Реймънд Чандлър
Изнудвачите не стрелят (5)

5

Ограда с бели колове се мярна пред очите им, преди фаровете да угаснат. Зад нея на възвишение се забелязваха неприветливите форми на две сондажни кули, които опипваха небето. Тъмната кола бавно напредваше без фарове. После спря срещу паянтова постройчица. На тази страна на улицата нямаше къщи, нямаше нищо между колата и нефтеното поле. В бараката не светеше.

Малъри излезе от колата и прекоси улицата. Чакълена алея водеше към навес без врата. Под навеса бе паркирана кола за излети. Покрай алеята имаше тънка залиняла трева, а отзад грозно петно, някога тревна площ. Имаше телен простор за пране и малка покрита веранда с ръждясала врата с мрежа против насекоми. Всичко това се виждаше благодарение на лунната светлина.

Зад верандата имаше един-единствен прозорец със спуснат транспарант; в краищата на транспаранта се виждаха два тънки осветени процепа.

Малъри се върна при колата, стъпвайки безшумно по изсъхналата трева и по черния път.

— Да вървим, Аткинсън — подкани го той.

Аткинсън с мъка излезе от колата и се запрепъва през улицата като полузаспал. Малъри го стисна за лакътя. Двамата се изкачиха по дървените стъпала, тихо преминаха през верандата. Аткинсън пипнешком намери звънеца и го натисна. В къщата се чу приглушен звън. Малъри залепи гръб до стената, там, където при отваряне вратата нямаше да го блокира.

Вратата се отвори безшумно и зад мрежестата рамка на закритата част от верандата се очерта нечия фигура.

— Аткинсън е — смънка адвокатът.

Мрежестата врата се отвори навън.

— К’во искаш? — изфъфли глас, който Малъри вече бе чувал.

Показа се, вдигнал пистолета на нивото на кръста. Мъжът на прага се извърна. Малъри бързо направи крачка към него, като едновременно поклащаше укорително глава и цъкаше с език.

— Нямаш пистолет, нали, Слипи? — попита Малъри и многозначително вдигна своя люгер. — Обърни се бавно и спокойно, Слипи. Като усетиш нещо да се опира в гръбнака ти, влизай в къщата, Слипи. Ние сме плътно зад теб.

Дългурестият вдигна ръце и се обърна. Щом усети пистолета на Малъри в гърба си, тръгна обратно към тъмнината. Влязоха в малка всекидневна, вмирисана на прах и манджи. Под една от вратите се процеждаше светлина. Дългурестият бавно свали едната си ръка и отвори вратата.

От средата на тавана висеше крушка без абажур. Под нея стоеше слаба жена, облечена в мръсен бял гащеризон. Безцветни очи гледаха с мътен поглед изпод гъста рошава рижа коса. Пръстите й потрепваха и се свиваха от неволни контракции на мускулите. Жената нададе тих жаловит стон, като гладно коте.

Дългурестият отиде до другия край на стаята и опря длани върху тапетите на стената. От лицето му не слизаше замръзнала безсмислена усмивка.

— Аз ще се погрижа за приятелчетата на Аткинсън — прозвуча гласът на Ландри откъм вратата.

Влезе в стаята с автоматичен пистолет в ръка.

— Уютен дом — добави той вежливо.

В ъгъла на стаята имаше метално легло. Ронда Фар лежеше там, покрита до брадичката с кафяво военно одеяло. Бялата й перука се бе посмъкнала от главата й и под нея се подаваха влажни златни къдрици. Лицето й бе синкавобяло, маска, на която ружът и червилото блестяха ослепително. Хъркаше.

Малъри пъхна ръка под одеялото и напипа пулса й. После повдигна единия й клепач и се вгледа в обърнатата нагоре зеница.

— Упоена е — заключи той.

Жената с гащеризона облиза устни.

— Инжекция морфин — обясни тихо тя. — Нищо няма да й стане, господине.

Аткинсън седна на твърд стол с мръсен пешкир на облегалката. Официалната му риза сякаш сияеше под светлината на голата крушка. Долната част на лицето му бе изцапана със засъхнала кръв. Дългурестият го изгледа презрително и потупа петносаните тапети с длани. Тогава в стаята влезе и Макдоналд.

Лицето му бе зачервено и потно. Залитна леко и се хвана за рамката на вратата.

— Привет, момчета — глуповато изтърси той. — Заслужавам да ме повишат за това.

Дългурестият престана да се усмихва. Наведе се светкавично и изведнъж в ръката му лъсна пистолет. Започна пукотевица, страшна оглушителна пукотевица. И още пукотевица.

Бързото навеждане на дългурестия премина в плъзгане, а плъзгането се изроди в падане. Мъжът се просна на килима, сякаш се излегна да почине. Лежеше неподвижно, полуотворил едното око, втренчено като че ли в Макдоналд. Кльощавата жена отвори широко уста, но не издаде и звук.

Макдоналд се хвана и с другата ръка за касата на вратата, наведе се напред и се закашля. По брадичката му потече яркочервена кръв. Ръцете му бавно се плъзнаха надолу. Раменете се разтресоха, той залитна напред, все едно се гмурка във висока вълна, и се строполи. Падна по лице, шапката остана на главата му, под нея се подаваха рошавите мишосиви къдрици на тила му.

— Двама убити — отбеляза Малъри и погледна към Ландри с отвращение. Ландри свали големия си автоматичен пистолет и го скри в страничния джоб на тънкото си черно палто.

Малъри се наведе над Макдоналд и сложи пръст на слепоочието му. Нямаше пулс. После опита на югуларната вена — същият резултат. Макдоналд беше мъртъв, но продължаваше да вони на уиски.

Под електрическата крушка се стелеше тънък слой дим, усещаше се остра миризма на барут. Кльощавата се наведе надолу, опря ръце на пода и залази към вратата. Малъри протегна ръка и я блъсна назад.

— Добре си беше там.

Аткинсън вдигна ръце от коленете си и ги разтри една в друга, сякаш бяха загубили всякаква чувствителност. Ландри отиде до леглото и сложи ръка върху косата на Ронда Фар, така както си беше с ръкавицата.

— Здравей, скъпа — поздрави весело той. — Отдавна не сме се виждали. Отивам да обърна колата и да я докарам от тази страна на улицата — заяви Ландри и излезе от стаята.

Малъри погледна към Аткинсън.

— У кого са писмата, Аткинсън? Писмата на Ронда Фар.

Аткинсън бавно вдигна безизразното си лице и примижа, сякаш светлината бе непоносима за очите му.

— Не знам — отвърна той със също толкова безизразен глас. — У Костело сигурно.Така и не съм ги виждал.

Малъри се изсмя дрезгаво, което изобщо не промени суровите студени черти на лицето му.

— Да пукне човек от смях, ако това е истина!

После се наведе над леглото в ъгъла и уви кафявото одеяло плътно около Ронда Фар. Щом я вдигна, тя престана да хърка, но продължи да спи.