде дълго. Те сигурно също имат семейства.

— Могат да останат колкото искат — намеси се Йезекия. — Никой няма да бъде изгонен.

Сара и Харолд се спогледаха, но нито един от тях не посмя да възрази на Йезекия.

— Хайде, тръгвайте — каза Зак. — Трябва да побързаме.

Навсякъде край тях тичаха мъже. Лили забеляза как във водата се движат лодки, пълни с още мъже.

— Откъде се появиха всички тези хора? — попита тя.

— От „Малкото райско кътче“ и още една дузина кръчми — отвърна Зак. — Те чуха, че си в опасност, и дойдоха да ти помогнат.

— Но ние вече сме в безопасност.

— По Барбари Коуст са изчезнали много хора. Много от тях имат братя и приятели между тези хора. Според мен тази нощ те възнамеряват да намерят колкото се може повече от изгубените си роднини.

БЕЙ КРОНИКЪЛ

Сан Франциско, 27 юли

„Миналата нощ на доковете до улица «Клей» се случи нещо, което няма прецедент в историята на града. Голям брой мъже, събрани очевидно от близките до «Пасифик авеню» кръчми и игрални домове, нападнаха около две дузини кораби, на които се предполагаше, че има отвлечени мъже. Тълпата преби екипажите, след което подпали онези кораби, на които беше доказано, че се използва трудът на отвлечени мъже. Капитаните им бяха принудени да гледат, преди да бъдат изхвърлени в залива.

Въпреки че политиката на този вестник е да осъжда насилието, този репортер се радва, че най-после бе направено нещо, което да ограничи ужасната практика да се шанхайват нищо неподозирани посетители на нашия град и да бъдат принуждавани да живеят оковани в трюма на някой кораб.

Както изглежда, никой не знае какво или кой е бил причината за събитията от миналата нощ, но се говори, че някаква жена е отишла на доковете и е поискала съпругът й да бъде освободен от един от корабите. Не ми се удаде да потвърдя този слух, но няколко свидетели си спомнят, че са забелязали една изключително красива блондинка. Никой обаче не успя да определи нейната самоличност.“

— Защо ще се местим в хотела? — попита Лили. — Ти го мразиш. Никога не си искал да се отдалечаваш от кръчмата.

— Заради това. — Зак й хвърли вестника.

— Никога не съм го виждала и не разбирам защо…

— Ти никога не разбираш — прекъсна я Зак, подавайки глава от килера, където беше зает да сваля всичко от рафтовете и закачалките. — От мига, в който дойде в този град, ти не разбираш нищо от онова, което се опитвам да ти кажа.

— За бога, Зак, вестникът не пише нищо за това, което се случи. Щях да се гордея, ако всички узнаеха, че аз съм била причината да се сложи край на тези ужасни деяния.

— Виждаш ли! Точно за това ти говорех. Теб изобщо не те интересува дали името ти ще се превърне в нарицателно и половината град ще те обсъжда на бира и карти. Теб изобщо не те интересува дали половината от мъжете в квартала ще те познават, когато те срещнат на улицата. Ти най-вероятно ще спираш, за да ги попиташ как са жените им или да ги помолиш да доведат бебетата си в кръчмата, за да можеш да ги подържиш час-два.

— Какво да направя, като обичам бебетата — каза Лили, — а и не се срамувам да бъда разпозната от когото и да било, стига той да е честен и…

— Точно това е! — извика Зак. — Те не са честни. Те не са почтени. Ти не би трябвало да се познаваш с тях или с децата им.

— Но ти ги познаваш.

— Аз съм мъж.

— И каква е разликата?

— Това е нещо съвсем различно. Ти продължаваш да упорстваш, като твърдиш, че една жена може да върши всичко, което върши един мъж. Само защото всички в Салем те познават и те пазят, ти очакваш, че и тук ще бъде така. Да, но грешиш. Тук всички ще се опитат по-скоро да се възползват от теб, отколкото да ти помогнат. Половината от тях са готови да ти прережат гърлото, за да могат да вземат няколко долара за дрехите ти. Можеш ли да си представиш какво би могъл да направи с теб капитан Боргър?

— Знаех, че ще дойдеш.

Зак започваше да разбира как ставаше така, че някои мъже почваха да си скубят косите. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да обяснява каквото и да било на Лили. Тя просто виждаше всичко в различна светлина. Досега се беше оказало невъзможно да я убеди, че начинът, по който гледа на живота в Сан Франциско, е погрешен. Тя беше уверена, че правото е на нейна страна. Лили беше убедена, че Зак може да оправи всичко. Зак беше направил всичко по силите си, за да я накара да повярва, че това не е така, но тя не искаше да слуша. Той нямаше друг избор. Трябваше да се премести в хотела и да държи Лили там. Може би, ако тя спреше да се появява в заведението му, нямаше да се стигне дотам, че някой от тях двамата да бъде убит.

— Права беше, когато казваше, че не е хубаво съпрузите да живеят разделени. Трябваше да се преместим в хотела веднага след сватбата.

Усмивката на Лили беше толкова лъчезарна, че той се почувства като негодник за това, че не можеше да й признае, че искаше да се преместят в хотела, защото я обичаше толкова отчаяно, че не можеше да понесе мисълта да бъде разделен от нея.

— Върви да се сбогуваш с момичетата. Повече няма да ги видиш.

— Защо?

— Защото няма да се върнеш тук.

— Но ти не…

— Нали не си мислиш, че се местя в хотела, за да можеш да продължаваш да идваш тук?

— Няма никаква причина да не работя в кръчмата.

— Напротив, има. Възнамерявам да те представя в обществото — нещо, което трябваше да направя много отдавна. Хората обаче няма да ти позволят да прекрачиш прага им, ако отиваш в игрална зала всеки път, когато ти остане малко свободно време.

— А теб ще те пуснат ли в домовете си?

— Богатите мъже могат да правят много неща, които жените не могат.

— Особено ако изглеждат добре.

— Това също помага.

— А ако аз не харесвам тези хора?

— Ще ги харесаш. Пък и аз очаквам Фърн и Мадисън да пристигнат всеки момент, Фърн може да те разведе наоколо. Тя познава всички.

— Мислех, че ще бъдеш с мен.

— Ще бъда, но не мога да съм с теб постоянно.

Зак предполагаше, че Лили щеше да се подчини с по-голяма охота, ако й кажеше, че няма да се отделя от нея, но той не можеше да направи това. Все още трябваше да се грижи за бизнеса си. Всъщност, в този момент той дори вече трябваше да е слязъл в залата.

— Мачкаш дрехите си — каза Лили. Две камари дрехи бяха паднали една върху друга. Трета се беше съборила върху пода. — Няма да можеш да ги облечеш, докато не бъдат изгладени отново.

— Ще ги оправя по-късно — каза той, докато хвърляше последните дрехи върху един стол, без да мисли, че могат да се намачкат. — Трябва да се облека. Вече трябваше да бъда долу.

— Не мога да стоя по цял ден в хотела, без да правя нищо — каза Лили, докато Зак си слагаше нова вратовръзка.

— Не се тревожи. Скоро ще имаш много нови приятели и ще ходиш където искаш с тях. — Той оправи вратовръзката си и започна да сресва косата си.

— Искам да върша нещо полезно, а не да прекарвам целия ден в пазаруване или в разговори за чуждите деца.

— Питай Дейзи. Тя знае…

— Дейзи е твърде заета, за да мисли за мен. Моля те, Зак, защо да не помагам в заведението? Толкова бях щастлива, докато работех тук.

Зак се обърна и я погледна с онова строго изражение, от което Лили беше започнала да се ужасява.

— Ти няма да се върнеш в кръчмата и това е последното ми решение. — Изражението му се смекчи. — Знам, че отначало ще ти бъде трудно, но скоро ще имаш толкова много ангажименти, че няма да вярваш, че си могла да се оплакваш от липса на работа. — Той се усмихна и я целуна по бузата. — Трябва да вървя.

— Искаш ли да те изчакам?

Зак я прегърна и я целуна отново.

— Не. Ще закъснея както обикновено. Просто се увери, че си опаковала всичките си дрехи. Искам да бъда в хотела преди обяд.

Когато Зак я прегръщаше, Лили почти започваше да вярва, че всичко ще се оправи. За няколко секунди тя беше негова и в това нямаше никакво съмнение.

Целувките му й харесваха още повече. Той започваше, като целуваше клепачите й, захапваше ухото и врата й. Но много скоро устните му намираха нейните. Целувката започваше бавно и провлачено, след което бързо се превръщаше в гореща и замайваща, докато телата им се притискаха плътно едно към друго. Езиците им танцуваха едновременно, стрелваха се напред, опитваха и разучаваха. Това винаги ги оставяше без дъх.

— Сега трябва да вървя — каза Зак, когато се отдръпна и възстанови нормалното си дишане. — Наспи се добре. Ще се върна около шест часа. — Той й намигна.

Когато вратата се затвори зад него, Лили усети как топлината напуска стаята. Животът й като негова съпруга щеше да бъде ограничен до посещения на събирания, на които тя не желаеше да ходи, бърза целувка вечер и любене сутринта, когато тя беше полузаспала, а той беше уморен до смърт.

Зак я желаеше, но не я обичаше. Не истински. Време беше Лили да спре да се залъгва. Всеки път, когато се случеше нещо, което можеше да ги сближи, тя започваше да изпитва увереност, че той я обича, или че се влюбваше в нея, или пък, че скоро щеше да я заобича. Но от онова, което той беше казал току-що, ставаше ясно, че Зак все още искаше да я отдалечи от себе си.

Когато той беше дошъл на доковете, за да я защити, Лили си беше помислила, че Зак я обича. Сега тя осъзнаваше, че това беше просто израз на южняшкото му кавалерство. Как не се беше сетила досега? Тя беше наблюдавала това през целия си живот. Баща й би постъпил по същия начин. Зак си мислеше, че я защитава, но държеше кръчмата и Лили в отделни ъгълчета на живота си. Тя искаше всичко от него, но той й предлагаше само една част.

Зак беше също толкова упорит колкото и баща й, но го прикриваше по-добре. Когато баща й се усмихваше, той винаги изглеждаше така, сякаш се готви да я укори за нещо лошо, което е направила. Когато Зак й се усмихваше, Лили изпитваше чувството, че извършва още няколко лоши неща.

Може би точно това я беше накарало да се омъжи за него — арогантната й увереност, че ще успее да спаси душата му. Лили си спомняше за това само с неудобство. Зак не бе искал съпруга. Той изобщо не бе искал да се жени. Бракът му с Лили не беше променил ни най-малко поведението му. Тя дори не беше уверена, че той трябваше да се промени.

Лили не знаеше нищо за това как се спасяват хора. Тя нямаше право да предполага, че знае какво е най-добро за всички останали. Та нали самата тя беше объркала собствения си живот. Нямаше причина да смята, че ще успее да се справи по-добре и с нечий чужд живот.

Оставаше й само една възможност. Трябваше да напусне Зак. Трябваше да се разведе с него. Нямаше право да му отнема възможността да намери жена, която щеше да обича напълно и която нямаше да го подлудява.

Тя изстена неволно. Лили не смяташе, че ще издържи. Бе се впуснала в този брак по грешни причини, но обичаше Зак толкова силно, че не знаеше как щеше да преживее раздялата си с него.

Представи си Зак, отпуснат щастливо в ръцете на някоя красива брюнетка. Видя деца, голяма къща с изглед към залива и в средата на всичко това стоеше гордо Зак. Тя се хвърли върху леглото с приглушен стон.

Когато се наплака, се изправи. Изми лицето си и седна, за да помисли.

Зак вървеше бавно по коридора. Беше по-изтощен от обикновено. Трябваше да намери някой, който да му помага в заведението. Може би щеше да успее да убеди Доди да се върне. Не можеше да се довери на никого другиго да се грижи за Лили. Всеки път, когато направеше това, това водеше до катастрофа.

Освен това трябваше да намери Уинди Дъмбартън. Май вече беше време да наеме детектив, който да започне да го търси. В живота му бяха настъпили толкова много промени, че той вече нямаше време да обикаля града и да проверява всяка кръчма. Зак отчаяно желаеше да регистрира брака си с Лили. Той просто не можеше да си представи как щеше да се изправи пред нея и да й обясни защо да повторят брачната си церемония.

 

 

Зак влезе в стаята си, без да запали лампата. Искаше му се да поспи няколко часа, преди да се премести в хотела. Не гореше от нетърпение да се срещне с неохотата на Лили или да даде обясненията, които Дейзи щеше да му поиска. Той беше изпратил съобщение, че ще се преместят в хотела, но това не беше достатъчно за Дейзи.

В мига, в който се пъхна под завивките, Зак разбра, че Лили не е в леглото. Той протегна ръка към нейната част, но с изненада установи, че напипва само студения чаршаф.

Скочи от леглото и запали лампата. Стаята беше празна. Дрехите му вече не бяха натрупани навсякъде по дивана и столовете. Той надникна в килера. Всичко беше върнато обратно по местата си. Всичко, с изключение на дрехите на Лили. Всичко нейно беше изчезнало.

Зак изтича навън и стигна до средата на стълбището, преди да осъзнае, че е гол. Той изруга и се затича обратно, при което буквално влетя в стаята на Кити. Заудря по вратата й, без да мисли за изтощените момичета, които се опитваха да поспят малко, след което си спомни, че Кити вече не живееше в кръчмата. Изруга отново и се затича надолу по коридора, докато не стигна до вратата на стаята на Лизи Ледвил.

— Махай се — извика един раздразнен глас в отговор на чукането му по вратата.

— Отвори. Аз съм, Зак.

Понеже вратата не се отвори незабавно, той отново заудря по нея.

— Успокой топката. Идвам.

Вратата се открехна и едно лице, лишено от цвят и с коса, прибрана под червена мрежа, надникна към него.

— Какво има? Да няма пожар?

— Лили не е в стаята ми. Знаеш ли къде е? Да не би да се е преместила в хотела?

Погледът на Лизи постепенно се избистри. След това изражението й се втвърди.

— Не, тя не е в хотела. Върна се при Бела. Напусна те.

 

 

Стъпките на Зак отекваха по тротоара. Той не можеше да повярва, че Лили го беше напуснала, след всичко, което беше направил за нея. Щеше да стане за присмех в целия град. Старият женкар — отблъснат от някаква наивна девственица от планините. Хората щяха да обсъждат това в продължение на месеци.

И всичко само защото той бе поискал тя да се премести в хотела и да бъде представена в обществото като негова съпруга. След като се беше появила неканена и го беше подмамила да се ожени за нея, тя нямаше право да очаква толкова много от него.

Но Лили искаше да остане в кръчмата, тя искаше да работи, да бъде полезна. В противен случай всичко останало нямаше значение за нея.

Е, тя скоро щеше да открие, че много други неща имаха значение. Когато това станеше, щеше да съжали и щеше да се върне на колене при него. Той щеше да я приеме, но щеше да я накара да страда мъничко преди това. Никой не можеше да се държи със Зак Рандолф като с някаква стара обувка.

Дори и жената, която беше успяла да стане неизменна част от мислите му, събуждането му, сънищата му.

Бела беше бясна, че я събуждат посред нощ.

— Какво търсиш тук? — попита тя. — Знаеш, че не пускам мъже в пансиона през нощта.

— Вече е сутрин — каза Зак. — Почти седем часът е. Виж, слънцето вече изгря.

— Това все още не обяснява какво правиш тук.

— Искам да видя Лили.

— Не ставай смешен. Тя спи. — Бела присви очи. — Пък и защо трябва да ти позволявам да се виждаш с нея? Сигурно си й направил нещо ужасно, за да я накараш да избяга.

— Нека да си изясним едно нещо още сега — каза Зак. Той не беше в настроение да търпи намесата на Бела. — Аз ще се видя с Лили. Ще я видя в дневната ти и ще си поговорим тихо и спокойно или ще вляза в стаята й, независимо дали ще ми крещиш, или не.

— Тя не желае да говори с теб.

— Аз обаче искам да говоря с нея. Тя избяга, като остави твърде много въпроси без отговори.

— Не можеш да нахълтваш тук и да притесняваш наемателите ми.

— Аз не я притеснявам, тя е моя жена.

— Не мисля, че тя осъзнава това.

— Това е нещо, което засяга само нас двамата, а не теб. А сега ще отидеш ли да я извикаш, или искаш аз да се кача при нея?

 

 

Лили беше в леглото си, когато Бела почука на вратата на стаята й. Тя не беше успяла да мигне цяла нощ.

— Зак е долу — каза Бела.

Лили бе очаквала това и новината не я изненада.

— Каза ли му, че не искам да го виждам?

— Разбира се, но Зак никога не чува онова, което не иска да чуе. Страхувам се, че ще трябва да слезеш. Той не иска да си тръгне.

Лили беше готова на всичко да отложи разговора със Зак точно сега. Знаеше, че това е проява на страхливост, но напускането на кръчмата беше изчерпало цялата й смелост и тя не знаеше дали й бяха останали достатъчно сили, за да се изправи лице в лице със Зак.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита я Бела.

Лили посегна към пеньоара си.

— Да, но това е нещо, което трябва да свърша сама. Онова, което имам да му казвам, може да го нарани.

— Не можеш да нараниш Зак Рандолф. Никой не може. Той няма чувства.

Лили се уви в пеньоара си и завърза колана.

— Напротив, има. Просто ги крие много добре. Хора като него са по-труднодостъпни. Но когато пробиеш стените, с които са се обградили, те се оказват по-уязвими от останалите.

— Не можеш да ме убедиш в това, но предполагам, че го познаваш по-добре от мен.

— Може би — отвърна Лили, — но не го познавам достатъчно добре.

Лили седна и започна да сресва косата си. Въпреки че се налагаше да говори със Зак толкова рано сутринта, тя не смяташе да изглежда така, сякаш току-що беше станала от леглото.

 

 

Лили отвори вратата и влезе в официалната дневна на Бела — същата онази стая с тежките мебели и тъмните тъкани. Все едно че влизаше в погребално бюро. Подходящо за случая. Имаше намерение да обяви смъртта на брака си със Зак.

Сърцето й заби малко по-учестено, когато видя Зак. Беше толкова красив. Трудно й беше да повярва, че беше напуснала този мъж, но не можеше да си позволи точно сега да бъде разколебана от красотата му. Независимо колко силно желание предизвикваше той у нея, Лили се интересуваше повече от чувствата му към нея.

Лили не беше в състояние да прецени какво мислеше Зак. Дрехите му не бяха изгладени внимателно както обикновено. Очите му бяха зачервени, а клепачите — натежали, но той бе прекарал цялата нощ в зала, изпълнена с цигарен дим.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той, след като двамата се бяха гледали в продължение сякаш на цяла вечност.

— Чаках ти да започнеш.

— Че защо? Ти си онази, която избяга.

— Помислих, че ще бъдеш по-щастлив, че така ще ти бъде по-лесно.

— Това само ще усложни всичко. Защо си тръгна?

Е, какво пък, все някога трябваше да му каже истината. Дължеше му поне това, след като му се беше натрапвала в продължение на седмици. Вината беше само нейна, още от самото начало. Зак беше изтърпял повече, отколкото би изтърпял който и да било друг мъж на неговото място.

— Защото не ме обичаш.

— Напротив, обичам те.

Собствените му думи сякаш го удивиха. Лили предположи, че той не бе искал да ги изрече, но Зак ги повтори.

— Обичам те.

— Не, това не е вярно. Никога не си ме обичал. Опитваше се да го скриеш, като се преструваше, че ти харесва да бъда край теб, че ти харесва да… о, знаеш какво искам да кажа, но дори едно глупаво момиче от планините може да разбере истината.

— Наистина ми харесва, когато си край мен. И наистина ми харесва да се опитвам да си направя бебе с теб.

— Може би, но това не е същото като любовта.

— Защо да не е? Ние сме женени. Аз те представих на семейството си. Смятам да започна да те водя на събирания, да те разведа из града. Това доказва, че те обичам.

Той просто не разбираше. Зак си мислеше, че ако просто произнесеше задължителните думи и извършеше необходимите дела, това беше равносилно на любов. Той не разбираше, че тя трябваше да дойде от сърцето му, а не от разума му.

— А сега се върни у дома и да приключим с тези глупости.

— Не.

— Защо? Ако останеш тук, всички ще си помислят, че нещо не е наред.

— Може би това не е чак толкова лошо. Може би вече е време да спрем да се преструваме.

— Ние не се преструваме. Нали сме женени.

— Може би ще бъде най-добре да започнем да се преструваме, че никога не сме били.

Зак пребледня. Лили не знаеше каква беше причината за това. Решението й се струваше идеално.

— Половин Сан Франциско знае, че сме женени — каза Зак. — Пък и хората в обществото не отсядат на такива места.

— Тук ми е добре. Не мисля, че ще бъда щастлива между хората, с които искаш да се срещам.

— Не можеш да знаеш това, преди да си опитала. Пък и те не всички са еднакви.

— Може би трябва да ме забравиш, да ме оставиш сама да потъна или да се оправя.

— Опитах се да го направя, но не се получи.

Зак беше прав. Тя винаги объркваше всичко, след което отиваше при него, за да оправя бъркотията.

— Защо дойде? — попита го тя.

Зак изглеждаше като ударен от гръм.

— Ти ме напускаш и след това ме питаш защо съм тръгнал след теб? Ти нямаше ли да тръгнеш след мен? Нямаше ли да поискаш да разбереш защо съм те напуснал?

— Но ти знаеше, че те обичам още от самото начало.

— Добре. Признавам, че не съм казвал „обичам те“ на всеки половин час, не съм ти шепнел на ухото, не съм се държал, сякаш ти си единственият човек на света. Но това не означава, че не те обичам. И не ти дава основание да изчезнеш, без да кажеш нищо. Никога не съм претендирал, че съм най-добрият съпруг на света, но мисля, че заслужавам повече от това.

— Прав си. Аз обърках всичко останало. Защо сега да е различно?

Лили се изправи и отиде зад дивана. Трябваше да избистри мислите си. Тя впери поглед в килима пред себе си, тъй като, докато гледаше Зак, не можеше да мисли свързано.

— Тръгнах си, защото ми се стори, че нямам друга възможност. Цялата тази бъркотия е по моя вина. Дойдох тук неканена. Настоявах да бъда оставена да се оправям сама. Исках да се ожениш за мен, макар да знаех, че не ме обичаш. Нито веднъж не направих онова, което ти ми казваше. Не правех нищо друго, освен да се противя на всеки, който се опитваше да ми помогне, като се започне от баща ми и се стигне до Йезекия, теб и госпожа Торагуд.

— Не е необходимо да продължаваш да правиш това.

— Знам, но не мога да се върна в кръчмата, нито пък да отида в хотела. Още не.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам, но ще трябва сама да реша това.

— Колко дълго ще трае това?

— Не знам.

— Какво трябва да правя аз?

— Да забравиш, че си ме познавал.

— Не мога да го направя.

— Защо? Ти се опитваше да направиш това, откакто се появих в този град.

— Само отначало. След това обаче започнах да мисля много за теб.

— Ние, изглежда, не говорим за едно и също нещо. Ти ми говориш за съвместна работа, за обитаване на една и съща стая, за физическо привличане.

— Това е много.

— Може би за един мъж, но не и за една жена.

Зак изглеждаше объркан. Той нямаше никаква представа за какво му говореше Лили.

— Ти никога не си разбирал жените — продължи тя. — Ти знаеш как да ги прелъстиш, да ги поласкаеш, да ги накараш да попиват всяка твоя дума, докато се интересуваш от тях, но никога не си знаел какво чувства една жена. Работил си с Доди в продължение на години, а дори не си забелязал, че тя е влюбена в теб. Не ти говоря само за това да знаеш как да накараш една жена да се почувства красива и желана. Това е важно, но любовта е нещо повече. Една жена иска да знае, че мъжът има нужда от нея, да се чувства като част от него. Тя иска от него да споделя изцяло с нея. Тя иска да се чувства оценена, защото може да му даде нещо, което никоя друга жена на света не може. Тя иска нейните чувства и мнения да бъдат важни за него.

— Но те са такива — възрази Зак.

— Зак, ти нито веднъж не си ме питал какво мисля, нито пък си се вслушал в една моя дума, откакто пристигнах тук. — Лили млъкна и изчака малко, докато се успокои. — Не исках да кажа точно това. Не се опитвам да те виня. Просто се опитвам да обясня защо те напуснах. Знам, че не можеш да ме обичаш само защото аз искам това от теб. Може би наистина ме обичаш малко, по свой начин. Но аз искам повече. Имам нужда от повече. Ти не можеш да ми дадеш това, което искам. Трябва да реша какво да направя.

— А аз ще мога ли да ти помогна да вземеш това решение?

— Не. Това е решение, което трябва да взема сама.