Реймънд Чандлър
Английско лято (2)

2

Имението се появи неочаквано в края на склона, спускащ се от просторна кръгла поляна, където се предполагаше, че някога е бил римски лагер. Долу в низината се виждаше Лейквю, откъдето (типично по английски) изобщо нямаше изглед към езерото.

Бе изключително занемарено — нещо, което не се среща в Англия — джунгла от оплетени лози, пусти, обрасли с високи плевели пространства — някогашните тревни площи. Беше срамно дори да се гледа запустялата градина. На терена за боулинг от епохата на кралица Елизабет бе пораснала трева до коленете. Самата къща бе построена с потъмнели от времето червени тухли в традиционна за Елизабетинската епоха форма, издадени навън прозорци, с тежки метални решетки отпред, зад които дремеха тлъсти паяци, излегнали се като епископи в паяжините, нашарили стъклата, и сънливо зяпаха от същите тези прозорци, от които някога франтове с хищнически лица, облечени с жакети с цепка, гледали към Англия, недоволни, в дните на своята ярост, от нейния манастирски чар.

Появиха се и конюшните — покрити с мъх, запуснати. От потънал в сянка бокс излезе гном, облечен в бричове за езда, с дълги ръце и огромен нос, и хвана жребеца.

Тя скочи върху плочника и тръгна, без да продума.

— Не е плод на немарливо отношение — обясни, когато се отдалечихме достатъчно от гнома, за да не ни чува. — А просто убийство. Обичах това място и той го знаеше.

— Съпругът ти ли? — стиснах леко устни, едната влезе под другата — мразех го.

— Да влезем през предния вход, за да се насладиш на прекрасното парадно стълбище. Там той просто надмина себе си. Отдели му специално внимание.

Пред голямата къща имаше широко пространство, оградено от алея за коли. Около него растяха стари дъбове. Тревата тук беше по-зле от другаде, защото беше лошо окосена и изглеждаше пожълтяла. Дъбовете хвърляха дълги сенки, които коварно се прокрадваха през съсипаната тревна площ, тихи, тъмни, опипващи — сенки на омразата. Уж сенки, но повече от такива, както сянката на слънчевия часовник не е просто сянка, а нещо повече.

На далечния дразнещ призив на звънеца се отзова стара вещица — лика-прилика на гнома от конюшнята. Старицата беше от англичаните, които сякаш не бяха в състояние просто да влязат в някоя къща, а трябваше да бъдат допуснати вътре. Тя измърмори под носа си на неясен диалект нещо, което приличаше на ругатня.

Прекрачихме прага и моята домакиня отново вдигна камшика нагоре като показалка.

— Представям ти — оповести с гробовен глас — най-добрата творба от средния му период, както казват за художниците. Сър Хенри Лейкънам, баронет — държа да забележиш и ако обичаш да запомниш, че по наше мнение баронет е много повече от барон или виконт. Сър Хенри Лейкънам, един от нашите най-стари баронети, и едно от най-старите ни стълбища след неравностоен сблъсък.

— Искаш да кажеш, че брадвата е била нова.

Стояхме пред парадното стълбище (или каквото бе останало от него) — строено за кралски потомци, за величествена дама със свита от приближени, целите в кадифе и звезди, заради красотата на сенките по огромния облицован таван, за посрещане след победа или след дълго отсъствие и за да бъдат използвани понякога просто като стълби.

Бяха ужасно широки и разстлани, а извивката им бе лека, но непоколебима като времето. Перилата сигурно са стрували цяло състояние, но можех само да предполагам, защото така бяха насечени, че от тях бяха останали само почернели трески.

Доста дълго не откъснах поглед от парадното стълбище. В паметта ми се бе запечатало име, от което винаги щеше да ми се свива стомахът.

— Един момент — хрумна ми изведнъж. — Ти все още си негова…

— О, това е част от отмъщението.

Старата вещица вече си бе отишла, мърморейки си нещо под носа.

— Какво си му направила?

Отначало не отговори. После най-небрежно заяви:

— Де да можех да му го правя и занапред, и во веки веков, и той винаги да научава, в който и ъгъл на Пъкъла да се окаже накрая.

— Не го мислиш. Поне не съвсем.

— Така ли? Хайде да минем оттук. Нашите картини на прочутия портретист Ромни са много известни… с липсата си.

Вървяхме през нещо, което приличаше на картинна галерия. По дамаската на стените имаше по-тъмно виолетови правоъгълни петна. Стъпките ни ехтяха по голия, потънал в прах под.

— Свиня! — казах аз на ехтящите стъпки и осиротелите стени. — Свиня!

— Всъщност не ти пука. Нали?

— Да — признах си. — Не толкова, колкото се правя.

От галерията влязохме в помещение, което вероятно е било оръжейна зала. Оттам тясна тайна врата ни изведе пред тясна тайна стълба, вита, вътрешна и изискана. Качихме се по нея. И най-сетне стигнахме до стая, която поне беше мебелирана.

Свали твърдата си черна шапка за езда и нехайно разроши косите си, после захвърли шапката, камшика и ръкавиците на пейка. Имаше огромно легло с балдахин. Сигурно Чарлз Втори бе спал в него… при това не сам. Имаше тоалетна масичка с двукрило огледало и обичайната бъркотия от лъскави шишенца. Тя мина покрай всичко това, без да го погледне, и се спря пред маса в ъгъла на стаята, където смеси скоч със сода, топла, разбира се, и се върна с две чаши в ръце.

Жилести, здрави ръце — ръце на конярка. Не като красивите пластични ръце на Милисънт Крандол. Това бяха ръце, които можеха здраво да стиснат, да причинят болка, да прехвърлят ловец през невъзможна ограда или да пренесат мъж през мрачна бездна, или пък с лекота да счупят крехките чаши, които държаха. Виждах кокалчетата им — бели като нова слонова кост.

Стоях току пред прага на голямата стара врата — не бях мръднал и мускулче, откакто бях влязъл. Тя ми подаде питието. То потрепна и затанцува в чашата.

Очите й бяха отнесени, недостъпни. Стари. Очи, които не казват нищо, обърнати изцяло навътре. Последният прозорец, дето никога не се отваря, в къща, която иначе няма тайни.

Някъде, много далече, вероятно продължаваха да ухаят декоративни пълзящи растения в английска градина с портокалови дръвчета покрай слънчевия зид — друг аромат и друга жена.

Посегнах зад себе си и непохватно завъртях огромния ключ с размерите на френски ключ, пъхнат в ключалка, голяма колкото врата на шкаф.

Резето изскърца, ние не се разсмяхме. Пихме. Не ми даде време дори да оставя чашата — притисна се в мен толкова силно, че дъхът ми спря.

Кожата и бе ароматна и дива, като диви цветя на припек в планината през пролетта, под силното бяло слънце, което грее в моята родина. Устните ни се сляха и пламнаха, почти изгоряха. После тя отвори своите и завря език в зъбите ми, тялото й потръпна конвулсивно.

— Моля те — задавено изстена с устни, заровени в моите. — Моля те, о, моля те…

Развръзката можеше да бъде само една.